Джунглата

24.

На следващата сутрин се срещнаха в лъскавата съвещателна зала на „Орегон“. Хуан не искаше групата да е излишно голяма, затова тук бяха само Ерик Стоун, Солей и Линда Рос, защото се бяха сприятелили с младата швейцарка. Ерик беше извадил на мониторите цялата финансова информация, свързана с последните сделки на Ролан Кроасар. Финансистът имаше множество участия, но тъй като през последните години Солей не е била част от живота му, тя не знаеше много за тях.

Хуан беше уверен, че каквото и да е искал Бахар от Кроасар, сделката е сключена скоро след нейното отвличане, но за да бъде изчерпателен, се върнаха шест месеца назад. Материята беше толкова суха, че от плазмените екрани сякаш се сипеше прах. Това беше работа, която само счетоводител би могъл да обича, и стана очевидно, че с начеването на втория час Солей започна да изпитва разочарование.

— Не, не съм знаела, че баща ми е купил акции от индийски металургичен завод — вдигна рамене тя, когато Ерик й посочи сделката на стойност три милиона евро. Била е осъществена само ден преди да бъде отвлечена. — И защо да знам това?

— Няма определена причина — успокои я Хуан. — А тази? Два дни след като са те отвлекли, е продал пакет акции от бразилска компания за домакински уреди. Говори ли ти нещо?

— Не, абсолютно нищо.

— А тук изглежда е дал под наем нещо, наречено „Арлбатрос“, на фирма, която май е пощенска кутия. Ерик, какво или кой е „Хайберния Партнърс“?

— Секунда, сигурен съм, че вече съм ги проверявал.

Ерик порови из лаптопа си няколко секунди.

— А, ето ги и тях. Ирландска компания, учредена преди четири години. Възнамерявали са да внасят сол за пътищата, но така и не са успели. Преди половин година са получили голям заем от банка на Новите Хебриди, но парите не са пипнати.

— Това е! — изпищя Солей.

— Какво?

— Баща ми купи солната мина, преди да накара независим експерт да я оцени. Повика специалист едва след сключването на сделката. Той беше американец като вас и каза на баща ми, че рудникът е нестабилен, а татко го уволни на място и повика друг. Втория не съм виждала, защото…

— Това няма значение — махна Хуан с ръка. — Разкажи ми за рудника.

— Намира се в Източна Франция до границата с Италия и много близо да река.

— Извадихме голям късмет — възкликна Ерик.

Корабът бързо наближаваше френското южно крайбрежие.

— Оказа се, че проблемът е в реката — продължи Солей. — Експертът каза, че е опасно. Струва ми се, че терминът, който употреби, беше „просмукване“.

— Филтрация — поправи я Хуан.

— Да, точно това каза. Филтрация. Както и да е, това се оказа най-лошата сделка, която баща ми някога е сключвал. Обаче заяви, че го е научила на смирение и че за нищо на света не би продал мината, а ще я запази като обица на ухото, за да не забрави никога. Затова я нарече „Албатрос“, като в поемата35.

Май „Поемата за стария моряк“ беше единственото стихотворение, което Кабрило знаеше. „Вместо албатрос на врата ми кръст беше провесен“36.

— Баща ми и под наем не би я дал — продължи Солей. — Искаше да открия нещо необикновено. Това е.

— Добре, засега нека го оставим настрана. Нали искаме да сме сигурни.

— Слушам капитане.

Отне им още един час, но накрая се върнаха отново при рудника „Албатрос“. Хуан беше накарал Марк Мърфи да порови по-дълбоко за „Хайберния Партнърс“, докато те продължават работа, но Ерик каза, че това не е добра идея. Ако фирмата беше една от използваните от Бахар за прикритие, хакването на системата щеше да вдигне под тревога квантовия компютър и да издаде тяхното разследване.

Кабрило му благодари за предвидливостта и си каза, че докато не им бе отнета възможността да ги използват, не е осъзнавал колко бяха станали зависими от компютрите.

— Ще ни трябват чертежи на мината — отбеляза Хуан, когато постигнаха съгласие, че сигурно Бахар е измъкнал този имот чрез изнудване от бащата на Солей. — Можеш ли да се свържеш с инспектора?

— От години не съм говорила с него, но, да, мога да го направя. Забравила съм телефона, но някой може да го провери за мен.

Ерик се изкашля, за да привлече вниманието им.

— Вижте, не искам да прозвучи параноично, но да звъним от кораба не е добра идея. Освен това да се обади Солей също не е разумно.

— Защо? — попита Линда.

— Както вече обяснихме с Марк, компютърът е навсякъде едновременно. А ние вече сме мишена. Всяко обаждане от този кораб ще бъде подслушано. Страхувам се, че му е казано да се ослушва за гласовите характеристики на определени хора.

— Ерик, я стига — не повярва Линда, — няма начин един компютър да подслушва всички телефонни разговори, които се провеждат едновременно по света, и да се съсредоточи върху едно-единствено обаждане.

— Точно там е работата, че може. И Агенцията за национална сигурност го прави през цялото време. А компютърът на Бахар вече доказа, че е хиляди пъти по-мощен. Не го наричат квантов просто така. Изправени сме пред напълно нова парадигма и трябва да мислим и действаме така, сякаш всеки наш ход се следи, което е повече от вероятно.

— Какво предлагаш? — погледна го въпросително Хуан.

— Ще свалим някого на брега и той ще се обади вместо Солей. Но не можем да използваме името й, защото сигурно също е сигнал за тревога.

— Но нали Бахар смята, че е умряла при потъването на „Херкулес“? — възрази Линда.

— Не си заслужава риска — противопостави се Хуан. — Ерик е напълно прав. Трябва напълно да скрием следите си. Ще накараме Хъкс да се обади. Бахар не я познава, така че няма причина да е нащрек за нейния глас. Освен това мисля, че не бива да приставаме в Монте Карло. Ако нашето присъствие бъде докладвано в пристанищната служба, това може да събуди подозрения у Бахар.

— Добра идея — съгласи се Ерик, — а и след като минахме през Суецкия канал с нов комплект документа и ново корабно име, няма нужда да знае, че сме тук. Също така можем да променим външния вид на палубата, в случай че компютърът има снимките от сканиращия района сателит. И като стана дума, може би трябва да изключим цялата електроника, която не е жизненоважна за управлението на кораба. Просто за всеки случай.

Хуан кимна и се обади долу в операционния център да изключат ненужната електроника и да изпратят няколко души от екипажа да подредят един върху друг фалшиви контейнери на палубата. След това се обърна към Солей:

— Как се казва този инспектор?

— Мърсър — отговори младата жена. — Филип Мърсър.

Няколко часа по-късно се озоваха достатъчно близо до легендарния център на хазарта Монте Карло, за да прехвърлят без затруднения доктор Хъксли, Солей и Кабрило на брега с помощта на една от спасителните лодки на подводни криле. Нямаше как да използват хеликоптера, защото — френските летищни власти щяха да регистрират кацането му. Кевин Никсън беше подправил един паспорт за Солей, така че нямаше затруднения, когато слязоха на кея. Бяха взели и нея, в случай че този Мърсър се нуждае от още подсещане, ако според него паролата, която тя вече им беше казала, се окаже недостатъчна.

Хуан плати в брой един предплатен мобилен телефон, после намериха тиха пейка в парк. Той набра номера, който Ерик беше изровил като принадлежащ на минния инженер, после подаде телефона на Хъкс.

След няколко позвънявания най-накрая се чу глас, който звучеше като градинска трошачка.

— Ало?

— С Филип Мърсър ли разговарям? — каза Хъкс.

— Да.

— Господин Мърсър, обаждам се от името на…

— Първо, съм доктор Мърсър. Второ, ако се обаждате от името на „Джерис Кидс“ или някоя друга проклета благотворителна организация, ще долепя слушалката до белия си пъпчив задник и ще…

Като фон се чу друг глас, който извика:

— Хари, дърт перверзнико, дай ми слушалката. Ало. Мърсър се обажда. Съжалявам. Моят приятел е бил в бара, когато Господ е раздавал добрите обноски. Кой се обажда?

— Обаждам се от името на човек, с когото сте се познавали. Моля, не произнасяйте името й, защото това не е безопасна връзка. Преди време сте я нарекли французойче, а тя ви е отговорила, че е швейцарче.

Той се изсмя гърлено.

— Имам мили спомени от нея.

— Прекрасно — продължи Хъкс. — Не искам да прозвучи свръх драматично, но въпросът е на живот и смърт. Спомняте ли си мястото, където сте се срещнали?

— Да. Тя сега с вас ли е?

— Да.

— Тъй като това е малко странно, ще ми се да се уверя. Попитайте я къде има бенка.

Хъкс зададе въпроса и скоро последва отговорът:

— Каза, че това е нещо интимно и че сте си все същото прасе.

— Приемам — отговори Мърсър и смехът му долетя по ефира.

— Трябва да узнаем всичко, което може да се научи за солната мина.

— Искате да вложите още пари в глупости?

— Нищо подобно. Мога само да кажа, че е попаднала в ръцете на много лоши хора и групата, за която работя, възнамерява да си я върне. За целта имаме нужда от подробни планове на мястото както под земята, така и на повърхността.

— Малко е трудно да се опише по телефона — каза Мърсър. — Доколкото си спомням, става дума общо за около трийсет километра тунели.

Хъксли беше готова за подобно развитие.

— А бихте ли могли да ги начертаете за нас? Ние разполагаме с куриер, който вече е поел за Вашингтон.

На Дребосъка Гундерсон нямаше да се хареса, че е разжалван от главен пилот в прост куриер, но това беше най-бързият начин да не пускат плановете в електронното пространство.

— Тази вечер в девет ваше време ще бъде в столицата.

— Вероятно не знаете, че тази вечер ще играя покер с един тип, на когото толкова му личи, че и слепец може да види…

— Доктор Мърсър, много е спешно, иначе нямаше да ви молим.

— Имате ли ми адреса?

— Да.

— Добре, в играта съм. Направете ми услуга, кажете й „бледолилав пеньоар“ и ми предайте отговора.

— Изчерви се и отново ви нарече прасе.

Мърсър се засмя.

— В девет очаквам вашия куриер.

— Е? — попита Кабрило, когато Джулия изключи телефона.

Хъксли погледна многозначително Солей и се ухили.

— Голям чаровник. Трябва да ми разкажеш историята за бледолилавия пеньоар.

Солей се изчерви още повече.

— По-късно.

— Е? — за втори път попита Кабрило.

— Ще го направи. Дребосъка ще ги вземе тази вечер и утре сутринта ще са тук.

— Щом получим чертежите, можем да съставим план за унищожаването на Бахаровия компютър.

Те се върнаха на пристанището и видяха нещо, което направи ги изуми. Небрежно облегнат на оградата до мястото, където бяха вързали спасителната лодка, ги чакаше Мак Ди Лоулес.

— Какво правиш тук? — почти извика Кабрило.

— Това е дълга история, дойдох да попитам капитана на пристанището дали „Орегон“ вече е пристигнал и случайно видях „Ор Дет“ вързана тук на кея.

Слънчевата му усмивка избледня.

— Трябва да поговорим. Лангстън Овърхолт лично дойде да ме вземе и ме докараха тук със самолет на военновъздушните сили.

— Нека отгатна — каза Хуан многозначително. — Бахар е предприел нещо с квантовия компютър, нали?

Мак Ди направо зяпна от удивление.

— Откъде може да знаеш това?

— Ерик и Марк стигнаха до извода, че го е изработил, и е много близо до ума, че ще го използва срещу Съединените щати. Разкажи ми всичко отначало.

Те се качиха на замаскираната лодка на подводни криле, докато Мак Ди им разказваше какво се е случило, откакто се разделиха в Ню Орлиънс, но едва когато преполовиха пътя, леденият ужас, който пъплеше по гръбнака на Хуан, се усили до крайност. Линда беше казала по-рано, че Лангстън се бил обадил за задача, свързана с някакъв китайски кораб. Това изобщо не се връзваше със случилото се във Вашингтон и предположението му се превърна в действителност.

Щом се върнаха на „Орегон“, Хуан нареди на Хали Касим да намери Линда.

— Когато говори с Овърхолт, не ти ли прозвуча малко по-различно? — попита той направо.

— Не. Звучеше си както винаги. Защо, нещо не е наред ли?

— Каза ли му, че сме се насочили насам? — попита той с безпокойство в гласа. Ако му е казала, всичко е свършено.

— Не, казах му, че имаме друга задача, за която ще ни е нужна една седмица. Отговори, че няма проблем, защото китайците се въртели около Аляския залив.

Хуан въздъхна дълбоко.

— Слава Богу!

— Защо? Какво се е случило?

— Това не е бил Лангстън. Разговаряла си с квантовия компютър.

Кабрило се беше отнесъл сериозно към предупрежденията на Ерик и Марк, но сега за пръв път осъзна с какви удивителни възможности разполага квантовият компютър и каква сила има на разположение Гунаван Бахар. Както преди известно време беше казал президентът, изправили се бяха срещу човек, който разполага със силата на Господ.

— Прецакани сме, нали? — попита Линда, която беше схванала положението.

— Да, този път наистина сме прецакани — съгласи се Хуан.

Колкото и да му се искаше на Кабрило да разполагат с безпилотник над рудник „Албатрос“, знаеше, че е невъзможно да отправи подобно искане, защото Бахар щеше да разбере. Вместо това Гомес Адамс щеше да наеме хеликоптер тук, в Монако, и да огледа района от въздуха. Дотогава трябваше да се задоволят с архивираните в интернет сателитни снимки. Безпокойството му беше толкова голямо, че накара Марк да провери дали снимките не са били наскоро манипулирани. За щастие се оказаха непипани.

Рудникът се намираше в долината на река Арк близо до град Модан в Прованс, както си спомни Солей, съвсем близо до италианската граница. От въздуха не се виждаше кой знае какво. Мястото представляваше бивша индустриална площ, сега замърсена, осеяна с порутени сгради и останките от кулата над шахтата, откъдето са се спускали асансьорите с миньори и са вадели солта. Един-единствен виещ се във всички посоки път стигаше до мината, но имаше и железопътни релси до там. Въпреки зърнистите сателитни снимки, които се предлагаха на пазара, се виждаше, че някои от релсите са демонтирани, така че локомотивите вече не биха могли да стигнат до рудника.

Доближаването откъм реката беше възможно, тъй като южната граница на парцела, където беше входът към шахтата, се простираше успоредно на река Арк. Наблизо дори имаше, мост, който изглежда водеше към изоставена кариера за чакъл, която сигурно беше работила заедно с рудника, когато е бил в експлоатация.

Линк, Еди, Линда и Хуан бяха в съвещателната зала и проучваха грижливо снимките върху големите плазмени екрани.

— Защо в мина? — неочаквано попита Линкълн.

Другите бяха толкова потънали в собствените си мисли, че първоначално никой не му отговори.

— Какво каза?

— Попитах защо е пъхнал тази машина в изоставен рудник?

Това беше нещо, на което Кабрило не беше отделил много мисли, затова не можа да отговори. За целта звънна на Марк, който си беше в каютата, и му зададе същия въпрос.

— Осигурява добро прикритие — отговори той. — Когато с Ерик стигнахме до извода, че е построил квантов компютър, се запитахме къде ли може да го скрие. Нали разбираш, вътрешно машинните операции се извършват на атомно равнище. Компютърът може автоматично да коригира атомните вибрации, защото настъпват с фиксирана скорост и честота. Едно от нещата, което би могло да разбалансира машината и да стане причина за погрешни решения, е да бъде бомбардиран с достатъчно тежка космическа частица. Както знаеш — продължи той неумолимо, — земята отнася десетки милиарди удари в час от частици, които падат от космоса. Магнитната сфера отблъсква голяма част от тях, а онова, което успее да премине, е до голяма степен безопасно за нас. Интересното обаче е, че битуват и теории, че някои ракови заболявания са резултат на генетични увреждания, предизвикани от попадането на космически лъч върху влакното на ДНК.

Хуан знаеше, че трябва да го остави да дрънка, но за целта трябваше да стисне зъби.

— Както и да е, при прецизността, с която работи компютърът, удар от космически лъч може да разстрои катастрофално работата му, затова трябва да го скрият. Това е. Нямам представа защо са избрали солната мина. Ако космическата радиация е заплаха, човек би си, помислил, че ще заровят компютъра дълбоко под най-плътните скали, които могат да намерят. Най-добрата теория, която двамата с Ерик можахме да измислим, е, че може би в солта има някакъв друг минерал, вероятно предпазващ от определени космически лъчи, които биха причинили най-големи вреди.

— Добре, благодарности — вметна Хуан и прекъсна връзката, преди Марк отново да се разприказва.

— Съжалявам, че попитах — неловко вметна Линк.

— Слушайте, защо не се заемем отново с това, когато имаме нещо по-конкретно, върху което да работим? В момента разполагаме с добър общ поглед, но за да подготвим план за атаката, ни трябват подробности.

Събралите се около конферентната маса закимаха в съгласие и срещата завърши.

Дребосъка пристигна едва след вечеря с чертежите на Филип Мърсър. По-голямата част от екипажа се мотаеше в каюткомпанията. Някои отпиваха от чашите с бренди, други гризкаха сирена след вечерята. Кабрило, който се беше хранил в компанията на Солей, реши, че тук не е лошо място да хвърлят поглед върху плановете, и нареди да завъртят реостатите на ярко осветление. Клубната атмосфера, която цареше в каюткомпанията, донякъде се изгуби под ярката халогенна светлина.

Хуан си свали сакото и разхлаби връзката. Започна да си играе с капачката на писалката „Монблан“, докато чакаше.

— Здрасти, банда! — подвикна добродушно Дребосъка, когато влезе в каюткомпанията. Той не беше постоянно присъствие на борда на „Орегон“, затова беше посрещнат най-радушно. Едрият пилот никога не беше изглеждал толкова смачкан. Русата му коса стърчеше на всички страни, а по бялата му униформа нямаше нито едно неомачкано място. В ръцете си носеше жълт тефтер и една-единствена роза.

Той мина през помещението, здрависвайки се и потупвайки гърбове, докато не стигна при председателя.

— Тадададааа — поклони се тържествено и остави тефтера на масата. След това подаде розата на Солей. — Мърсър ви поздравява.

Младата жена се усмихна.

Кабрило завъртя тефтера така, че да може да го вижда. Мърсър беше написал няколко страници описание на рудника и на условията под земята. Обясняваше подробно как през годините миньорите стигнали под дъното на реката и че отказвали да работят в по-ниските галерии. Ролан Кроасар купил рудника по време на както си мислел той, редовен синдикален спор. След като прочел първия доклад, който не харесал, наел Мърсър и накрая още един специалист. Едва тогава разбрал, че са го излъгали.

За първи път посетил мястото в деня, когато Мърсър му предал своя доклад. Солей била дошла с него, за да се позабавлява.

Било възможно да се контролира просмукването на водата, обаче Мърсър изчислил, че продължаващите взривове дълбоко в галериите ще предизвикат рухването на скалната тапа, която държи реката извън рудника. Наводняването би станало катастрофално бързо.

Между всички технически подробности имаше едно съкровище, което Мърсър не бил показал на Кроасар и се съмняваше, че много от работилите там си го спомнят.

— Ето причината — избъбри Хуан, когато го прочете.

— Какво имаш предвид? — попита Макс. За разлика от Хуан, който се бе облякъл официално за вечеря, той беше по джинси и карирана риза в каубойски стил със седефени копчета.

— Една от галериите в горната част на рудника пресича късче история.

— Я отново?

— Миньорите са проникнали в стар тунел, който някога е бил част от линията „Мажино“. Мърсър пише, че го били запушили, но той свалил преградата и го проучил.

След Първата световна война французите я издигат като последна линия за защита на родината. Построяват една почти непрекъсната стена от подземни бункери и фортове по протежение на границата с Германия и тук-там по границата с Италия. Фортовете имали бронирани куполи, които излизали от земята като гъби и от тях изригвал оръдеен и минохвъргачен огън. Много от постройките били свързани, така че войниците да бъдат прехвърляни от едно място на друго с подземни железници. Други били толкова големи, че биха могли да минат за подземни градове.

Германците не позволяват на французите да използват гигантоманските си укрепления. Когато през 1940 година нахлуват във Франция, заобикалят през Белгия и Холандия и се изливат на места, където отбраната е най-слаба.

— Споменава ли дали е стигнал до входа?

— Не. Пише, че не е стигнал толкова далеч. Обаче сигурно няма да е много трудно да бъде намерен.

— Мисля — включи се Марк, — че бункерите, които не са превърнати в музеи или туристически атракции, са били запечатани от властите. Поне така съм чувал.

— Можем да си пробием път с „Хипертерм“ — отбеляза уверено Макс. — Както срязахме онзи танкер… как му беше името?

— „Сидренски залив“ — отговори Хуан и цял потрепери. Той беше още на борда, когато експлозивът за рязане на метали бе прерязал с пламъците си корпуса, както ножът срязва прясното сирене. След това отново насочи вниманието си към основната им тема. — Ако се наложи, това ще бъде задният вход към рудника.

След описанието следваха нарисуваните на ръка планове на всички двайсет и четири етажа на мината. На тях се виждаше как в грамадни помещения са копали солта, като са оставяли огромни колони, за да удържат тежестта на скалите отгоре. Мърсър беше включил и сведения за вентилационните шахти и канала за отвеждане на водата.

— Толкова подробно, че направо не е за вярване — отбеляза Хуан, докато прехвърляше страниците.

— Той притежава фотографска памет — обясни Солей. — Говорихме за работата му и ми разказа, че помни плановете на всички рудници, в които някога е влизал.

— Тази информация е златна мина — потвърди Кабрило и се обърна към Марк и Ерик, които седяха един до друг срещу Макс и Линда. — Момчета, мислите ли, че Бахар ще разположи компютъра на най-ниското ниво?

— Поне някъде близо до него, но мината от години не се експлоатира, така че най-ниските нива вероятно са наводнени заради просмукването на речната вода, която вече не се изпомпва.

Марк наведе глава, прекарвайки няколко езотерични числа през мозъка си. После погледна към Солей.

— Преди колко време баща ти купи рудника?

— Шест години.

— Четирите най-долни равнища и отчасти петото са наводнени. Сложил го е на двайсет и трети етаж.

— Няма откъде да знаеш това — възрази Линда.

— Напротив. Както виждаш, районът на всяко равнище е ясно обозначен, както и неговата височина. Това ми дава представа за обема му. След това трябва само да се направи една проста сметка на времето за просмукване към горните етажи.

— Което ти съвсем случайно знаеш?

— Което аз съвсем неслучайно проучих — отговори той със самодоволна усмивка и отмъкна парче синьо сирене от чинията на Линда. — Опа!

Еди Сенг седеше на близката маса с бойците. Хуан почука по бележника, за да привлече вниманието му и му го подхвърли.

— Хвърли едно око на това. На обед ще се видим в съвещателната зала. Дотогава Гомес ще се е върнал със снимките. Вдругиден атакуваме.

— Това от инженера ли е?

— Да, направо дар божи!

— Ще направя копия и ще ги раздам на бойците. Съжалявам, момчета, но тази вечер ще имате домашна работа.

— Този янки добре си е свършил работата — поклати Мак Ди доволно глава.