Джунглата

4.

Издигаха се от морето като някакви съвременни замъци, охранявани от най-големия крепостен ров в света. Огромни, могъщи, стъпили на дебели пилони, петролните платформи бяха осеяли океана. Над тях се извисяваха високи комини, над които трепкаха мазни пламъци. Един поглед към хоризонта разкриваше две дузини от тези чудовища, а още поне стотина се криеха зад извивката на хоризонта.

Огромните петролни полета превърнаха този малък султанат на северния бряг на остров Борнео в една от най-богатите страни в света, а нейния владетел — в една от най-богатите личности.

Над тях хеликоптери превозваха хора и материали към производствените и сондажни платформи, а мощни корабчета пореха вълните помежду им. Един такъв хеликоптер, малък „Робинсън R22“, принадлежеше на Министерството на петрола и превозваше инспектор към една от големите платформи за ежегодната проверка. Мъжът се казваше Абдула. Както беше обичайно за тази част на света, нямаше фамилно име.

Тънък и едва на двайсет и шест, той беше новак на този пост, а това щеше да бъде едва третата му инспекция. Всъщност не той щеше да проведе основния преглед. Друг екип щеше да дойде след няколко часа, а неговата задача беше да събере и подреди купищата документи, които министерството изискваше от всяка платформа в брунейските териториални води. Работата беше неблагодарна, но подхождаше на положението му на новак. Обаче младежът знаеше, че ще бъде достойно възнаграден, когато натрупа служба — старшите инспектори получаваха шестцифрени заплати и живееха в господарски къщи с прислуга и шофьор.

Носеше дебел работен комбинезон и горнище, макар че нямаше да мръдне от служебните помещения на платформата. В скута му лежеше задължителната защитна каска. Както го изискваше правилникът, бомбетата на работните му обувки бяха подсилени със стомана. Трябваше да внимава да не му ги смачка някоя хартиена лавина.

След като излетяха, пилотът не беше разменил и десет думи с Абдула, затова, когато чу звука в шлемофона, той се обърна, за да се увери, че човекът говори на него.

За свой ужас видя пилота да притиска едната страна на главата си. Тъй като никой не държеше контролния лост, двуместната машина се насочи рязко надолу. За миг на Абдула му хрумна, че ветеранът, ако се съди по външния му вид, се забавлява за сметка на инспектора новак, но в този миг мъжът се свлече върху своята врата, крепейки се единствено на коланите.

Хеликоптерът започна да се върти около оста си.

Абдула сам се изненада, когато си спомни елементарната подготовка, която беше получил. Той хвана ръкохватката на Т-образния лост и сложи крак на педала. Натисна леко металния лост, за да коригира въртенето, и даде малко газ, за да набере височина. След петнайсетина секунди беше успял донякъде да стабилизира машината, но не можеше да се каже, че лети толкова добре, колкото под управлението на истинския пилот.

Той стрелна поглед към мъжа. Човекът си беше все така свлечен и макар още да не бе започнал да губи цвят, Абдула знаеше, че е мъртъв. Начинът, по който беше стиснал главата си, го караше да мисли, че възрастният човек е получил масивен инсулт.

Пот започна да се стича по страните на Абдула, а стомахът му се сви на топка. До платформата, към която бяха тръгнали, оставаха още трийсетина мили, а базата им се намираше на двайсет и пет в обратната посока. Той не си правеше илюзии, че толкова дълго ще успее да задържи машината във въздуха. Единственият му избор беше да се опита да приземи хеликоптера на някоя от близките платформи.

— Ъъъ, мейдей, мейдей, мейдей — извика Абдула, без да знае дали радиостанцията е включена и настроена на нужната честота. Не знаеше и дали от своя шлемофон има достъп до нея. Не получи отговор.

Когато се залови да оглежда таблото с уредите, за миг се разсея и хеликоптерът отново започна да се върти. Паникьосан, инспекторът компенсира прекалено и продължи да губи височина. Алтиметърът показваше, че е на сто и петдесет метра, но океанът сякаш се плискаше на сантиметри от плазовете на машината. Абдула поотпусна малко хватката на контролните уреди, защото си спомни, че пилотирането на хеликоптери е фина работа. Леко докосване, беше повтарял отново и отново техният инструктор по време на двудневното обучение. Макар да не му бяха позволили да го прави сам, Абдула беше приземявал подобен хеликоптер точно два пъти. И двата пъти ръцете на инструктора бяха само на милиметри от дублираните контролни уреди.

Щом успя да стабилизира машината, погледна към най-близката петролна платформа. Обикновено имаха хеликоптерна площадка или на покрива на жилищния блок, или — което и беше по-често срещаното изпълнение — площадката се простираше над океана. За свое удивление се оказа в един от малкото райони на петролните и газовите находища, където в момента не се работеше. Видя само една платформа на около пет километра разстояние. Беше от по-старите, полупотопена. Под четирите й яки крака и под водата имаше два огромни понтона, които можеха да се пълнят и празнят чрез помпи, контролирани от компютри. Подобна платформа можеше да бъде закотвена, където и да е по света. Щом се озовеше на мястото, баластните понтони се напълваха с вода, за да я стабилизират, а котвите се забиваха в морското дъно, за да я държат на място. Беше твърде възможно платформата да е изоставена. Не видя многообещаваща струйка дим да излиза от вентилационния комин, а щом наближи, забеляза ръждата и лющещата се боя.

Тогава му хрумна, че това няма значение. Щом веднъж кацне, можеше да посвети пълното си внимание на радиостанцията и да повика помощ.

Сред едноцветната сивота на платформата се виждаше избледнял жълт кръг, обгръщащ едно сивеещо „Х“. Това беше хеликоптерната площадка — стоманена издатина, увиснала на трийсетина метра над водата. Тя не беше плътна, а представляваше решетка, която позволяваше въздушната струя от витлата да преминава свободно и така улесняваше кацането.

Абдула внимателно приближаваше малкия „Робинсън“ все по-близо и по-близо. По палубата не забелязваше движение, нямаше работници на сондата, никой не се показа от жилищния блок, за да види кой идва — призрачна платформа.

Той зависна неуверено и бавно започна да намалява мощността на двигателя, за да се спусне към площадката. Благодари на Аллах, че няма вятър, с който да се оправя. Да удържиш хеликоптера зависнал изискваше същото умение, нужно да балансираш топче за пинг-понг върху хилката. Появата на страничен вятър щеше да е смъртоносна. Машината се клатеше и люшкаше, докато я спускаше. Искаше му се да избърше потта от дланите си. Те лепнеха върху лоста, а капка пот висеше в крайчеца на носа му. Струйки се спускаха и надолу по гръбнака.

Когато реши, че е на около метър и двайсет от решетестата платформа, той решително намали оборотите. Обаче, тъй като не беше свикнал да преценява височини през плексигласовия балон, който продължаваше под краката му, оказа се, че е по-скоро на три метра.

Хеликоптерът се стовари тежко на площадката, а силата на удара го подхвърли нагоре и от рязкото движение той се обърна. Витлата се удариха в металната решетка и се нацепиха, а отломките се посипаха в плискащия се на трийсет метра под нея океан.

Фюзелажът на хеликоптера се блъсна силно в палубата и за щастие остана неподвижен. Ако се беше претърколил, щеше да падне от площадката. Абдула не знаеше как да спре двигателя, а и единствената му грижа беше да се измъкне от кабината. Всеки, който е гледал толкова екшъни, колкото него, знае, че след катастрофа автомобилите, самолетите и хеликоптерите винаги избухват.

Той разкопча колана си и прекрачи през неподвижното тяло на пилота, а страхът потисна отвращението му от допира до мъртвата плът. Зад кабината четирицилиндровият двигател „Лайкоминг“ продължаваше да вие. Абдула успя да отключи пилотската врата и я отвори нагоре, така че тя легна успоредно на фюзелажа. Трябваше да стъпи на хълбока на мъртвеца, за да може да се набере и да се измъкне от кабината.

Не му ли лъхна на бензин?

Нов пристъп на страх го разтърси и той изскочи навън. Щом стъпи на решетката, хукна надалеч от хеликоптерната площадка по посока на жилищния блок — голяма метална постройка, която заемаше една трета от палубното пространство на огромната петролна платформа. Над всичко се издигаше сондажната кула — изтъняваща нагоре плетеница от метални пръти, заради която приличаше на умалена Айфелова кула.

Абдула стигна до края на жилищния блок и се обърна да погледне назад. Не видя огън, но от двигателния отсек на хеликоптера излизаше дим, който ставаше все по-гъст.

И тогава му хрумна ужасната мисъл, че пилотът може да не е мъртъв. Не знаеше какво да прави. Димът ставаше все по-гъст. Виждаше в кабината през плексигласовата й предна част. Не помръдваше ли пилотът, или въздухът трепкаше заради горещината?

Той тъкмо направи предпазлива крачка в посока на хеликоптера, когато в основата на издигащия се стълб от пушек се показаха пламъци. Не беше като драматичните взривове на холивудските и хонконгските режисьори, а постоянен огън, който постепенно обгърна целия летателен апарат. Ревът на пламъците заглуши виенето на хеликоптерния двигател. Димът се издигна високо в небето.

Абдула беше замръзнал на мястото си. Вече му минаваше мисълта, че ще остане тук вечно. Ако се намираше на изоставена платформа, нямаше причина някой да дойде тук. Беше в капан.

Не, каза си той. Не беше избегнал хеликоптерна катастрофа, за да умре на някаква изоставена петролна платформа. Пушекът, помисли си той. Сигурно някой ще го види и ще дойде да проверят какво става. Тогава му хрумна, че пушек се издига от всяка платформа околовръст, а огънят нямаше да гори дълго. Вероятността, преди той да загасне, някой прелитащ хеликоптер или минаващо корабче да го видят, не беше особено голяма.

Обаче, ако видеше нещо да приближава, Абдула би могъл да запали друг огън.

Да, точно това щеше да направи. Той си пое няколко пъти дълбоко дъх. Ръцете му вече не трепереха толкова силно, а свитият му на възел стомах бе започнал да се отпуска. Усмихна се на късмета си и скоро се заля в звучен смях. Щом се върне в службата, ще стане герой. Сигурно щяха да го повишат или най-малкото да му дадат платена отпуска. Абдула винаги бе съумявал да открие нещо хубаво и в най-лошото положение. Беше оптимист и май винаги е бил такъв.

Забеляза голям пожарогасител и макар още да се страхуваше от взрив, отиде да го вземе. Горещината беше жестока, но щом заля пламъците с химическото вещество, те бързо спаднаха. Изглежда пожарът бе избухнал от изтеклото от двигателя гориво, но по-голямата част се беше стекла през металната решетка. Абдула беше благодарен, че тялото на пилота не е много обезобразено от пламъците.

След като се справи с това, реши, че може да напусне временно палубата, за да огледа жилищния блок. Вътре можеше да са оставили работеща радиостанция. Той се върна обратно и скоро откри люк, който водеше в четириетажния блок, но се оказа заключен с верига и катинар.

Без да се замисля, Абдула се зае да оглежда палубата, докато не откри метална тръба, която му се стори подходяща за целта. Пъхна я между лъскавата верига и халките и я натисна с все сили. Брънките и катинарът не помръднаха, но една от халките, заварени за сградата, се изкриви и откъсна. Той остави тръбата на палубата и бутна вратата на люка. Пантите изскърцаха толкова силно, че настръхна. Не беше отваряна от месеци. Вътре коридорът беше потънал в сумрачни сенки. От малък джоб, зашит на ръкава на гащеризона му, Абдула измъкна тънко фенерче и го включи. В министерството бяха раздали на всички и макар и малко, то хвърляше остра бяла светлина.

Стените и подът бяха стоманени, практични, никъде нямаше прах. Не защото са били почистени, а защото при липсата на човешко присъствие нямаше какво да го създава в затворените помещения. Абдула надникна в няколко канцеларии. Мебелите бяха оставени, както и календар отпреди три години, но никъде не се виждаха папки или каквито и да било документи. Липсваха дори обикновени неща като кламери и химикалки.

Макар платформата да бе стара, тя все още беше твърде ценна, за да бъде зарязана просто така. Ако не нещо друго, от нея можеше да се извади скрап за няколко милиона долара. Инспекторът знаеше, че не е необичайно някоя платформа да не бъде използвана с месеци, но с години? В това нямаше смисъл.

В дъното на коридора видя стълба, която водеше към горния етаж. Бързо се изкачи по нея. Вътре в стоманената постройка, която цял ден се пържеше на слънцето, беше горещо. Имаше две врати на площадката, където се беше спрял. Едната водеше към друг коридор и вероятно към стаите на работниците. Когато отвори втората, го блъсна стена от охладен въздух. Промяната в температурата беше толкова рязка, че той залитна назад, преди да направи няколко крачки и да влезе в огромното помещение.

— По дяволите, какво е това? — попита на глас, несигурен дали да вярва на онова, което се разкриваше пред погледа му.

Едва тогава му светна. Намираше се на Джей-61. Какъв малшанс — това беше единствената платформа, до която служителите на министерството нямаха достъп. Не знаеше причината за тази заповед, освен че тя идва отгоре и недвусмислено му бяха обяснили как при никакви обстоятелства не трябва да стъпва на нея.

Но той не разбираше. Какво толкова? Всичко, което виждаше, беше купчина…

— Ей, ти!

Гласът се чу зад гърба му. Някой се беше приближил по коридора. Абдула се обърна и вдигна ръце извинително.

— Съжалявам, но моят хеликоптер ката…

Мъжът заби юмрук в стомаха на арабина с достатъчно сила, за да го повали на земята. Преди дори да му мине мисълта да се защити, последва втори удар, този път по слепоочието, който го парализира. След това тежък ботуш се стовари в лицето му и Абдула изгуби съзнание.

Бавно започна да се свестява, както на сутринта, след като той и неколцина приятели пренебрегнаха ислямските закони и се бяха насвяткали до припадък. Главата го болеше, стомахът му гореше и едва успяваше да отвори очи. Не виждаше нищо, освен някакви изкривени линии и отблясъци светлина. Нищо не разбираше. Чу някакви гласове и се опита да извърне глава. Имаше чувството, че гръбнакът му е счупен. Никога не беше изпитвал подобни болки. Но какво се е случило, запита се той.

Гласовете. Мъжът. Може би пазач. Побоят. Всичко се върна и го заля като поток. Опита да се раздвижи, но усети, че е вързан за стол. Обзе го паника, която малко изостри сетивата му, и за свой ужас той осъзна, че отново е в хеликоптера със закопчан колан на седалката до обгорелия труп на пилота.

Някой беше изправил машината на плазовете и го беше вързал на мястото на пътника. Опита да се откопчае, но катарамата беше увита толкова пъти с широка лепенка, че сега представляваше голям сребрист къс в скута му.

Бутаха хеликоптера!

Абдула погледна навън точно когато хоризонтът се завъртя над главата му. Гледката пред плексигласовата предница се изпълни от океана и тогава усети ускорението. Падаше, безпомощно завързан за седалката, след като хеликоптерът литна от платформата.

Машината се блъсна във водата със смъртоносна скорост, която милостиво прекъсна гръбнака на Абдула, слагайки край на живота му, преди да се удави.

Двайсет минути след като администраторът на платформата, която трябваше да се проверява, се свърза с министерството, беше дадена тревога. Веднага бяха изпратени спасителни вертолети и патрулни катери. Никога не беше открита следа от хеликоптера, пилота и единствения му пътник. Един усърден пилот дори обиколи Джей-61 „за всеки случай“, но петролната платформа изглеждаше, както обикновено, изоставена, защото всяка следа от огъня беше грижливо измита. Тайната, която криеше, отново беше в безопасност.