Джунглата

11.

Тримата реагираха като един. Кабрило подхвърли торбата на Солей към Смит, защото тук той беше най-близо до законния собственик, и заедно изтопуркаха нагоре по стълбището навън от храмовия комплекс. Очевидно предположението му, че Солей и… как му беше името… са били нападнати от бунтовници или контрабандисти на наркотици, бе погрешно. Хеликоптерът сигурно принадлежеше на военните, което означаваше, че превозва подкрепления за патрул, който трябваше да е някъде наблизо. Или Солей случайно беше попаднала на тях, или бе налетяла на група, която я е предала на военните. Каквато и да бе истината, двамата планинари не бяха имали късмет, а сега Хуан и неговият екип също извадиха слабата карта. Изтичаха през главния храм, прелетяха през етажа с монашеските килии и после до входа на равнището на земята.

— Имаме компания — предупреди ги съвсем излишно Мак Ди.

Хеликоптерът се показа и летеше толкова ниско, че Кабрило можа да разпознае стар руски Ми-8. Тези машини можеха да превозват по две дузини войници.

— Добре, в случая разполагаме само с един опит — каза той. — Трябва да прекосим реката и да се скрием в джунглата, преди пилотът да е намерил къде да кацне.

— Защо не се опитаме да се скрием някъде от тази страна и да прекосим реката по-късно? — попита Смит.

Кабрило не си направи труда да му обясни, че противникът веднага ще сложи пазачи пред моста, а на него не му се губят цели дни в обикаляне из околността, за да намерят друг мост или брод.

— Линда, ти ще минеш, първа, след това Смит, Мак Ди, а аз последен. Ясно ли е?

Сред съскането и плясъка на хеликоптерните перки четиримата спринтираха от храмовия вход, прикривайки се колкото може по-добре от летателния апарат. Джунглата беше гъста и това не беше особено трудно. Трябваше да изминат по-малко от сто метра, но щеше да възникне проблем, когато стигнат моста. Той висеше напълно открит.

Шумът на винтовете се промени, когато пилотът зависна машината. Хуан знаеше — това означава, че войниците се спускат по въжета и ще са на земята след секунди. Измъкването им висеше на косъм.

Линда стигна моста и продължи напред, без да спира. Краката й танцуваха по главното въже, едната ръка се плъзгаше по помощното въже, а другата стискаше REC7. Смит я остави да направи няколко крачки, преди да се довери на несигурната конструкция. Неговото допълнително тегло увеличи дъгата, която главното въже образуваше, то запука заплашително, а няколко връзки между него и помощните въжета се скъсаха.

Кабрило и Мак Ди тичаха рамо до рамо, знаейки, че на по-малко от сто метра зад тях руският хеликоптер е стоварил своите пътници и започва да се издига, а големите му перки блъскат горещия зловонен въздух.

Откос трасиращи куршуми започна да дупчи пътеката им, принуждавайки двамата да се хвърлят по очи. Хуан се изви назад и откри огън, издигайки подавяща оловна стена пред противника, за да позволи на Мак Ди да започне прекосяването на моста. После се сви зад една скала и щом забележеше движение в джунглата пред себе си, пускаше откоси от по три куршума.

От джунглата излетя, като се въртеше във въздуха, граната. Хуан се сви колкото можеше повече зад скалата, когато лошо хвърленото взривно устройство избухна с оглушителен трясък. Шрапнелите обсипаха пръстта около него, но никой не го улучи. Лоулес беше прекосил половината мост. В далечния край Линда вече беше стигнала твърда земя, веднага се обърна и се прикри зад една от каменните колони, добавяйки своя огън към стрелбата на Хуан. От позицията на Кабрило дулните пламъци на автомата й приличаха на премигващи по нощното небе звезди.

Той смени изпразнения пълнител с нов, пусна дълъг откос на автоматичен огън и излетя от укритието си зад скалата. На гърба му сякаш бе нарисувана огромна мишена, усещаше краката си като пълни с олово. Струваше му се по-трудно да тича, отколкото когато бяха нагазили в мочурището веднага щом слязоха от лодката. Щом единият му крак стъпи на моста, прехвърли автомата през рамо. Той се люшкаше и подскачаше така, сякаш някой беше пуснал електрически ток по него. Отпред Мак Ди се опитваше да мести краката си колкото може по-бързо, докато в другия край Смит вече излизаше на твърда земя. Подобно на Линда и той намери укритие зад каменната колона и откри огън.

Куршумите свиреха около Хуан, докато той се опитваше едновременно да пази равновесие и да тича. Не си спомняше дебелата плетка на главното въже толкова тънка. На трийсет метра под него водата се пенеше яростно. Очаквайки всяка минута куршум в гърба, той не спираше да тича, а през цялото време въжето се люлееше като стар разтегнат хамак.

С поглед, вперен в краката, беше чисто чудо, че вдигна очи точно навреме. Малко пред Мак Ди няколко куршума се забиха в главното въже — без съмнение бяха изстреляни от бирмански войници. То се разпадна на два парцаливи края със стърчащи от тях сплетени нишки коноп. В мига, в който краищата се разделиха, тежестта им беше поета от помощните въжета.

— Долу! — кресна Кабрило, надвиквайки шума на престрелката, и се хвърли върху треперещото главно въже. Мак Ди падна по корем, впивайки ръце и крака в дебелото колкото крак въже.

Дори когато мостът е бил опънат за пръв път, никога не се е предвиждало помощните въжета да носят тежестта на главното. Те издържаха само няколкото секунди, които бяха нужни на Кабрило да се завърти и да застане с лице срещу храма. Имаше на разположение частица от секундата, за да схване, че двама войници в камуфлажни униформи и преметнати през рамо ниско на коремите калашници, също бяха поели по моста.

Първо се скъса едното помощно въже, карайки целият мост да се завърти в обръщащо стомаха движение. Второто се скъса само миг по-късно и изведнъж Кабрило започна да пада свободно. Беше се вкопчил във въжето, докато то описваше дъга обратно към будисткото убежище с все по-нарастваща скорост. Вятърът свиреше край ушите му, докато светът се накланяше и въртеше. Двамата бирмански войници не бяха предвидили случващото се. С писъци един отхвръкна от дъгата на конопеното въже и размахвайки ръце и крака, се размаза на скалите отдолу. Водата отми тъмночервените петна, които беше оставил по камъните, и отнесе останките му надолу. Вторият войник успя да се вкопчи в помощните въжета, когато те увиснаха като спукани балони.

Хуан възстанови донякъде равновесието си и стисна още по здраво въжето, готвейки се за удара, защото знаеше, че ако го изпусне, е свършено с него. Стовари се върху твърдия камък и изпита усещането, че се е блъснал в автобус. Почувства как ключицата му се строши като клонка и усети как цялата му лява страна за части от секундата стана безчувствена. Малко след това мозъкът заработи наново и той усети болката да го захапва от краката до главата. Кръв капеше от драскотина на слепоочието и му бяха нужни всички сили, за да не се откаже и да приключи с всичко.

Войникът, който беше успял да се вкопчи в помощното въже, нададе предупредителен вик и започна да пада, превъртайки се във въздуха, докато минаваше покрай скалата. Хуан не можеше да направи нищо. Мъжът го закачи странично и го смъкна малко надолу по въжето, но това беше всичко. След това изчезна. Кабрило погледна надолу и видя, че онзи пада покрай Мак Ди, който не беше ранен, макар да се беше стоварил по-надълбоко и да се бе ударил по-силно. Войникът плесна във водата и изчезна. Хуан не го видя повече на повърхността.

Беше в капан. Със строшената ключица нямаше как да се изкачи по въжето. Знаеше и че няма как да оцелее, ако падне в реката. Беше си мислил, че той и Мак Ди могат някак си да се залюлеят с въжето и да се приземят върху площадката на водното колело, но и това нямаше да се получи.

Кабрило погледна нагоре, очаквайки всеки момент да види победоносните лица на прицелващи се в него войници. Вече не се чуваше и стрелба от страната на пролома, където беше Линда, затова предположи, че когато въжето се е скъсало, тя и Смит са се оттеглили по най-бързия начин. Войниците можеха да бъдат прехвърлени с хеликоптера от другата страна само за минути. Така че нямаше смисъл да се бавят в ситуация, над която не можеха да имат контрол.

Въжето започна да потрепва в бавен ритъм и му трябваше известно време да осъзнае, че вместо да ги отстрелят като пилета, бирманските войници дърпаха него и Мак Ди нагоре. Вероятно ги очакваше съдба, пред която падането и удавянето в буйната река щеше да бъде по-малкото зло. Но докато беше жив и зад гърба му бяха Макс Хенли и цялата Корпорация, Хуан Кабрило никога не би се предал.

Двайсет и четири часа по-късно му се искаше да го беше направил.

На войниците им трябваха близо десет минути, за да изтеглят първо него, а после и Мак Ди от пролома. По това време Хуан вече усещаше рамото си като пронизано с нажежено копие, а ръцете и краката му горяха от гадното парене, причинено от отчаяното стискане на конопеното въже. Разоръжиха го още преди да стъпи на каменната площадка. Един войник размаха боен нож и сряза ремъка на REC7, докато беше още във въздуха. Друг измъкна неговия FN 5.7 от кобура на рамото и ножа за хвърляне от ножницата, закачена за бойната му сбруя.

Същото се случи и на Мак Ди, когато го издърпаха от дълбините. Той се беше оказал толкова по-напред по въжето от Кабрило, че когато то се скъса, неговият край го прекара през реката. Панталоните му бяха мокри от коленете надолу. Водата, макар и буйна, беше изиграла донякъде ролята на възглавница, която го бе спасила от размазване в скалите.

Бяха принудени да застанат на колене, докато двама ги държаха в шах с оръжията си, а трети доизвади оборудването им. Едва по пътя надолу бирманците откриха, че ключицата на Кабрило е счупена, и един от войниците се зае с ръце да събира двете половини, докато костите не се наместиха.

Болката беше силна, но едва когато счупените половини се допряха и войникът го пусна, Хуан леко простена. Не можа да се сдържи. По това време откриха и изкуствения му крак. Войникът се обърна към офицер, който носеше слънчеви авиаторски очила, за да поиска указания. Размениха няколко думи, после войникът свали бойния крак на Хуан от чуканчето и го подаде на своя началник. Той го оглежда известно време, изпрати на Хуан усмивка, разкриваща гнилите му зъби, и хвърли изкуствения крайник през ръба на скалата.

Той нямаше представа какъв малък арсенал се криеше в крака и как Хуан бе планирал да отвлече хеликоптера с помощта на скрития в него пистолет. Просто искаше да му покаже, че е напълно безпомощен и че от този миг насетне армията на една от най-безскрупулните диктатури в света властва над съдбата му.

Кабрило трябваше да положи усилие, за да не допусне на лицето му да се изпише разочарованието, което изпита. Вместо да позволи на копелдака да схване колко много значи това за него, той вдигна с подчертано безразличие рамене и заоглежда околността, сякаш нямаше други грижи на земята. Ако устата му не беше толкова суха, щеше да се опита да засвири.

На офицера никак не му хареса, че демонстрацията му на власт и сила не е предизвикала очаквания страх, затова излая някаква заповед към войниците, които ги пазеха отзад. Секунда по-късно прикладът на един калашник се стовари върху тила на Хуан и светът за него изчезна.

Кабрило се свестяваше на пресекулки, будейки се и губейки отново съзнание. Спомняше си ужасната врява в руския хеликоптер и че няколко пъти го биха, но като че ли всичко това се беше случило на някого другиго — просто сцени от филм, който бе гледал много отдавна. Той така и не се разбуди достатъчно, за да се свести и да почувства истинска болка, нито да разбере къде се намира.

Когато се върна от бездната, първото усещане, което изпита, беше силна болка в тила. Повече от всичко искаше да опипа това място, за да се увери, че черепът му не е строшен и хлътнал навътре, защото беше уверен, че точно това се е случило. Обаче си наложи да устои на този подтик. Инструкторът в Кемп Пиъри, тренировъчния лагер на ЦРУ, известен и като Фермата, му беше казал веднъж, че ако се случи да попадне в плен и е несигурен за обстановката около себе си, трябва да лежи колкото може по-кротко, колкото може по-дълго. Това му позволи да си почине, но по-важното беше да разузнае къде го бяха завели.

Затова с тил, който плачеше за внимание, и други части на тялото, които пулсираха от болка, Хуан лежеше мирно, напрягайки се да разбере какво го заобикаля. Можеше да усети, че още е облечен, и по лекотата, с която дишаше, реши, че главата му не е покрита с качулка. Доколкото можеше да определи, лежеше на маса. Напрегна слух, но не можа да чуе нищо. Беше му трудно да се съсредоточи. Главата му туптеше в съзвучие с биенето на сърцето. Десетте минути се увеличаха и станаха петнайсет. Беше почти напълно сигурен, че е сам, затова реши да рискува и отвори очите си с по-малко от милиметър. Не можа да различи някакви форми, но видя светлина. Не яркото слънце по пладне, а сумрачният блясък на старомодна крушка с жичка. Отвори очи още малко. Виждаше гола циментова стена, която се опираше в голия циментов таван. И двете бяха покрити с модернистични пръски с различни форми а ла Джаксън Полък27, но цветът им беше един и същ — ръждивочервен. Хуан веднага разбра, че това по стените е кръв.

Спомни си, че Мак Ди Лоулес също беше пленен, и можеше само да се моли Линда и Смит да са успели да се измъкнат. Ако се бяха изплъзнали от засадата, той беше уверен, че ще се срещнат с „Орегон“. Щом веднъж успеят да се спуснат достатъчно надолу по течението на реката с НМТК, Гомес Адамс щеше да ги измъкне с хеликоптера.

Постоянното пулсиране на болката в главата му не спираше. От нея малко му се гадеше, което означаваше, че вероятно има мозъчно сътресение. Макар да бе почти напълно уверен, че е сам в нещо като килия, не посмя да помръдне глава. В помещението можеше да има скрити камери или еднопосочно огледало за наблюдение. Размърда се малко, като човек в безсъзнание, който се намества. Краката и китките му бяха вързани за масата с метални белезници. Когато установи това, отново застина неподвижен.

Не беше в състояние да издържи разпит. Ако ги бяха довели в столицата Янгон, най-вероятно се намираше в затвора „Инсейн“. Макар да напомняше английската дума за лудница, това беше може би най-бруталният затвор на света — най-дълбоката от черните дупки, от които бягството е невъзможно, а оцеляването — много трудно.

В него държаха приблизително десет хиляди затворници, макар да е бил построен за наполовина по-малко. Мнозина от тях бяха политически активисти и свещеници, които се бяха изказвали против режима. Останалите бяха криминални престъпници от всякакъв вид. Болести като маларията и дизентерията бяха нещо обикновено. Плъховете бяха повече от затворниците и пазачите заедно. А разказите за мъченията бяха в основата на кошмарите, които измъчваха хората. Кабрило знаеше, че обичат да използват гумени маркучи, пълни с пясък, и обучени да нападат хора кучета, за да карат затворниците да пълзят на четири крака по алея с чакъл, сякаш са болиди от Формула 1.

Единствената му надежда беше, че в бедрото му има вграден чип за проследяване и че Макс и целият екип вече работят, за да го измъкнат.

Направо от нищото върху челюстта му се стовари юмрук и за малко да я извади.

Би могъл да се закълне, че в помещението нямаше друг човек, освен него. Този тип имаше търпението на котка. Нямаше смисъл да се преструва повече. Хуан отвори очи. Мъжът, който го беше ударил, носеше зелена военна униформа. Не можа да определи какъв чин има, но изпита леко удовлетворение, щом видя, че онзи масажира десния си юмрук. Главата му обаче кънтеше като бита за литургия камбана.

— Име? — излая военният.

Хуан видя още двама пазачи, които бяха влезли през желязна врата. Единият застана близо до нея, а другият зае позиция до маса, покрита с парче плат. По формите, които се виждаха под плата, беше ясно какво лежи на масата.

Когато не каза името си достатъчно бързо, първият разпитващ измъкна парче обикновен градински маркуч изпод колана си. По начина, по който увисна, Хуан можа да прецени, че палката е тежка. Онзи стовари с плясък маркуча върху стомаха му. Независимо колко здраво бе стегнал мускулите си Кабрило, маркучът сякаш потъна чак до гръбначния му стълб.

— Как се казваш?

— Джон Смит — отговори Хуан, всмуквайки въздух между зъбите си.

— За кого работиш?

Когато не отговори достатъчно бързо, маркучът отново изплющя по корема му.

— За кого? ЦРУ, ООН?

— За никого. Работя за своя сметка.

Маркучът отново изплющя, този път по слабините на Кабрило. Това беше прекалено. Той завъртя глава и повърна от болката.

Обади се култивиран глас със следи от британски акцент:

— По акцента ви мога да определя, че сте американец.

Невидимият с британския акцент стоеше някъде близо до горния край на масата, за която Кабрило беше вързан. Чу го да пали цигара и след миг облак дим се понесе над лицето му. Мъжът се раздвижи, така че Кабрило можа да го види. Беше бирманец като останалите. Хуан реши, че е на четирийсет и няколко години. Лицето му беше ореховокафяво с бръчки около очите и устата. Носеше кепе с козирка, но Хуан видя, че косата му е гарвановочерна. В този офицер нямаше нищо особено зловещо, но Кабрило почувства как хлад преминава по гръбнака му.

— Как така се оказа в нашата страна, и то въоръжен? Ние имаме толкова малко посетители от Съединените щати, че всеки миг знаем колцина се намират в нашите граници. А ти, приятелю, не би трябвало да си тук. Затова ми кажи, какво те води в Мианмар?

Една реплика от „Казабланка“ изскочи в главата на Хуан.

— Моето здраве. Дойдох тук заради минералните води.

Офицерът се изкиска.

— Много добре. Един от любимите ми филми. А Клод Рейнс28 казва: „Минералните води. Какви води? Тук сме в пустинята“. На което Боги29 отговаря: „Значи са ме осведомили зле“. Истинска класика. След това гласът му се пречупи:

— Муанг!

Маркучът се стовари два пъти в бърза последователност, като всеки път улучваше едно и също място на счупената ключица. Болката се стрелна нагоре от рамото на Хуан до върха на мозъка и той изпита усещането, че черепът му ще се пръсне по краниалните шевове.

— Господин Смит — продължи спокойно главният разпитващ, — споменах, че по мое мнение сте американец. Бих искал да разбера вашето отношение към мъченията. Мисля, че това е наболял въпрос във вашата страна. Някои смятат, че дори лишаването от сън и излагането на силна музика са жестокости. Какво е вашето мнение по въпроса?

— Напълно съм съгласен — бързо отговори Хуан.

— Естествено, човек във вашето положение ще подкрепи подобно мнение — отбеляза офицерът, а в ъгълчетата на устата му заигра усмивка. — Чудя се дали сте мислили така миналата седмица или да речем, вчера. Впрочем това няма значение. Не се съмнявам обаче, че сега горещо подкрепяте това мнение.

Той докосна някакъв механизъм под масата, така че плотът се наклони малко назад, повдигайки краката на Хуан на около трийсетина сантиметра над равнището на главата. Докато това се случваше, пазачът, застанал до масата, дръпна парчето плат, което я покриваше.

Отдолу се показаха няколко сгънати хавлии и четирилитрова пластмасова кофа.

— Това, което искам да узная — продължи офицерът, — е дали смятате заливането с вода за мъчение, а?

Хуан знаеше, че има много висок праг на болка. Беше се надявал да издържи няколкото дена, които смяташе, че ще са нужни на Макс да ги измъкне, обаче никога преди не бе подлаган на нещо такова, така че не знаеше как ще реагира. Като дете беше прекарвал безброй дни в плуване по крайбрежието на Южна Калифорния и макар че много пъти беше гълтал или вдишвал вода, никога не бе стигал толкова близо до удавяне, както сега.

Върху лицето му беше просната хавлия, същевременно две здрави ръце стиснаха главата му, за да не може да мърда. Сърцето на Кабрило заблъска. Мишците му се напрегнаха. Чу плискане на вода. Почувства няколко капки на врата си. След това влага по устните, скоро кожата му също беше мокра. Една капка се плъзна вътре в носа му и си прогори път до синусите.

Още вода беше изсипана върху кърпата и тя подгизна. Кабрило се опита да издиша през носа, за да попречи на водата да нахлува при деликатните мембрани. Няколко секунди, дори цяла минута се получаваше, но белите му дробове съдържаха само толкова въздух, а хавлията беше подгизнала, студена и влажна тежест, притискаща лицето. Накрая той остана без въздух, за да се бори срещу неизбежното, и водата нахлу в синусните му кухини. Заради наклона на масата тя се събра там и не продължи нататък из дихателните му пътища.

Това беше същността на заливането с вода. Да накараш жертвата да се почувства като удавник, без наистина да я удавиш.

Не беше въпрос на воля. Над това не може да имаш контрол. Когато синусите се напълнят с вода, мозъкът, който се е развил много от времето, когато първите примитивни риби са излезли на брега и са поели първата глътка въздух, знае, че тялото се дави. Това му е вродено. Хуан не можеше да контролира телесните си реакции така, както не можеше да накара черния си дроб да произведе повече жлъчка.

Главата му сякаш гореше отвътре, защото белите му дробове получиха конвулсии заради всмуканите малки количества вода. Усещането беше по-лошо от всичко, което можеше да си представи. Чувстваше се смазан, сякаш цяло море се беше плиснало в главата му, парейки и изгаряйки крехките алвеоларни торбички зад носа и над очите.

Болката беше по-силна от всяка друга, която беше изпитал досега. А всичко беше траяло не повече от трийсет секунди.

Тежестта върху лицето му ставаше все по-ужасна. Главата му беше готова да се пръсне. Искаше му се това да се случи. Гърлото му рефлексивно преглъщаше и той се задави отново, когато по дихателната му тръба се стече вода.

Чу възбудени гласове, които говореха на непознат за него език, и се запита дали вече не го викат ангелите?

В този момент хавлията беше свалена от лицето му, а масата наклонена така, че главата му да се извиси над краката. От носа и устата му изтече водата, повдигна му се болезнено, но вече можеше да диша. И макар че белите му дробове още пареха, а въздухът имаше вкус на смърт, това бе най-сладкият дъх, който някога беше поемал.

Дадоха му по-малко от минута да си почине, преди масата отново да се наклони назад и да притиснат подгизналата хавлия върху лицето му. Водата отново потече, литър след литър, тонове, цели приливни вълни. Този път успя да издишва само няколко секунди, преди водата да напълни главата му. Синусите му се изпълниха до края на ноздрите. Тогава започнаха агонията и паниката, а мозъкът му крещеше да стори нещо — да се бие, да направи усилие, за да се освободи.

Кабрило пренебрегна жалните викове на собственото си съзнание и понесе малтретирането, без да трепне и с мускул. Защото знаеше, че не се дави, че мъжете ще му дадат да вдиша и че той има контрол над онова, което прави неговото тяло, а не инстинктите или подсъзнанието. Интелектът беше този, който управлява действията му. Той лежеше спокойно и неподвижно като човек, който си подремва следобед.

По едно време един от пазачите беше изпратен да донесе още една четирилитрова кофа вода. Давиха Хуан общо петнайсет пъти, а след това му позволяваха да диша. Всеки път войниците очакваха той да се огъне и да моли за милост и всеки път той лежеше, възстановявайки дишането си, и ги дразнеше, защото им кимваше да го направят отново. По време на последния сеанс го заливаха толкова дълго, че изгуби съзнание и се наложи да го освободят от белезниците, за да изкарат водата от тялото му и да го свестят с няколко плесници.

— Очевидно — отбеляза разпитващият, докато Хуан дишаше тежко и издухваше вода от синусите си, — не желаете да ми кажете онова, което искам да знам.

Кабрило го стрелна с поглед.

— Както вече ви казах, дойдох тук заради минералните води.

Вдигнаха го от масата и го повлякоха към килия в дъното на гол коридор. Помещението беше невероятно топло и вътре въздухът не помръдваше. Захвърлиха Хуан на голия бетонен под, вратата се блъсна и бравата изщрака. Осветлението се състоеше от крушка с телена мрежа високо на едната стена, нечиста кофа и няколко стиски мръсна слама на циментовия под. Другарят му по килия беше най-съсухрената хлебарка, която някога беше виждал.

— Е, приятелю, тебе за какво са те вкарали? — попита той насекомото. В отговор то му помаха с антенните си.

Най-накрая можеше да прегледа тила си и остана удивен, че черепът му не е строшен. Прорезната рана сигурно беше кървяла, но заливането с вода я бе промило и почистило. Още усещаше сътресението, но въпреки това можеше да мисли ясно и паметта му не беше пострадала. Май това беше лекарски мит, разбира се, стига човек да няма симптоми на мозъчно увреждане — че хората със сътресение трябва да стоят будни. Обаче с тези пламнали дробове и болки по цялото тяло сънят едва ли щеше да го споходи. Откри, че най-удобната поза беше по гръб и с прехвърлена през гърдите наранена ръка.

Замисли се за престрелката в джунглата, анализирайки всяка секунда, както при атентата в Сингапур. Видя Линда на едно коляно зад каменната колона, дребното й тяло разтърсвано при всеки изстрел, който произвежда. Видя гърба на Мак Ди, който тичаше пред него, спомняйки си, че веднъж кракът му едва не се подхлъзна от главното въже. Ето го и Смит, който стига твърда земя и веднага се хвърля зад другата колона, която служеше за котва на въжето. Хуан си спомни, че отново погледна към краката си, опитвайки се да не спира поглед в буйната река на почти трийсет метра под него.

След това вдигна поглед, видя Смит да открива огън и след това въжето пред Мак Ди да се разпада. Прекарваше сцената отново и отново през главата си, както ченгетата правят със записите на охранителните камери. Съсредоточи се върху автомата на Смит, когато започна да плюе куршуми в режим автоматична стрелба. Целеше се във войниците отвъд реката — беше сигурен в това.

Тогава кой беше изстрелял куршумите, които прекъснаха главното въже? Не е възможно да е бил някой от хората на скалата зад него. Те бяха потърсили укритие твърде назад от края на площадката, за да имат нужния ъгъл да стрелят по увисналото като дъга въже. Двамата войници, които паднаха в пролома, когато то се скъса, не биха могли да го направят.

Ясно видя Линда да стреля, но образът на Смит беше някак си замъглен в паметта му.

Хуан обвини за това главоболието си. Обикновено можеше да си спомни всяка подробност и нюанс — но не и сега. Между другото, хлад пропълзяваше от цимента в костите му. Изправи се и почувства такова замайване, че се наложи да се подпре с ръка на стената. Без изкуствения крак нямаше какво да прави. Изчака, докато замайването премина, но не се довери напълно на чувството си за равновесие, за да се разскача из килията на един крак. На шега я измери, като използва, че е висок точно метър и осемдесет и три. Размерите й бяха три и шейсет и шест на три и шейсет и шест. Пресметна останалото наум. В такъв случай диагоналът щеше да бъде малко по-малко от пет и осемнайсет. Той провери сметките си с високата обувка, защото знаеше, че е дълга точно трийсет и три сантиметра. Бяха съвсем точни.

— Значи мозъкът още работи — обърна се той към хлебарката, която се катереше по стръковете слама. — Добре, помисли малко! Какво ме притеснява?

Имаше нещо в този разрушен лагер. Изпита пак същото объркване, че има един предмет, чието място не е там. Не! Не беше не на място, а липсваше! Имаше неща, които една жена, излязла на лагер за повече от месец, щеше да вземе със себе си, а това бяха вещи, които мъжете не биха имали абсолютно никаква причина да задигнат. Изпразнената раница на Солей Кроасар беше в палатката. Нямаше нито крем за лице, нито червило, нито каквито и да е дамски принадлежности.

Дали тялото, което успя наполовина да извади, изобщо беше женско? Не беше видял лицето, но ръстът и цветът на косата бяха като тези на Солей. Трябва да е била швейцарката. И каквито и женски глезотии да е опаковала за Мианмар — те трябваше да бъдат в кожената чанта, която извади и хвърли на Смит. Беше напоена с вода, така че не можа да прецени действителната й тежест, а от там и съдържанието, но сигурно беше така. Тя и нейният другар — Пол Бисонет (я гледай, паметта му изобщо не е толкова зле), изглежда бяха чули или видели наближаващия армейски патрул. Тя е грабнала най-нужните вещи и заедно са се втурнали в джунглата и накрая са стигнали до полуразрушения будитски храм.

Хм, защо тогава не е доволен? Ако беше видял лицето на трупа, нямаше да има никакви съмнения — но не беше. Можеше да я разпознае с положителност, а сега оставаше известно съмнение — нещо, което мразеше както в професионално, така и в лично отношение. Разбира се, сега имаше да се тревожи за по-важни неща от миналото.

Въпреки здравия разум Кабрило се надяваше бирманските им пленители да оставят Мак Ди на мира. От неговата и на Лоулес възраст ставаше очевидно, че той е старшият, така че трябваше да съсредоточат цялото си внимание върху него. Обаче не вярваше, че ще стане така. Имаше известна представа какъв е Лоулес.

Беше корав и изобретателен, но притежаваше ли куража да изтърпи това, през което мина Хуан, и да не се огъне? Кабрило не знаеше това за себе си, така че нямаше представа дали момчето може да го понесе.

Накрая си помисли: какво значение всъщност има, ако Мак Ди се пречупи? Да не би да знае кой знае какво? Името на клиента и задачата да намерят дъщеря му, която обикаля из бирманските джунгли. „Орегон“? Знаеше името на кораба, но нямаше представа за неговите истински възможности. Самоличността на Хуан? Че на кого му пука? Беше напуснал ЦРУ преди толкова време, че вече не можеше да бъде смятан за разузнавателен актив на организацията.

Не, каза си той, Мак Ди може да изпее и майчиното си мляко, но това нищо няма да промени. Сега започна да се надява, че Лоулес ще види нещата по същия начин и ще си спести излишните болки.

Когато изтощението започна да замъглява болката и Хуан взе да се унася, той заподозря, че Мак Ди сигурно ще мълчи докрай, за да се покаже достоен да се присъедини към Корпорацията.

Когато се събуди изведнъж, Кабрило нямаше представа колко време е минало, защото откакто го бяха подложили на заливането с вода, часовника му го нямаше. Беше потънал в пот и дишаше тежко.

— Кучи син — каза той на глас.

Беше си спомнил насън — ясно видя как Джон Смит стреля по въжето. Нарочно го беше прекъснал. Ярост се разля по вените на Хуан.

Смит ги беше натопил. Не. Ролан Кроасар ги беше натопил. Тялото в реката не е било женско, а на строен мъж. А в чантата не е имало женски принадлежности. Било е нещо, което бяха отмъкнали от храма, нещо, скрито под подиума, където някога е стояла статуята на Буда. А Хуан го беше дал на Смит просто ей така.

Никога не е ставало дума за спасяването на някаква дъщеря. Кроасар е изпратил свой екип в джунглата, който не е успял да измъкне някакъв предмет, затова беше наел Корпорацията — да довърши тяхната задача.

— Боже, какъв съм идиот!

Тогава насред гневния изблик му хрумна, че Линда Рос е със Смит и няма представа, че плановете му са съвсем различни от онези, които й бяха известни.

Дали сега, когато вече бе получил това, което иска, няма просто да я убие? Този въпрос се запечата в главата на Хуан. Логиката му нашепваше, че няма. За Смит щеше да е по-лесно, ако тя обясни на Макс и останалите какво се е случило с Мак Ди и него. А щом се озовеше обратно на борда на „Орегон“, само трябваше да изчака, докато му организират транспорт обратно в цивилизацията.

Хуан изпита огромно облекчение. Логиката сочеше, че с Линда всичко ще бъде наред. Обаче предателството на Кроасар и Смит му вдигна кръвното до тавана. Как не беше забелязал? Замисли се за миналото, опита се да се сети за признаци и следи. Записът, който Кроасар уж бе получил от дъщеря си, трябва да е бил подправен. Бяха успели да му придадат нужния оттенък на тайнственост и отчаяние, за да събудят интереса на Кабрило. Беше желал тази задача, защото имаше уплашена млада жена — госпожица в опасност, изруга се с горчивина за своето глупаво кавалерство — която трябваше да бъде спасена.

Кроасар го беше изиграл като пълен глупак. Сега Кабрило погледна на самоубийствения атентат в хотела с други очи, но не можа да открие нищо, с което би могъл да бъде от полза за основния план на швейцарския финансист. Нападението не беше лъжливо. Тези мъже искаха да убият колкото може повече хора. Това, че двамата с Макс бяха оцелели, беше чист късмет.

Нямаше начин Кроасар да стои зад атентата. Поне в това беше сигурен.

Не можеше да си спомни кога за последен път го бяха преметнали. Не можеше да си спомни и последния път, когато някой го е заблудил, блъфирайки на покер. Винаги се беше гордял, че знае всички възможни ходове, че мисли три стъпки напред и че е неизменно нащрек с хората, с които си има работа.

Как не го беше разбрал?

Този въпрос се въртеше в главата му като безконечен запис. Нямаше отговор. Марк и Ерик бяха проверили Кроасар. Мъжът беше просто бизнесмен. Тогава каква игра играеше? Защо бяха тези хитрини? Изплува и друг въпрос, на който не можеше да даде отговор: какво беше онова нещо в торбата, за което си е заслужавало да бъдат изпратени първите двама изследователи и да се излеят милиони на Корпорацията, щом те са изчезнали от хоризонта?

Кабрило облегна гръб в циментовата стена на килията, докато си блъскаше главата върху всичко това.