Джунглата

16.

Хуан беше толкова навътре в Джей-61, че стоманата на конструкцията блокира радиостанцията и тя нито приемаше, нито предаваше. Но така или иначе, най-вероятно нямаше да послуша съвета на Макс. Беше стигнал прекалено далеч, за да се провали точно сега.

Вътрешността на платформата беше объркваща като критския лабиринт, с безброй коридори, които се пресичаха, а други се простираха успоредно на тях. Малкото му фенерче не предлагаше голяма помощ, защото проникваше само на метър-два в мрака. Няколко пъти си удря главата и глезените в невидими пречки — сигурно по протезата му бяха останали вдлъбнатини.

Кабрило притежаваше силно развито чувство за пространствена ориентация и разбра, че „Орегон“ е пристигнал и с тласкане малко е изправил тежкотоварния кораб. Също така усети, че вече губи битката да задържи „Херкулес“ на повърхността. Кренът на кораба се беше увеличил в сравнение с преди няколко часа и когато платформата се плъзна около метър по палубата, той разбра, че времето му е изтекло. Въпреки това не се поколеба и не си каза, че е направил достатъчно и вече трябва да излиза.

Полетя надолу по метални стъпала, взимайки по две наведнъж, подпирайки болната си ръка със здравата в опит да намали сътресенията. Тук, толкова дълбоко във вътрешността на платформата, той се озова в индустриална гора от скоби, метални прегради и дебели греди. Подът беше от гол метал, покрит с тънък слой разлят суров петрол, който се беше втвърдил до консистенцията на катран. Беше едновременно хлъзгав и лепкав.

— Линда? — изрева Хуан и в тишината, която последва заглъхващото ехо, му се стори, че чу нещо. Извика отново името й, този път още по-високо.

Там!

Беше приглушен и неясен, но определено чу отговор. Той се втурна по посока на женските викове за помощ. В далечния край на това място имаше затворено помещение без прозорци. Под долния край на вратата, като мярка за допълнителна безопасност, беше напъхан клин, макар да бе заключена отвън.

— Линда?

— Ти ли си наистина?

— Галахад идва да те спаси — отговори той и седна на пода, за да избие клина с изкуствения крак.

— Слава богу — въздъхна Линда. — Трябва да ни измъкнеш от тук.

— Да ни измъкнеш? — попита Хуан между ритниците.

— Солей Кроасар е затворена тук от седмици.

Въпреки че работеше усилено, за да ги освободи, мозъкът му включи на пълни обороти. Нямаше логична причина Ролан Кроасар да затвори дъщеря си и след това да се опита да я убие. Тя е тук като заложница и като такава — средство за натиск да направи нещо по чужда заповед. Смит? Не му приличаше на такъв. Той беше изпълнител, а не мозък. Значи някой напълно неизвестен. Бяха прекарали безброй часове в ровене из живота на Кроасар, но не намериха никакви следи за неговите цели, защото те просто не са били негови. Някой друг зад сцената дърпаше конците, а те нямаха представа кой е той. Ако целта беше измъкването на тайнствения предмет от храма в джунглата, най-вероятно Кроасар вече беше мъртъв, оставяйки Корпорацията на сухо.

Най-накрая клинът изскочи и отлетя встрани. Кабрило стана и отвори рязко вратата. Линда Рос се хвърли към него, без да обръща внимание на увисналата му в превръзката ръка. Тя го прегърна силно, а за него преживяването беше едновременно радостно и болезнено.

Зад Линда стоеше друга жена, която на слабата светлина от фенерчето и след толкова дни на лишения все още беше удивително красива. Гарвановочерната й коса беше вързана на конска опашка, откривайки големи кафяви очи.

— Госпожице Кроасар, аз съм Хуан Кабрило.

— И без да се представяш, щях да те разпозная по описанията на Линда.

Акцентът й беше много секси.

— Трябва бързо да се махнем от тук.

С Кабрило начело поеха обратно през подобната на лабиринт петролна платформа. Хуан се движеше на автопилот, доверявайки се на паметта си да намери най-прекия път навън и свободата, докато друга част от съзнанието му се тревожеше за самоличността на човека зад Джон Смит. По-късно щеше да сондира Солей за информация. Може би имаше представа какво става, но Засега Кабрило разглеждаше проблема само на основа на фактите, които му бяха известни.

Сега, когато наближиха главната палуба, той опита дали радиостанцията работи.

— Макс, чуваш ли ме?

Сред пукота на статичното електричество чу:

— … от там.

— Макс?

— … от там.

— Почти се измъкнахме.

Докато бързаха нагоре по последното рамо на стълбите, връзката се подобри.

— Хуан, Гомес те чака на хеликоптерната площадка, но разполагаш с по-малко от минута. Повече не можем да го задържим.

— Макс, слушай внимателно. Сложи въоръжен пазач при Мак Ди Лоулес. Ако се опита да стигне до телефон или радиостанция — застреляйте го.

— Какво? Защо? — направо щеше да се задави от изненада Хенли.

— Когато се видим, ще ти обясня. Действай.

Последните стъпала бяха толкова наклонени — все едно тичаха из атракцион — и когато най-сетне изскочиха от вратата към крилата на мостика, прострели се над морето, тримата се блъснаха в релинга, защото не можаха да се справят с наклона. Докато тичаха по мостика с наклон двайсет градуса, а палубата на „Орегон“ беше на трийсет метра под тях, осъзнаха, че прогнозираната от Макс минута е твърде оптимистична оценка. Разполагаха само със секунди, преди платформата да се обърне.

Гомес Адамс държеше хеликоптера на площадката — едната ска докосваше металната решетка, а другата висеше във въздуха. Той държеше машината водоравна — просто платформата беше наклонена. От едната страна върховете на перките минаваха опасно близо до палубата.

— Давай, давай — изкрещя Хуан.

Под тях платформата отново изскърца протяжно, когато земното притегляне я придърпа още по-близо до мига, когато щеше да се обърне. Релингът на „Херкулес“ беше под вода, а под горния край на платформата започна да се вижда отвор, докато центърът на тежестта й бавно се изместваше.

В операционния център Ерик Стоун завъртя движителите и даде рязко газ, карайки двигателите да заработят в червената зона на оборотите в отчаян опит да измъкне кораба изпод стоманената лавина, понесла се срещу тях. На борда на обръщащия се тежкотоварен кораб Еди, Линк и Майк нямаха друг избор, освен да се вкопчат във всичко здраво, което можеха да намерят, затова се държаха с всички сили за релинга в издигащия се във въздуха край на съда.

Кабрило безцеремонно блъсна двете жени в хеликоптера, който Адамс вече бе започнал да издига, и скочи след тях. В този миг под тях платформата се плъзна от палубата. Напрежението се оказа повече за тънката сондажна кула и тя се откъсна. Решетестата й конструкция заприлича на огъната играчка от конструктор.

Опашката на хеликоптера се издигна и за миг се оказа едва на няколко сантиметра от решетката на площадката, докато тримата пътници гледаха ококорено разрушението, от което току-що се бяха измъкнали. Платформата се стовари във водата на метри от флагщока на кърмата на „Орегон“, вдигайки огромна вълна, която повдигна кораба като играчка за вана и едва не потопи носа му в бушуващите води. Ерик умело го насочи по вълната и като сърфист се спусна по лицето й, както правят по северното крайбрежие на Оаху в Хавай.

Платформата с изместен към върха център на тежестта се обърна, щом рухна във водата, а пълните с въздух понтони щръкнаха към небесата. След това весело започна да се люшка по повърхността на още бесуващата вода. Освободен от толкова инертна маса, „Херкулес“ се изправи почти вертикално, преди водата в баластните му цистерни да се плисне и да го наклони смъртоносно. Тримата мъже, вкопчени в релинга, бяха разтърсени зверски, но успяха да се задържат по местата си.

Когато се пуснаха, полетяха по гръб през палубата, убивайки скоростта с токовете на ботушите и ръцете в ръкавици, които притискаха в металните плочи. Стигнаха до долния релинг и просто се оттласнаха и заплуваха. Адамс зависна над тях, за да послужи като ориентир за спасителния екип, който излетя с моторницата от хангара в шканеца на „Орегон“.

НМТК стигна до тях секунди преди „Херкулес“ да отстъпи пред неизбежното и да се преобърне неохотно настрана. Обраслото му с ракообразни дъно заблестя на слънцето за пръв път през дългата кариера на съда. Въздухът от вътрешността започна да излиза със зловещо съскане от илюминаторите и вентилационните шахти, сякаш старият кораб проклинаше нерадостната си съдба.

Тогава Кабрило изведнъж се сети, че това не е краят на историята, а по-скоро началото, и всичките му весели мисли се разпръснаха.

— Гомес, върни ни на кораба колкото може по-бързо.

Мак Ди Лоулес ги беше предал още от първата вечер в Пакистан. Сега Хуан трябваше да научи защо.

Веднага след като кацнаха и НМТК бе прибрана в хангара, той нареди „Орегон“ да се отдалечи от платформата и да простреля понтоните под водната линия с 20-милиметровата картечница „Гатлинг“. Тук дълбочината не беше особено подходяща — изглежда все пак бяха принудили екипажа на „Херкулес“ да бърза, но така или иначе се намираха над склона на падината и ако имаха късмет, платформата щеше се да се търкулне надолу по него и да падне в смазващата всичко дълбочина на пропастта.

Хуан не искаше да оставя следи, че този саботаж не се е развил, както е бил заплануван. Тежкотоварният кораб нямаше да изкара повече от десет минути на повърхността, а след като направят на решето понтоните на Джей-61, тя неизбежно щеше да последва кораба на дъното.

Най-напред Кабрило се отправи към каютата си, тъй като заради търсенето на Линда беше омазан с лепкав суров петрол, а двете жени бяха отведени в лазарета за преглед. Колкото и да копнееше да си вземе душ, той просто свали дрехите и вместо в коша за пране, ги хвърли в този за боклук. След това облече тъмносин гащеризон и чисти ботуши.

Седем минути след като Адамс ги върна невредими на кораба, той вече беше в лазарета.

Макс го чакаше там, но по лицето му на булдог беше изписана загриженост.

— Първо, радвам се, че си добре. Второ, какво става по дяволите?

— Това ще се опитаме да разберем — отговори Хуан и го поведе през вратата.

— Надявам се, ще обясниш и на мен — обади се раздразнено Хъкс. — Защо пациентът ми е под стража?

— Как са Солей и Линда?

— Добре. Солей е малко раздрусана от преживяното, но докато са започнали да местят платформата, са се грижили за нея. Хуан, какво се е случило?

— Кроасар е бил измамен точно като нас и от същия човек.

— Мак Ди?

— Не, но хайде да идем да си поговорим с него.

Хуан видя, че пазачът беше взел допълнителни мерки за безопасност, заключвайки китките на Мак Ди за рамката на леглото. Кабрило го освободи с жест, а следващите секунди прекара в оглеждане на новия член от екипа, който се беше превърнал в затворник.

След малко заговори:

— Ще ти разкажа една история. Искам там, където сбъркам, да ме поправяш. Ако остана доволен от отговорите ти, лично ще те развържа. Съгласен?

Мак Ди кимна.

— В един момент по време на новата ти работа за „Фортран“ в Афганистан си се сприятелил с местен човек, вероятно по-млад от теб.

— Казваше се Аташ.

— Ти си му разказал всичко за дъщеря си у дома в Ню Орлиънс, без да предположиш, че малкият е бил част от терористична клетка и че информацията, която си му дал, ще бъде използвана срещу теб.

Лоулес се изчерви от срам.

— Когато са били готови, клетката е изпратила хора в САЩ, за да я отвлекат. Някак си са ти представили доказателства, че е отвлечена, и са ти казали, че ако не правиш точно каквото искат, ще я убият. Нямал си избор. Организирали са фалшиво отвличане, за да те прехвърлят през границата в Пакистан, където малко са те посмачкали, за да изглежда похищението по-истинско. Същата вечер те разходиха из селото, което наблюдавахме, подмамвайки ни да освободим, освен малкия Сетиаван и теб. Все си мислех, че бягството от селото беше твърде лесно — продължи Кабрило. — Без да смятаме засадата по-късно на пътя. Това е била друга група, която не е имала представа какво се разиграва. Обаче селяните са имали нареждане да ни оставят да се измъкнем без особени трудности.

— Чакай малко — намеси се Макс, — много добре помня, че откриха огън по автобуса.

— О, я остави. Обстрелваха ни неколцина пишман джихадисти, но или не улучваха целта, или стреляха по покрива, да не би да убият някого. Всичко беше театър, за да ни убедят, че сме осъществили най-великото бягство в историята. С една дума, много шум за нищо. По-късно, когато се измъкнахме от контролния пост, един безпилотник изстреля ракета по нас. Аз не я видях, но Мак Ди я зърна и реагира като олимпийски шампион. Той ни спаси живота. Беше внушително постижение за човек, за когото се предполага, че е пребит почти до смърт от талибаните и е прекарал няколко дена в багажник на кола. Ако това беше истина, ти никога нямаше да можеш да се втурнеш така. Повечето от раните ти бяха имитация.

Лоулес не направи опит да отрича.

— Още не разбирам — настоя Хенли. — Откъде са могли да знаят, че ще бъдем там, за да спасим детето?

— Още ли не разбираш? Това дете не е имало нужда от спасяване, защото лично баща му го е пратил в Пакистан, за да ни подмами да идем в селото.

— Май съм бавноразвиващ се или нещо подобно. Защо му е да ни подмамва да идем в селото?

— Цялата история е била организирана, за да приберем Мак Ди между нас. Гунаван Бахар е мозъкът зад всичко, което преживяхме и изстрадахме през тези няколко седмици. Искал е да вкара шпионин в „Орегон“, затова ни е наел да „спасим“ сина му от талибаните. Същевременно ни пробута човек, животът на чиято дъщеря е в ръцете му. А нас ни наема да я спасим.

— Брилянтна измама. Щом Смит ни прекара в Мианмар, всички наши подозрения се насочиха срещу Кроасар. Никой не си помисли, че може да има и друго обяснение или че Кроасар не е господар на своите действия, също както Мак Ди.

Това последно изявление не беше напълно вярно. След времето, прекарано в „Инсейн“, Кабрило непрекъснато беше измъчван от глождещи съмнения, че нещо не е наред. Не знаеше какво, но усещаше, че част от информацията, която беше получил, не е вярна. Разбира се, това беше инстинкт, но през годините се бе научил да му се доверява. Затова щом видя Солей на платформата, разбра какво му беше убягвало толкова време.

— Причината истината да излезе наяве — продължи Хуан — беше изборът на момента за потапяне на нефтената платформа. От Лоулес Бахар е знаел, че сме избягали от затвора „Инсейн“, освен това е разполагал с местоположението на Линда заради чипа за проследяване. Заради това изтегля напред с няколко дни или седмици планираното потапяне на Джей-61. Причината да го направи е тазсутрешното качване на Мак Ди на мостика. Той знаеше, че плаваме под пълна пара, но не е имал представа за скоростта, която „Орегон“ може да развие. Веднага щом ме е оставил на мостика, се е свързал със своя водещ Смит. Казал му е, че не сме на дни, а на часове от тях. „Херкулес“ още не бил стигнал над падината Палаван, но вече не са разполагали с време. Веднага са отворили крановете на входните отвърстия на баластните цистерни и са скочили в спасителните лодки. Целта била не само да убият Линда и Солей, но и да скрият факта, че на платформата се е намирала най-голямата сбирка от свързани помежду си компютри извън правителствените лаборатории. Точен ли съм?

Последния въпрос Хуан зададе на Мак Ди. В този момент силен режещ звук направи разговора невъзможен. Беше трясъкът на една от корабните „Гатлинг“, с която пробиваха дупки в огромните понтони на платформата. Стрелбата продължи почти цяла минута, така че когато картечницата беше прибрана в кораба, а редутът, който служеше и за маскировка, се плъзна обратно на място, три хиляди дупки с големината на юмрук бяха нашарили понтоните под водната линия. До час Джей-61 щеше да потъне.

— Е, какво ще кажеш? — попита Хуан отново Лоулес, когато стана ясно, че Марк Мърфи си е свършил работата.

— Съвсем точно. Право в десетката.

— Сега разбирам — зарадва се Макс. — Кроасар е бил под контрол, защото Бахар е отвлякъл и неговата дъщеря. Значи всички тези глупости за заминаването за Бирма са били измама. Може да са опитали да стигнат сами до храма, но са се провалили. Затова е използвал Кроасар да ни наеме, защото отнякъде е знаел, че ще се справим.

Кабрило кимна.

— А с двама шпиони в екипа, Смит и Лоулес, той е разполагал редовно с новини за нашия напредък.

— Всичко ми се струва толкова усложнено. Защо да си прави труда да насилва Мак Ди да участва? Защо са тези напъни? Бахар можеше просто да ни наеме да идем в Мианмар.

— Нямаше да се получи — поклати Хуан глава. — Липса на мотивация. Никога нямаше да се съгласим да ограбваме гробници. Имал е нужда от типа мисия, която е бил сигурен, че няма да откажем. Вече се беше убедил в нашите милозливи сърца, щом става дума за непокорни деца. След сделката да спасим неговия син просто е използвал същия номер отново. Само че сега за стръв послужи дъщерята на Ролан Кроасар. После, когато е получил онова, което беше в чантата, се е обадил на своите другари в правителството, за да ни елиминират.

— А защо не е работил с правителството от самото начало? — запита се Макс гласно.

— Нямам представа, но сигурно е имало някаква причина. Иначе изобщо не би си губил времето с нас. Моето предположение е, че включването на военните е в резултат на сделка, сключена в последния момент. Мак Ди, а ти какво мислиш?

— Нямам представа. Просто ми заповядваха и аз изпълнявах.

— Значи не знаеш какво е имало в чантата, която свалих от тялото в реката?

— Не и преди да попиташ, не знаех и името на типа, който даваше заповеди на Смит. Знаех, че Смит не взима решенията сам, но не знаех кой стои зад него.

— И друга тайна, която се разкри — обърна се Макс към Кабрило, — е нападението срещу хотела.

— Какво? Нима не става дума за случайност?

— Вече стана ясно, Бахар ни е смятал за такава заплаха, че е искал непременно да проникне в екипа, но се е опитал да се отърве от нас още в началото, като ни взриви в сингапурския хотел.

Хуан обмисли това, но после поклати глава.

— Не мисля така. Както вече казах, защо не е накарал Смит, щом влезем в апартамента, просто да ни гръмне?

По лицето на Хенли се плъзна хитра усмивка.

— Защото е знаел, че останалите от Корпорацията ще обърнат земята, за да намерят убиеца. Загинем ли обаче при самоубийствено нападение, кого да търсят?

Кабрило реши, че може би неговият стар приятел е попаднал на следа, но все пак у него остана известно съмнение. В момента обаче миналото нямаше значение.

— Засега трябва да се съсредоточим върху Бахар. Трябва да разберем какво е планирал. Става дума за нещо, за което според него сме заплаха. Освен това е свързано с онова, което задигнаха от храма.

— Трябва да е нещо характерно — язвително подхвърли Макс.

— Ами моето малко момиченце? — попита Мак Ди, опитвайки се да запази колкото може достойнството си. — Сега, когато този Смит и онзи тип Бахар знаят, че сме научили за тях, ще я убият. Позволиха ми да говоря с нея по скайпа. Типовете, които я пазят, носят жилетки с експлозиви. Ще взривят горкото ми детенце.

— Кой е казал, че Смит и Бахар знаят нещо за случилото се?

— Не разбирам.

— Много просто. Ще се обадиш на Смит, както сте се уговорили, и ще докладваш, че когато сме пристигнали, платформата и „Херкулес“ вече са били потънали.

— Ами добре… — съгласи се колебливо Мак Ди, защото му се искаше да изкопчи още информация.

— След това ще спасим дъщеря ти, ще открием какво замислят тези кучи синове и ще ги заковем на най-близкия кръст.

След най-дългия душ, който от много време беше взимал, Кабрило отиде да види Линда Рос. Тя щеше да напише пълен отчет за своето изпитание, но той искаше бързо да научи най-важното, така че да може да вземе решение за следващите им стъпки. Отиде в кабината й и откри, че там е и Солей, която също току-що беше излязла от банята. Тялото й беше увито в хавлия, защипана под мишницата, а на главата й имаше друга, завита като тюрбан.

— О, отново ме виждате, когато не съм в най-добра форма — каза тя с плаха усмивка.

— Цял живот все така се случва. За всичко улучвам най-подходящото време, само не и за жените. Линда не ти ли предложи някоя от каютите ни за гости?

— Предложи ми, но моите дамски принадлежности се оказаха недостатъчни. Затова тя най-любезно ми предложи да ползвам нейните.

— Ще говоря с иконома — обеща той. След това попита с истинска загриженост: — Как се чувстваш?

Сянка помрачи тъмните й очи, но също толкова бързо изчезна.

— Преживявала съм и по-големи гадости.

— Прочетох за някои твои постижения и бях силно впечатлен. Но нищо не може да се сравни с това да те задържат против твоята воля. Липсата на свобода и контрол над собствения живот може да нарани всеки. Може би безсилието е най-неприятното усещане на света.

Тя отвори уста, сякаш се готвеше да отговори, а после се стовари върху леглото на Линда и зарови лице в шепите си. Захълца отначало тихичко, но постепенно плачът се засили и накрая тя започна да трепери с цялото си тяло. Хуан не се плашеше от женски сълзи, особено когато зад тях има реална причина. Безсмислената истерия го дразнеше, но подобен израз на гол страх беше нещо, което разбираше много добре.

Той седна на леглото до нея, но не я докосна. Ако тя искаше човешка близост, от нея зависеше да я потърси. Инстинктите му в мигове като този работеха безгрешно. След секунди Солей вече притискаше лице в рамото му. Той я прегърна през раменете и просто я остави да се наплаче. След по-малко от минута младата жена се изправи и подсмръкна. Хуан издърпа няколко салфетки от кутия на нощното шкафче и й ги подаде. Тя попи сълзите от очите и си издуха носа.

— Извини ме. Това не беше много изискано.

— Ще се оправиш — предсказа той. — Сигурен съм, че си силна жена, но прекалено дълго си потискала своите чувства. Предполагам, че не си показала и капка слабост пред своите тъмничари.

— Не. Как бих могла?

— Но това не означава, че нямаш чувства. Накрая избликват като вулкан и нищо не може да се направи.

— Благодаря — каза тя тихо. Гласът й укрепна и лека усмивка заигра в ъгълчетата на устата й. — Благодаря, че ми спаси живота. Линда има такава вяра в теб, че дори за миг не се усъмни в нашето спасение. Аз не бях толкова уверена. Но сега? — лицето й грейна в усмивка. — Сега смятам, че можеш да направиш всичко.

— Само трябва да си взема червената наметка от химическото.

Забележката я обърка за миг.

— О, предполагам, че намекваш за вашия герой Супермен?

— Да, това съм аз, но не нося трико.

Хуан стана сериозен.

— Трябва да ти задам няколко въпроса. Ако си още разстроена, можем да го отложим за друг път.

— Не, ще се опитам да помогна.

— Мога да се върна, когато се облечеш?

— Нали имам кърпа? Това е достатъчно — обясни тя с европейски прагматизъм.

— Подслуша ли нещо, докато беше в плен? Нещо, което да ни подскаже за какво е всичко това?

— Не, нищо. Отвлякоха ме от дома ми в Цюрих. Двама мъже нахлуха, докато спях. Докато единият ме държеше, другият ми би инжекция. Загубих съзнание. Когато се свестих, вече бях в килията, където ме намери. Докато Линда не ми каза, дори не знаех, че съм на нефтена платформа. И нея бяха упоили. Но тя ми каза, че се е свестила на хеликоптер, който летял над океана.

Хуан знаеше, че подобно на него, Линда е останала неподвижна, след като се е събудила, за да добие представа за заобикалящата я обстановка. Той я беше научил на този номер.

— Имаш ли някаква представа защо си била нападната?

— Предполагам, че във връзка с баща ми — отговори Солей. — Той е човек с богатство и власт.

— Срещнах го в Сингапур, когато ни нае да заминем за Бирма да те търсим.

— Вярно е, че планирахме с един приятел да идем в Бангладеш на екстремна екскурзия.

— Знаем. Хората, които са те отвлекли, са си направили дори труда да обновят сайта ти, за да мислят всички, че си заминала. Добре са замели следите си. Нещо по-характерно за баща ти? Някакви скорошни сделки?

— Вече не сме толкова близки — призна тя с тъга в гласа.

Кабрило знаеше, че много скоро ще се наложи да й кажат, че по всяка вероятност баща й е мъртъв. Бахар вече бе получил исканото, затова Ролан Кроасар се беше превърнал в бреме. Разбира се, щяха да продължават да търсят, но вероятността швейцарският банкер да е останал жив, беше твърде малка.

— Добре — каза той, докато се надигаше. — Сега си почини, после ще говорим още.

— Искам да се обадя на няколко души. На татко и неколцина приятели.

— Мога и сега да ти кажа. Баща ти е изчезнал. Опитвахме се да се свържем с него в продължение на няколко дни, но не успяхме. Освен това смятам, че е важно да продължаваме да се преструваме, че си се удавила в потъналата нефтена платформа.

— Баща ми? Изчезнал?

— За последен път е бил видян в Цюрих с мъжа, който най-вероятно те е отвлякъл от там.

Вина, страх и гняв се смениха по лицето й в калейдоскоп на чувствата, които изпита. Седеше неподвижна като статуя — красив манекен, на когото току-що бяха изтръгнали сърцето.

— Съжалявам — тихо каза Хуан. Дощя му се да не бе пожелала да звъни по телефона. Не беше още готова за подобни новини. Поне засега.

Най-накрая Солей вдигна очи към него, погледът й бе изпълнен с молба, която искаше от все сърце да изпълни. Никога не беше виждал такава оголена ранимост. Беше навлязъл в територия, където съвсем не се чувстваше уверен, защото всичко тук събуждаше спомените за неговата собствена загуба. Не беше научил, че жена му е мъртва, докато не се върна от мисия на ЦРУ, а тя от седмици вече лежеше в гроба.

С облекчение забеляза, че Солей се стегна, изправи рамене и в очите й заблестя решимост.

— Мисля, че ще се облека, а след това искам да се разходя по палубата. Разбира се, ако е възможно.

Тя посочи куфар до вратата на банята, който Хуан разпозна като част от инвентара на Магическата работилница. Линда и Кевин Никсън вече я бяха обзавели.

— Разбира се — побърза да се съгласи. — Ако имаш нужда от нещо, не се стеснявай да помолиш някого от екипажа. Макар и да не те намерихме, където очаквахме, всички изпитват облекчение, че си в безопасност.

— Благодаря за всичко.

— В шест ще има коктейли в каюткомпанията. Вечерното облекло не е задължително, но заради теб ще си сложа наметалото.

Беше дарен с бледа усмивка за опита да я развесели и й кимна за довиждане. Сега най-сетне успя да намери Линда. Откри я в спортната зала заедно с Еди Сенг. И двамата носеха традиционните японски ги за упражнения по бойни изкуства и се бореха за надмощие на тепиха доджо.

— Не ви ли стига екшънът досега, а? — закачи ги Хуан.

Линда го изгледа гневно.

— Този задник Смит ме надви в джунглата и помолих Еди да ми покаже къде съм сбъркала.

Сенг имаше черни пояси в няколко различни вида бойни изкуства и беше сенсей на Корпорацията.

— Не мога да чакам, трябва да поговорим.

Линда се поклони на Еди и прекоси подплатения тепих боса.

— Ще ти кажа веднага, че Смит не говореше много. Щом ме закара в Янгон, ме упои.

— И ти се събуди на хеликоптера, докато сте летели към платформата?

— Откъде знаеш? — попита тя, повдигайки вежди.

— Нали съм Супермен. Шегувам се. Всъщност току-що говорих със Солей.

— Само говори, а?

Хуан не се поддаде.

— И Смит ли беше на хеликоптера?

— Да, и носеше онази чанта. Тогава направи единствената си грешка. Тя лежеше на пода между него и пилота. Точно преди да кацнем, я отвори. Вътре имаше големи яркочервени рубини. Бих казала, дълги около трийсетина сантиметра, а може и малко повече. Вече бяха рязани и полирани. През живота си не бях виждала нещо подобно.

На Кабрило му беше много трудно да повярва, че всичко това е сложна контрабандна схема. Зад станалото със сигурност се криеше нещо друго.

Линда продължаваше да разказва:

— Щом кацнахме, аз продължих да се правя на парцал. Отведоха ме право в килията при Солей, така че не зная дали Смит е останал до последното действие или не.

— Предполагам, че не. Бахар е положил големи усилия, за да вземе тази чанта. Сигурно е искал да получи колкото може по-бързо камъните. Нека те попитам нещо. Попаднах на два цели етажа, претъпкани с компютри. Говоря за хиляди паралелно свързани машини. Някакви идеи?

— Питай мозъчния тръст. Марк и Ерик са компютърните спецове.

— Не трябва ли да ги наричаме айтита?

— Значи не съм политически коректна? Ако искаш, дай ме под съд. А сега сериозно. Трябва тях да питаш. След качването на борда веднага ме пъхнаха в Тъмната Индия.

Кабрило откри Марк и Ерик в кабината на Стоуни. Играеха някаква видеоигра на огромен плосък екран, който всъщност представляваше четири дисплея без рамки, монтирани в голям квадрат. Хуан разбираше, че някои игри развиват определени умения, но не видя никакво оправдание в това двамата да се състезават с автомобилчета от рисувани филми, карани от мравояди, и то из някакъв мол.

— Момчета, предполагам, не сте чули.

— Чули какво?

— Дъщерята на Кроасар също беше на платформата. Използвали са я, за да стигнат до нас чрез нея. А Мак Ди е бил шпионин.

— Какво? — гракнаха двамата едновременно.

— Лошият се оказа Гунаван Бахар. Той е мозъкът на цялата операция. Затова първата ви работа трябва да бъде да проникнете във всички сфери на живота му. Искам да науча кой е той в действителност и какво цели. Когато за пръв път се свързах с Овърхолт, той каза, че Бахар не е в полезрението на ЦРУ. Затова ще се наложи доста да поровите, и то издълбоко.

— Задръж — прекъсна го Марк. — Мак Ди шпионин? Че за кого?

Кабрило им разказа цялата заплетена история, като завърши със заключението, до което бяха стигнали с Макс, че според Бахар Корпорацията представлява действителна заплаха за онова, което е замислил.

— Още две неща — направи той едно отклонение. — Линда е видяла в чантата, която намерихме в Бирма, два трийсетсантиметрови рубина, а аз открих, че две палуби на нефтената платформа бяха превърнати в голям компютърен парк. Някакви идеи с каква цел?

Двамата млади гении се вторачиха един в друг, сякаш искаха взаимно да стимулират мозъчната си дейност. Най-сетне Марк заговори:

— Каквото и да представляват тези камъни, не са рубини. Основната съставка на рубините и сапфирите е корунд — разликата е в незначителните количества други минерали, които ги оцветяват различно. При рубините това е хром, а при сапфирите — желязо или титан. Корундът има шестоъгълна кристална решетка, но е по-скоро с линейна, отколкото с цилиндрична структура.

Лицето на Кабрило остана безизразно, но в себе си вече крещеше: „Говори разбираемо!“.

— Иска да каже — започна Стоун да превежда, — че рубините не растат на дължина като смарагдите и кварца, така че не е възможно Линда да е видяла трийсетсантиметрови рубини. Трябва да става дума за някакви други кристали.

Това беше потвърждение на Хуановата теория, че тук не ставаше дума за контрабанда. Обаче чутото не го доближаваше до истината.

— А всички тези компютри?

Марк пак се обади пръв:

— Очевидно Бахар е трябвало да се справи с големи числа, но без да знаем повече за него и целите му, е невъзможно да кажем какво или защо.

— Тогава се залавяйте с работа. Искам отговори.

— Дадено, шефе — кимна Стоуни.