Джунглата

15.

— Закарай ни от другата страна — извика Кабрило тревожно.

Пъргаво като котка Адамс направи маневра с големия хеликоптер край носа на тежкотоварния кораб и по протежение на десния релинг. И тук същото — металните релси на шейната за спускане на спасителната лодка бяха изкарани, а нея отдавна я нямаше. Обаче не се виждаха признаци помпите да са включени. Пълнеха баластните цистерни само от едната страна, така че „Херкулес“ да се обърне под огромната тежест на Платформата Джей-61.

— Свали ни колкото може по-бързо! Трябва да спрем помпите.

— Хуан — обади се Макс, — ами ако са взели Линда със себе си?

Кабрило се обади на „Орегон“. Хали Касим отговори на секундата.

— Слушам те, председателю.

— Хали, уловен ли е сигнал от чипа за проследяване на Линда през последния час, час и половина?

— Не, а аз съм отделил един дисплей само за нейната честота.

— Изчакай — Кабрило се прехвърли на честотата на хеликоптерния интерком. — Ето отговор на въпроса ти, Макс. Тя е все още на борда. Хали, чуваш ли ме? Намерихме „Херкулес“, но те искат да потъне. Имаш ли нашите координати?

— Виждам ви на осемдесет и две мили от нас, курс четирийсет и шест градуса.

— Елате колкото може по-бързо. Ако се наложи, извадете душата на „Орегон“.

След това нареждане Хуан прекъсна връзката.

— Промяна на плановете. Гомес, спусни ме на палубата на платформата, а след това двамата с Макс намерете начин да спрете помпите.

— Линда ли ще търсиш? — попита Хенли.

— Ако всички други опити се провалят, с нея можем просто да скочим — заяви той, макар да знаеше, че идеята му е плод на отчаяние и че най-вероятно този скок щеше да убие и двамата.

Загриженото изражение, което се появи на лицето на неговия приятел, потвърди, че и той смята идеята за глупава. Обаче Хуан вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че няма какво друго да направят. Взе преносимата радиостанция, която Макс беше измъкнал от кутията със запаси за непредвидени случаи под задната седалка. Той самият щеше да носи втората от комплекта.

— Не искате ли да докарам още хора от „Орегон“? — попита Адамс, докато изкачваше машината нагоре към извисяващата се над тях палуба на платформата.

— Не искам да се бавим, по каквито и да е причини — отговори Хуан.

Гомес центрира хеликоптера над площадката за кацане. Кабрило не изчака, докато спусне напълно машината и плазовете стъпят на металната решетка. Грабна бойната си сбруя, отвори вратата и скочи от метър и половина на палубата, докато въздушният поток го дърпаше за дрехите и чорлеше косата му. Машината се дръпна малко към кърмата, където имаше достатъчно място, за да кацне.

Стоварването върху стоманената палуба разтърси раненото рамо на Хуан и остра болка прониза гърдите му. Той изстена, но после си наложи да не мисли за това.

На повече от шейсет метра височина кренът беше много по-силно изразен и Кабрило беше принуден да се наклони леко, за да запази равновесие. Нямаше представа дали „Орегон“ щеше да дойде навреме.

Огледа се наоколо. Ясно се виждаше, че платформата е стара. Ръжда прозираше под олющената и избеляла боя. Палубите бяха много мръсни и целите във вдлъбнатини, където бяха падали различни части от оборудването, стоварвани върху им от невнимателни кранисти. Беше останала много малка част от екипировката. Забеляза голям сандък, пълен със сондажни тръби, дълги десетина метра, които се извисяваха нагоре към върха на сондажната кула. Чрез тях в сондажната яма се впръскваше сондажната течност и се въртеше сондажната глава. От сондажната кула, подобни на индустриални ширити, се полюшваха тежки вериги. Единственото, което липсва на тази пустинна гледка, помисли си Хуан, беше воят на самотен койот и носещи се по палубата прерийни тръни.

Кабрило се насочи към жилищния блок — триетажен куб с елегантността на съветска жилищна кооперация. Всички илюминатори на първия етаж бяха с размерите на порцеланова чиния. Той огледа единствената врата, по която имаше следи, че някога е била затворена с верига. Веригата все още минаваше през двете уши на халките, но езикът на катинара беше избит. Сега беше заварена с груба точкова заварка. Въпреки това той натисна дръжката и дръпна с все сила, но тя не помръдна дори на милиметър.

Не беше взел оръжие със себе си, защото очакваше това да бъде само разузнавателна операция. Огледа се наоколо за нещо, с което да разбие стъклото на някой от илюминаторите. Отне му десет мъчителни минути, докато най-сетне откри захвърлена капачка от кислородна бутилка. Тя беше приблизително с размерите на средно голям кокосов орех и достатъчно тежка, за да строши дебелото стъкло. С ръка, все още в превръзка през рамото, мерникът му беше крив, затова му бяха нужни три опита, преди въобще да успее да улучи илюминатора. Ударът му само напука устойчивото на удар стъкло. Използва капачката като чук и след няколко удара най-сетне успя да го избие от рамката.

— Линда? — провикна се той в празното помещение отзад. Видя, че това е преддверие, където работниците са събличали омазаните си гащеризони, преди да се отправят към каютите си. — Линда?

Гласът му беше погълнат от металните стени и затворената врата в дъното. Той извика силно. След това изрева, накрая направо изригна. Но това не помогна. В отговор получи само мълчание.

— Линда!

Макс скочи от хеликоптера в мига, когато плазовете опряха в палубата, и се затича приведен под плющящите перки на винта. Трябваше да прекоси дължините на две футболни игрища, преди да успее да стигне до надстройката. След първите няколко метра в бяг установи, че е в доста лоша форма. Въпреки това продължи да тича, яките му крака не спираха да помпат. През това време зад гърба му Гомес приземи напълно хеликоптера и изключи турбината.

Едва когато стигна до огромния като планина плаващ понтон, разбра, че е допуснал огромна грешка. Понтонът се простираше по цялата ширина на палубата на „Херкулес“ и беше отвесен като английските крайбрежни скали — метална стена, издигаща се на почти десет метра височина, а той нямаше нито стълба, нито вакуумни дръжки. Екипажът е имал нужда от достъп до кърмата на плавателния съд, така че започна да се връща по стъпките си, оглеждайки се за люк.

— Нещо не е наред ли? — попита Адамс. Беше оставил пилотската си каска в машината и бе разкопчал ципа на летателния гащеризон до пъпа.

— Няма начин да се прехвърлим през понтона. Огледай се за люк.

Двамата заоглеждаха палубата, но без успех. Единственият начин да стигнат до надстройката беше през двата огромни понтона на нефтената платформа — невъзможна задача и за двамата.

— Добре — най-накрая каза Хенли, защото беше измислил решение. — Давай да се връщаме при хеликоптера. Не може да няма някакво място на надстройката, където да скоча.

Тъй като двигателят беше още топъл, само след няколко минути се озоваха във въздуха. Носът на „Херкулес“ представляваше бъркотия от оборудване и антени, а покривът на рулевата рубка беше зает от стоманените въжета с обтяжки, които поддържаха мачтата на радара. Гомес Адамс беше изкарал хиляди часове зад лостовете за управление на почти всеки хеликоптер на света и можеше да вдене игла с MD 520, но на покрива на надстройката просто нямаше достатъчно празно място, където Макс да скочи безопасно. След пет минути безплодно оглеждане Адамс наклони машината и се дръпна настрана.

— Нов план — обяви Хенли. — Остави ме върху най-предния понтон.

След това мина между двете предни седалки и започна да рови в кутията с комплекта за извънредни случаи, за да извади намотка от шест метра найлоново въже с диаметър сантиметър и двайсет и седем. Не беше достатъчно дълго, но щеше да свърши работа.

Адамс промъкна хеликоптера под извисяващата се платформа и зависна точно над червеноръждивия понтон, а въздушното течение от перките ги блъскаше отгоре и отдолу. Той успя да задържи 520-ицата неподвижна, с плазове на сантиметри от понтона, така че Макс само да слезе от нея и да стъпи на нефтената платформа. След това отлетя и отново приземи хеликоптера на кърмата. Намали оборотите на турбината „Ролс-Ройс“, но не я загаси напълно.

Щом се озова долу, Макс веднага се зае да връзва въжето за подпорна колона на платформата близо до един от могъщите й крака и преметна другия край през ръба. Въжето свършваше на четири и половина метра над палубата. Той изстена.

— Вече съм стар за подобни упражнения.

Седна на понтона с увиснали надолу крака и започна внимателно да се спуска по въжето. Стискаше го здраво с ръце и крака, защото се страхуваше, че шкембето му е по-голяма тежест, отколкото ръцете могат да удържат. Когато стигна до края на въжето, просто се пусна.

Краката му се стовариха върху палубата, което смаза всеки прешлен от гръбначния му стълб и промуши тялото му с остри болки. Не се беше претърколил както трябва и тази грешка му струва болките в гърба. От устата му изригнаха псувни, от чиято утеха някога се беше възползвал във Виетнам.

После бавно се изправи на крака и се затътри към задната част на надстройката. Друг би рухнал от болка, ала Макс само стисна зъби и закрачи като стар човек, но поне не се предаде.

— Как се оправяте долу?

Въпросът беше зададен с тънък, трудноразбираем глас. Спомни си за радиостанцията, закачена за колана му.

Вдигна я до устата:

— Съсипах си кръста, но вече съм почти до надстройката. А при тебе как е?

— Вратата към жилищния отсек е заварена — обясни Кабрило. — Строших стъклото на един илюминатор и виках Линда, но нямаше отговор.

— Можеш ли да се промъкнеш през него?

— Не, прекалено малък е. Оглеждам се за друг начин да вляза. Това нещо е построено като замък.

— Големи спасители сме, няма що.

— Ще я измъкнем — заяви Кабрило с непоколебима решителност.

Макс продължи напред, притискайки кръста си с ръка, за да намали малко болките. Надстройката беше боядисана с избледняла бяла боя — свидетелство за дългите години тежка работа. На места ръжда беше прояла метала и бе оставила червеникави дири, стичайки се надолу. Имаше два люка, които осигуряваха достъп до вътрешността. Хенли стигна до първия и откри, че е заключен отвътре. Той опита, дърпайки здраво ръкохватката.

Втората врата също беше залостена. Погледна нагоре. Тесен пасаж обикаляше по ширина надстройката с височина на жилищна сграда, но се извисяваше на около шест метра над главата му. Още по-нагоре, на етажа с мостика, имаше втори пасаж, а над него се издигаха два квадратни димохода, покрити със сажди. Нямаше прозорци и никаква друга възможност да проникне. Макс беше в капан. А откакто бяха кацнали, кренът на тежкотоварния кораб беше видимо нараснал.

Кабрило заобиколи жилищния отсек, търсейки какъвто и да е начин да влезе. От двете страни имаше пасажи, които стърчаха извън борда на платформата и представляваха обикновена решетка с релинг до височината на кръста. Имаше още две врати, но и те бяха заключени отвътре. Когато вдигна глава, за да огледа голите стени на отсека, видя макарата, с която се е вдигал флагът по антената, която стърчеше три метра над покрива. Металното въже беше много изтъркано и ронливо, но още можеше да свърши работа.

Той разви винтовия обтегач, който превръщаше въжето в безкрайна примка, и се огледа за какво да върже единия край. Недалеч видя наполовина пълен варел. Тъй като можеше да ползва само едната си ръка, му трябваха няколко минути преди да го довлече по-близо до скрипеца. След това изгуби още скъпоценно време, докато завързваше въжето за средата на варела. Ако възелът изпуснеше, вероятно щеше да си счупи гръбнака, затова трябваше да бъде особено грижлив. Направи една трийсетсантиметрова примка в другия край на въжето. После дойде най-трудната част, да прекара металния варел до нея. Трябваше да седне на палубата и да си помага с гръб, оттласквайки се с крака, докато успя да го обърне и той изтрака на полупразно върху металните плочи. Вмъкна крака си в примката и бутна варела така, че да застане успоредно с увеличаващия се наклон на платформата.

За няколко секунди неговата тежест беше достатъчна да го държи закотвен за палубата, обаче той опря крак във варела и го бутна. Земното притегляне свърши останалото. Варелът започна да се търкаля по палубата и докато въжето минаваше през макарата, Кабрило се изкачваше бързо отстрани по металната постройка, с единия крак в примката и здравата ръка, вкопчена във въжето. Стигна до покрива за няколко секунди и пъргаво скочи на него. Примката се заклещи в макарата и спря търкалянето на варела.

Горната част на жилищния блок представляваше бъркотия от вентилационни шахти и промишлени климатици. На Кабрило му трябваха няколко минути, за да установи кои вентилационни тръби влизат в сградата и кои са отдушниците, излизащи от нея. Когато избра онази, която му трябваше, отвори джобния си нож, марка „Емерсън“ НББ (нож за близък бой), по която го беше запалил Линк.

Вместо да си губи времето с покритите с катран болтове на деветдесетсантиметровите тръби, Хуан заби ножа право в метала и изсече достатъчно голям отвор, сякаш беше от хартия. Когато свърши, по острието не бяха останали следи.

Напъха се в тръбата, като внимаваше да не удря болното си рамо, и запълзя напред, докато не стигна коляно, което завиваше през покрива. Вътрешността на вентилационната тръба беше покрита с дебел слой прах, който се понасяше около него при всяко движение и го караше да киха толкова силно, че си удряше главата в горната част. От отвора, който беше изрязал, влизаше толкова светлина, колкото да види, че тръбата се спуска на около метър и двайсет и след това прави друг деветдесетградусов завой.

Той се измъкна заднишком от нея и се обърна с краката напред. Когато стигна до коляното, се извъртя по корем и се промъкна през завоя, докато рамото му виеше от болки. Опипа с пръстите на краката, докато не докосна дъното на тръбата, и след това премести изцяло тежестта си. Металът пукаше и дрънчеше под него.

Минута по-късно Хуан лежеше изтегнат в една по-долна част от тръбата, усмихна се, когато в далечината пред себе си видя светлина. Оттласкваше се с крака, докато не се озова над вентилационна розетка на тавана, която беше достатъчно широка, за да се промъкне спокойно през нея. Беше предполагал, че ще трябва отново да си пробива път с ножа, за да излезе от системата, но вместо това с пета изби решетката, промъкна се през отвора и се пусна да падне в работническа каюта. Помещението имаше един илюминатор, който гледаше към океана, и метална рамка на легло, но без матрак. Каквито и други неща да бе имало някога тук, бяха отдавна изнесени.

Излезе в коридора пред каютата и докато викаше името на Линда, претърси трийсет напълно еднакви помещения. В средата на сградата имаше голямо пространство, което вероятно е било нещо като всекидневна за забавления или съвещателна зала. Сега вътре нямаше нищо, освен голи стени, балатум по пода, и флуоресцентни тръби, монтирани на тавана.

Стълбището към долния етаж беше тъмно като в рог. Кабрило извади халогенно фенерче-химикалка от джоба, завъртя задния край и освети стълбите с тънък лъч светлина.

— Линда — провикна се той, когато излезе от стълбищната шахта. Гласът му прокънтя и му отвърна ехо, сякаш беше влязъл в някакво огромно пространство. Във въздуха се усещаха следи от озон. Миришеше на стара електроника и горели кабели.

Можеше да каже веднага, че помещението е било значително променено. Окаченият таван, както и всички разделителни стени бяха премахнати. Прозорците бяха затъмнени и допълнителни сребристи вентилационни тръби изкачваха друго стълбище и се извиваха по пода. Обаче онова, което привлече вниманието на Кабрило, беше добавеното. Покрай стените се издигаха стелажи с тясно разположени лавици, на които имаше мощни на вид компютри, всички свързани с огромен паралелен процесор. Тук сигурно имаше десет хиляди машини, които са работили като един компютър. Количеството операции, които са могли да извършват едновременно, беше направо смайващо. То сигурно можеше да съперничи и на най-големите университети или на НАСА. Допълнителните вентилационни тръби бяха нужни, за да отвеждат топлината от помещението, натрупвана при едновременната работа на толкова машини.

Той претърси навсякъде колкото можеше по-бързо, надявайки се напразно, че Линда е тук, а след това се спусна на долния етаж, където откри същото. Хиляди компютри стояха безмълвни на своите лавици, дебели кабели за данни свързваха машините една с друга.

Зачуди се за какво му е бил на Кроасар този смайващ капацитет за обработка на данни. По някакъв начин трябва да бе свързан с онова, което първият екип беше задигнал от будисткия храм в Мианмар, а той неволно му го беше дал. Но не можеше да си представи как.

Кабрило отново претърси помещението, но не намери Линда Рос.

Не можеше да търпи мисълта, че тя вероятно е на някой от най-долните етажи под главната палуба на платформата. Това сигурно беше пространство, подобно на заешки лабиринт, пълно с тесни помещения, коридори, складове — щяха да му трябват часове да ги претърси. Дори не искаше и да си помисли, че може да са я скрили в някой от краката на платформата или в огромните понтони. Той освети циферблата на часовника си и с учудване установи, че е прекарал вече цял час на Джей-61. Също така беше забелязал, че за това време кренът на платформата се беше увеличил. Все още беше здраво закрепена към „Херкулес“, но колко още?

Следващото ниво беше приземният етаж на жилищния блок. Първата му работа беше да отключи и отвори една от вратите, които водеха към пасажа, който се извисяваше на гледащата към океана страна. Свежият въздух помогна да се разпръсне вонята на озон. Отдели малко време, за да провери какво става с Макс. Хенли още не беше успял да намери начин да влезе в кораба. Обясни му, че Адамс ще използва лебедката на хеликоптера, за да го измъкне от капана, в който се бе озовал.

Кабрило откри, че на този етаж са разположени главно канцеларии и съблекални за работниците. Нямаше и следа от Линда, затова той отново тръгна, спускайки се във вътрешността на петролната платформа, но малкото му фенерче не можеше да направи повече от това да хвърля неясна светлина.

Чу се скърцане на триеща се стомана в стомана, което заехтя из металната конструкция, подобно на влак, на който някой е дръпнал внезапната спирачка. Хуан усети как цялата платформа помръдна, но после отново се стабилизира. За няколко секунди кренът се беше увеличил с още няколко градуса.

Времето им изтичаше.

Ерик Стоун гонеше безмилостно „Орегон“. Вместо да седне на капитанския стол в средата на операционния център, той остана на обичайното си място зад щурвала, където получаваше по-добра представа как корабът реагира на вълните и заради това можеше да предприема леки промени, с цел да изстиска от него още скорост.

Някогашният товарен кораб скитник никога не ги беше предавал и сега отново даваше всичко от себе си — пореше вълните като моторница, носът му сечеше чисто водата, а зад кърмата оставаше широк разпенен килватер.

Те изминаха осемдесетте мили до „Херкулес“ за рекордно време, но когато пристигнаха, Ерик разбра на секундата, че са закъснели. Тежкотоварният кораб беше развил такъв крен, че всеки момент можеше да се преобърне. Извисяващата се от палубата петролна платформа се бе наклонила далеч навън и хвърляше дълга сянка, под която водата изглеждаше черна. Той реши, че само огромната й тежест я държи като залепена за палубата.

— Браво, момчето ми — избоботи гласът на Макс от монтираните в тавана високоговорители. Той беше в хеликоптера на път обратно към „Орегон“, за да вземе хората и оборудването, което отдавна беше приготвено.

— Какво да направя? — попита Стоун и тайно изпита облекчение, че няма да носи отговорност за спасителната операция.

— Докарай го точно под платформата и бутай с все сили — каза Хенли на един дъх.

— Какво? — Ерик направо не можеше да повярва на ушите си.

— Чу ме. Прави каквото ти казвам.

Стоун превключи на корабния интерком.

— Палубен екип, закачете всички фендери на разположение по релинга на левия борд.

Не се тревожеше, че ще олющи корабната боя, а да не се изкриви някоя от стоманените плочи на обшивката.

Тъй като се страхуваше, че ако вдигне вълни край „Херкулес“, те могат да го преобърнат и пратят на дъното, Ерик промъкна „Орегон“ по дължината на кораба, сякаш беше плашлив жребец, като през цялото време насочваше носа му така, че релингът да е готов всеки миг да се пъхне под стърчащите от палубата понтони на платформата. Джей-61 се извисяваше над тях, подобна на замък с потъващи в пясъка основи.

— Хеликоптерът кацна — обяви Макс, докато Стоун правеше леки промени в разположението на кораба.

Двата кораба се докоснаха нежно като перца, падащи от небето, а дебелите пневматични фендери допълнително улесниха контакта, поглъщайки и най-леките вибрации. Когато двата плавателни съда бяха притиснати във възможно най-тясна прегръдка, Ерик бавно увеличи тягата на корабните двигателни дюзи на шканеца и ги завъртя на деветдесет градуса.

Резултатът се видя на мига. Обременен от десетките хиляди литри вода, наводнили цистерните откъм десния борд, кренът на „Херкулес“ беше почти двайсет градуса, но малко след като Ерик увеличи тягата, „Орегон“ успя да го изтласка осем градуса по-близо до вертикала. Силите, които участваха, бяха гигантски, но толкова грижливо уравновесени, че и най-малката грешка от страна на Стоун можеше да бутне тежащата двайсет хиляди тона нефтена платформа от палубата на „Херкулес“. Този удар неминуемо щеше да разцепи „Орегон“. Най-лошото беше, че докато не успеят да запушат входните отвърстия на баластните цистерни на тежкотоварния кораб и да ги изпомпат, положените усилия просто щяха да забавят потъването му с малко.

Опасният план на Макс им беше спечелил малко време, но колко — това никой не можеше да каже.

Хеликоптерът едва беше допрял плазове до палубата, когато Хенли, макар гърбът да го болеше, буквално падна от седалката си от бързане да слезе. Джулия Хъксли чакаше с инвалиден стол, а въздушната струя от перките развяваше лекарската й престилка. Макс й беше благодарен за стола, но нямаше намерение да й позволи да го закара в лазарета. Той заключи колелата с крак, за да наблюдава как Майк Троно, Еди Сенг и Франклин Линкълн, мъжете, които планираха и щяха да водят въоръженото превземане на „Херкулес“, товарят екипировката, която щеше да им помогне да проникнат в надстройката на кораба и дай боже, да предотвратят катастрофата. Не можеха просто така да скочат на борда на потъващия тежкотоварен кораб, защото разстоянието между „Орегон“ и него, въпреки че фендерите бяха долепени в борда му, беше твърде голямо.

За да спестят още време, щяха да спуснат Еди върху рулевата рубка с хеликоптерната лебедка. Три минути след като беше кацнал, Гомес Адамс даде газ и отново се издигна, но сега много внимателно, защото пазеше приятеля си, който висеше под фюзелажа на машината.

Той набра височина и прелетя над „Орегон“, а след миг започна да се спуска, наблюдавайки през плексигласа под краката си, за да свали Еди на точното място. След като се убеди, че е над рубката, сръчно го спусна с лебедката. Еди се откачи от нея, махна с ръка и скочи на пасажа, опасващ мостика от единия до другия край.

Адамс спусна хеликоптера на предния понтон, откъдето преди малко се беше наложило да спасява Макс. Майк и Линк хвърлиха оборудването си и скочиха след него, така че Гомес можеше да се вдигне и да кацне на хеликоптерната площадка на нефтената платформа, за да чака появяването на председателя.

Еди се приземи на летящия мостик, претърколи се и веднага скочи на крака. Не си губи времето с ключалката, извади своя 9-милиметров пистолет, с изстрел изби стъклото на вратата и влезе с плонж. Приземи се и отново се претърколи, изправяйки се до навигационната конзола. Тя се простираше почти от край до край на рулевата рубка и беше натъпкана с най-разнообразна електроника. Помещението беше широко най-малко шейсет метра, обзаведено спартански и както бързо откри — не функционираше. Нямаше ток. Всички циферблати и екрани бяха тъмни, щурвалът не работеше, радарът беше изключен. Екипажът не само бе загасил двигателите, но беше изключил и резервното акумулаторно захранване. „Херкулес“ наистина беше призрачен кораб.

— Макс, чуваш ли ме? — обади се той по радиостанцията.

— Слушам — той се намираше на половината път до операционния център.

— Прецакани сме. Основното задвижване не работи, маневрените дюзи — също. Изглежда са изключили и резервното акумулаторно захранване.

— Нищо ли не работи? — попита Макс.

— Не — отговори Сенг, — нали точно това се опитвам да кажа. Това е кораб призрак.

Мина минута, докато Макс обмисляше възможностите им за действие.

— Добре — каза той най-накрая, — ето какво искам да направиш. Долу в машинното отделение има ръчни спирателни кранове за затваряне на входните отвърстия. Трябва да стигнеш до тях. Няма да можем да изпомпаме баластните цистерни, но поне ще предотвратим по-нататъшното потъване.

— Дали ще е достатъчно?

Ерик Стоун ги беше слушал на корабната честота. През няколкото минути, когато беше прилепил „Орегон“ към борда на тежкотоварния кораб, бяха започнали да бутат „Херкулес“ странично по водата, вдигайки вълни. Един от уж неразрушимите фендери вече се беше пукнал от огромния натиск.

— Не знам още колко ще мога да го задържам — добави той.

— Момче, направи всички възможно.

Линк и Майк Троно си падаха по прекия подход. Вместо да си губят времето с електрожени или пресовки взривно вещество, Майк вдигна едно РПГ на рамо и веднага щом Адамс излетя, изстреля граната по вратата, която водеше в надстройката. Взривът изтръгна вратата от пантите и я запрати с трясък далеч надолу по вътрешния коридор. Заедно с Линк се спуснаха по въжето, което Макс беше оставил. Боята около вратата се беше запалила при експлозията, но те бяха подготвени и Линк изгаси пламъците с малкия пожарогасител, който бяха донесли. Металът още беше нажежен, така че се вмъкнаха много внимателно.

И двамата носеха мощни фенерчета с триклетъчни батерии, подходящи за поддулен монтаж на двата 9-милиметрови зигзауера, които бяха взели, ако случайно „Херкулес“ се окажеше не чак толкова изоставен.

Влизането в кораб в такова състояние беше все едно пожарникар да се втурне в горяща муниционна фабрика. Обаче и двамата не се поколебаха и за секунда.

Вътрешността на „Херкулес“ беше в много лошо състояние. Боята се люпеше от стените, балатумът по пода беше скъсан на много места и износен до неузнаваемост. Каютите бяха напълно оголени. От тавана и стените висяха изолационни тръби за кабели, защото с течение на годините много от носещите скоби се бяха изпотрошили. Не изглеждаше толкова зле, колкото маскировката на „Орегон“, но не можеше да има съмнение, че мястото му е в пристанището за скрап, където го бяха изпратили бившите му собственици. Майк и Линк се изкачваха към мостика, когато дочуха по станциите разговора между Еди и Макс. Обърнаха, се като манекени на ревю и поеха обратно по пътя, по който бяха дошли.

Движението на кораба по вода си оставаше тежко, защото баластните цистерни продължаваха да се пълнят. Обаче щом се наклонеше към десния борд, той потъваше по-дълбоко и се изправяше по-трудно, отколкото когато се накланяше на другата страна. С толкова пълни баластни цистерни му беше трудно да запазва равновесие. Колкото и умело Ерик Стоун да управляваше техния кораб, беше неизбежно „Херкулес“ да се обърне.

И сякаш за да влошат нещата още повече, облаците, които Кабрило беше видял на разсъмване, бяха навлезли в района, а освежителният вятър, който задуха, караше вълните да се носят в дълги колони, които се разбиваха странично в корпуса на кораба.

Движейки се по-бързо от тях, Еди Сенг скоро се присъедини към двамата. По лицата на всички се четеше сурова решимост. Животът на Хуан и Линда зависеше от тях и способността им да намерят входните отвърстия и да спрат водата, която пълнеше баластните цистерни с размери на катедрала.

Всеки мореходен плавателен съд е направен по различен начин, но ефикасността, която се изисква от морската архитектура, означава, че има само един начин за достъп до машинното отделение и неговото разположение винаги е плод на логиката. Точно затова мъжете бързо се спуснаха три палуби надолу и стигнаха до врата, на която имаше табела „Машинно отделение“. Около дръжката имаше верига, заключена с катинар. Линк се зае да взриви катинара, защото в толкова тясно пространство да го разбиеш с изстрел означаваше най-вероятно стрелецът да поеме рикошета. Залепи парченце пластичен експлозив с размерите на дъвка за катинара, пъхна в него детонатор и хукна с другите двама мъже надолу по коридора, намирайки укритие зад ъгъла.

Взривната вълна ги удари като порив на ураган, а трясъкът бе оглушителен, макар да си бяха запушили ушите. Във въздуха се носеше острата миризма на химикали. Катинарът и половината от халките на веригата бяха изчезнали. Еди бързо махна останките от нея и точно се готвеше да отвори вратата, когато една по-силна вълна удари „Херкулес“ и той сякаш зарови борда си в океана. В продължение на трийсет дълги секунди остана така, докато огромната нефтена платформа със страховито скърцане започна да се плъзга към водната бездна.

„Орегон“ буташе с все сили, но непоправимото вече беше станало. Платформата се беше преместила достатъчно, за да измести центъра на тежестта на тежкотоварния кораб. Кренът вече беше наистина застрашителен. Вълната беше нанесла смъртоносен удар.

— Това е! — изрева Макс по радиостанцията. — Всички да излизат от там! Хуан, това се отнася и за теб:

Той изчака секунда.

— Председателю, чуваш ли ме? Хуан? Хуан, ако ме чуваш, махай се от платформата. Мамка му, Хуан, отговори! Нямаш време.

Но Кабрило не отговори.