Джунглата

6.

Накрая решението дали да изпратят преден отряд в Читагонг, главния пристанищен град на Бангладеш, или да изчакат и заобиколят с „Орегон“ полуостров Индустан се улесни от факта, че корабът не беше плавал там и никой от техните контактни лица не разполагаше с доверен човек в района. Ако не можеха да бъдат сигурни, че ще получат екипировката и припасите, от които имаха нужда, нямаше смисъл да се изпраща авангард.

Щяха да изгубят пет дни, докато корабът заеме позиция — пет дни, през които следата щеше да изстине още. Докато това глождеше Кабрило и останалата част от екипажа, искането за лична среща с Ролан Кроасар беше допълнителна досада.

Когато Хуан изпрати по електронната поща съгласието си на Детето, отговорът беше както винаги бърз. Финансовите условия вече бяха уговорени, но Кроасар бе добавил условието да се срещне с Кабрило. Хуан се бе съгласил да се срещне с Гунаван Бахар само защото човекът беше взел самолета до Мумбай, където „Орегон“ току-що бе разтоварил два контейнера южноафриканско просо, шито бяха вързани на предната палуба. В момента Кроасар се намираше в Сингапур и искаше Хуан да отиде при него.

Това означаваше, че той трябва да се върне с хеликоптера обратно в Карачи, да се качи на гълфстрийма и да лети до Сингапур, да утешава човека час или два, след това да поеме към Ченай, преди известен като Мадрас, или пък към Вишакхапатнам — град на индийското източно крайбрежие. Към кой от двата града, зависеше от продължителността на срещата и скоростта, която „Орегон“ можеше да поддържа. Щом стигнеха на място, трябваше да намалят скоростта, така че Гомес Адамс да може да го прибере с хеликоптера.

Всякакви бюрократични пречки можеха да го забавят. Написал бе на Детето своите възражения, но отговорът беше, че клиентът е непреклонен.

Онова, което притесняваше Кабрило, беше, че докато успее да върне на Корпорацията благосклонността на правителството на Съединените щати, нямаше друг избор, освен да приема подобни задачи. Като всеки друг бизнес, неговият също имаше режийни и други разноски, които възлизаха на около двеста хиляди долара дневно.

Унищожаването на цели терористични клетки и предотвратяването на големи нападения — създал беше Корпорацията за подобни операции и със същата цел бе започнал работа в ЦРУ.

След всичко това, сега, когато беше напълно маргинализиран, тази мисъл не преставаше да го гризе.

Реши да вземе и Макс — без друга причина, освен да има компания по време на дългите полети. Остави Линда Рос да го замества на кораба. След като напусна военноморския флот, Линда известно време бе капитан на снабдителен кораб за петролните платформи в Мексиканския залив. Умееше да се оправя с корабите не по-зле, отколкото с оръжията.

Приземиха се на летище Чанги в северната част на футуристичния град държава Сингапур. Небесата му пронизваха едни от най-забележителните сгради в света, сред които и новият хотел „Марина Бей Сандс“, където отиваха. Хенли едва успя да се успокои, след като Хуан му каза, че няма да има време да се отбие в хотелското казино.

Както винаги, когато някой пристига с частен самолет, митническата проверка беше чиста формалност. Униформеният служител ги посрещна пред самолетната стълбичка, погледна паспортите и ги подпечата и дори не попита Кабрило какво носи в дипломатическото куфарче, макар че нямаха нищо за криене.

Въпреки че бяха летели във всекидневно облекло, преди да кацнат, се бяха преоблекли в костюми и си сложиха вратовръзки. Хуан носеше елегантен черен костюм, риза със ситно райе, подбрана така, че да отговаря на цвета на двестадоларовата вратовръзка. Мокасините му бяха лъснати до блясък. Да лъска обувките си така, че муха да се разчекне върху им, беше страст, която споделяше със стюарда на „Орегон“. Костюмът на Макс не беше конфекция, но въпреки това той се чувстваше неудобно в него. Яката се беше впила в шията му, а на левия ръкав се виждаше почти незабележимо петънце.

Тук времето беше много по-топло, отколкото в Карачи, и макар да не можеха да го подушат от миризмите на напечен асфалт и керосин, въздухът носеше аромата на тропически лес и влага, идваща от океана. Екваторът лежеше само на сто трийсет и шест километра в южна посока.

Хуан си погледна часовника, един изцяло черен „Мовадо“, не по-дебел от лист хартия.

— Разполагаме с цял час. Чудесно.

Макар че им предложиха удължена лимузина, те предпочетоха не толкова показен транспорт до града. Трафикът беше направо убийствен, но въпреки това хората си оставаха крайно учтиви. Не се чуваха клаксони, никой никого не засичаше. Това накара Хуан да си спомни, че въпреки своето богатство и изтънченост Сингапур на практика е полицейска държава. Свободата на словото беше силно ограничена, а ако се изплюеш на тротоара, може да отнесеш бой с бамбукови пръчки. Тези мерки бяха създали хомогенно население, уважаващо закона, затова никой не ги засичаше, нито показваше среден пръст.

Тяхното местоназначение започна да се показва край водата в три грациозно извити бели кули, всяка извисяваща се на повече от петдесет етажа. Върху им имаше платформа, която се простираше на около триста и двайсет метра, стърчаща най-малко шейсет метра извън третата кула. Това съоръжение беше известно като „Скай Парк“ и дори от това разстояние виждаха очертанията на дърветата и храстите, които го украсяваха. В края на тази част от небесния парк, която гледаше към марината, се простираха три безкрайни плувни басейна, съдържащи почти милион и половина литра вода.

В основата на хотелските кули бяха подредени няколко големи здания с куполи, подслоняващи казиното, бутиците и конгресните зали. Слуховете гласяха, че курортният хотел с казино е на второ място по скъпотия в света.

Колата спря под козирката на входа и портиерът в ливрея се изправи до задната врата, преди още гумите да бяха спрели да се въртят.

— Добре дошли в „Марина Бей Сандс“ — поздрави ги той на цивилизован английски. Кабрило заподозря, че ако приличаше на скандинавец, щеше да ги поздрави на безупречен шведски, да речем. — Имате ли багаж, господа?

Хуан посочи Макс, който слизаше без чужда помощ от колата.

— Само този.

Влязоха в оживеното лоби на хотела. Тук гъмжеше от почиващи. Една група се беше струпала около екскурзоводката си за някакво пътуване и получаваше указания на напевен китайски от жената, която нямаше повече от метър и трийсет и пет. Опашката, която чакаше за регистрация, се виеше през лабиринт от кадифени въжета. С две хиляди и петстотин стаи сградата приличаше по-скоро на малък град, отколкото на хотел.

Хуан намери гишето на портиерите и каза на красивото малайско момиче, че сигурно за него има плик. След това й съобщи името си, а тя помоли за личната му карта. В плика лежеше чип карта и една от визитките на Ролан Кроасар. На гърба й беше надраскан номерът на стаята на финансиста.

При асансьорите трябваше да покажат на въоръжения пазач, че разполагат с ключ. Хуан показа чип картата и мъжът ги пусна да се качат. До четирийсетия етаж споделяха асансьора с корейска двойка, която през цялото време не престана да спори. Кабрило реши, че вероятно мъжът е проиграл парите за почивка.

Коридорите бяха тихи и доста слабо осветени. За разлика от другите свръх казина, в които бяха ходили, архитектурното решение с трите кули означаваше, че няма нужда да крачат безкрайно, за да стигнат до търсената стая. Кабрило почука на Кроасаровата врата.

— Момент — обади се отвътре глас, изпускайки „т“-то в края на думата като французин.

Вратата се отвори. Мъжът, изправен там, който изпълваше касата от едната до другата страна, не беше Ролан Кроасар. Бяха видели негови снимки, докато проверяваха миналото му.

През първата частица от секундата Хуан забеляза, че мъжът е без сако, ръцете му са празни, а изражението не беше явно нападателно. Това не беше засада, затова отпусна дясната ръка, с която се готвеше да нанесе каратистки удар в носа на човека, който най-вероятно щеше да го убие. Онзи изръмжа. Беше видял колко бързо председателят бе възприел и след това отхвърлил възможна опасност.

— Господин Кабрило? — обади се глас от дълбините на апартамента.

Телохранителят, който бе отворил вратата, се отдръпна. Беше едър почти колкото Франклин Линкълн, но докато неговото лице обикновено беше открито и добродушно, този тук постоянно се мръщеше. Тъмната му коса не беше модно подстригана и той приличаше малко на артист от черно-белите порнофилми от 70-те. Беше кимнал, но очите му си оставаха нащрек и проследиха Хуан, докато влизаше в богато обзаведения апартамент от две части. Тази сутрин мъжът се беше бръснал, но вече се нуждаеше от втора контра.

Наемен бияч, предположи Кабрило. Добрите телохранители бяха онези, за които дори не подозираш. Тези хора приличаха на счетоводители или представители на отдела за обслужване на клиенти в някоя банка, а не на пращящи от мускули борчета, които си мислят, че само размерите им са достатъчно заплашителни. Хуан устоя на желанието да повали този тип само за да си достави удоволствие. Горилата им махна да си разтворят саката, за да се увери, че не носят скрити оръжия. За да не усложняват нещата, двамата представители на Корпорацията изпълниха желанието му. Мъжът не си направи труда да провери и глезените им.

Кабрило се запита дали наистина е толкова лош в занаята, или това се дължеше на факта, че домакинът му е казал, че трябва да се държи добре с тях. Реши, че става дума за второто. Значи мъжът беше пренебрегнал заповедите, когато ги накара да разтворят саката си. Преценката му за неговите способности се повиши с една точка. Изглежда човекът взимаше задачата си да защитава своя началник по-сериозно от неговите заповеди.

— Моля, бихте ли си закопчали ръкавите на ризата? — любезно каза Хуан.

— Какво?

— Ръкавите ви не са навити, но не са закопчани, което означава, че сте прикрепили нож към подлакътницата. Забелязах, че не носите кобур на глезена, но не смятам, че сте невъоръжен. Затова ръкавите не са закопчани.

Ролан Кроасар се надигна от дивана в далечния край на стаята. Куфарче и документи лежаха на масичката за кафе. Чаша с лед и някаква безцветна течност стоеше в средата на локвичка стекла се кондензирана по стъклото вода. Кроасар носеше панталони и вратовръзка. Сакото му беше наметнато на креслото с дебела тапицерия, което бе част от комплекта с диван.

— Джон, всичко е наред — каза той. — Тези господа са тук, за да ни помогнат да намерим Солей.

Телохранителят, когото бяха нарекли Джон, се смръщи още малко, но закопча ръкавите си. Когато сви ръка, лененият плат се опъна от леката издутина на канията и ръкохватката на ножа.

— Господин Кабрило — каза Кроасар, — благодаря ви от сърце, че дойдохте.

Швейцарецът имаше среден ръст и вече бе започнал да пуска шкембе, но лицето му още беше красиво, а очите пронизващи. Косата му с неопределен цвят беше сресана назад, но личеше, че е започнала да оредява. По преценка на Кабрило изглеждаше по-млад от шейсет и две, но не много. Кроасар свали кръглите телени очила за четене от правия си нос и прекоси разстоянието до двамата си гости с протегната ръка. Стискането му беше хладно и професионално — на ръка, която с това си изкарваше парите.

— Това е Макс Хенли — представи Хуан приятеля си. — Той е моят помощник-командир.

— А това е моят личен съветник по безопасността Джон Смит.

Кабрило протегна ръка, която Смит неохотно стисна.

— Май пътувате доста — подхвърли Хуан. — Виждал съм името ви в доста хотелски регистри.

Мъжът с нищо не показа, че е разбрал шегата за популярността на ненабиващата се в очи фамилия Смит.

— Защо не седнем? Мога ли да предложа на господата нещо за пиене?

— Бутилирана вода — съгласи се Хуан. След това остави куфарчето си в края на масата и отвори капака. Смит беше застанал така, че да може да надникне в него.

Кабрило извади две електронни устройства отвътре, после затвори капака. Включи едното и започна да изучава малкия екран. Дните, когато трябваше да обикаля помещенията с детектор за бръмбари, бяха отминали. Това преносимо устройство можеше да провери трийсет метра за секунда. Апартаментът на Кроасар беше чист. Ако беше открил подслушвателно устройство, задействано от глас, щеше да го остави включено. След това отиде при прозореца. В далечината се виждаха сребърните остриета на небостъргачите, очертаващи се леко размазани от горещия въздух на небесния фон, докато утрото преминаваше в следобед.

Председателят отлепи лентата, покриваща намазаната с лепило повърхност на уреда с големина на цигарена кутия, и го залепи на дебелото стъкло. След това го включи. В черната пластмасова кутия имаше две тежести, захранвани с батерия и контролирани от микрогенератор на случайни числа. Той задвижваше тежестите, които от своя страна караха стъклото да вибрира. Електронният генератор щеше да гарантира, че от помещението не може да излезе някакъв шаблон от звуци, които по-късно биха могли да бъдат дешифрирани и разчетени от компютър.

— Qu est-ce que c’est?

Френският не беше сред езиците, които Кабрило владееше, но въпросът не беше труден за разбиране.

— Кара стъклото да вибрира, така че никой да не може да използва лазерен детектор на гласове.

След това хвърли един последен поглед на красивата гледка и дръпна пердетата, така че никой да не може да наднича в апартамента.

— Добре, а сега можем да поговорим.

— Чух дъщеря си — обяви Кроасар.

Кабрило почувства пристъп на гняв.

— Можехте да ми кажете това, преди да долетим от другия край на света.

— Не, не. Разбрахте ме погрешно. Мисля, че е в по-голяма опасност, отколкото предполагах.

— Продължавайте.

— Обаждането беше преди три часа. Чуйте.

Кроасар извади тънък джобен компютър и затърси из приложенията, докато от говорителите не се понесе женски глас, който звучеше много уморен и уплашен. Тя произнесе само няколко думи на френски, преди линията рязко да прекъсне.

— Казва, че е близо. До какво — нямам представа, но после казва, че те са по-близо. След това казва, че няма да издържи. Не знам и кои са онези „те“, които споменава.

— Мога ли да го видя?

Той си поигра малко с машинката, после натисна „плей“, за да пусне записа отново. Кроасар превеждаше дума по дума и двамата отново изслушаха задъхания глас на Солей. На заден план се чуваше някакъв шум — може би вятър свиреше в листата или нещо съвсем друго. Хуан пусна записа за трети път. След това за четвърти. Фонът не стана по-ясен.

— Може ли да ми го пратите на телефона? Искам да го дам за анализ.

Даде номера на телефона, който носеше сега — след края на мисията сим картата му щеше да бъде извадена.

— Успяхте ли да установите нейните джипиес координати?

— Да.

Кроасар разгърна картата, която лежеше в чантата му. Беше топографска карта на Бирма, направена преди страната да смени името си на Мианмар и да премести столицата си в средата на джунглата. Блед Х беше отбелязан с автоматичен молив с тънък графит, а на него бяха изписани географската дължина и ширина. Кабрило беше запознат с тях, защото вече бе видял картата на Кроасар. Но сега имаше нанесена нова точка на около трийсетина километра в североизточна посока от последното местоположение на Солей.

— Опитахте ли да й звъннете? — попита Хуан, макар да знаеше отговора.

— Да, на всеки петнайсет минути, но нямаше отговор.

— Добре, това все пак е добра новина — отбеляза Кабрило, — нищо че звучи така, сякаш има неприятности. Както може би схващате, трябва ни още време, за да закараме всичко на позиция. Операция от такъв вид трябва да бъде добре обмислена, за да се осъществи съвсем точно.

— Това вече ми беше обяснено — отговори Кроасар, на когото очевидно тази проста истина не се харесваше.

— Ще бъдем готови след три дни. Дъщеря ви вече е извън обсега на хеликоптера, което малко ще затрудни работата ни, но бъдете сигурен — ще я намерим.

— Благодаря, господине. Носи ви се славата на успяващ човек. Има една последна подробност.

Хуан повдигна вежда.

— Да?

— Искам Джон да ви придружи.

— И дума да не става.

— Господине, това е въпрос, който не подлежи на преговори. Как се казваше? Който плаща музиката…

— Господин Кроасар, това не е риболовен излет. Може да се изправим срещу въоръжени бунтовници и аз просто не мога да позволя непознат човек да дойде с нас.

Кабрило възнамеряваше да вземе Мак Ди Лоулес, който също беше до известна степен непознат, но нямаше защо финансистът да знае това.

Без да продума, Джон Смит разкопча ръкава, под който нямаше нож. Нави го и изпод плата се показа избеляла татуировка с думите Marche Creve. Кабрило ги разпозна като неофициалния девиз на Чуждестранния легион — „Настъпи или умри“.

Той изгледа безизразно телохранителя.

— Господин Смит, съжалявам, но от това разбирам само, че сте посетили някой салон за татуировки.

Принадлежността към легиона обаче обясняваше безличната фамилия на мъжа. Легионерите често използваха псевдоними.

— Преди около петнайсетина години — добави Макс.

Смит не отговори, но Кабрило забеляза как в черните му очи започна да проблясва гняв. Осъзна, че се намира между чука и наковалнята, защото, ако иска да получи тази поръчка, се налага да отстъпи.

— Знаете ли какво? — каза той и повдигна крачола на панталона си. Кроасар и Смит се изненадаха, като видяха протезата му. Кабрило разполагаше с няколко, изработени от вълшебниците в Магическата работилница в трюма на „Орегон“. Този се наричаше „Боен крак изпълнение 2.0“. Той отвори скрито в изкуствения прасец отделение и извади от там малък автоматичен пистолет. Освободи пълнителя със седем патрона и извади този от патронника.

Показа го на Смит за около секунда, после изкомандва:

— Гледай мен.

След това му подаде оръжието.

Смит знаеше какво изисква тестът и без да отмества очи от тези на Хуан, бързо разглоби малкия пистолет на основните му части и също толкова бързо го сглоби отново. Когато свърши, го подаде на Хуан с ръкохватката напред. Цялата операция му беше отнела четирийсет секунди.

— „Кел Тек“ Р-ЗАТ — каза той. — Разработката се основава на модела им Р22, но е предназначен за калибър 380. Чудесен пистолет за дамска чанта.

Хуан се засмя и разчупи напрежението.

— Опитах се да вкарам „Дезърт Игъл“ в отделението, но капакът не искаше да се затвори.

Той пусна пистолета, пълнителя и извадения патрон в джоба на сакото си.

— Къде си служил?

— Чад, Хаити, разбира се, Ирак, Сомалия и още няколко горещи точки в Третия свят.

Кабрило насочи вниманието си към Кроасар.

— Приемам. Той издържа изпита.

— Чудесно, значи това е уредено. Джон ще ви придружи на вашия самолет и след това ще намерите моята Солей.

— Не. Ще се срещне с нас в Читагонг. В случай че не знаете, това е пристанищен град в Бангладеш.

Смит нямаше да престои на борда на „Орегон“ и секунда повече от необходимото.

— Съжалявам, но това не подлежи на преговори.

— Добре. Но ако не го вземете, както обещахте, не мислете, че ще получите парите.

— Господин Кроасар — обяви тържествено Хуан, — може да съм всякакъв, но съм от хората, които си държат на думата.

Известно време двамата мъже се оглеждаха изучаващо. Кроасар кимна.

— Добре, предполагам, че е така — и си стиснаха ръцете.

Докато си разменяха телефоните със Смит, Макс демонтира тяхното противолазерно устройство от стъклото и заедно с детектора на бръмбари го прибра в чантата. Щракна закопчалките и я подаде на Кабрило.

— Ако чуете нещо за нея, обадете ми се веднага, независимо кое време е — каза Хуан на финансиста от вратата на апартамента.

— Разбира се. Обещавам. Моля, върнете я у дома. Тя е твърдоглава и упорита, но е моя дъщеря и аз много я обичам.

— Ще направим всичко възможно — каза Хуан, защото никога не би обещал нещо, което не е сигурен, че ще изпълни.

— Е? — попита Макс, докато крачеха надолу по коридора към асансьорите.

— Не ми харесва, но имаме ли друг избор?

— Значи затова искаше да се срещне лично с теб. За да ни натрапи в последната минута този Смит.

— Аха. Много лукаво от негова страна.

— Ще му се доверим ли?

— На Смит? Не и живота си. Има нещо, което не ни казват, и той е ключът към тайната.

— Може би е по-добре да зарежем тази работа — изказа Макс мнението си.

— Няма как, приятелю. Ако не нещо друго, сега съм още по-любопитен какво прави прекрасната госпожица Солей толкова навътре в Бирма.

— Мианмар — поправи го Хенли.

— Както и да е.

Те излязоха от асансьора и тъкмо бяха започнали да прекосяват фоайето, когато Хуан се плесна по челото, сякаш е, забравил нещо, и хвана Макс за лакътя, за да се върнат обратно.

— Какво има, забрави ли нещо? — полюбопитства Хенли.

Хуан леко беше ускорил ход.

— Когато влязохме, забелязах двама, които се размотаваха във фоайето. Имаха вид на местни, но бяха с дълги палта. Когато се показахме, единият ни забеляза, но бързо се извърна. Прекалено бързо.

— Кои са те?

— Нямам представа, но не са хора на Кроасар. Ако ни искаше мъртви, щеше да накара Смит да ни застреля още щом влязохме в апартамента. Освен това знае, че се връщаме на летището — какъв е тогава смисълът да ни следи?

Макс не откри пропуски в логиката на своя приятел, затова само изръмжа.

Наближаваха експресния асансьор за „Небесния парк“. Само опипом Хуан вкара пълнителя на мястото му в автоматичния „Кел-Тек“. Дори успя да изведе ударника, без да го извади от джоба, опирайки го в тазовата си кост. Двамата мъже бяха направили своя ход и прекосяваха фоайето, без да свалят очи от представителите на Корпорацията.

Вратите на асансьора се отвориха със звън, Макс и Хуан не изчакаха да се изпразни, а с раменете напред се вмъкнаха, правейки се, че не виждат възмутените погледи, които ги сподирят. Измъкването им нямаше да е на косъм. Мъжете се бяха забавили твърде много и сега вратите на асансьора започнаха да се затварят. Във фоайето беше прекалено оживено, за да извадят оръжие, затова Хуан им изпрати подигравателна усмивка, докато вратите се плъзгаха със съскане.

— И сега какво? — поиска да узнае Макс, докато летяха нагоре.

Хуан се възползва от възможността да вкара извадения патрон на мястото му в патронника.

— Стигаме горе, изчакваме около пет минути, после слизаме отново.

— А те какво ще правят, а?

— Ще се разделят, за да покрият фоайетата на останалите две кули. Няма да им хрумне, че ще останем в тази.

— Ами ако ни последват тук?

— Това никога няма да се случи — поклати Хуан глава.

— Все още се питам кои са? — обади се Макс, докато наближаваха петдесет и петия етаж на небесния парк.

— Залагам на местната тайна полиция. Нещо в регистрацията на самолета ни или в нашите паспорти им е подействало като червен плащ и сега тези господа искат да ни зададат някакви въпроси.

— Как биха могли да знаят, че отиваме в… — Макс замълча и после сам отговори на въпроса си. — Обадили са се във фирмата за коли под наем, която ни докара до хотела.

— Елементарно, скъпи Хенли.

Вратите се отвориха и двамата се озоваха сред едно от най-големите инженерни чудеса на света. Платформата от девет хиляди квадратни метра, увенчаваща трите кули, наподобяваше прочутите вавилонски висящи градини, само че тези не бяха толкова недостъпни като онези на Навуходоносор и неговата съпруга Амитис. Дърветата осигуряваха отлична сянка, цветните храсти пълнеха въздуха с аромати почти триста метра над уличното равнище. Блестящите от лъчи басейни сякаш се простираха до хоризонта и проблясваха в синьо, заобиколени от поклонници на слънцето.

От лявата им страна имаше оформен район за хранене, който се простираше извън третата кула и създаваше илюзията, че плува във въздуха. Клиентите бяха настанени под широки чадъри, докато келнерите в бяло се стрелкаха между масите, балансирайки пълни с храна и напитки подноси. Гледката към пристанище Сингапур беше наистина зашеметяваща.

— Човече, това май ще ми хареса — подхвърли Макс, когато жена по бикини мина толкова близо до него, че той успя да подуши кокосовия орех в лосиона й против изгаряне.

— Престани да се кокориш, защото ще ти изпаднат очичките.

Хуан го поведе настрани от асансьора, но двамата застанаха така, че да могат да виждат вратите, за да са сигурни, че тайните полицаи не са ги последвали. Беше почти сигурен, че няма да го направят, но не би оцелял толкова дълго в този опасен занаят, ако не е предпазлив.

Миг по-късно вратите на асансьора отново се отвориха. Кабрило стисна по-здраво ръкохватката на пистолета в джоба си, а показалецът му се отпусна на спусъчната скоба. Знаеше, че няма да води престрелка с тези момчета — в Сингапур имаше смъртно наказание, но при нужда можеше да хвърли оръжието в храста отдясно и така да избегне обвинението в незаконно внасяне. Разбира се, ако не откриеха второто — еднозаряден пистолет, монтиран в изкуствения му крак.

Излезе семейство, облечено като за разходка на слънце. Таткото водеше за ръка малко момиченце с миши опашчици. Малко по-голямото момченце на мига се впусна към парапета, за да погледне към градския пейзаж далече долу.

Вратите започнаха да се затварят. Хуан издиша и точно се готвеше да подхвърли саркастична бележка на Макс, когато между плъзгащите се врати се показа ръка и им попречи да се затворят напълно.

Кабрило изруга. Те бяха. Изглеждаха твърде не на място с дългите си шлифери и стрелкащи се очи. Той се дръпна още малко навътре между дърветата. Щеше да им се наложи да се промъкнат покрай задната част на ресторанта, за да стигнат до асансьора на третата кула. За целта трябваше да прехвърлят бетонна подпорна стена, а това можеше да привлече вниманието на някой от сервитьорите или спасителите край басейните, но нямаше какво да се прави.

Точно се готвеше да стъпи на първата тераса на стената и да се изкатери до горе, когато един от спасителите на десетина метра от тях, очевидно с орлово зрение, му извика да спре. Вероятно ги беше наблюдавал през цялото време, подозирайки, че се готвят да направят нещо.

Двамата агенти веднага наостриха уши и поеха към тях, макар Хуан и Макс още да не бяха влезли в полезрението им.

Времето за изтънченост беше свършило. Хуан се набра, стъпи на първата тераса и изтича нагоре по останалите две с пъргавината на маймуна. Когато стигна горе, се наведе да подаде ръка на Макс. Спасителят започна да слиза от малката си махагонова кула и да надува свирката си, за да привлече вниманието на охраната. Той или не беше забелязал двамата мъже в шлифери, или беше решил, че не заслужават внимание.

Агентите се показаха в зрителното им поле. Единият отметна шлифера си и вдигна автомат със заплашителен вид. Макс висеше по средата на стената като бръмбар върху масата на орнитолог. Хуан разполагаше само с частица от секундата, за да вземе решение, и без да се колебае, пусна ръката му.

Точно в този миг агентът дръпна спусъка. Късове цимент и прах се разхвърчаха от мястото, където само преди миг висеше Макс. Хората запищяха и се юрнаха да бягат от виещия като моторен трион автомат — докато агентът изпразни пълнителя с трийсет патрона в стената сантиметри над проснатото тяло на Хенли.

Без да знае какво всъщност става, но реагирайки инстинктивно и под въздействието на адреналина, Кабрило извади пистолета си и отговори на огъня. Първите изстрели бяха напосоки — само се опитваше да отклони вниманието на стрелеца от Макс, за да не го улучи. Стрелецът трепна леко, когато един пуснат напосоки куршум все пак облиза темето му.

Вторият агент също започна да разтваря шлифера си, където сигурно криеше своето оръжие. Хуан замръзна при тази гледка и за свой ужас видя, че „агентът“ носи тежка жилетка на самоубиец. Виждаха се пресовките експлозиви и металните парчета, предназначени за шрапнели.

— Аллах акбар! — изкрещя терористът.

Хуан заби куршум в зиналата му паст и мъжът падна назад като марионетка, на която някой е срязал конците.

Първият стрелец залиташе назад с кръв, стичаща се по лицето, замаян от 380-калибровият куршум, който бе изорал бразда на темето му. Той пусна автомата, който увисна на ремъка, и започна да рови из джоба си.

Хуан нямаше открита линия за стрелба, защото хората продължаваха да се щурат насам-натам, не осъзнавайки, че се въвират точно по средата на престрелката. Той знаеше, че вероятно и този тип носи жилетка, и реши, че е много по-добре да улучи някого от тичащите насам-натам цивилни, отколкото десетки да загинат от взрива и шрапнелите.

Най-сетне пристигна и един от охранителите на хотела. Той идваше откъм далечния край на платформата и не беше видял какво се случи. Забеляза един мъж на пода в локва кръв, не обърна внимание на типа с кръв по лицето, а вместо това впи очи в Кабрило, който очевидно беше въоръжен.

Започна да вдига пистолета си и почти се беше прицелил в Хуан, когато Макс прелетя през разделящите ги четири метра и се стовари отгоре му като ръгбист. Двамата полетяха на земята в плетеница от ръце и крака, като не спряха да се търкалят.

Хуан рискува и стреля отново. Улучи самоубиеца в гърдите, но мъжът само залитна назад от силата на удара. Куршумът сигурно беше попаднал в един от пликовете с пирони, които го бяха спрели като бронежилетка. След изстрела затворният блок се заключи над празния патронник.

Кабрило се завъртя настрани, така че кракът му да сочи към терориста. Цевта на 44-калибровият пистолет, скрит в изкуствения му крак, представляваше част от опората му и това й осигуряваше нужната дължина и съответно точност. Имаше само един патрон, така че оръжието по същество беше еднозарядно с двоен спусъчен механизъм, за да не се произведе нежелан изстрел.

Когато дръпна втория спусък, все едно някой го удари с боен чук по протезата. Куршумът проби подметката на обувката му и откатът едва не го повали на земята. Тежащият 300 грана куршум прониза корема на нападателя, а кинетичната му енергия го повдигна от земята, сякаш някой му беше приложил бодичек.

Терористът се стовари в басейна, разплисквайки водата, и тялото му изчезна от погледите, когато жилетката се взриви. Водата избликна като гейзер в дебела струя, която се извиси на двайсетина метра. Взривът беше достатъчно силен и достатъчно близо, за да избие част от стоманената стена на басейна. Водата плисна през зейналия отвор, танцувайки и виейки се по дългия си път до улицата долу. Допреди малко идиличният басейн се беше превърнал в един от най-високите водопади в света.

От атентатора не бе останало нищо и водата беше абсорбирала по-голямата част от експлозията и шрапнелите, затова на пръв поглед никой не беше пострадал или поне не сериозно.

Слухът на Кабрило току-що се беше възстановил след звуковата атака от експлозията. Сега повече хора пищяха и се щураха паникьосани насам-натам, несигурни какво да правят и къде да идат. Над този шум се носеше висок писък, звук изпълнен с истински смъртен ужас, който пронизваше страхливото блеене на хотелските гости.

В басейна беше останало малко момченце, което се държеше на повърхността благодарение на надуваем и криле, нахлузени на ръцете. То си играеше в плиткия край, когато всички възрастни изхвръкнаха от водата още при първите изстрели, и очевидно родителите му не бяха имали време да го спасят.

Земното притегляне засмукваше водата през изкривения отвор като високоскоростна помпа и носещото се на повърхността дете неумолимо наближаваше пробития метал.

Хуан скочи от високата два метра и половина преградна стена и спринтира към басейна. Хвърли се с главата напред и се гмурна толкова съвършено, че би предизвикал аплодисменти и у олимпийски съдии, и заплува към момчето. Усети как течението повлича тялото му — имаше усещането, че се бори с водовъртеж. Винаги е бил силен плувец и беше успял да се справи с най-различни опасни положения, но нищо не можеше да се сравни с грозната сила на водата в басейна, която се изливаше през взривената му страна. Отворът имаше диаметър най-малко метър и половина.

Стигна до детето на около три метра от отвора, който се готвеше да го засмуче. Момченцето махаше с ръце и се дереше истерично. Хуан го сграбчи за перчема, за да остане извън обсега на махащите ръце, и се опита да го повлече със себе си, но течението беше прекалено силно, за да се бори с него само с една ръка. Кабрило се огледа отчаяно. Никой не беше видял какво се опитва да направи.

Отворът представляваше ярко петно близо до дъното на басейна, където слънчевите лъчи проблясваха във водовъртежите, които се появяваха и изчезваха, докато водата се изливаше в бездната.

Кабрило се опита да увеличи скоростта, краката му блъскаха, а свободната ръка загребваше с все сила водата. За всеки половин метър, който напредваше, басейнът го връщаше назад един. Водовъртежът беше просто прекалено силен. Оставаха секунди до всмукването им през взривената стена. Затова направи единственото, което му оставаше.

Спря да плува.

След това се обърна, за да се озове с лице срещу зеещия отвор. Приближаваха се все по-близо и той вдигна детето на ръце. Щеше да разполага само с една възможност, един миг, когато можеше да го направи и да спаси него и себе си. Ако не, той и момчето щяха да бъдат засмукани и запратени срещу смъртта, която ги очакваше на триста метра под краката им.

Оставаха им по-малко от шейсет сантиметра. Водата все още беше прекалено дълбока, за да може да стъпи, затова Кабрило ритна силно, за да излезе горната част на тялото му над водата, и едновременно с това хвърли момчето на перваза, заобикалящ басейна, потъна отново до дъното и пак отскочи. Изхвърли се отчасти извън водата и се приземи на ръба на басейна точно над пробойната. Неспирният поток за малко не го всмука обратно за увисналите крака, преди да успее да се вкопчи по-здраво в цимента на перваза и да се издърпа навън. Сега успя да погледне настрани. Момчето се изправяше на крака, сълзите продължаваха да се стичат по мокрите бузи, десният му лакът беше свит, за да може да огледа драскотината, която бе получило при приземяването на цимента. Когато видя, че леко кърви, отново започна да вие като пожарна.

Хуан се изправи и отиде да го хване, за да не падне отново в басейна. Потърси с поглед Макс, остави треперещото дете до саксията на една палма и двамата се присъединиха към трескавото измъкване от „Скай Парк“.

Десет минути по-късно, когато полицията започна да пристига на големи групи, те се озоваха във фоайето. Всеки опит в този момент да се установят заграждения бе осъден на неуспех и ченгетата изглежда го осъзнаваха. Хората изскачаха от сградата като стадо подплашени животни. Кабрило и Хенли се оставиха тази човешка вълна да ги понесе. Щом се озоваха на улицата, се насочиха към другия край, където чакаше дълга редица таксита, и скочиха в последната кола.

Шофьорът започна да протестира, че не може да ги вземе, докато не дойде неговият ред, но когато видя трите банкноти по сто сингапурски долара в ръката на Хуан, млъкна и потегли.

Дори не възрази, че са мокри.