Джунглата

2.

Племенен район, Северен Вазиристан.

Наши дни

Планинското село не се беше променило през последните двеста години. Разбира се, като изключим оръжията. Тук отдавна ги имаше и не това беше въпросът. По-скоро ставаше дума за промяната във вида им. Преди векове брадати мъже влачеха пушки с фуниеобразни цеви. След това се появиха мускетите от Кулата8, последвани от карабините „Лий Енфилд“ и накрая вездесъщият АК-47, наводнил района благодарение на съветското нахлуване в Афганистан, който лежи на север. Тези оръжия се оказаха толкова добри, че повечето от хората, които ги носеха, бяха по-млади от тях. Нямаше значение дали защитава района от някоя чужда фракция или излиза до външния клозет — мъжът без готов за стрелба АК-47 не беше мъж.

Всичко това мина през ума на Кабрило, докато гледаше как двама юноши пущуни от Севера, момчета, едва излезли от детството, чиито бради още бяха тъмен мъх по брадичката и бузите, се опитват да качат чифт кози в откритата каросерия на пикапа. През цялото време преметнатите им през рамо автомати се плъзгаха от гърбовете им и увисваха отпред на гърдите, удряйки животните достатъчно силно, че да започнат да се дърпат.

Всеки път щом автоматът се плъзгаше, момчето трябваше да спре, да го прехвърли обратно на гърба си и после да се опита да успокои козата с очи на сатир. Разстоянието беше твърде голямо, за да чува, но Кабрило добре си представяше блеенето на уплашените животинки и сериозните молби на младежите към Аллах да им открие по-лесен начин за справяне с тях. Изобщо не им хрумваше да подпрат автоматите на разнебитената ограда за минутката, която щеше да им е нужна, за да натоварят козите без затруднения.

Ако забравеше за другите четирийсетина въоръжени мъже в района на селото, случващото щеше да му се стори смешно.

Трябваше да отдаде дължимото на младежите за едно нещо. Макар да беше опакован в най-новия арктически екип, той замръзваше, а те подскачаха наоколо под няколко слоя дрехи от домашна вълна.

Разбира се, през последните петнайсет часа Кабрило не беше помръдвал нищо друго, освен клепачите си. Останалите от екипа му също.

В Северен Вазиристан беше традиция селата да са като крепости по върховете на хълмовете. Земеделската земя и пасищата, които бяха на разположение, бяха проснати по склоновете, водещи към селището. За да могат той и хората му да намерят наблюдателен пункт, който да гледа надолу към лагера на талибаните, трябваше да се скрият в близката планина. Разстоянието през дълбоката долина беше само километър и половина, но това ги принуди да се изкатерят по сняг и ледници, трудно поемайки дъх на три хиляди метра височина. През бинокъла със стабилизатор Кабрило виждаше група мъже, които пушеха без прекъсване цигара от цигара.

Той съжали за последната пура, която беше изпушил, докато дробовете му поемаха металическата утайка на изпразнените кислородни бутилки.

Дълбок баритон изпълни слушалката в ухото му.

— Ще пасат ли тези овце, или ще ги чукат?

Намеси се друг глас:

— Козите не носят бурки9, та момчетата поне знаят какво ще получат.

— Радиомълчание — обади се Кабрило. Не се тревожеше, че хората му ще се отпуснат. Притесняваше се, че следващата забележка ще подхвърли неговата заместничка тук, Линда Рос. Като познаваше нейното чувство за хумор, каквото и да кажеше, щеше да го накара да избухне в шумен смях.

Най-накрая един от младите овчари остави автомата си със сгъваем приклад настрани и качиха козите на камионетката. Когато задният капак бе затворен, момчето вече беше преметнало оръжието си. Моторът заработи, бълвайки облак син пушек, и колата започна немощно да се отдалечава от планинското село. Мястото беше една от крепостите на „Ал Кайда“, но въпреки това животът в назъбената планина продължаваше. Трябваше да се отглеждат посеви, да се пасат животни и да се докарват стоки за продан. Мръсната тайна на „Ал Кайда“ и на талибаните беше, че макар последователите им да бяха фанатици, все пак трябваше да им се плаща. След като парите от миналогодишната доходоносна жътва на опиумния мак отдавна бяха похарчени. Трябваше да се използват традиционните средства за издръжка, за да останат мъжете боеспособни.

В селището имаше, грубо пресметнато, двайсетина сгради. Около шест гледаха към селския път, който водеше в долината долу, докато останалите се издигаха зад тях нагоре по хълма, свързани помежду си с тесни пътеки. Всички бяха направени от камък, който се сливаше със суровата околност, с ниски плоски покриви и малко прозорци. Най-голямата беше джамия с минаре, готово да падне.

Малкото жени, които Кабрило и екипът му видяха, носеха черни бурки, докато мъжете се разхождаха с торбести панталони под връхни дрехи, наречени чапани10, а на главите си носеха тюрбани или плоски кепета, известни като пакол.

— Хуан — гласът на Линда Рос беше елфически напевен и добре подхождаше на външността й на фея, — огледай джамията.

Като внимаваше да не привлече внимание, той завъртя бинокъла с няколко градуса и увеличи изображението на джамийската врата. Подобно на останалите трима души от екипа, се бе окопал в планинския склон. Отгоре плиткият окоп беше покрит със зацапан непромокаем брезент. Бяха невидими дори от няколко метра.

Оправи фокуса. Трима души излизаха от джамията. Онзи с дългата посивяла брада сигурно беше имамът, докато другите двама бяха много по-млади. Крачеха от двете му страни и с тържествено изражение на лицата слушаха онова, което светият човек им говореше.

Хуан увеличи фокуса. Двамата имаха азиатски черти и никакви косми по лицата. В този обеднял район дрехите им бяха неподходящи. Канадките им, макар и не яркоцветни, бяха качествени, а туристическите им обувки — нови. Заоглежда по-внимателно по-дребния от двамата. Преди да започне операцията, беше изучавал това лице с часове, запечатвайки го в паметта си точно за този миг.

— В десетката — измърмори тихо в обезопасеното комуникационно оборудване. — Това е Сетиаван Бахар. Всички да го държат под око. Трябва да разберем къде са го подслонили.

Странната тройка започна да се катери зад главния път бавно, защото имамът куцаше силно. Разузнавателните сведения твърдяха, че се е сдобил с куция крак през 2001 година, когато Кандахар падна. Накрая стигнаха до една от неразличимите къщи. Посрещна ги брадат мъж. Останаха на прага и продължиха да разговарят още няколко минути, след това домакинът покани двете момчета от Индонезия в дома си. Имамът се обърна и пое обратно към своята джамия.

— Добре, разбрахме — каза Хуан. — Отсега погледите да не се отделят от тази къща, за да сме сигурни, че не си е заминал.

Чу тих отговор почти в един глас:

— Разбрано.

След това, нарушавайки собствената си заповед, той завъртя бинокъла към главния път. От него в селото влезе бяла лимузина „Тойота“, която сигурно вече беше навъртяла няколкостотин хиляди километра. Колата едва беше спряла, когато четирите врати се отвориха със замах и отвътре изскочиха четирима въоръжени мъже. Лицата им бяха скрити от края на чалмите им. Вдигнаха оръжията си до раменете и направиха полукръг около багажника. Единият се наведе и завъртя ключа в ключалката. Амортисьорът започна бавно да вдига капака, а трима от мъжете навряха цевите на своите АК-47 в отвора.

Хуан не можеше да види какво има в багажника, или по-точно кой лежи там, и чакаше нетърпеливо, когато единият от мъжете стисна автомата под мишница и бръкна под капака. Той вдигна мъжа, легнал в зародишна поза. Затворникът им беше облечен в стандартна американска бойна униформа. Високите му обувки също бяха военни. Устата му беше запушена, а очите — превързани с кърпа. Русата му коса беше малко по-дълга от позволеното в армията. Беше твърде слаб, за да стои, и рухна на земята веднага щом бе освободен от колата.

— Имаме проблем — измърмори Кабрило. Обърна бинокъла отново към къщата, където се беше оттеглила двойката индонезийци, и каза на хората си да насочат вниманието си към селския площад.

Еди Сенг не продума, Линда Рос си пое шумно дъх, а Франклин Линкълн изруга.

— Чували ли сте нещо за пленен войник?

— Не, нищо — отговори Линда напрегнато, защото един от мъжете срита пленника в ребрата.

С басовия си глас Линк обясни:

— Може да се е случило през трийсетте часа, които ни трябваха, за да си довлечем задниците на позиция. Не е имало причина Макс да ни съобщава новина като тази.

Без да отмества поглед от къщата, Кабрило превключи честотите.

— „Орегон“, „Орегон“, чуваш ли ме?

От пристанищния град Карачи на повече от осемстотин километра незабавно долетя отговор:

— Тук „Орегон“. Обажда се Хали, председателю.

— Хали, през времето, докато заемахме позиция да се е получавала новина за отвлечен американски или натовски войник в Афганистан?

— Нито от информационните агенции, нито по официалните канали, но нали знаеш, че сега сме малко извън обсега на Пентагона.

Кабрило знаеше този факт твърде добре. След като в течение на десетилетие се беше радвал на достъп до военното разузнаване чрез своя стар ментор в ЦРУ Лангстън Овърхолт, неговата частна компания по сигурността, известна като Корпорацията, чиято главна квартира се намираше на един товарен кораб скитник, наречен „Орегон“, се беше превърнала в парий. Бяха провели операция в Антарктика, за да провалят съвместен аржентинско-китайски опит да се анексира и експлоатира нов и богат петролен залеж край девственото крайбрежие на южния континент. Притеснено от геополитическите последици, американското правителство им бе наредило в никакъв случай да не правят опит за провеждане на операцията.

Нямаше значение, че постигнаха сензационен успех. Новият президент ги сметна за недисциплинирани и на Овърхолт бе наредено да се откаже от необичайните услуги, които Корпорацията предлагаше. Лангстън трябваше да употреби цялото си значително влияние в коридорите на властта във Вашингтон, за да запази работата си след тази случка! Беше признал в частен разговор на Хуан, че президентът е отхапал толкова голямо парче от задника му, че цяла седмица не могъл да седне.

Това беше довело Кабрило и малкия му екип тук, на едно от малкото места на земята, което никога не е било окупирано от чужда армия. Дори Александър Велики е бил достатъчно съобразителен да избегне Северен Вазиристан и останалите племенни територии в района. Бяха тук, защото богатият индонезийски бизнесмен Гунаван Бахар имаше син, който беше избягал от вкъщи, за да се присъедини към талибаните така, както преди няколко поколения младежите в Съединените щати бягаха от домовете си, за да постъпят в цирка. Обаче разликата беше, че Сетиаван беше останал в развитието си седемгодишен, а братовчедът, който го бе довел тук, каза на вербувача в Джакарта, че Сети иска да стане мъченик.

Американските бегълци ставаха момчета за всичко, а съдбата на Сети щеше да бъда тази на атентатор самоубиец.

Хали продължи:

— Откакто заминахте, Стоуни и Мърф преравят всяка база данни, на която могат да сложат ръка.

Ерик Стоун и Марк Мърфи бяха специалистите по информационни технологии на Корпорацията, освен другите си задължения.

— Няма много новини от станите в Южна и Централна Азия.

Наричаха „стани“ онези страни, чиито имена завършваха на „-стан“.

— Кажи им да си държат очите отворени. Виждам русо момче в натовска униформа, което изглежда така, сякаш е раздирано от болка.

— Ще предам — каза Хали Касим, старшият свързочен офицер.

Кабрило превключи отново към груповата връзка.

— Препоръки?

Линда Рос изстреля на мига:

— Не можем да го оставим тук. Всички знаем, че след ден или два ще се окаже главен герой във видео с джихадистко обезглавяване.

— Еди? — попита Хуан, макар да знаеше отговора.

— Спаси го.

— Дори не питай — избоботи Линк.

— Няма нужда да го правя.

Хуан продължаваше да държи под наблюдение къщата и не искаше да отклонява вниманието си.

— Какво правят сега?

— Изправиха го на крака — отговори Линда. — Ръцете му са вързани на гърба. Няколко от селските деца са излезли, за да го видят. Едно от тях току-що го наплю, а друго го ритна в глезена. Похитителите му разгонват децата. А сега го водят през площада в същата посока, в която се намира нашата цел. Вървят… продължават… още… Ето. Три къщи вляво от тази, в която е Сети.

— Линк, поеми целта.

Хуан направи кратка пауза, за да даде възможност на едрия бивш „тюлен“ да насочи бинокъла си, след това се обърна натам, където четиримата терористи блъскаха своя рус пленник в къща от кал и камъни, която не се различаваше по нищо от всички останали.

Двама от афганистанците застанаха на стража пред простата дървена врата. Хуан се опита да види нещо през отворения прозорец, но вътрешността на къщата беше прекалено тъмна, за да различи нещо повече от почти невидими движения.

Корпорацията беше наета да измъкне сина на Гунаван Бахар от „Ал Кайда“, а не да спасява чуждестранни войници, но както по време на операцията в Антарктика, моралният компас на Кабрило беше основната движеща сила на техните действия. Спасяването на непознатия, докато получават милиона в зелено, който бащата вече беше превел с обещание за още четири, когато синът му се озове в самолета, също беше императив.

Хуан си спомни сълзите в очите на Бахар при единствената им среща, когато обясняваше как синът му боготвори един по-възрастен братовчед и как това момче тайно е бил радикализирано в джакартска джамия. Поради умствените предизвикателства, пред които Сети е изправен, му каза Гунаван, момчето не би могло действително да се присъедини към терористична организация, така че всъщност е било отвлечено и доведено в това планинско убежище на „Ал Кайда“.

Кабрило видя безграничната любов на този човек в измъченото му изражение и я чу в гласа му. Сам той нямаше деца, но беше президент на Корпорацията и капитан на нейния кораб „Орегон“. Обичаше бащински членовете на екипажа, така че добре можеше да си представи мъката, която Бахар изпитваше. Ако някой от неговите хора беше отвлечен, той щеше да обърне не само земята, но и небето, за да го види свободен.

— Трябва да разберете какво благословено дете е — му беше казал бащата, — истински дар от Аллах. Външните хора може да гледат на него като бреме, но те не знаят каква любов изпитваме с жена ми към него. Може би е грешно да го казвам, но от тримата ни малки синове Сети е нашият любимец.

— Чувал съм това и от други родители на деца със специални нужди — отговори Хуан, докато му подаваше бялата носна кърпа от малкото джобче на сакото, за да може човекът да си подсуши очите. Подобно на повечето мюсюлмани, и Гунаван Бахар показваше чувствата си открито. — Той не е докоснат от грозотата на действителния живот.

— Точно така. Сети наистина е невинен и ще остане такъв през целия си живот. Господин Кабрило, готови сме да направим всичко, за да си върнем детето. Неговият братовчед не ни интересува. Родителите му го отхвърлиха заради онова, което е извършил. Но трябва да върнете нашия скъп Сети.

Както много от договорите с частни лица в течение на годините, и тази среща беше организирана от странен помощник на име L’Enfant. Лично Хуан никога не се беше срещал с човека, който се наричаше Детето, но договорите, които той изпращаше на Корпорацията, винаги бяха повече или по-малко законни. За да попаднат в полезрението на посредника, потенциалните клиенти трябваше да имат добре напълнени сметки.

Хуан нареди на Ерик Стоун и Марк Мърфи да проучат в подробности живота на техния нов клиент, в добавка беше помолил Овърхолт да провери данните в ЦРУ като приятелска услуга. Това, че в Ленгли бяха ядосани на него и на екипа му, не означаваше, че Кабрило няма да провери дали Гунаван Бахар не е разследван.

Последното, което им трябваше сега, бе да започнат, без да знаят, работа за някой водач на терористите.

Излезе, че Гунаван Бахар е онзи, за когото се беше представил — богат индонезийски бизнесмен, който тъжи за детето си и е готов да направи всичко да си върне момчето.

След като си стиснаха ръцете, най-горещото желание на Бахар беше станало и желание на Хуан, и то не само заради парите. Той изпитваше гняв срещу хората, които биха се възползвали от дете като Сети, а нещата допълнително се влошаваха от онова, което възнамеряваха да направят с него.

Сега Кабрило беше поел отговорността за чужд живот — този на пленения войник. Желанието му да го спаси беше толкова силно, колкото това да измъкне Сетиаван.

Той стрелна поглед на запад, където слънцето залязваше над планините, и прецени, че остават трийсетина минути до смрачаване и около час до пълен мрак.

— Еди, Линк, дръжте под око основната ни цел. Линда, ти получаваш мястото, където държат войника.

Неговият бинокъл продължи да оглежда останалата част от селото и главния път.

Тримата потвърдиха заповедта и внимателното им наблюдение продължи. Нито една подробност не им убягваше. Линк се погрижи да съобщи, че в каменната стена, зад която държаха Сети, има дупка, която беше достатъчно голяма за Линда, но не и за неговите мускулести телеса. Линда докладва, че при блясването на кибритена клечка е видяла, че в помещението има двама талибани, а Сети най-вероятно е на пода, ако се съди по наклона на техните глави.

Точно когато слънцето потъна зад един ледовит връх и оцвети в смайващ нюанс на оранжевото коремите на облаците, които покриваха небето, Хуан видя по пътя под него да се приближават автомобилни фарове. Три превозни средства в един ден — пикапът с козите, лимузината с пленника и сега пак. В тези краища това сигурно минава за задръстване, помисли си той.

На колата й трябваха няколко минути, за да се справи с изтощителното изкачване до планинското село, и докато се изтърколи на площада, слънцето вече се беше скрило. Училищен автобус, макар и наполовина по-къс, боядисан във фантастични цветове. Връв с мъниста висеше от вътрешната страна на предното стъкло, а отгоре имаше багажник, който сега беше празен. Камиони с крещящи цветове като този бяха работните добичета в Централна Азия, превозвайки хора, животни и всякакви стоки. Когато екипът беше минал през Пешавар на път за тук, бяха видели стотици и нито един не приличаше на останалите.

Кабрило си сложи очилата за нощно виждане. Те нямаха разделителната способност на неговия бинокъл, но при намаляващата светлина успя да различи много подробности.

Неколцина мъже слязоха от автобуса. Първият беше невъоръжен и поздрави селския старейшина с топла прегръдка. На Кабрило му се стори донякъде познат и той се зачуди дали не го е виждал в някой списък с издирвани терористи. Тримата, които го последваха, носеха метални куфари и вездесъщите АК-47.

Хуан бързо стигна до заключението, че това е някой високопоставен талибан, а в куфарите е видеоапаратурата за екзекуцията на пленения войник. Това се потвърди, когато единият от пазачите сложи една удължена кутия на земята и вдигна капака. Талибанският големец се наведе и извади деветдесетсантиметров ятаган, изскочил сякаш направо от „Хиляда и една нощ“, който останалите посрещнаха с радостен рев.

Сред тези мъже изтънчеността не беше на почит.

Кабрило описа на останалите какво вижда и попита:

— И вие ли си мислите същото?

Линк отговори с въпрос:

— Че наруших обещанието, което бях дал, когато се измъкнах от Тора Бора, никога повече да не стъпвам в тази част на света?

— Да, разбира се, сетих се и за това — отговори с кискане Хуан, — но ми хрумна, че да вземем автобуса ще бъде много по-лесно, отколкото да трамбоваме трийсет и два километра обратно до нашия джип. Бяхме планирали да носим детето. То едва ли тежи повече от четирийсет и пет килограма. Въпросът е дали войникът може да върви толкова дълго? Ако задигнем автобуса, тези неизвестни отпадат.

— На мен ми звучи добре — съгласи се Еди Сенг.

— Дали има гориво? Дали има достатъчно, за да се измъкнем от тук?

— Тук наоколо няма бензиностанции „Ексон“, така че трябва да имат достатъчно, за да стигнат до Ланди Котал, града от пакистанската страна на Хайберския проход и може би чак до Пешавар.

— На мен ми звучи логично — каза Линк.

Линда кимна в съгласие, но си спомни, че никой не може да я види.

— Добре, ще вземем автобуса.

Мюсюлманският зов за вечерната молитва заехтя из дълбоката долина и мъжете от площада и останалите от селото се насочиха към полусрутената джамия. Стражите пред къщата, където държаха войника, не помръднаха и никой не излезе от другата, където беше настанен Сети.

В селото нямаше генератор и когато сумракът стана по-плътен, тук-там започнаха да палят газови лампи, хвърлящи трепкаща светлина по мръсните прозорци. Двете къщи — цели, също имаха такива лампи. Горивото беше скъпо, така че след час те започнаха да гаснат една по една. Подобно на живота на много хора на тази планета, и този тук се диктуваше от въртенето на Земята.

Кабрило и неговият екип все така наблюдаваха спящото градче през очилата за нощно виждане. Двамата пазачи продължиха своето бдение още час, преди също да се поддадат на забравата. Нищо не помръдваше. От комините не се вдигаше пушек, дори кучета не тичаха по улиците. Нищо.

За всеки случай оставиха да мине още час, преди да излязат от плитките окопи.

Хуан чу как няколко от ставите му изпукаха, докато се раздвижваше. Дългите часове без движение на ледения въздух го бяха сковали като дъска. Както на останалите, му бяха нужни няколко минути да възстанови чувствителността на мускулите си, правейки бавни движения, напомнящи тай чи, за да не привлече внимание.

Екипът не носеше много багаж, само достатъчно оръжия и екипировка за една нощ в планината. Бяха въоръжени с автомати „Барет“ REC7 с тактически фенерчета под цевите, но всеки носеше и своя любим модел пистолет. Кабрило отдаваше предпочитание на своя FN 5.7 в кобур на рамото, за да може бързо да свали заглушителя.

Местността беше неравна, със скали, на които можеш да си навехнеш глезена, и полета, покрити с разхвърляни камъни, които при една погрешна стъпка можеха да се превърнат в трополяща лавина. Затова екипът трябваше да се движи предпазливо, като всеки покриваше предния, а един наблюдаваше постоянно селото за някакви признаци на движение. Подобни на привидения, те крачеха уверено въпреки едва проблясващия лунен сърп, защото очилата за нощно виждане им даваха предимство в мрака.

Кабрило ги въведе в селото съвсем близо покрай къщите, но не чак толкова, че черните им униформи да драскат грубо измазаните им стени. На мястото, предварително определено за спиране, Хуан клекна. Посочи Линда и Еди, преди да им даде знак, че те ще спасят Сети. Той и Линк щяха да измъкнат по-добре охранявания пленник.

Докато едрият бивш морски тюлен му пазеше гърба, Хуан се приближи към задната част на къщата, където бяха завели войника. Надникна през прозореца. Въпреки че единичното стъкло беше покрито с мръсотия, успя да види три нара в помещението. Два от тях бяха заети от проснатите тела на двама спящи мъже. На третия нямаше спални принадлежности, така че не беше вероятно да има трети човек, който да пази буден.

Сигурно пленникът беше в предното помещение на къщата, което по традиция беше съчетание от всекидневна, трапезария и кухня. Прозорецът му беше до вратата, така че щяха да влязат откъм задната страна.

Хуан направи движение с ръцете, сякаш разделя вода.

Линк кимна и пое покрай лявата част на къщата, докато той тръгна покрай дясната. На съответния ъгъл двамата спряха. Минутата се превърна в три и Хуан започна да се тревожи. Трябваше да съгласуват нападението си с другия екип. Чакаше Линда да му даде знак с едно натискане на комутатора на радиостанцията, че тя и Еди са на позиция.

Чу го само защото се ослушваше ужасно напрегнато — слабо свирене като от комар в далечния край на дълго помещение.

Щом го чу, разбра, че трябва да действат веднага.

Това можеше да бъде както благослов, така и проклятие, помисли си точно в мига, когато Линда му сигнализира. Линк също беше чул щракването и двамата с Хуан се раздвижиха в такава съвършена хармония, че завиха покрай ъглите на къщата едновременно, крачейки с еднаква бързина и премествайки ръцете си в една и съща позиция.

Инерцията в съчетание с осемдесетте килограма на Хуан и стоте на Линк се стовари върху седналите и заспали пазачи и сблъска главите им с малко по-малка сила от тази, нужна да им смаже черепите. Двамата мъже така и не разбраха какво се беше стоварило върху им и за част от секундата ги изпрати от сън почти в коматозно състояние. Пуснаха стражите внимателно на земята, като се погрижиха да скрият автоматите им под талига, пълна със сено.

Изчакаха малко, за да видят дали нападението е било усетено. Хуан продължаваше да чува далечното бръмчене. Той посочи ухото си й после към нощното небе. Линк го стрелна с учуден поглед, без да разбере какво иска да му каже.

Хуан протегна ръце настрана и ги разклати като самолет в полет.

Линк ококори очи. Както Хуан, и той знаеше, че в Северен Вазиристан единствените летателни апарати са безпилотни самолети „Предейтър“.

Нямаше причина да смятат, че това село е целта на безпилотните самолети, но нямаше причина да си мислят и че не е. Разузнавателната информация за талибанския водач, който пристигна с автобуса, може да се бе изкатерила по командната верига и сега СЕНТКОМ11 е изпратил въоръжен безпилотник над главите ми, за да си търси плячка.

Хуан не се притесняваше, че веднага ще изстрелят ракета „Хелфайър“. Правилата за атака бяха твърде ясни и указваха, че местонахождението на целта трябва да бъде установено и потвърдено, преди да се дръпне спусъкът. Щяха да изчакат до съмване и да използват модерните камери на безпилотника, за да установят своята цел. Тревожеше го, че някой местен, страдащ от безсъние, може да чуе самолета и да даде сигнал за тревога.

Най-много от всичко искаше да се обади на Ланг Овърхолт и да помоли стария агент да разбере дали е планирана операция срещу селището, но две неща му пречеха. Едното беше, че не може да говори, когато е толкова близо до целта, а другото — че Овърхолт щеше да го изпържи, или по-лошо — него самия щяха да го изпържат.

Ако Корпорацията искаше да продължи да се наслаждава на успехи, каквито имаше преди, трябваше да си оправи отношенията с Вашингтон, и то колкото може по-бързо.

Надникна през прозореца и когато не видя нищо друго, освен призрачни отражения, осъзна, че стъклото е потъмнено. Прехвърли автомата на гърба си и извади автоматичния пистолет със заглушител от кобура на рамото. Линк направи същото.

Вратата нямаше ключалка или резе. Беше направена от седем грубо одялани дъски, които се държаха заедно от заковани напречно летви. Кабрило опря ръката си в ръкавица на нея, за да опита доколко лесно може да я отвори. Тя се завъртя леко, а смазаните панти, слава богу, не изскърцаха. За първи път по време на тази мисия той усети ледените пристъпи на страха. Излагаха основното си задължение на опасност заради това и ако нещо се объркаше, Сетиаван Бахар щеше да плати с живота си.

Натисна вратата малко по-силно и през очилата за нощно виждане се опита да огледа помещението. Но нямаше достатъчно светлина, която сложната електроника да усили, затова отвори вратата още малко. Усети, че тя лекичко допира нещо на земята. Свали ръкавицата и протегна ръка към долната й част. Докосна нещо студено и цилиндрично. Проучи с пръсти формата му и откри още две. Метални канчета, струпани на малка пирамида. Ако вратата се беше отворила още, канчетата щяха да изпопадат. Сигурно в тях имаше топчета от лагери или празни гилзи, които да се раздрънчат, докато падат. Проста домашна аларма срещу крадци.

Хуан внимателно вдигна най-горното канче, остави го отвън, после махна и останалите две. Сега можеше да отвори вратата достатъчно, за да уловят очилата му подробности. Голям плакат на Осама бин Ладен красеше стената до врата, която водеше в спалнята. Видя каменно, отдавна изстинало огнище, ниска маса без столове върху изтъркан килим, няколко тенджери и тигани и тъмни вързопи, за които предположи, че са дрехи. Едно легло беше опряно в дясната стена и на него, облегнал гръб на камъните, седеше друг спящ пазач с АК-47 в ръцете.

Срещу него имаше неясна сянка. На Хуан му трябваха няколко секунди, за да разбере, че това е легнал на земята човек. Беше с гръб към Кабрило и свит на стегната топка, сякаш искаше да предпази корема си от ритници. При талибаните ритането на пленниците беше въпрос на чест.

За разлика от филмите, където пистолетът със заглушител не вдига повече шум от тръба за издухване на стрели, истината беше, че един изстрел тук щеше да събуди мъжете в задната стая и вероятно съседите.

Движейки се бавно, но решително, Кабрило се промъкна в коптора. Спящият пазач се раздвижи и премлясна. Хуан замръзна насред крачката си. От другото помещение се носеше дълбоко хъркане. Пазачът се намести по-удобно и потъна още по-дълбоко в сън. След като преодоля тези последни няколко крачки, Хуан застана до мъжа и замахвайки, стовари юмрука си като брадва върху сънната му артерия. Шокът от удара за миг изключи мозъка на талибана, осигурявайки на Хуан възможност да прекъсне достъпа му на въздух, за да изпадне в безсъзнание.

Линк вече беше в движение. С ножа си сряза пластмасовите белезници, докато голямата му бяла ръка покри устата на мъжа, за да му попречи да извика. Беше прекалено тъмно, за да може да види какво става, затова Линк долепи уста до ухото му и прошепна:

— Приятел.

Почувства как мъжът кимва под ръката му, затова я дръпна и помогна на пленника да се изправи. Пъхна рамо под мишницата му и с Хуан, който ги следваше отблизо с насочен към вратата на спалнята пистолет, се измъкнаха от къщата.

Макар че Линк поемаше голяма част от тежестта му, освободеният силно куцаше. Те се отдалечиха от сградата, придържайки се към дълбоките сенки. Кабрило смени пистолета с автомата. Излязоха на селския площад с джамията и намериха прикритие зад каменна стена. От мястото си виждаха стоящия на улицата ярко наплескан автобус. Лунната светлина придаваше на шаренията заплашителен оттенък.

— Благодаря — прошепна пленникът с дълбок глас и силен южняшки акцент. — Не ме е грижа кои сте, но ви благодаря.

— Не ни благодари, докато не се измъкнем живи и здрави от тук — предупреди го Кабрило.

Някакво движение надолу по пътя привлече вниманието му. Той наведе автомата, а пръстът му остана на спусъчната скоба. Едно-едничко щракане в слушалките го осведоми, че Линда и Еди са спасили момчето. Той се вгледа по-внимателно — това бяха те в края на улицата. Натисна комутатора два пъти в отговор и двете групи се срещнаха при автобуса.

Бяха използвали лекарства, за да поставят Сети в безсъзнание, защото решиха, че ще е по-лесно да се оправят с него като товар, без да рискуват да се разпищи от страх. Линк взе момчето веднага от по-дребния, но изненадващо силен Еди Сенг и го прехвърли през рамото си по пожарникарски. Еди пъхна фенерче-химикалка в устата си, промъкна се през отварящата се като акордеон врата на автобуса и се зае да запали двигателя с кабелите.

Кабрило огледа небесата с наклонена глава, ослушвайки се за безмоторника, защото беше сигурен, че още е там горе. Дали в момента ги наблюдават? И ако е така, какво ли си мисли операторът във военновъздушната база „Крийч“ в Невада? Дали не са се превърнали в мишена и в този минута операторът на безмоторника не приближава пръст към бутона, който ще изстреля смъртоносната противотанкова ракета „Хелфайър“?

За да не мисли за нещо, върху което няма контрол, той се обърна към Линда:

— Някакви проблеми?

— Мина като по ноти — отговори тя с нахакана усмивка. — Пуснахме парализиращия газ, изчакахме да подейства, влязохме като на парад и грабнахме детето. Оставих един от прозорците леко отворен, така че газът да изветрее. Ще се събудят със страховито главоболие и в неведение какво може да се е случило с техния малък кандидат-атентатор самоубиец.

— Колко души имаше в къщата?

— Родителите, две от техните собствени деца плюс Сети и неговия братовчед.

Безпокойство се мярна по лицето на Кабрило. Линда добави:

— На мен също ми се стори странно. Без пазачи? Но двамата индонезийци са тук, защото са дошли доброволно, така че няма защо да ги охраняват.

— Аха — отговори бавно Хуан, — вероятно си права.

— Готов съм — обяви Еди изпод шофьорската седалка, стиснал няколко кабела в ръка. Трябваше само да свърже краищата на два от тях и големият дизелов двигател щеше да се събуди с боботене.

Шумът на мотора със сигурност щеше да привлече внимание, така че веднъж запален, трябваше да се изнесат колкото може по-бързо.

Сетиаван беше вързан за седалката с помощта на една от бойните сбруи. Затворникът, чието име не си бяха направили труда да узнаят, седеше на седалката зад него. Линк и Линда заеха двете седалки най-отпред, а Кабрило остана на позиция отзад, за да им пази гърба.

Точно в този момент светът се взриви.

От мястото, където бяха държали пленника, над заспалото село се понесе вик. Един от пазачите, когото бяха нокаутирали, явно се беше събудил.

— Еди, тръгвай! — извика Хуан. Разполагаха с минута или по-малко, докато местните успеят да се организират.

Сенг докосна двете жици, предизвиквайки малка електрическа дъга, след това ги нави една върху друга, за да не загасне двигателят. Моторът се закашля, но не пожела да запали. Звучеше като пералня с небалансирано пране. Еди натисна газта, за да помогне на мотора, но и това не помогна. За да не го задави, отдели кабелите, даде му няколко секунди да си поеме дъх, след това опита отново.

Моторът изръмжа, закашля се, но не запали.

— Хайде, хайде! — извика Еди.

Кабрило не обръщаше никакво внимание на драмата с автобусния двигател. Очите му бяха залепнали на задния прозорец, търсейки някакви признаци, че ги преследват. От тясната уличка между две къщи изхвръкна човек. Хуан държеше автомата на рамо и пусна откос от три куршума. По пода на автобуса се посипаха късчета стъкло, а куршумите смляха земята пред краката на мъжа. Трите облачета прах, които се вдигнаха пред него, го накараха да се закове на място, от което загуби равновесие и се стовари на земята.

Хуан отбеляза мимоходом, че мъжът не беше си направил труда да се въоръжи, преди да хукне да види какъв е този шум от двигател. Можеше да го застреля, но вместо това го остави да хукне назад, за да се скрие.

— Еди? — извика Кабрило през рамо, сигурен, че изстрелите бяха събудили всички джихадисти в радиус от километър.

— Само секунда — извика той в отговор, макар в гласа му да не се долавяше и следа от напрежение. Такъв беше Еди — хладнокръвен и в най-тежките мигове.

Кабрило огледа улиците колкото можеше по-добре. Видя, че някои от прозорците вече светят. След минути цялото село щеше да ги погне. Макар че автобусът би бил добра позиция за отбрана, екипът не разполагаше с муниции за продължителна престрелка. Ако в следващите няколко секунди не успееха да се измъкнат, бягството им щеше да се провали.

Моторът заработи, но Еди не му остави време да загрее, а включи на скорост и натисна газта докрай. Старият автобус се метна напред като подплашен носорог, а изтритите задни гуми превъртяха, изхвърляйки струя дребни камъчета и прахоляк.

Двамина стражи се показаха от същата уличка като първия мъж и веднага откриха огън от хълбок с автоматите, в сляпа ярост бълвайки откос след откос неприцелен огън. Нито един куршум не улучи автобуса, но стрелбата прикова Хуан на пода, а когато се изправи, за да провери какво е положението, мъжете вече се бяха скрили зад ъгъла. За да ги задържи по местата им, той пусна кратък откос към уличката.

Автобусът ускоряваше като анемичен охлюв, така че докато напускаха площада, бяха изложени на още огън от тесни улички и иззад каменни стени. Един откос разби прозорците отдясно, посипвайки хората вътре със стъклени парченца. Неочаквано стрелбата от тази страна секна, а куршуми се посипаха по покрива и заотскачаха с искри от капака на двигателя.

Малко по-късно вече бяха свободни, минаха покрай джамията, пред която сивобрадият имам ги изгледа с източен фатализъм, докато профучаваха с ревящ двигател. Неколцина джихадисти бяха изскочили на площада с вдигнати във въздуха автомати, сякаш бяха спечелили голяма победа.

Да си мислят каквото щат, каза си Хуан, когато се стовари на една от твърдите седалки. Тапицерията отдавна се беше изпокъсала и той почувства как една от металните подпори се заби в задника му. Това малко неудобство му припомни много по-големия проблем, пред който може би все още бяха изправени. Автобусът принадлежеше на някакъв талибански командир, човек, когото Кабрило беше сигурен, че е разпознал, но без да си спомня името му. Бе почти сигурно, че е под наблюдение от американските военни. Макар че операторите може би не бяха разбрали какво се случи току-що в селото, ако искаха този тип мъртъв, сега беше моментът безпилотникът да изстреля ракетата.

Той се промъкна до разбития заден прозорец и огледа небето. Еди го видя в пукнатото огледало за задно виждане и се провикна:

— Има ли някакви проблеми отзад?

— Не на земята, но ми се стори, че чух безпилотник, докато чакахме да нахлуем в къщата, и ако предположението ми е вярно, този автобус вози голяма мишена на покрива си.

През първите няколко километра след селото пътят следваше дъното на долината, осеяно с големи открити ниви от двете страни. Тъй като преди мисията беше проучил топографските карти, Хуан знаеше, че той ще започне да се изкачва и извива в поредица почти обратни завои. Отляво на пътя беше стената на пролома, а десният му край беше ръб на отвесна, замайваща пропаст. Щом веднъж навлезеха в тази част на пътя, нямаше да имат никаква маневреност.

Ако Хуан даваше заповеди в „Крийч“, щеше да изчака да се спуснат наполовина и едва тогава да насочи ракетата към горещия ауспух. Имайки това на ум, той наду гърди, за да надвика рева на мотора:

— Ей, войнико?

— Аз ли? — попита русокосият.

— Зная имената на всички останали. В състояние ли си да повървиш двайсетина километра?

Кабрило оцени високо, че мъжът се замисли, преди да отговори.

— Не, сър. Съжалявам, но ме смляха, след като ме плениха. Нямам нищо счупено, но съм целият натъртен.

Той вдигна куртката си, за да покаже синините, които покриваха гърдите и стомаха му в допълнение към лилавия кръг около лявото му око.

— Бих могъл да измина десетина километра по равно, но из тези чукари няма да издържа и един.

— Защо питаш? — полюбопитства Линда.

— Каньонът пред нас може да се превърне в смъртоносен капан, ако съм прав за безпилотника. Мисля да зарежем автобуса и да се върнем към първоначалния си план.

Щеше да е прекалено да поиска от Линк да носи момчето, макар да знаеше, че великанът щеше да даде всичко от себе си. Замисли се дали да не минат прехода на етапи, но колкото по-дълго останеха в района, толкова по-голяма беше опасността да бъдат открити от някой от безбройните блуждаещи наоколо талибански патрули.

— Председателю, имам проблем — внезапно се обади Еди. — Фарове срещу нас.

Кабрило изруга под нос. Точно си беше помислил, че може би ще успеят. Единствените, които се разкарваха нощно време по пътищата, бяха талибаните или техните съюзници от „Ал Кайда“.

— Какво да правя?

— Дръж се спокойно. Може да ни оставят на мира.

Двата лъча светлина, които пронизваха мрака, подскачаха на около осемстотин метра надолу по пътя. След това се завъртяха напряко на пътя пред люшкащия се автобус и спряха на място. Шофьорът на приближаващия се към тях автомобил го беше превърнал в барикада.

Късметът, който извадиха с бягството от селото, ти беше напуснал.

— И сега какво?

— Дай ми секунда — отговори Хуан със същия хладнокръвен тон, който Еди беше използвал малко по-рано. — Каква е колата им?

— Когато успея да разбера, вече ще е твърде късно — отговори Сенг.

— Прав си — отговори мрачно Хуан. Макар да говореше арабски като жител на Рияд, той се съмняваше, че би могъл с приказки да ги прекара през контролен пост — не и придружаван от етнически китаец, негър, русокос младеж, индонезийско момче и типична американка като от рекламите.

— Заобиколи ги и се моли да няма минно поле покрай пътя. Оръжията готови.

— Господин председател — обади се русокосият. — На показалеца ми му няма нищо.

Хуан направи няколко бързи крачки напред и му подаде своя FN 57.

— Как се казваш?

— Лоулес12 — отговори той. — Мак Ди Лоулес. Бях рейнджър, преди да мина в частния сектор.

— Мак Ди?

— Съкращение на Макдугъл. Бащиното ми име, което е само малко по-добро от малкото.

— И то е?

Момчето беше красавец и когато се усмихнеше, приличаше на лице от плакат за набиране на войници или на модел на Келвин Клайн.

— Ще ви кажа, когато ви опозная по-добре.

— Дадено.

В слабата светлина, която хвърляха фаровете на автобуса, Хуан видя, че черен пикап е препречил единичното платно. Трима мъже с чалми на главите стояха пред него, а оръжията им сочеха автобуса. Още двамина бойци имаше в откритата каросерия на пикапа. Единият беше приведен над тежка картечница, а другият държеше лентата с големи патрони, сякаш крепи детенце.

— С картечницата ще ни разпердушинят — предупреди Линк — и резултатът е предизвестен.

— Изглежда тези типове не са получили съобщението, че това е автобусът на талибанското магическо пътешествие13 — подхвърли язвително Мак Ди. Мнението на Кабрило за момчето се повиши с едно ниво. Според него всеки, който може да подхвърля тъпи шеги преди битка, е наред.

— Ще се промъкна отляво — обясни Еди, — за да поставя кабината на пикапа между нас и тази стара руска тежка картечница, смъкната от кой знае кой БТР.

Хуан вече беше разбрал откъде ще мине Еди, защото това беше най-умният ход в тактическо отношение, затова бе заел позиция под един прозорец от дясната страна на автобуса, а цевта на автомата се показваше съвсем малко над хромирания перваз. В устата си усещаше метален вкус, защото в кръвообращението му беше нахлула поредната доза адреналин.