Джунглата

21.

Кабрило и Линкълн настигнаха „Орегон“ в Порт Саид, след като корабът беше минал през Суецкия канал. Колкото и да им се искаше да пипнат Гунаван Бахар и неговия бияч, първо трябваше да проведат друга операция в луксозния курортен град Монте Карло. Един от емирите на Обединените арабски емирства искаше Корпорацията да осигурява допълнителна сигурност при всяко от пътуванията му. Човекът нямаше врагове нито в страната, нито извън нея, но това беше без значение. Просто се чувстваше по-добре, когато знаеше, че Кабрило и хората му се грижат за него, докато се забавлява на трийсетметровата си яхта при крайбрежието или пръска безумни суми в градското казино. Идеята му беше подсказана от емира на Кувейт, който беше използвал Корпорацията няколко месеца по-рано при посещението си в Южна Африка. Макар да бяха пристигнали със закъснение, защото Кабрило бе изоставен в Антарктика и трябваше да се върнат, за да го приберат, екипът провали заговор за убийство, подготвяно от клона на „Ал Кайда“ в Сомалия.

Веднага щом наетият хеликоптер свали двойката на борда на „Орегон“ и полетя обратно за египетския пристанищен град, двигателите на кораба заработиха и скоро зад кила му се простря дълъг няколко мили килватер от разпенена вода. След като остави единствения си сак в каютата, Кабрило се упъти право към операционния център, където в момента Линда Рос седеше зад щурвала.

— Добре дошъл — грейна тя. — Всички сме много доволни, че Мак Ди си върна дъщерята.

Хали Касим седеше на обичайното си място зад комуникационния пулт на кораба.

— За всеки случай следя местните вестници в Ню Орлиънс — каза той вместо поздрав. — Всички говорят за пожар, свързан с наркотици. Няма заподозрени и не са успели да идентифицират останките.

— Сигурно не е останало много от тях, за да ги идентифицират — подметна Кабрило. — Как е нашият пътник?

През седмиците, които прекара на борда като истински затворник, макар и в тапицирана с коприна каюта, Солей Кроасар нямаше какво толкова да прави, освен да си стои в кабината и да гледа морето от крилата на високия мостик. Младата жена дори се хранеше в стаята си, защото жалеше за баща си и полагаше усилия да се справи със своите проблеми след отвличането. Доктор Хъксли, която беше и корабен психиатър, се бе опитала на няколко пъти да разговаря с нея, но не бе постигнала голям напредък.

— Направо да не повярваш, но тя излезе от кризата — съобщи му радостно Линда.

— Наистина ли? — изненада се Хуан, защото когато преди няколко дена се сбогуваха, нямаше такива признаци.

— Няма да повярваш и кой свърши работата. Двамата точат лиги по нея повече, отколкото за момичето, което спасихме от потъващия туристически кораб…

— Янике Дал — подсети я Хуан. — Тя беше единствената оцеляла от „Златна зора“.

— Точно така. Както и да е, на двамцата им хрумнала прекрасната идея да вдигнат парапланера, който използваме за бойни скокове, с помощта на лебедка от кърмата, така че да могат да летят след кораба. Трябва да им се признае, че подейства като магия и повечето от нас го опитаха. Говорих с Хъкс по въпроса и тя ми припомни, че Солей си пада по адреналина. Трябваше й разтърсване, което да й припомни, че все още е жива.

Линда натисна няколко бутона на клавиатурата, вградена в подлакътниците на стола, и на големия екран се появи изображението от насочената назад камера. Там бяха Марк и Стоуни със Солей Кроасар, която вече си беше сложила черната парашутна сбруя и Марк я закачаше за тънкото въже, излизащо от лебедката. Докато гледаха, Солей се качи на релинга с малкия парашут под мишница. Обърна се напред, подхвърли нещо на Ерик през рамо и метна парашута право нагоре във въздушното течение на „Орегон“. Вятърът изду основния парашут в абаносова на цвят дъга, дръпна сбруята, вдигна Солей от релинга и започна да я издига почти диагонално със замайваща скорост.

Линда докосна клавиатурата и камерата се изви нагоре, докато не улови Солей като силует на фона на лазурното небе. Намираше се на около шейсет метра от палубата и поради голямата скорост на кораба щеше да продължи да се изкачва все по-високо и по-високо, ако не беше въжето.

Кабрило не беше много сигурен, че това му харесва. Преди години си бяха навили на пръста, че могат да сърфират в килватера, докато корабът плава бързо, използвайки въже, закрепено на удължител от вратата на хангара за лодки на десния борд. Всичко беше наред в продължение на десет минути, докато Мърф не изпусна Т-образната ръкохватка. Бяха принудени да спрат кораба и да спуснат на вода един от „Зодиаците“, за да му спасят задника.

След време Марк предложи да закрепят спасителна мрежа зад гаража за следващия им опит, но Хуан още в началото сложи край на замисъла им. Сега прецени, че ако това тук е нужно, за да измъкнат Солей от черупката й, значи всичко е наред.

— Предполагам — каза той, след като я беше гледал известно време, — че ако някога радарът се повреди, можем да използваме парашута, за да издигаме наблюдатели.

— Трябва да опиташ — окуражи го Линда. — Много е яко.

— И докато двамцата си играят на Икар, как върви проучването?

— Без резултат — отговори Линда. — Не можахме да намерим нищо, което да свързва Бахар, макар и косвено, с криминална или терористична дейност. О, чакай малко. Нефтената платформа. Била е част от нещо, наречено Проект „Оракул“. Мърф откри тази информация в изтрит файл на фирмения сървър на Бахар. Обаче вече не може да прониква в него, защото са инсталирали нова защитна стена, през която няма как да мине.

— Не мога да повярвам.

— И той. Обаче имам и добра новина. Лангстън се обади преди няколко часа. Има задача за нас.

Хуан беше едновременно шокиран и обнадежден. Толкова дълго бяха оставени на сухо, че у него се затвърди убеждението, че ЦРУ повече никога няма да използва услугите им.

— Каква задача?

— Китайците са построили нов свръхмодерен шпионски кораб. В момента се намира пред крайбрежието на Аляска. Лангстън иска да ги убедим да си вървят у дома. Каза, че ще измислиш нещо, което да не предизвика международен скандал. Отговорих му, че ще ни е нужна една седмица.

Кабрило вече беше започнал да обмисля задачата, когато случайно погледна към екрана. Солей не се виждаше. Той се протегна, нагласи камерата и видя, че я свалят на борда. Марк и Ерик гледаха тревожно, което го накара да се запита дали всичко е наред. Когато стъпи на палубата, тя дръпна рязко едно от въжетата на парашута, изваждайки въздуха от тази страна и започна да сгъва купола. Ерик й помогна да го свие на топка, а вятърът се бореше да го напълни отново. Марк Мърфи тичаше към надстройката.

Хуан превключи на предната камера и на плазмения екран на стената се появи носът, който пореше водите на Средиземно море. Минаха десет минути, а Мърф не се появи при него в операционния център. Тогава председателят го потърси по телефона в стаята му.

— Всичко наред ли е?

— Хуан, в момента съм малко зает — отговори Марк и затвори.

Вместо да седне и да чака ексцентричния гений, Кабрило слезе до предния трюм — голямо празно пространство, което използваха, когато пренасяха законен товар като част от своето прикритие. А когато беше празен, както сега — за сгъване на парашути. Когато попита за Ерик, Солей му каза, че е последвал почти по петите Марк.

— Имаше вид сякаш много се забавляваш — каза той.

— Не беше като скока ми от Айфеловата кула, но наистина се забавлявах.

Тя беше проснала парашута на дървената палуба и оправяше въжетата за отваряне. Беше очевидно, че знае много добре какво прави.

— Колко скока имаш?

— От сгради или самолет? От сгради, антени, мостове и върхове съм скачала десетина пъти, а от самолет — стотици.

Хуан забеляза, че погледът й вече не е на преследвана и че нездравата бледност е почти изчезнала. Все още се забелязваха следи, особено когато се опитваше да се усмихне — сякаш не заслужава и миг щастие. Кабрило си спомни, че и той изпитваше подобни чувства, след като жена му загина. Това беше средство човек да се самонаказва за нещо, което не е негова вина, но с времето тази нужда избледняваше.

— Скачала ли си от Ню Ривър Гордж в Западна Вирджиния?

Това беше висящ мост с височина 276 метра и се смяташе за едно от най-добрите места за екстремни скокове в света.

— Разбира се — отговори тя с такъв тон, сякаш я беше попитал дали диша. — А ти?

— Някога, когато работех за една организация, групичка колеги отидохме и го направихме.

— Линда ми каза, че си работил за ЦРУ.

Хуан кимна.

— Беше ли вълнуващо?

— През повечето време е досадно като всяка канцеларска работа. Друг път си толкова уплашен, че каквото и да правиш, дланите ти все са влажни.

— Мисля, че това е истинска опасност — кимна тя. — А това, което правя аз, е преструвка.

— Честно да ти кажа, не знам. Дали ще те застреля някой граничар, или няма да ти се отвори парашутът при скок от три хиляди метра — резултатът е все един и същ.

Очите й леко пробляснаха.

— О, но аз имам резервен парашут.

— Знаеш какво имам предвид.

Усмивката й потвърждаваше, че е така.

— Исках да кажа, че вероятно се излагам на рискове заради някаква своя вътрешна потребност, а ти го правиш заради другите. Аз съм егоистка, докато ти си щедър.

Хуан откъсна очите си от нейните и пъхна ръце в джобовете.

— Слушай, ъъъ… — заекна той за миг и смени темата, — неприятно ми е да повдигам този въпрос, но се нуждаем от помощта ти. Убеден съм, че баща ти е станал мишена поради някаква определена причина. Сигурно притежава нещо, което Бахар е искал.

Хуан използва сегашно време, макар да беше почти напълно сигурен, че Кроасар е мъртъв.

— Ние ровихме из електронните му файлове за всичко, с което се е занимавал през последната година — продължи той. — Обаче засега не намерихме нищо. Чудя се дали не би искала и ти да хвърлиш един поглед и дали нещо няма да привлече вниманието ти?

Тя го погледна в очите, а красивото й лице стана сериозно.

— Той е мъртъв, нали?

— Не мога да го потвърдя със сигурност, но смятам, че е така. Съжалявам.

— Ако помогна, това ще накаже ли тези мъже?

— Такъв е замисълът.

Солей кимна замислено.

— Ще се опитам, но както ти споменах, не бяхме твърде близки и аз не знам почти нищо за бизнеса му.

— Колкото можеш. Само за това те моля.

По-късно тази вечер Кабрило беше в каютата си, когато някой почука на вратата.

— Председателю, аз и Ерик сме — чу той гласа на Марк.

— Влезте.

Двамата се втурнаха в каютата нетърпеливи като кученца.

— Хрумна ни, когато Солей се беше вдигнала с парапланера, и мисля, че потвърдихме предположението си — започна възбудено Марк. — Компютрите на петролната платформа са били алфа тест — затова на Бахар са му били нужни кристалите.

— Бета машината използва оптически кристали — вметна Ерик, преди Марк да успее да отвори уста.

— Алфа, бета? — погледна ги въпросително Хуан.

— Бахар е изградил огромен паралелен процесор, може би една от петте най-мощни компютърни системи в света, и след това просто я е захвърлил, нали така?

— Аха — кимна Хуан неуверено.

— Защо?

— Защо го е построил и защо го е хвърлил? Не знам.

— Два въпроса — един отговор. Бил е създаден да конструира своя заместник. Когато задачата е изпълнена успешно, Бахар хвърля старата машина на боклука. Светна ме защитната стена, която се появи преди два дни. На пазара няма програма за защита на информацията, която да не можем да хакнем. Опитахме всеки номер, който знаем, но доникъде не стигнахме. Това е нещо, което не сме виждали досега, и не е софтуер.

— Нов компютър? — попита Кабрило.

— Нов вид компютър — поясни Марк.

— Квантов компютър — добави Ерик.

Хуан се усмихна.

— Я ми припомнете какво е това квантов компютър?

— Машина, която мисли с единици и нули като обикновен компютър, но същевременно използва квантовите ефекти на наслагването и преплитането, така че може да чете данни едновременно като едно и нула или нито едно от тях. Тъй като разполага с повече възможности да представя информация и да я обработва, той е бърз. Невероятно бърз.

— А заради кристалите — добави Марк, — смятаме, че компютърът на Бахар е и оптически, което означава, че няма електронна съпротива за системата му при доставяне на електронни съобщения. Освен това ефикасността му е сто процента и вероятно е милиард пъти по-мощен от всеки компютър на тази земя.

— Смятах, че подобни развития са отдалечени на десетилетия във времето.

— Преди десет години бяха отдалечени на петдесет години — делово обясни Марк. — Преди осем отдалечеността вече беше трийсет години. Преди пет спадна на двайсет. Днес най-добрите умове в тази област твърдят, че са десет. Обаче мисля, че Бахар се е справил много по-рано.

— Какво може да направи с квантов компютър? — попита Кабрило.

— Няма компютърна мрежа на света, в която да не може да проникне и да започне да контролира. Банковите архиви и прехвърлянето на акции са отворени книги за тази машина. Най-добрият шифър на Националната агенция за сигурност ще бъде дешифриран само няколко пикосекунди след началото на нападението. Тайните военни комуникации могат да бъдат четени в реално време и в открит текст. Квантовият компютър може да анализира всяка информация, която се пуска в мрежата, в мига, когато се появи. Нищо не може да остане скрито. Всяко електронно писмо, всяко предаване в ефира. С една дума, просто всичко.

Следващите думи на Ерик накараха Хуан да настръхне.

— Тази машина дава на Бахар неограничена мощ и никой нищо не може да направи.

— Доколко сигурни сте в това, което ми казахте? — попита Кабрило, докато мислите му се блъскаха в главата.

— Напълно, шефе. Имахме достъп до деловите файлове на Бахар, а сега вече нямаме. Те още са архивирани, това можем да кажем, но просто няма как да стигнем до тях. Преди два дни настъпи драматична промяна и единственото логично обяснение е, че е разработил толкова напреднал компютър, че паралелният сървър на нефтената платформа се е превърнал в ненужна отживелица.

— Трябва да кажем на Лангстън Овърхолт за това развитие: ЦРУ няма представа какво ги чака.

— Кофти идея — обадиха се едновременно двамата младежи.

— Защо?

— Защото по някаква причина Бахар смята, че представляваме опасност за него — обясни Марк. — Ако се свържем с някого за случилото се, независимо чрез какъв шифър, ще ни чуят. Не трябва да си разкриваме картите, че знаем, какво е направил.

— Между другото, квантовият компютър може да се справи безпроблемно с теста на Тюринг31.

— Чувал съм за него — каза Хуан. — Става дума дали компютърът може да наподоби човек, нали?

— Трябва да подарим на шефа пура. Излиза, че от време на време се вслушва в нашето техническо бръщолевене. Тестът е създаден, за да се провери дали лицето Х може да бъде заблудено, че общува с истински човек. Марк и аз обсъдихме възможността квантовият компютър да имитира личност, не просто човешко същество. Стигнахме до извода, че може.

Кабрило реши, че разбира какво се опитват да му кажат и то беше доста плашещо.

— Искате да кажете, че може да си мисля, че разговарям с Овърхолт, докато фактически си бъбря с компютъра на Бахар?

— И единственият начин да откриеш дали е така, е, като зададеш на Овърхолт въпрос, чийто отговор знаете само вие двамата. Разбира се, машината вече е смляла цялата открита информация и ще може да ти отговори.

— Дали това нещо може да имитира президента?

— Вероятно, но няма защо да се тревожиш — не може да изстреля ядрени ракети. Затова се изисква потвърждение лице в лице.

— Някакви идеи за какво ще го използва?

— Обсъдихме го. Не става дума за пари, макар че може да опразни всяка банкова сметка за около две секунди. Струва ни се, че въпросът е политически. В мига, когато квантовият компютър е заработил, е можел да унищожи нашата компютърна инфраструктура. Значи гони някаква друга цел. Мислим, че целта му е да накара нашето правителство да се подчини на волята му.

— Приемам това. Някакви препоръки?

— Опитай се да установиш къде е компютърът и го вдигни във въздуха. Обаче ние нямаме представа къде е. Може да е навсякъде.

Кабрило потърка брадичката си и усети драскането на наболата еднодневна брада.

— Мисля, че всичко зависи от Солей. Бахар се е заел с баща й по някаква определена причина. Трябва да има нещо в миналото му, което не сме забелязали или чиято важност не сме осъзнали. Да се помолим тя да успее.

— А ако не успее?

— Тогава светът, такъв какъвто го познаваме, ще се превърне в твърде различно място.