Джунглата

5.

Първия половин част от полета Кабрило прекара в задната част на луксозната кабина на „Гълфстрийм V“ в разговор с Макс Хенли. Макс беше вицепрезидент на Корпорацията, главен инженер на „Орегон“ и най-добрият приятел на Хуан. Бяха заедно, откакто на Кабрило му беше хрумнала идеята за частна компания за сигурност, базирана на кораб. Това беше история, която знаеше целият екипаж, но малцина знаеха как двамата изобщо са се свързали.

Професионалната кариера на Кабрило беше минала като агент на ЦРУ без официално прикритие (БОП). Това е бюрократичното наименование на шпионите. Тъй като говореше съвършено арабски, руски, испански и английски, беше служил в някои от най-горещите точки на света и бе попадал и се измъквал от повече премеждия, отколкото можеше да запомни.

Когато след падането на Берлинската стена осъзна, че краят на Студената война означава увеличаване на регионалните конфликти и че никоя от американските агенции за сигурност не е достатъчно опитна, за да отговори на предизвикателството, той реши да излезе на пазара като частен предприемач. Корпорацията щеше да се занимава с онези задачи, които бяха толкова „мръсни“, че с тях можеше да се занимава само организация, която по никакъв начин не може да бъде свързана с правителството. Хуан имаше достатъчно връзки в коридорите на властта, за да имат работа за години напред.

Беше се посъветвал с Лангстън Овърхолт, своя наставник. Ланг напълно се беше съгласил с оценката на Кабрило. Беше му неприятно, че губи своя най-добър агент, но осъзнаваше добре възможностите, които Корпорацията можеше да му предостави.

Беше му предложил да наеме някой си Максуел Хенли. Когато попита кой е той, Ланг му обясни, че е бил главен инженер на борда на „Гломар Експлорър“16 — прочутия кораб, построен от Хауърд Хюджис, който успя да извади част от съветската подводница, клас „Голф“, К-129.

Хуан възрази, че „Гломар“ е изпълнил задачата си през 1974 година, от което излиза, че сега Хенли е прекалено възрастен, за да работи като наемник.

Тогава Ланг му каза, че Макс не е участвал в тази първа експедиция, а в по-късна, която още е класифицирана като „строго секретна“. Хенли бе ръководил дейността на кораба, докато уж бил в резерв, консервиран в залива Сюсън в Калифорния. Всъщност били маскирали стар търговски кораб да прилича на „Гломар Експлорър“, докато оригиналът отплавал към място близо до Азорските острови, за да извади ракетна подводница от клас „Тайфун“ с пълен набор междуконтинентални балистични ракети (МБР) и двеста бойни глави. Това било през 1984 г. и макар Хенли да бе започнал като речен патрул във Виетнам, беше прекалено опак, за да бъде смятан за възрастен.

Кабрило намери Макс, който въртеше търговия със скрап в покрайнините на Барстоу, Калифорния, и след десет минути го убеди да хвърли ключовете на своя помощник и да тръгне с него. Когато избраха „Орегон“ за своя операционна база и неговото преоборудване завърши във Владивосток, ръководено от корумпиран руски адмирал, който в еднаква степен си падаше по американски долари и корейски момичета, двамата мъже вече се разбираха като женена от години двойка. Естествено, че спореха, но никога не престанаха да се уважават.

По-късно Хенли призна, че бил готов да последва Хуан още на първата минута от предложението му.

— Това е досието му — каза Макс по сигурната телефонна линия. Той се намираше на борда на техния кораб на няколко мили от Карачи.

— Доста впечатляващо — отбеляза Хуан. Беше звъннал на Макс, докато пътуваха по шестлентовата магистрала, която свързваше Хайберския проход с Исламабад, и го бе помолил да провери наличните данни за Мариън Макдугъл Лоулес.

— Значи две години в Луизианския университет, но напуска и се записва доброволец в армията, дванайсетосептемвриец.

Имаше предвид деня след терористичните атаки на 11 септември, когато хиляди смели мъже и жени бяха влезли в армейските наборни центрове, за да подпишат договори като обикновени войници.

— Попаднал при рейнджърите и по всички данни бил отличник. Натрупал няколко бойни награди и след осем години решил да напусне и да почне работа за „Фортран Секюрити“ като наемник.

— Със същия комплект умения като рейнджър — отбеляза Макс, — но с десет пъти по-голяма заплата.

— Познавам „Фортран“ — поправи го Хуан, — отлична фирма, така че вероятно парите са били двайсет пъти повече.

— Както и да е — продължи Макс с обичайния си леко раздразнен тон. — Има бивша съпруга и дъщеря. Почти цялата му заплата отива на един адрес в Ню Орлиънс, който, предполагам, е на бившата.

— Значи само една? — закачи го Хуан. Макс имаше три бивши и плащаше алименти на всички.

— Намираме се по средата на рецесия. Хиляди комедианти останаха без работа и ти си въобразяваш, че си забавен? Сигурно, защото се изживяваш като велик. Както и да е. Щом това е досието му, какъв ли ще е в действителност, а?

— Ще ти кажа, друже. До неделя го бяха спукали от бой, но докато аз подготвях една самоделна бомба за взривяване, видя, че безпилотникът е изстрелял ракета и се задейства със скоростта на светлината. Спаси ни живота. Не може да не му се признае.

— Е, и?

— Откакто изгубихме Джери Пуласки в Аржентина, останахме с един боец по-малко. Ще го обсъдя с Еди, като началник на наземните операции, и Линк, нашия старши боец, но си мисля, че си намерихме нужния заместник. Бил е осем години рейнджър, значи е прекарал много време дълбоко в лайната. Да не споменавам, че успя да ме впечатли за по-малко от час след запознанството ни.

— Ами договорът му с „Фортран“? — попита Макс. — Иска ми се да уточня и как е бил пленен. Просто играя ролята на адвокат на дявола, но момчето може наистина да е изгубило форма.

— Ще говоря с него и ще ти се обадя, преди да взема някакво решение — обеща Кабрило. — Някакви новини от таткото на Сетиаван?

— На летището в Карачи чака въздушна линейка. Не е дошъл лично, но е изпратил жена си и дядото и бабата на момчето. Щом излезете на шосето за Карачи, ще им се обадя, че скоро ще дойдете. Кога приблизително ще пристигнете?

— Сигурно до четирийсет минути.

— Чудесно. Джордж е вече на летището, за да ви превози до кораба, защото може би ни чака друга задача.

— Наистина? Много бързо.

— Чрез посредничеството на Детето. Дъщерята на някакъв швейцарски финансист влязла в Мианмар през бангладешката граница и той не може да я открие по сателитния й телефон. Страхува се, че може да й се е случило нещо, и иска да я измъкнем.

— Два въпроса — прекъсна го Хуан. — Първо, какво прави тя в този забравен от Бога район и второ, свързал ли се е с правителството?

Първият въпрос беше по-скоро реторичен, защото всъщност нямаше голямо значение. Но вторият беше важен.

— Не. Той е умно момче. Знае, че ако се свърже с управляващата хунта, ще погнат дъщеря му и или ще поискат откуп, или ще я затворят до живот.

— Добре е направил. Слушай, ще говорим по-подробно за това, когато се върнем на кораба. Междувременно се заеми да проучиш този финансист, дъщеря му и хората, с които пътува.

— Ерик и Мърф вече са се заели.

— И още нещо. Ако Мак Ди дойде с нас, на първо време ще има ограничен достъп. Кажи на Хъкс да си донесе куфара с медицинското оборудване, когато ни посрещне. Искам да се уверя, че момчето не е по-зле, отколкото показва.

— Корав рейнджър, а?

— Мачо 101 е първият урок, който научават във Форт Бенинг — съгласи се Хуан и прекъсна връзката.

В главната кабина на частния самолет Линда се беше надвесила над Сети и проверяваше състоянието му. Попита я как е момчето.

— Приспивателното започва да изветрява. Не ми се ще да рискувам и да му дам още, но и не искам да се събуди, преди да го предадем.

— Чакат ни с въздушна линейка. Ако му дадеш само малко, ще успеят да го промият.

— Добре.

Линк и Мак Ди си разменяха истории за войната в Афганистан. Линк беше един от първите на афганистанска територия, а Мак Ди бе пристигнал в страната няколко години по-късно. Те нямаха общи познати, но ситуациите, в които бяха изпадали, обикновено си приличаха, особено когато се е налагало да се оправят с местните.

— Простете прекъсването — намеси си Хуан. — Мак Ди, можем ли да поговорим?

— Разбира се — остави рейнджърът бутилката минерална вода, от която отпиваше, и закуцука след председателя към задната част на самолета. — Какво има?

— Как се случи?

Лоулес веднага схвана за какво го пита.

— Трима души охранявахме пакистански телевизионен екип. Аз и двама местни, с които бяхме работили и преди това. Бяхме на около час път от Кабул, когато операторът поиска да спрем. Казах му, че идеята е кофти, но той настоя, че става дума за спешен случай. Наоколо беше чисто, затова си казахме, добре, какво толкова. Спряхме и едва колелата спряха да се въртят, от нищото изскочиха дузина талибани. Бяха се крили под одеяла, заринати с пясък. Съвършена засада. Дори не успях да стрелям. Телевизионният екип беше измама. Убиха двамата афганистанци още там и ме вързаха като коледна пуйка. Задигнаха пикапа ни, а останалото вече го знаеш. В един момент ме прехвърлиха в багажника на кола. Сигурно преди да влезем в Пакистан, но не съм сигурен. Когато им се удадеше възможност, ме млатеха и се хвалеха как ще стана звезда в арабската разновидност на Ютюб.

Говореше така, сякаш разказваше нечия чужда съдба. Кабрило заподозря, че спомените му са още прекалено живи в паметта. Обаче можеше да каже, че Лоулес съжаляваше за случилото се с двамата афганци повече, отколкото за собственото си пленяване.

— Предполагам — каза Хуан, — вече си се досетил с какво се занимаваме.

— Частна сигурност като „Фортран“.

— Не само. Събираме разузнавателна информация, даваме консултации и провеждаме операции за Чичо Сам, когато той не иска в никакъв случай да бъде замесен. Обаче тази работа сега се разсъхна по причини, които в момента не са интересни. Проверяваме внимателно клиентите си. Работим само за добри момчета, ако разбираш какво искам да кажа. Освен това внимаваме да не попаднем в радарите, затова много малко хора знаят кои сме. Например твоите началници във „Фортран“ нямат представа. Няма да ни видиш в медиите, защото действаме така, че да не правим грешки и да не оставяме следи.

— Звучи ми като много добър екип — отбеляза Лоулес безстрастно.

— Най-добрият в работата си — похвали се Хуан. — Всеки член е грижливо подбран и когато се приема нов, всички имат право на глас.

— Да не би да ми предлагаш работа?

— Временно. Преди няколко месеца изгубихме човек. Казваше се Джери Пуласки. Той беше онова, което наричаме стрелец, корав военен ветеран. Използвахме го, когато работата ставаше напечена и предстоеше битка. Ти ще заемеш неговото място.

— Главно в този район ли работите?

— Не. Всъщност за пръв път сме тук. Районът бъка от фирми като твоята и „Блекуотър“ или както там се наричат. Бързаме да им оставим терена. Това спасяване беше еднократна операция.

— Договорът ми с „Фортран“ изтича след няколко месеца — обясни Лоулес.

— Не смяташ ли, че след случилото се ще те пуснат да си вървиш?

— Да, вероятно — провлече той. — Ъъъ, слушай, аз трябва да издържам едно малко момиченце.

Той направи пауза и преглътна.

— Нашите я гледат и имат нужда от парите, които изкарвам.

— Колко ти плащаха? — попита Хуан направо. Мак Ди му назова сумата и той прецени, че е разумна.

— Добре, ще продължиш със същата заплата по време на изпитателния срок. След това, ако нещата се развият както трябва, ще станеш пълен член на Корпорацията и ще получиш дял от печалбата.

— Значи имате печалба, а?

Кабрило отговори на въпроса с въпрос.

— Колко смяташ, че струва този самолет?

Лоулес плъзна поглед наоколо.

— Частен самолет като този? Около петдесет милиона.

— Петдесет и четири, за да бъдем точни — обясни Хуан. — Платихме в брой.

Предадоха спящия Сетиаван на разплаканата му майка на пистата между самолета на Корпорацията и наетия „Сайтейшън“, преоборудван като болница. Бабата също лееше сълзи, а дядото наблюдаваше стоически ставащото. Бяха се погрижили имиграционните и митническите власти да си затворят очите.

Пренесоха момчето на самолета, чиито двигатели вече работеха, и веднага щом вратата се затвори и заключи, машината започна да рулира.

Хуан беше планирал да отпрати самолета, но предвид новата задача, нареди на пилота да го остави на хангар и да си намери хотел в града. Натовариха оръжията и екипировката си в обикновени найлонови чували и закрачиха към площадката, на която зад ограда от телена мрежа на около двеста метра от главния терминал на международното летище бяха подредени хеликоптери. Всички машини бяха цивилни. Повечето бяха бели с цветни линии по носовете и отстрани по фюзелажите. Един обаче беше лъскав и черен и имаше заплашителното излъчване на боен хеликоптер, макар да не се виждаха оръжия. Това беше MD 520N17 на Корпорацията — модерна машина, която изхвърляше отработилите газове през опашката, вместо да разчита на още един винт. Тази система, наречена НОТАР18, го правеше най-тихия задвижван от турбина хеликоптер в света.

Пилотът видя четиримата мъже и жената да се приближават и започна да натиска бутони, за да пусне турбината.

Щеше да им е тясно, но MD 520 разполагаше с достатъчна мощност, за да ги закара до „Орегон“.

— Изглежда е минало добре — посрещна пилотът Хуан, когато отвори вратата за пътници и пъхна торбата си под седалката.

— Нищо особено — отговори Кабрило по обичайния начин.

Джордж „Гомес“ Адамс обаче можа да определи по самодоволната им походка, докато наближаваха, че нещата са били на косъм, обаче са успели да се справят.

— Кой е новият?

— Мак Ди Лоулес. Наемник на „Фортран“, пленен около Кабул. Стори ми се прахосничество да оставя да му отрежат главата.

— Ще го задържим ли?

— Може би.

— Не харесвам типове, които изглеждат по-добре от мен — оплака се Гомес. Малко мъже можеха да съперничат на тънките му коцкарски мустачки и външен вид на кинозвезда.

— Ще трябва да се справиш с конкуренцията — усмихна са Хуан.

— Точно така — погледна Адам през рамо и подаде ръка на Мак Ди. — Ако не ме прецакваш с дамите, всичко ще бъде наред.

Беше очевидно, че Лоулес не разбира какво иска да му каже, но въпреки това стисна ръката на Адамс.

— Няма проблеми. Ако не катастрофираш, докато съм на борда, ще бъде дори повече от наред.

— Дадено.

Гомес насочи вниманието си към хеликоптера и се свърза с контролната кула, за да получи разрешение за излитане.

Хуан се обърна към Лоулес.

— Когато стигнем на кораба, веднага ще използваме подсигурена връзка с фирмата ти. Сигурно са луднали вече. Също и вашите вкъщи, ако са им съобщили.

— Съмнявам се, че от „Фортрам“ вече са им се обадили. Бях отвлечен преди по-малко от четирийсет и осем часа.

— Чудесно, значи няма защо да се тревожим за това.

Минута по-късно турбината изрева, когато Адамс подаде газ, фюзелажът потрепери, но щом плазовете се отлепиха от бетонната площадка, всяко напрежение изчезна.

Гомес се пребори с инстинкта си да даде пълна газ, затова започнаха спокойно да се издигат и полетяха над мангровите дървета и блатистата равнина на север от прострелия се нашироко петнайсетмилионен град. Гъст облак смог намали драматично видимостта, така че небостъргачите и жилищните блокове на Карачи се виждаха неясно под тях. Всичко имаше вид на ръждясало — сградите, въздухът, дори водата в заграденото вътрешно пристанище. Само на запад, където лежеше океанът, човек можеше да види истински цветове. Водата беше сапфирено тъмносиня. Те прелетяха над Чайна Крийк, където лежеше главното пристанище, и Баба Ченъл, който водеше към открито море. Той гъмжеше от всякакви плавателни съдове, които чакаха своя ред да пристанат на кейовете.

Прелетяха над бариерните острови и скоро смогът отстъпи на чистия въздух. Слънцето хвърляше ослепителна сребриста ивица върху вълните, докато се издигаше все по-високо на небето зад тях.

Още кораби плаваха към пристанището или напускаха неговия район, натоварени със стоки. Килватерите им белееха като малки белези. Зад един от корабите пред тях обаче нямаше килватер.

По модерни стандарти беше средна големина, макар дължината му да надвишаваше сто и седемдесет метра. Контейнеровозът, който минаваше край десния му борд, беше два пъти по-дълъг. Местоназначението на Кабрило и хората му беше и стар модел. Строен преди морският транспорт да премине към стандартизирани контейнери, той можеше да превозва своите товари в пет дълбоки трюма, които се затваряха с люкове и се обслужваха от чифт изтъняващи към върха кранове. Надстройките се издигаха в средата на кораба и завършваха с един-единствен димоход. Крилете на мостика и пасажите висяха по него като огънати противопожарни стълби. На главната палуба имаше две спасителни лодки на лодбалки. Носът приличаше на брадва, а ветрилообразната кърма притежаваше малко от елегантността на чаша за шампанско.

Толкова можеше да се види от разстояние. Едва когато хеликоптерът наближи, започнаха да изплуват подробности. Корабът беше покрит с ръжда, корито, което още преди години е трябвало да бъде нарязано за скрап. Навсякъде по корпуса и надстройките се виждаше лющеща се боя, сякаш съдът бе заразен от някаква морска екзема. Самата боя беше смесица от различни по цвят слоеве, размазвани през годините един върху друг без ни най-малка грижа за естетиката. Палубата беше покрита с ръжда на локви, стекли се от шпигатите и клюзите, и бе набраздила страните на надстройката като някакво странно червеникаво гуано.

Навсякъде се търкаляха потрошени машинарии, маслени варели и различни други боклуци, включително необяснимо попаднали там перална машина и огромна задна гума за трактор.

— Вие май се бъзикате с мен — измърмори Мак Ди, когато пред него се разкри цялата истина за кораба. — Това някакъв номер ли е?

— Може и да не е красив — обади се Гомес, — обаче със сигурност е грозен.

— Повярвай, той не е това, което изглежда — увери го Хуан. — Засега няма да те допуснем до никоя от тайните, които крие, а те наистина съществуват.

— Какви? Че е транспортният кораб, с който Теди Рузвелт19 е пристигнал в Куба?

Хуан се засмя.

Обади се Линк:

— Не. „Орегон“ е първият опит на Ной да построи прочутия си ковчег.

— С готовност ще го повярвам.

Гомес зави към кърмата на кораба, където близо до последния трюмен люк имаше маркирана хеликоптерна площадка. Наблизо беше застанал един от екипажа, в случай че пилотът има нужда от помощ при кацането, но той не се нуждаеше от указания. Зависна машината точно над голямото избеляло „Х“ и я спусна точно в центъра. Изгаси двигателя, неговият несекващ вой се смени с тишина и когато оборотите на винта паднаха, перките му се видяха и започнаха да забавят своя бяг.

— Дами и господа, добре дошли на „Орегон“ — обяви Гомес. — Температурата в момента е двайсет градуса. Часът е единайсет и половина местно време. Имайте предвид, че вещите в багажниците над главите ви може да са се разместили по време на полета. Благодарим, че летяхте днес с нас и се надявам отново да ни изберете.

— Забрави — отговори му Линда, докато отваряше пътническата врата. — Програмата ви за бонуси не я бива, а фъстъците бяха гранясали.

Хуан отново се възхити от екипа, който беше събрал. Преди по-малко от дванайсет часа се търкаляха надолу по планински склон, докато към тях се носеше ракета „Хелфайър“, а сега се шегуваха, сякаш нямаха никакви грижи на този свят. Напомни си, че не бива толкова да се изненадва. Това беше живот, който те сами бяха избрали. Ако не можеха да се шегуват с него след преживяното, нямаше да оцелеят и пет минути.

Макс Хенли се показа от безопасното убежище на надстройката. За да се защити от слънцето, носеше изтъркано бейзболно кепе с емблемата на „Доджърс“, което покриваше останките от рижата му коса. Ръстът му беше малко по-висок от среден и годините бяха почнали да си проличават по нарасналата талия и плетеницата от бръчици в ъглите на очите. Обаче още се движеше добре, а дланите му с размер на наковалня показваха, че може без проблеми да се грижи сам за себе си. Носеше тъмен гащеризон, на единия лакът на който се виждаше мазно петно, а това означаваше, че току-що се е качил от машинното отделение с революционния двигател на „Орегон“. С него беше и доктор Джулия Хъксли. Хъкс, която бе получила медицинската си подготовка във военния флот, носеше ушита по поръчка престилка, която подчертаваше пищните й като на плакат от 50-те години форми. Косата си беше вързала на конска опашка. Когато работеше върху пациент, тя беше оживена и доста безцеремонна, но през останалото време добродушна и лесна за общуване. Беше лекувала Хуан, когато преди години по време на мисия за Националната подводна и морска агенция една китайска канонерка отнесе част от крака му.

Беше ръководила рехабилитацията, която го превърна от човек, който не можеше да ходи, в мъж, годен да тича с километри без никакво накуцване. Тя и Макс бяха единствените хора на света, които знаеха, че липсващите стъпало и глезен го болят всяка минута от деня.

Това се наричаше фантомна болка — общо преживяване на всички с ампутирани крайници. Обаче за Хуан нямаше нищо фантомно в нея. Макар да не можеше да види или докосне крака си, това не означаваше, че проклетият израстък не боли през цялото време.

— Потвърдих превода от сметката на Бахар по нашата — обяви Макс вместо поздрав.

— Всички сме добре — пресече го Хуан. — Благодаря, че попита.

— О, я не се превземай — отговори Макс сухо. — Нали говорихме преди час. Знам, че всички сте добре. Между другото, за мен парите са по-важни от твоето здраве.

— Друже, ти си направо изтъкан от доброта — ухили се Хуан и махна на Мак Ди да пристъпи. — Това са Макс Хенли, Джулия Хъксли, а това — Мак Ди Лоулес. Мак Ди, това е моят заместник, а дамата е нашият корабен кърпач на телеса. Говоря буквално.

Те си стиснаха ръцете.

— А сега качете Мак Ди в кабинета ми, така че Хъкс да може да го прегледа.

Вътрешността на кораба не беше по-хубава от очуканата му външност. Нацепен балатум по пода, слабо осветление и валма прах с размерите на бял трън. Оловно сивата боя и азбестът изглежда бяха предпочетените от декораторите материали.

— Божичко — възкликна Мак Ди, дресиран от непрекъснатите писъци на еколозите и налаганата политическа коректност да не се възразява срещу тях, — та този кораб е като токсично сметище. Безопасно ли е да се диша тук?

— Разбира се — отговори Линк и напълни големия си като бъчва гръден кош с въздух. — Малко е застоял.

След това плесна Лоулес по стегнатия корем.

— Отпусни се, човече, не е това, което си мислиш. Председателят ще ти покаже. Върви с докторката и ще видиш.

Хъксли покани Мак Ди в една от каютите зад мостика и остави чантата си върху тоалетната масичка, за да се подготви за прегледа. Линк, Хуан и Макс продължиха към мостика, а Линда се извини и напусна срещата с обяснението, че се нуждае от най-малко два часа в спа-кабината в нейната каюта.

На палубата нямаше офицери, нито вахтени. Главоболяха се е подобни формалности само когато наблизо имаше корабен трафик или на борда щяха да се качват лоцман или митнически служители. Иначе и щурманският мостик стоеше празен.

Помещението беше широко, с летящи врати към открития мостик. Щурвалът представляваше старомодно колело със спици и ръкохватки, изгладени от дългите години използване. Прозорците бяха побелели от сол, която ги покриваше като скреж и през тях едва се виждаше. Оборудването беше с няколко поколения назад. Радиостанцията имаше такъв вид, сякаш сам Маркони20 я беше сглобил. Същото можеше да се каже и за контролния апарат на машинното отделение, който не беше лъскан, откакто го бяха монтирали. Дървените маси за карти бяха очукани, а повърхността, покрита с петна от мазни ястия и разлято кафе. За всички външни лица той представляваше жалка картина на разруха и запустение.

Секунди след като влязоха, сякаш от нищото се появи възрастен джентълмен с черни панталони, снежнобяла риза и безупречна престилка на кръста. Косата му беше бяла като колосаната риза на гърба му, а лицето — мършаво и сбръчкано. Носеше сребърен поднос със стъклена кана, в която имаше някаква тропическа на вид смес и кристални чаши.

— Слънцето е вече над реята — обяви той с чист английски акцент.

— Морис, какво е това? — попита Хуан, когато стюардът раздаде чашите и започна да налива. Линк изгледа кисело напитката, но тогава Морис измъкна бутилка „Хайнекен“ от джоба на престилката. Линк я отвори, като опря капачката в ръба на масата за карти и след това натисна с другата ръка.

— Малко сок, малко грог. Туй-онуй. Реших, че сигурно ще ви дойде добре след мисията.

Кабрило отпи глътка.

— Божествен нектар, приятелю. Божествен нектар.

Морис не показа да е впечатлен от комплимента.

Вече знаеше колко хубава е напитката и нямаше нужда някой друг да му го казва. Той остави подноса настрана. На него имаше и кутия за пури от палисандрово дърво, която обикновено стоеше на писалището на Кабрило. Макс се присъедини, като извади лулата и кожената кесия от задния джоб на работния гащеризон. След минути въздухът се изпълни с пушек, сякаш гореше амазонската джунгла. Стюардът напусна мостика така тихо, както беше дошъл. Лъснатите му обувки някак си не вдигаха шум по мръсния балатум на пода.

— Е, добре, разкажи ми сега за тази нова операция — подкани го Кабрило, след като издуха облак тютюнев дим към тавана, докато Макс отваряше една от летящите врати, за да влезе малко въздух.

— Финансистът се казва Ролан Кроасар. От Базел. Дъщеря му е Солей, на трийсет. Спечелила си е име на луда глава. Вече е платила място във „Върджин Галактик“, когато започват с космическия туризъм. Изкачила е най-високите върхове на пет или шест континента. Два пъти се проваля на Еверест. Състезавала се е един сезон в Джи Пи 2, като си е плащала за удоволствието. За онези, които не знаят, това е всъщност едно ниво под Формула 1. Също така е добра на голф, а като малка е била сред най-добрите на света тенисистки. За малко да стане и член на швейцарския олимпийски отбор по фехтовка.

— Осъществила се жена — отбеляза Хуан.

— Доста — съгласи се Макс. — Бих ти показал и снимка, но ти веднага ще започнеш да точиш лиги. Както и да е. Тя и неин приятел тръгнали пеша из Бангладеш. Като съдя по записите от джипиеса, които ни прати баща й, се е отправила по най-прекия път до границата с Мианмар и е продължила пеша.

— На мен ми звучи като умишлено — подхвърли Линк, след като си допи бирата. Половинката приличаше на тристамилилитрова в лапата му. — Той има ли представа какво прави там?

— Не. Обясни, че рядко му казвала какво възнамерява да прави. Останах с впечатлението, че между тях има известна хладина. Когато проверих миналото му, излезе, че когато Солей била на седемнайсет, родителите й се развели. Той се оженил отново само няколко месеца след това.

— Къде е майката? — попита Хуан и невъзмутимо изтръска пепелта от пурата на вече мръсния под.

— Умряла е от рак на панкреаса преди няколко години. Преди това е живяла в Цюрих, където сега е домът на Солей.

— А каква е историята на таткото?

— Работи за една от онези швейцарски банки, където съмнителни люде като нас си държат паричките. Мърф и Стоун не можаха да открият нищо по-така чрез законните и не толкова законни финансови канали. Доколкото можем да кажем, Кроасар спазва законите.

— Пита ли Лангстън? Може да излезе личният банкер на Бин Ладен.

— Всъщност е помогнал на агенцията да проследи средства, преведени на терористите от „Джемаа Ислямия“.

— Дали това не е отмъщение? — помисли Кабрило на глас. — Да не са я отвлекли?

— Засега всичко е възможно — отговори Макс. — Може да е така, може да са местни наркобарони, а може телефонът й да се е скапал и докато си говорим, тя да продължава да скита из планините.

— Преди колко време е изгубил връзка с нея? — попита Линк.

— Тя се обаждала веднъж седмично. Преди четири дена пропуснала. Кроасар изчакал един ден, преди да се задейства. Звъннал на своята връзка в Ленгли покрай прането на пари и накрая успял да се свърже с Детето.

— Телефонът й през цялото ли време е предавал нейните координати?

— Не — обясни Макс. — Включвала го само когато е трябвало да се обади.

Хуан отново изтръска пепел от пурата си.

— Така, както излиза, може да е била отвлечена преди дванайсет дни.

— Да — кимна Макс мрачно.

— И всичко, с което разполагаме, са последните й джипиес координати отпреди единайсет дена?

Този път Макс само кимна.

— Няма да е лесно. Говорим за малка игла и голяяяма купа сено.

— Пет милиона гущера, за да направим опит.

Бяха прекъснати от Джулия Хъксли. Тя влезе от коридора, който свързваше шестте каюти на палубата — всички бяха опърпани като щурманския мостик.

— Какви са данните? — попита Хуан.

— Физически е наред. Има няколко дълбоки контузии по гръдния кош и корема, ръцете и стегнатото си дупе. Доколкото мога да кажа, няма навяхвания, но твърди, че коленете и глезените го болят ужасно. Дай му една седмица почивка и ще стане като нов. Трябва да проведа няколко изследвания в лабораторията, но от онова, което ми каза, излиза, че е здрав като бик. Нямам основания да се съмнявам.

— Прати го при нас. Благодаря.

— Не, аз ти благодаря.

Няколко минути по-късно Лоулес дойде на мостика. Беше облякъл чиста тениска, извадена над камуфлажните панталони. Той се оглежда известно време.

— Май не плащате достатъчно на чистачката.

— Ами тя е в отпуск от 2002-ра — обясни съвсем сериозно Кабрило. — Както и да е. Докторката каза, че си наред, а аз вярвам на думата й. А ти какво ще кажеш?

— Председателю Кабрило, трябва да бъда откровен с теб — отговори Мак Ди. — След като се качих на борда, взех да премислям. Ти каза, че изкарвате дори печалба, но да живея на тази гемия не е моята представа за удоволствие.

— Ами ако ти кажа, че под цялата тази ръждива обвивка се крие по-луксозна обстановка, отколкото на много богаташки яхти?

— Ще отговоря: око да види, ръка да пипне.

— Хуан? — подвикна предупредително Макс.

— Няма нищо — успокои го Кабрило. — Само една малка проба.

После махна на Лоулес да го последва. Те се спуснаха по едно вътрешно стълбище, после минаха по няколко опушени коридора, докато не стигнаха столова без прозорци. По потъмнелите сиви стени висяха кичозни туристически плакати. Зад прохода в тезгяха лежеше кухнята, от която на инспекторите по безопасност на храните щеше да им се доповръща. Сталактити от вкоравена мазнина висяха от абсорбаторите над печката с шест плочи, а над мивката, пълна с мръсни съдове, се въртяха толкова мухи, колкото самолети над Франкфуртското летище в натоварените часове.

Хуан се насочи към един от плакатите на стената срещу входа. На него имаше красива таитянска девойка по бикини, застанала на брега пред горичка палмови дървета. Той доближи лице до нея, сякаш се опитваше да надникне в пъпа й.

Една част от стената се отвори с щракане. Вратата беше толкова умело прикрита, че Лоулес нищо не бе забелязал.

Кабрило се изправи и обясни:

— Скенер на ретината — после отвори вратата докрай.

След това махна на Лоулес да надникне.

Той направо се опули. Килимът на земята беше яркочервен и толкова дебел, че можеше да скрие готов за скок лъв. Стените бяха покрити с полирана махагонова ламперия. Таванът над нея изглеждаше като гипсокартон, но това не можеше да е истина, защото в открито море корабът вибрира прекалено силно. Беше оцветен в светлосиво с отсянка на бледомораво — много отпускащо и успокояващо. Осветителните тела бяха подбрани с вкус аплици или кристални полилеи.

Лоулес не беше изкуствовед, но знаеше, че картините в позлатени рамки са истински, и дори разпозна една, макар да не успя да си спомни името на Уинслоу Хомър21 като неин автор.

Това не беше коридорът на някакъв потрошен стар товарен кораб. Сякаш беше изваден от петзвезден хотел — мамка му, дори осемзвезден, доколкото можеше да определи.

Той погледна към председателя с изписано по лицето объркване. Хуан започна да отговаря на незададения въпрос:

— Онова, което видя горе, е маскировка. Ръждата, мръсотията и жалкото състояние на оборудването. Направено е така, че „Орегон“ да изглежда колкото може по-безвреден. Анонимността е важна част от играта. С този кораб можем да влезем във всяко пристанище по света, без да събудим подозрения. Като на магистралата. Всички забелязват ферарито и поршето, но никой не обръща внимание на някоя „Тойота Корола“ отпреди пет-шест години.

— Най-хубавото — продължи той — е, че разполагаме със средства и начини да маскираме неговия силует и да сменим името му. Корабът никога не е един и същ при различните мисии. Наричаме го „Орегон“, обаче това име рядко е изписано на носа и кърмата.

— Значи останалата част от него…?

— Да, подобна е на тази — потвърди Хуан и посочи надолу по коридора. — Всеки член на екипажа има своя лична каюта. И да добавя — определена сума за обзавеждане. Разполагаме със спортна зала, басейн, доджо, сауна. Нашият главен готвач и неговият помощник са обучавани в „Льо Кордон Бльо“. Вече се запозна с нашия корабен лекар и както можеш да предположиш, тя поиска и получи оборудване по последна дума на техниката.

— А оръжия?

— Разполагаме с пълен арсенал — от пистолети до РПГ.

Още не беше време да му каже, че самият „Орегон“ представлява плаващ арсенал и беше способен да съперничи на повечето бойни кораби. Това и някои от останалите тайни на кораба щяха да останат скрити, докато Лоулес не завърши изпитателния си срок.

— Е, а сега какво ще кажеш?

Лоулес се усмихна и му протегна ръка.

— Ще се обадя във „Фортран“ и ще ги предупредя, че напускам.

Някъде отдолу се чу възглас на невидим член на екипажа от женски пол, но гласът не беше на Хъкс или Линда. Очевидно новината за новака с външен вид на Адонис вече се беше разнесла.

— Това ще отнеме известно време — продължи Мак Ди — и аз вероятно ще трябва да се върна в Кабул. Сигурно разследват отвличането ми. Трябва да си прибера паспорта и личните вещи.

— Няма проблеми — увери го Хуан. — Ще ни трябват няколко дни, за да заемем позиция за следващата задача. Ще ти дадем един от нашите кодирани сателитни телефони и номера, на които да ни търсиш. Ще изпратя самолета да те вземе.

На Хуан изведнъж му хрумна нещо.

— Между другото, как си с търсенето на следи?

— О, аз съм индианец по душа. Прекарвах летата си в ловуване из горите и блатата. Татко се шегуваше, че кучетата носят пушкалата, а аз следвам миризмата.