Джунглата

18.

Вашингтон, окръг Колумбия

Три седмици по-късно

Секретарят на президента беше с него, откакто той реши да превърне историята си на човек, постигнал всичко сам със своята речовитост в политическа кариера. Постави адвокатската си практика на трупчета и се кандидатира за кмет на Детройт. Спечели с голямо мнозинство, когато съперникът му се оттегли от надпреварата, „за да прекарва повече време със семейството си“ (всъщност истината беше, че съпругата на другия кандидат бе научила, че й изневерява, и се готвеше да се разведе). След това изкара два мандата в конгреса и един в сената, преди да започне участието си в президентската кампания. Юнис Возняк послушно го беше последвала от адвокатската кантора, където работеха само двамата, в кметския кабинет, след това във Вашингтон, а сега — на най-могъщия пост в света.

Тя пазеше своя шеф почти толкова яростно, колкото началника на неговия кабинет — Лестър Джексън. Джексън беше познавач на Вашингтон, който отрано се бе залепил за пешовете на президента и повече не ги пусна.

Тя командваше работен екип от няколко дузини помощници, но една от задачите, които държеше да изпълнява сама, беше да поднася кафе на президента, когато минаваше през нейния кабинет, за да влезе в своя. Току-що беше свършила с добавянето на мляко, първата дама настояваше да е само с два процента масленост, обаче всъщност си беше пълномаслено, но пресипано в кутия от по-диетично, когато телефонът на факса започна да звъни.

Не че не се беше случвало и друг път, но в днешно време факсовете са толкова архаични, че машината си стоеше с години безмълвна. Когато изплю единична страница в тавата, Юнис плъзна очи по съдържанието й, а изненадата на лицето й се замени с истинска загриженост.

Сигурно е някаква шега, каза си тя.

Но как изпращачът се е сдобил с този номер? Не беше обявен в телефонния указател на Белия дом заради налудничавите и ругателни факсове, които пращаха на президента заедно с налудничавите и ругателни имейли и обикновени писма, които получаваха. Преглеждаха ги, преди да стигнат до президента. Само пет-шест души имаха достъп до факса зад нейното писалище.

Ами ако не е шега? От самата мисъл й призля. Тя се тръшна тежко на стола, без дори да забелязва, че е разляла кафето в скута си.

Точно в този миг Лес Джексън влезе. Косата му се беше прошарила на слепоочията, а очите бяха започнали да потъват зад сбръчкани торбички. Той обаче продължаваше да се движи като много по-млад мъж, сякаш стресът и изхабяването, които носеше със себе си неговата работа, го освежаваха, вместо да го състаряват.

— Добре ли си? — попита Джексън. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Без да каже нещо или да помръдне, Юнис вдигна факса, което принуди Джексън да се протегне, за да го вземе. Началникът на кабинета беше известен с бързото си четене и само за няколко секунди плъзна поглед по страницата.

— Това е фалшификат — изказа той мнението си. — Никой не може да се сдобие с тази информация. А останалото са просто джихадистки дрънканици. Откъде се взе?

И пусна листа от високо на бюрото.

— Току-що дойде по моя факс, господин Джексън.

Макар и да го познаваше от години, тя държеше на етикета в отношенията със своите началници. Джексън не правеше нищо да я откаже от този навик.

Той обмисли новата информация в продължение на секунди, после махна с ръка.

— Някаква грешка с номера на факса. Случва се.

— Юнис, да не би някой да ти е изпратил мръснишки факс, а? — изкиска се многозначително президентът.

Двете години от първия мандат не му се бяха отразили много. Висок, с широки рамене и с толкова увличащ глас, че слушателите му оставаха очаровани, дори и да не бяха съгласни с неговата политика.

Юнис Возняк скочи на крака.

— Не, господин президент. Не такъв… Аз, ъъъ… — гласът й просто се прекърши.

Президентът взе факса, извади чифт половинки очила за четене от малкото джобче на костюма от „Брукс Брадърс“ и ги сложи на върха на орловия си нос. Прочете го почти толкова бързо, колкото началника на кабинета. За разлика от Джексън президентът пребледня, а очите му се ококориха. Той бръкна в задния джоб на панталона си и извади плик с размерите на кредитна карта. Щом напускаше президентския апартамент, пликът се подменяше с подобен, донесен от куриер на Агенцията за национална сигурност. Това беше утринната рутина, която никога не се променяше.

Президентът счупи печата и сравни числата, отпечатани релефно върху пластмасовата карта вътре, с онези, които бяха във факса. Ръцете му започнаха да треперят.

— Господин президент? — попита Джексън с голяма загриженост в гласа.

Малката пластмасова карта, подобна на кредитна, носеше прякора „бисквитката“. Президентите започнаха да я получават малко след Кубинската криза. Тя съдържаше поредица числа, генерирани случайно в Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, от компютърно базирана система. Това беше президентският код, удостоверяващ правото му да нареди изстрелването на ядрени оръжия. Без съмнение тези числа бяха най-строго охраняваната тайна на Съединените щати.

А някой току-що беше изпратил по факса в Овалния кабинет днешния код.

— Лес, свикай Съвета за национална сигурност. Искам ги тук толкова бързо, колкото позволяват човешките възможности.

Въпреки че някой притежаваше числата, това не означаваше, че може да изстреля ядрени оръжия, но това, че кодът върху „бисквитката“ вече не е тайна, беше най-големият пробив в сигурността на Съединените щати от създаването на федерацията. Случилото се поставяше под въпрос сигурността и във всички останали области на отбраната.

Минаха няколко часа, докато успеят да съберат членовете на Националния съвет за сигурност в Ситуационното помещение — бункер без прозорци дълбоко под Белия дом. Заради организирани вече пътувания единствените хора в съвещателната зала бяха вицепрезидентът, секретарят по отбраната, началникът на Обединението на началник-щабовете, държавният секретар и по специална покана — директорите на АНС и на ЦРУ.

— Дами и господа — започна президентът, — изправени сме пред криза, в каквато нашият народ никога не е изпадал.

Той се зае да раздава копия от факса, но не прекъсна изказването си.

— Преди малко повече от два часа този факс беше изпратен на Юнис Возняк — моята лична секретарка. Кодът, удостоверяващ правото ми да изстрелям ядрени оръжия, написан на листа, е истински. Ще трябва да изчакаме, за да видим дали заплахата също е действителна. Що се отнася до исканията, може да се окажем принудени да ги обсъдим.

— Чакайте малко — намеси се директорът на АНС. — Това е невъзможно.

— Знам — отговори президентът, — но въпреки това са във факса. Кодът се генерира от генератор на случайни числа и всички хора, които работят в този отдел, са издържали проверка на миналото Янки Уайт30. Нали така?

— Да, господин президент. Процедурата е напълно сигурна. Никой, освен вас не вижда тези числа. Ще проверя куриера. Печатът здрав ли беше?

— Да, напълно.

— Това е невъзможно — повтори генералът.

Намеси се вицепрезидентът:

— Този ненормалник твърди, че на обяд ще спре за една минута тока в Трой, Ню Йорк. Не трябва ли да предупредим някого? И защо, за бога, Трой?

— Защото е достатъчно близо до Ню Йорк Сити, за да привлече нашето внимание, но е достатъчно малък, така че когато пренасочи електричеството, няма да претовари електропреносната мрежа и да започне автоматично изключване, както през 2003 година.

Това обяснение даде Лес Джексън, който беше работил и като лобист на Съюза на производителите на електричество.

— Освен това, ако ги предупредим, ще поискат да разберат откъде знаем. Ако заплахата е действителна, нима искате администрацията да бъде изложена на подобни въпроси?

— О, вярно.

Вицепрезидентът беше избран заради баланса в кандидатската листа, а не заради блестящите си умствени способности.

— Това не е някой обикновен хакер — каза Фиона Катамора, държавният секретар. В предишната администрация тя беше съветник по националната сигурност и я бяха избрали за тази отговорна работа, защото бе сред най-квалифицираните личности в страната. — Исканията ми приличат на списък с желанията на Осама бин Ладен за Коледа.

Тя зачете:

— „Съединените щати ще обявят незабавно, че спират всяка военна и материална помощ за държавата Израел и вместо това ще предоставят тези средства на Палестинската автономия и на водачите на «Хамас» в Ивицата Газа. Незабавно ще освободят всички затворници, държани в Гуантанамо. Всички американски и натовски части трябва да напуснат Ирак до края на юни. Веднага ще спрат военната помощ за Пакистан и до края на годината ще закрият своите военни бази в Кувейт и Катар. Президентът ще осъди изграждането на еврейски селища на Западния бряг и забраната за носене на хиджаби и никаб от мюсюлманките във Франция и всяка друга европейска страна, която приеме подобна забрана. Да бъде премахнато обявяването за терористични на всички мюсюлмански групи, включени в досегашните международни списъци. До края на годината да бъдат вдигнати всички санкции срещу народа на Иран и повече да не се налагат такива“.

— Всъщност — обобщи тя — онова, което искат от нас, е да спрем войната срещу тероризма. Смятам, че споменаването на Иран е много показателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Мюсюлманите сунити и мюсюлманите шиити не се разбират и онова, по което цари съгласие във всички арабски държави, е, че Иран, с неговото шиитско мнозинство, трябва да бъде държан под контрол и че това е в техен общ интерес. Обаче този тип иска да оставим всички на мира и с това намеква, че тези различия са техен вътрешен проблем, с който те сами ще се оправят.

— Очевидно е, че не можем да изпълним никое от тези неща — отбеляза замислено вицепрезидентът.

— Това, което също ме впечатлява — продължи Фиона Катамора, сякаш той нищо не беше казал, — са посочените срокове. Това не са дрънканици на оглупял джихадист, седнал в някоя вазиристанска чайна. Всичко е грижливо обмислено. От практическа гледна точка всеки от сроковете е изпълним. Макар да са политически неприемливи, не са невъзможни.

— Не можем да спрем помощта за Израел — каза директорът на ЦРУ.

— Можем — отговори спокойно Фиона, без да повишава тон, както беше направил нейният опонент. — Ние избрахме да продължим да ги финансираме, защото е в наш интерес. Ако случаят вече не е такъв, можем всеки момент да спрем финансовите потоци.

— Ама…

— Виж, ако това е истинско, правилата са напълно променени. Ние вече не контролираме положението. Както изглежда, някаква група има неограничен достъп до нашите най-добре пазени тайни. С натискане на копчето може да спрат електрозахранването. Помислете, за това. Представете си спиране на тока в цялата страна, което продължава със седмици или месеци. Или системата за въздушен контрол, на която вече не можем да разчитаме. Всички самолети в страната — на земята за неопределено време. Възможно ли е този човек или група да преодолеят охраната на нашите ядрени централи и да ги накарат да се взривят? Знам, че има физическа охрана, но помислете и в тази посока.

— Някакви съвети какво да правим? — попита президентът с много по-тих глас, отколкото беше възнамерявал.

— Да намерим човека, който го е направил, и да го разпънем на кръст — избоботи вицето.

— Откъде е изпратен факсът? — попита директорът на АНС.

— Господа — рязко каза Фиона, — наистина ли смятате, че хората, задигнали президентския ядрен код, могат да бъдат заловени с традиционни полицейски техники? Този тип не е влязъл в представителството на „Федекс“ на Масачузетс Авеню, за да изпрати факса си от там! Сигурна съм, че сигналът е обикалял планетата няколко часа, преди да стигне до факса в кабинета на Юнис. Няма да можем да го проследим. Трябва да погледнем на въпроса от друга страна. Кой ще има полза?

— „Ал Кайда“ е на върха на списъка — отговори адмиралът с многото ширити по пагоните, член на Обединението на началник-щабовете.

— Струва ли ви се като нещо, което те биха направили? — попита язвително Фиона. — Ако разполагаха с такава сила, щяха да проведат такава кибератака, която да ни върне обратно в каменната епоха. Нямаше да има искания и предупреждения. Не, това е някой друг. Някой нов в играта.

— Някакви идеи? — попита директорът на ЦРУ.

— Съжалявам, но май това е ваша работа.

— И аз първо си помислих за „Ал Кайда“, но ти изложи убедителни доводи срещу тяхното участие. Ще говоря с хората си дали има някой друг с нужните средства, който да организира подобна операция.

— Да речем, че спрат тока в Трой, Ню Йорк — обади се Лес Джексън. — Какъв ще бъде нашият отговор? Какво ще правим? Ако спрем помощта за Израел, това ще е политическо самоубийство. Политическо самоубийство ще е дори само обявяването на подобно намерение. Същото важи за освобождаването на затворниците от Гуантанамо просто така.

От чувство на безсилие Фиона Катамора прокара пръсти през гарвановочерната си коса.

— Лес, тук не става дума за политика. Този тип ни даде доказателство, с което иска да ни каже, че сме в ръцете му. Той е разбил най-сигурния код в света и ни го размаха под носа. Ние или ще отстъпим и ще изпълним исканията, или ще понесем последствията като нация, а не като политическа партия или като президентска администрация. Ще отстъпим ли, или ще загинем всички заедно? — обърна се тя към върховния главнокомандващ. — Господин президент, това е въпросът.

Някой почука на вратата и я отвори, когато президентът извика:

— Влез.

— Сър, само да ви осведомя за последните развития — каза Юнис. — Номерът за отговор на факса е фалшив. Такъв номер никъде не съществува. А телефонната централа на Белия дом няма отметка в архива си за идването на този факс.

— Обаждането не е било прието? — възкликна директорът на АНС. — Вашата секретарка да не е мръднала? Да не би това да е нейната представа за хумор?

Президентът не знаеше какво да каже, но тайничко се надяваше дългогодишната му и най-доверена секретарка да се е побъркала и да е забъркала тази каша.

— И още нещо — продължи помощничката му. — В Трой, Ню Йорк, токът е спрял за точно шейсет секунди. Няма засегнати други райони, макар местните производители на електричество да доставят и в други населени места. Засега не знаят защо е спрял токът и как се е възстановило подаването.

— Мили боже — възкликна някой, — значи е истина!

Фиона продължи да чете последните редове на факса.

Тя вдигна очи:

— Факсът е истински.