Джунглата

Епилог

Когато екипът се върна, Солей Кроасар напусна „Орегон“. Хуан би желал да я опознае по-отблизо, но разбираше, че на нея й е нужно да се отдалечи от кошмара, който бе преживяла през последните няколко седмици. Той самият не би имал нищо против да направи същото. Това се оказа може би най-тежката задача, която Корпорацията някога бе изпълнявала. Дори не бяха разбрали, или най-малкото, чак до края, че всичко случило се след Пакистан е било свързано.

Застанал под острите водни иглички на душа, Кабрило стигна до извода, че Бахар бе усложнил плана си ненужно. Доверил се бе на компютърни симулации и проектиране, а не на своя инстинкт и опит — тези две качества му липсваха, но за сметка на това Хуан и хората му ги притежаваха в изобилие. Тази грешка му струва много, включително живота.

Тъкмо се бършеше с хавлията, когато телефонът на бюрото му започна да звъни. Завърза кърпата около кръста си и с подскоци излезе от банята в каютата. От яркочервената светлина на залязващото слънце дървените паравани, които разделяха помещението, блестяха. Предполагаше, че се обажда Лангстън Овърхолт.

Откакто Кабрило и останалите бяха излезли от старото укрепление, те бяха разговаряли вече няколко пъти. Имаше обаче още много неща за уточняване.

Хуан още не му беше казал, че кристалите са у него, и засега не знаеше как да се справи с този проблем.

Вдигна тежката слушалка и каза:

— Ало?

— Казах ти, че зная каква работа вършиш. Исках само да ти се обадя и да те информирам, че още съм тук и ще продължа да следя с интерес твоите подвизи.

Връзката прекъсна. За миг и мозъкът на Кабрило. Беше се обадил квантовият компютър. По някакъв начин продължаваше да съществува в киберпространството.