Дъщерите на Костотрошача

1

Денят, в който светът на Райън Еванс се промени завинаги, започна като всеки друг негов ден в горещата пустиня.

В движение, с бърза стъпка.

В прегрупиране, както обичаха да казват в армията. В смяна на базата, на бойната част, на строя, и всичко това — в последната минута, понеже заповядат ли ти командирите да скачаш, просто скачаш и толкова. Наредят ли „По колите!“, ставаш, екипираш се и заминаваш, където са те изпратили. Няма значение дали си редник, който мие съдове в кухнята, или си лейтенант, устремен към Военната академия по бързата процедура — ти принадлежиш на Министерството на отбраната, на Пентагона, на военното командване.

Командир Райън Еванс бе разпределен временно във военна част, която трябваше да извърши съвместна контраразузнавателна операция и включваше специалисти от армията, флота и военновъздушните сили. Частта източваше данни от сателитното наблюдение, от агентите, от електронното подслушване и от военното разузнаване. Събираха късче по късче информация от целия разузнавателен спектър и ги насочваха в една-единствена посока. Обобщаваш — и право нагоре, както казваха началниците.

В повечето случаи да проверяваш и да преценяваш разузнавателни данни беше все едно да гледаш електронна платка през телескоп. Или да се опитваш да отвориш консерва с тромпет. Но както и да изглеждаха заниманията им отстрани, всичко опираше просто до интелект — до откривателство.

Райън беше анализатор, когото армията бе взела назаем от флота. Той четеше рапорти, проучваше доказателства и бълваше по веригата нагоре до Пентагона повече доклади, отколкото онези бяха способни да прочетат. Същинско човешко сито. В крайна сметка обаче Райън си беше просто пионка върху дъската на тази игра, наречена война. Точка по въпроса.

Дали точка… Или пък начало на цялата история, която започна в онзи ужасен ден?

Висша теория на играта, тактика, теренни проучвания, численост, проценти — ето така възприемаше Райън света още преди да се насочи към военна кариера. Последните две години на бойното поле го бяха убедили, че вероятно кариерата на счетоводител щеше да е по-благоразумният избор, но не беше в характера му да се оплаква или да преосмисля усилия, полагани цели шестнайсет години. Особено когато от последния кръг го деляха само три месеца.

Честно казано, в сравнение със задълженията на мнозина други, неговото положение в армията беше доста завидно. Вместо да виси в окопите или да настъпва с пехотата, през повечето дни той седеше на бюро, преглеждаше заповеди, пресяваше работата на двайсетте си подчинени, засичаше и разшифроваше всяко късче информация, попаднало в мрежата, просната над много по-обхватна територия, отколкото мнозина биха допуснали. Сателитни снимки, електронно засичане на информация, данни от безпилотните самолети и доклади на хората, газили с ботуши горещия пясък — потокът от сведения през кабинета му беше толкова огромен, че би удавил човек, който не умее да възприема света от разстояние. Другите се взираха маниакално във всяка клонка и листенце, но Райън, така да се каже, наблюдаваше бдително цялата гора и търсеше скрит под листака враг. Закономерности и тенденции.

Днес обаче командването беше решило да го премести в различен квадрант на неговия сектор, за да може той да огледа нещата по-отблизо. Нападение в някакво селце на петнайсетина километра от Фалуджа им бе осигурило вероятно ценна информация, но можеше да се окаже и нещо незначително. Наричаха тази дейност „проучване на деликатни зони“. Все още не му беше съвсем ясно защо генералът беше решил Райън да огледа отблизо комплекса около бункера — при това лично — особено в район, който все още не беше проверен за други също толкова неизвестни заплахи. Райън обаче нямаше навика да подлага на съмнение получените заповеди. Информацията — да, но не и решенията на по-висшестоящите.

В осем сутринта вече бе трийсет и осем градуса на сянка.

Бутна летящата врата към разузнавателния отдел и заобиколи Джамил, двайсет и една годишен умник, който, досущ като самия него на тази възраст, имаше уникалната способност да намира игла в купа сено, както описваха понякога отсяването на разузнавателните сведения.

— Чакат отвън с конвоя, сър.

— Кажи им, че идвам. Изпрати ли на генерал Мичъл доклада за нарушенията по границата с Иран?

— Още снощи, както обещах.

— Продължавай в същия дух — кимна Райън.

Огледа металното бунгало със сводест покрив, широко десетина и дълго двайсет метра, натъпкано с електронно оборудване и с комуникационни клетки, при вида на които всеки цивилен би мигал смаяно цяла минута. Ако нещо се случваше в Близкия изток, то минаваше през тази стая. В момента десетина редовни служители се бяха надвесили над компютрите си и предимно следяха данните, които се изписваха на мониторите. Лазерните принтери бръмчаха неспирно — бял шум, който съпътстваше Райън през по-голямата част от зрелия му живот.

Лейтенант Гаслър се приближи, раздвижвайки врата си.

— Получихме нова порция данни от юг. Сигурен ли си, че не искаш аз да замина?

Генералът беше оставил на него да прецени, но Райън прекалено дълго не беше ставал от бюрото си в кабинета до компютърната зала. Еднодневното пътуване до пустинята щеше да му помогне да поразчисти паяжините. Не че интелигентността му се нуждаеше от поразчистване…

— Ще ми се отрази добре. Ти ще поемеш ли тук?

— Като нищо.

Райън се обърна към вратата:

— Тогава ще се видим по залез.

— Пази се.

Напусна Куонсет, без да се вслуша в този съвет.

За зла беда.

Гумите на бронирания военен джип бучаха по настилката под краката на Райън. През последните десет минути седеше и мълчеше, докато се носеха на запад по шосе 10 към Фалуджа.

— Три километра до отбивката — оповести шофьорът, ефрейтор от Вирджиния. — Добре ли сте там отзад, сър?

Райън се размърда под екипировката, за да облекчи сърбежа, който усещаше някъде отляво на гръдната кост.

— Добре съм. Да имаше малко повече въздух.

Другият участник в мисията, сержант Тони Сантинас, се засмя.

— Ако сега ви е противно, сър, само си представете какво е да киснеш осем часа в тази сауна, която пълзи с десет километра в час. Добре дошли в армията!

Райън избърса потта от челото си.

— Представям си.

Пред тях се носеше джипът водач, а отзад ги следваше трети джип — движеха се с около сто и трийсет километра в час. Колкото по-бързо, толкова по-трудно можеха да ги улучат. На магистралата скоростта означаваше сигурност. Но освен това превръщаше джипа в подвижна пещ, която пореше горещия над петдесет градуса въздух. За щастие бронираните стъкла бяха открехнати само колкото да осигуряват някаква циркулация на въздуха — когато се движиш бързо, горещият вятър прави жегата още по-нетърпима.

Райън плъзна поглед край сержанта към пустинята. И от двете страни над нажежената равнина се надигаха вълни от мараня. Фактът, че арабите бяха успели да извлекат живот от тази безплодна земя, доказваше тяхната изобретателност. Повечето американци се спаружваха и офейкваха още след първата пясъчна буря, но на иракчаните такива неща не им правеха впечатление. Нищо чудно, че някога вавилонците управлявали света.

Покрай тях с грохот премина насрещна колона от пет нефтени цистерни, запътили се към Багдад от Аман, Йордания.

— Това първото ти пътуване ли е, Тони?

— Да, сър. — Сержантът го стрелна неспокойно с поглед. Големи луничави петна покриваха острия му крив нос. Кльощаво хлапе, което не изглеждаше на нито ден повече от двайсет и една години.

— Откъде си? — попита Райън.

Шофьорът ги прекъсна, като подметна през рамо:

— Водачът зави, сър. Ще се вдигне голям прахоляк. Дръжте се здраво, ще друса.

Кълбета прах се надигнаха изпод гумите, когато джипът водач се отклони от магистралата все още на висока скорост. Обгоряла черупка на голямо превозно средство с арабски знаци лежеше в пясъка, катурната на една страна. Никакви признаци на цивилизация. Въпросното село, няколко кирпичени колиби, струпани около дълбокия водоем Ал Мусиб, се намираше на дванайсетина километра на север.

Сержантът стисна здраво своя автомат Ml6, провери пълнителя и предпазителя, опипом, без да откъсва поглед от пустинята. От нищото. Но ако американските военни бяха научили поне едно, то беше, че в пустинята за нула време нищото може да се превърне в нещо.

Шофьорът взе завоя на пълна скорост и изостана само колкото да не попада в прашния облак зад предния джип. Бученето на гумите бе заменено от приглушено свистене. Злокобно тихо.

— Отраснах в Пенсилвания — отговори Тони на въпроса на Райън. — Но сега живея в Южна Каролина.

— Женен ли си?

— Да, сър.

— Мъчно ли ти е за жена ти?

Тони извади снимка и я подаде на Райън.

— Бети — представи съпругата си той.

На снимката се виждаше непретенциозна руса жена, леко пълничка и с бухнала прическа, излязла от мода почти навсякъде в страната. Носът й беше топчест, а зъбите, които усмивката разкриваше, се нуждаеха от шини. Доста обикновена женица. Дори невзрачна.

Сержантът пъхна още една снимка под носа му. Новородено с беззъба усмивка. Райън вдигна поглед към луничавия риж сержант, който изобщо не криеше гордостта си.

— Сладка е, нали?

Откъслечната информация пред очите на Райън беше достатъчна за тренираната му и пресметлива мисъл и той си представи целия живот на този човек. Тони вероятно беше отраснал в малко градче, може би близо до въгледобивни мини, където подходящите партньорки едва ли бяха повече от двайсетина, а и от тях само две-три бяха проявили интерес към него. Отказвайки се от юношеската си фантазия за бурен роман с Джесика Алба, той беше започнал съвместния си живот с Бети, която не бе нито красива, нито достатъчно заможна, та да си позволи шини, но пък имаше добро сърце и което беше по-важно — беше отворила доброто си сърце за Тони. Закопнял за женска любов, той бързо се бе убедил, че Бети е най-подходящата жена за него. И че я обича, което, разбира се, си беше така.

Първо бяха направили бебето. После сватбата.

Тони вече беше горд баща, сливаше в едно цяло детето с майката и искрено обичаше и двете. Раздялата само засилваше чувствата му, отсъствието им правеше близките му още по-мили.

— Сладурана — отговори Райън. Беше по-скоро пресметлив, не особено емоционален, но усети странен прилив на съпричастие. Или пък беше нещо друго?

Седеше си отзад в джипа, полюшваше се, докато фучаха по песъчливия неравен път, и неочаквано прозря, че всъщност не толкова е трогнат от житейската картинка, която бе приписал на този мъж, а по-скоро се опитва да потисне жегналата го вина.

Вина, задето много отдавна беше изоставил своята съпруга и своето дете. Доста дълго успяваше да оправдава с разумни доводи решението си да ги напусне, но честно казано, не бе напълно сигурен дали просто не беше избягал от тях. Поне от съпругата си Селин.

С Бетани нещата стояха иначе. Тя беше невинна жертва, неизбежна последица от безспорното отчуждение между него и Селин. Обичаше Бетани, наистина я обичаше, но обстоятелствата го бяха принудили да пропусне по-голямата част от живота й.

Не беше точно принуда. Беше пропуснал по-голямата част от живота на дъщеря си, защото бе избрал да служи на своята страна. И този избор бе предизвикал негодуванието на жена му. И на дъщеря му…

Райън си даде сметка, че сержантът е протегнал ръка в очакване да получи обратно снимката на съпругата си. Постави я в дланта на човека.

— Хубава е.

— Вие имате ли деца?

— Да. И аз като теб имам дъщеря, но е малко по-голяма. На шестнайсет. Казва се Бетани.

— Гадна работа, нали? — Тони внимателно пъхна двете снимки обратно в портфейла си, откъдето ги беше извадил. — Че сме тук.

— Да.

За разлика от Тони, за когото съпругата и детето му у дома бяха смисълът на живота, Райън беше избрал много по-сложен път. Не че беше равнодушен към Селин и Бетани — в известен смисъл те ужасно му липсваха — но се налагаше да прави жертви.

И го стори, когато преди десет години реши да приеме пост в Саудитска Арабия въпреки отказа на съпругата си да го придружи. Беше най-добрият в работата си, а служейки в Саудитска Арабия бе спасил живота на повече хора, отколкото човек би предположил.

Върна се в Сан Антонио, където живееха преди, и веднага усети, че колкото и да се стараеха да поддържат добра фасада на брака си, предишната близост между него и Селин беше изчезнала. Тя не разбираше неговия свят, а той не изпитваше интерес към активния й социален живот. Въпреки това остана на поста си в Сан Антонио цели две години, преди да приеме друго назначение зад граница, този път в Турция.

Когато замина за Ирак, взаимоотношенията им се запазиха единствено заради чувството за дълг към брака и семейството. Ако Райън не можеше да осигури на жена си близостта и личното приятелство, които тя искаше, можеше поне да не отстъпва от лоялността си като съпруг, закрилник и глава на семейството.

Не е нужно генералите да обичат войската си, за да бъдат добри генерали. Честно казано, Селин не му липсваше, обаче Бетани…

Мисълта го ангажира за известно време.

— Смятате, че си струва, така ли?

— Зависи. Трябва да си свършим работата, нали? Мисията е на първо място, хората — на второ, всичко останало — на трето.

Младежът зарея поглед през прашното стъкло.

— Просто никога не се бях замислял какво им струва на хората у дома — поклати глава той. — Детето променя всичко. Боже, много ми липсва!

— Ще те чака, когато се прибереш.

Неприятно му бе да осъзнае, че не споделя страстта на младия сержант, който в този момент копнееше да бъде у дома със съпругата и детето си повече, отколкото за каквото и да било друго.

Райън обаче наистина вярваше, че обича съпругата и дъщеря си по много по-значим начин. Не демонстрираше обичта си с прочувствени думи или със сърцераздирателен копнеж, а с неотклонна лоялност — не само към семейството, но и към дълга си, към държавата, към света. Цената на раздялата бе приемлива жертва за такова благородно и достойно призвание. Трябваше да е.

Но от такива доводи не му ставаше по-добре. Все пак Тони и нетърпението му да се върне при невзрачната си съпруга разбудиха спотаеното му чувство за вина.

Интересно.

— Знам, че е трудно, Тони, но един ден ще се върнеш при онова, от което се отказваш сега. Трябва да го вярваш. Не сме първите, които плащат тази цена.

— Цена за какво, сър?

— За свободата.

— Това ли правим тук?

За миг се изкуши дали да не скастри сержанта, но се съмняваше, че на Тони му липсва преданост. Просто беше млад мъж, който се разкъсваше между различните неща, на които беше предан.

Отново размърда екипировката си, за да облекчи сърбежа отляво. За последен път беше навличал пълно бойно снаряжение преди месец.

— Колко войници са си задавали същия въпрос през Гражданската война? Или по време на Войната за независимост?

— Аз си мислех по-скоро за Виетнам — каза Тони.

— Да, Виетнам, но е трудно да видиш цялото, когато си се вторачил в подробностите. Някой ден историята ще ни отдалечи достатъчно от тази бъркотия, за да ни покаже какво сме вършили тук. А дотогава по-добре не се усъмнявай в мисията си. Разбираш ли?

— Да, сър, разбирам. Но от това не ми става по-леко, ако ми позволите да…

БУМ!

— Мамка му! — Шофьорът, който не откъсваше поглед от пътя на конвоя, скочи върху спирачките. — Мамка му! Долу, долу, долу!

Пътят пред тях беше потънал в прахоляк — Райън не можеше да определи дали от гумите на предния джип, или от взрива. Звука обаче не можеш да сбъркаш: беше или ракетна граната, или противотанкова мина, но той нямаше достатъчно боен опит и вече не ги различаваше едно от друго.

— Цели се на петдесет градуса! — кресна шофьорът. — Ракетна граната, ракетна граната, обстрелват ни…

БУМ!

Този път зад тях.

— Карай, карай! — извика Тони. — На прицел сме!

Нямаше никакво съмнение, че ги нападат. Шофьорът натисна газта до дупка.

— Дръжте се здраво, ще преминем!

Джиповете се стрелнаха напред към врящата вълна от пясък и дим. Райън инстинктивно се приведе, доколкото му позволяваше облегалката на предната седалка, но погледът му остана прикован напред, където към небето вече се издигаше облак от прах и пушек.

Шофьорът настрои радиостанцията си и свърна надясно, шофирайки с една ръка.

— Конвой Ехо-едно, тук е Трети, обади се. Какво става, по дяволите?

Радиото изпращя.

— Мамка му! — После отново по радиото: — Конвой Ехо-едно… тук е Трети. Чувате ли ме? — Подвикна през рамо към сержанта отзад: — Тони, на петдесет градуса!

— Нищо не виждам!

Още нямаха връзка с първия джип или с онзи, който се движеше след тях.

Прахолякът точно пред тях се разнесе достатъчно, за да видят как стълб от черен дим се извисява към небето. Оранжеви пламъци ближеха нажежения въздух на пустинята.

— Мамка му, дръжте се, дръжте се!

Джипът описа широка дъга надясно, после изви наляво в стегнат обратен завой. Райън стисна ръчката на вратата, за да не се стовари върху сержанта, прилепен към прозореца от своята страна. Повечето превозни средства биха се преобърнали при такъв остър завой, но армейският джип, натоварен с почти половин тон броня, не можеше да се катурне лесно на равен терен.

Странно колко различно работи човешкият ум в мигове на внезапно връхлетяла катастрофа. Райън по-скоро се затваряше в себе си и оголваше хладнокръвната пресметливост, която толкова му беше помогнала по време на обучението като разузнавач. Нямаше представа как да измъкне екипа от критичното положение, но беше способен да анализира нападението по-добре от повечето шахматисти, приведени над игралната дъска в прохладен летен ден.

Първо: Бяха подложени на вражески обстрел, комбинация от РПГ и картечен огън, който вече блъскаше по бронята като пневматични чукове.

Второ: И първият джип, и третият зад тях сигурно бяха директно улучени.

Трето: Липсата на радиовръзка най-вероятно означаваше, че…

Стъклото до шофьора се взриви. Кръв опръска другия прозорец. Джипът излезе от пътя, попадна в къса канавка и се блъсна в насипа в отсрещния край.

Четвърто: Шофьорът на втория джип, онзи, в който пътуваше Райън, беше убит, а джипът беше заседнал в канавка, където всеки момент щеше да бъде улучен.

Край него се възцари тишина, нарушавана от бръмченето на горещия двигател.

Райън се метна през седалката, грабна радиостанцията и бързо каза по микрофона:

— Хоум Рън, тук Ехо-едно от конвоя за Фалуджа. Намираме се под тежък обстрел, бронебойни снаряди, малки оръжия. Всички коли са извън строя, повтарям, и трите джипа са извън строя, край.

Миг колебание, после се разнесе спокойният и делови отговор на диспечера — позната реакция при подобни обаждания:

— Дръжте се, Ехо-едно, изпращаме подкрепление по въздух и медицински екип. Очаквано пристигане — след седемнайсет минути. Какво е положението при вас?

— Вероятно всички са убити. Джипът е килнат на една страна в канавка на четири километра от магистралата. Няма как да не забележите пушека.

— Ясно. Дръжте се.

Сети се, че не е чул Тони да казва нито дума. Завъртя се назад и видя войника, свлечен на седалката, стиснал с една ръка своя М16 и протегнал другата към козирката на покрива, сякаш все още се опитваше да се докопа до тежката картечница върху джипа, за да стреля. Нямаше кръв. Може би рана от шрапнел, която не се виждаше, или пък го бе повалила силата на сблъсъка.

— Сержант! — Райън плесна лицето на мъжа няколко пъти, не предизвика реакция и побърза да му вземе оръжието. Едва не изпадна в паника, когато си представи как в кабината плъзват пламъци. Пое си дълбоко въздух.

Не беше по-различно от друг път. Просто поредната мисия. Стъпка по стъпка.

Независимо, че тази мисия не беше свързана с молив и компютър, той пак трябваше да действа стъпка по стъпка.

Райън се пресегна през трупа на шофьора, свали портативното радио от командното табло, стисна ръчката на вратата си, отвори я рязко и се изтърколи върху пясъка, където с облекчение се почувства свободен от ковчега. Втурна се обратно към джипа, хвана сержанта за колана и го изтегли навън. Войникът се стовари на земята и изстена.

Все още нямаше нови изстрели. Целта им беше простичка. Да кротуват, да се притаят, да останат живи. Да оцелеят, да бдят, да дочакат хеликоптерите. И за двамата хеликоптерите бяха единственият шанс за живот. Пушекът от разбитите джипове сигурно се виждаше отдалече.

— Къде сме? — свести се Тони.

— Удариха ни — прошепна Райън, оглеждайки околността за скрит враг. Едва ли. Онези предпочитаха да удрят и да бягат, понеже знаеха, че появят ли се хеликоптерите „Апачи“, всеки опит за бягство или сражение е обречен на провал. Бунтовници, които умееха да се крият в равната пустиня (най-вероятно под пясъка) и да извадят от строя три бронирани джипа, със сигурност имаха достатъчно акъл в главата, та да офейкат и да си осигурят възможността отново да се сражават.

— Идва подкрепление — обърна се Райън назад.

Нещо черно като грамаден чук или приклад на пушка се стовари върху челото му. По гръбнака му мълниеносно пробяга болка и той се помъчи да се вкопчи в нещо, в каквото и да било.

Последва още един удар и едва тогава съобразителният му ум се запита дали главата му не беше уцелена от куршум, а не от чук или от приклад на оръжие.