Дъщерите на Костотрошача

19

Мирисът на пръст изпълваше ноздрите й — влажна и хладна миризма, която означаваше, че се намира или в яма, или в гроб, или в мазе някъде под земята. Бетани обаче не виждаше. Имаше превръзка на очите и светлината не стигаше до тях, ако изобщо имаше светлина.

Беше сама, почти сигурна беше. Вързана за металния кол отзад, колкото да може само леко да се привежда, за да си отдъхне с известна болка в раменете и гърба. Той беше идвал няколко пъти, но през повечето време го нямаше. А когато беше при нея, не изричаше нищо на глас.

Няколко пъти й прошепна в ухото, че е красива и че е идеалният жертвен агнец, който да изкупи греховете на света.

Веднъж я развърза и я заведе до едно гърне да се облекчи.

Бетани не беше сигурна колко време е минало — най-малко един ден, достатъчно, за да отмине първоначалният ужас от отвличането и на негово място да се настани притъпено терзание, сигурност, че я очаква болка.

Беше отвлечена от Костотрошача. Новият любовник на майка й го беше привлякъл към тях и вече беше само въпрос на време, преди той да започне да й троши костите.

Лек мирис на лекарства беше останал във въздуха след последното посещение на Костотрошача няколко часа по-рано. Беше намазал с лосион лицето и шията й и мълчаливо го бе втрил в кожата й. Бетани не можеше да се отърси от представата за касапин, който маринова месото, преди да го изпече на огъня.

Обаче успя да си задържи езика зад зъбите, а той й прошепна нещо в ухото и после й даде първата бледичка искрица надежда, която бе успяла да долови, откакто беше тук:

— Ти си много по-смела от другите.

По-скоро тонът му, отколкото самите думи я караха да смята, че е той току-що е проявил слабост. Уважаваше смелостта й. Дори сякаш беше изненадан от нея.

И наистина, образите на жертвите от филмите на ужасите, треперещи насред собствените си изпражнения, никак не й се връзваше, най-малкото не сега, когато отново разсъждаваше трезво.

Бетани си спомни как бе отворила очи в спалнята си в мига, преди тъмният силует да пъхне иглата в шията й. Как се бе извърнала, за да погледне в очите високия непознат със силно, месесто, бледо лице и сини очи. Лекарството я беше парализирало почти веднага и следващият път, когато дойде в съзнание, тя се озова вързана и с превръзка през устата на пода на някакъв пикап.

Изпадна в паника и започна да се мята, да пищи силно под превръзката, но един ботуш или бухалка я бяха накарали да млъкне само с един-единствен силен удар по слепоочието.

Когато дойде на себе си отново, вече беше тук, седнала на бетонния под и вързана за металната тръба отзад. Превръзката през устата й я нямаше и тя вика за помощ цял час, преди да стигне до извода, че толкова педантичен и обигран човек като Трошача със сигурност е помислил и за това.

Облегна се назад и потърка глава в тръбата, опитвайки се да размести превръзката през очите си, но не успя. Вратът я болеше, сякаш беше счупен, а тя знаеше, че това не е възможно.

Тръпка разтърси костите й. Истината бе, че страхът я преследваше като лъв и колкото и да се преструваше на силна, той направо я ръфаше жива.

Спорът й със Селин относно преместването в Ню Йорк се беше загнездил в съзнанието й — нелепа бучица история, която й се струваше толкова далечна, че дори не бе сигурна дали наистина се е случила. Идеята да стане модел в Ню Йорк вече й струваше като неприлична шега. Но колкото и ирационално да й изглеждаше, Бетани винеше за нашествието на Костотрошача колкото Бърт, толкова и Райън. И двамата еднакво неспособни бащи, които й създаваха фалшиво усещане за сигурност.

Скръцна със зъби и изстена. Само да виждаше! Гняв припламна в корема й, в гърдите, по лицето и изведнъж й се прииска да се разкрещи. И го направи. Изкрещя своята безпомощност в мрака, който я обгръщаше от всички страни.

Безсмислено е, даде си сметка тя, и затвори уста.

Коленете й.

Замръзна при тази мисъл.

Можеше да свали превръзката през очите си с колене, нали? Защо не се беше сетила досега?

Сви крака и се приведе към коленете си. Челото й лесно осъществи контакта и беше въпрос на броени секунди, преди да успее да избута превръзката от очите си.

Бледа светлина се процеди в голямата бетонна стая от няколко пролуки в ъглите на тавана. Затворена дървена врата на няколко метра от нея. Няколко кутии с амуниции върху масата отдясно. Сгъваем стол. Метално легло с тънък сив матрак стоеше неизползвано до далечната стена.

Предположи, че се намира под земята, в бункер или в мазе.

Вгледа се в леглото и й се прииска да можеше да лежи и да си почива, докато чака. Но после й хрумна нова мисъл, примесена със звука от трошенето на краката на Джеймс Каан, докато лежеше в леглото си в онзи филм „Мизъри“.

Преглътна мъчително и се опита да се отпусне. Карираното синьо долнище на фланелената й пижама беше изцапано, но не беше скъсано. Беше облечена с бяла фланелка, която беше учудващо чиста. Бетани погледна към босите си стъпала.

Проблемът с героя от „Мизъри“, както и с героите от много други филми на ужасите, беше, че те не разсъждаваха трезво. Бетани добре разбираше защо е така, докато седеше тук, привързана за метален прът в някакво циментово мазе и чакаше Костотрошача да се върне.

Само че не можеше да си позволи да се остави на чувствата си, както сигурно бяха направили всички останали момичета, и така бяха улеснили изверга да ги изпрати право в ада в кофа, пълна с натрошени кости.

Щеше да му се противопостави, да спечели уважението му, а ако успееше — ако й се удадеше и най-малката възможност да го стори — щеше да му разбие черепа и да изпрати в ада него.

Това беше едната страна на проблема. Другата беше, че най-сетне проумяваше какво я очаква. Беше доста крайно, но пък целият й живот беше краен. Каквото повикало, такова се обадило. Точно така се беше обърнал и нейният живот. Един ден беше в Ню Йорк, а на следващия ден се беше озовала в мазето на този ненормалник.

Трудно й беше да навърже точните причини, поради които заслужаваше да се окаже на това място, но не беше толкова глупава, за да отрича, че в крайна сметка животът е жесток и изобщо не се интересува какво е справедливо.

Бетани се облегна и въздъхна дълбоко. Не, не, това беше нелепо. Не заслужаваше да й се случи, както не заслужаваше да бъде зарязана от баща си. Само да беше тук той…

Затвори очи и стисна зъби. Запази спокойствие, Бетани. Всичко ще се оправи. Всичко ще се оправи.

Рики Валънтайн се беше нагледала на разярени бикове, но Бърт Уелш надминаваше всичко — той притежаваше уникалната способност да кара дори най-коравите екземпляри да се свиват от страх.

Рики го знаеше, защото самата тя беше корав екземпляр, обаче в присъствието на прокурора се чувстваше неловко като котенце насред кактуси. Не че за нея беше проблем да му заяви направо какво мисли, обаче надали той даваше и пет пари за мнението й.

Беше се привел над едно бюро в полицейския участък в центъра и обсъждаше по телефона списък с изисквания заедно с шефа на полицията и с кмета. Не беше работа на прокурора да води разследване и Уелш, разбира се, щеше да твърди, че не прави нищо такова. Но дори да го правеше, местните власти му се подчиняваха безпрекословно, когато го поискаше от тях.

Честно казано, случаят с Костотрошача вече беше колкото политически и обществен, толкова и правен проблем. Целият град трепереше от страх, защото Бъртън Уелш беше пъхнал в затвора не когото трябва, а истинският извършител току-що беше отвлякъл още една гимназистка.

Рики се облегна срещу бюрото — наблюдаваше, преценяваше, размишляваше.

— Всеки път, Бил. Не ме интересува, ако ще да е черен път, който води до някое лозе. Искам сто и петдесет километрова примка около града… Ами тогава намери още хора! — Рязко се завъртя към Рики: — Къде са онези агенти от Далас? — попита той.

— Идват. Тази работа е свързана с мислене, не е състезание кой ще се изпикае най-далеч.

Уелш я изгледа гневно.

— Ще ти звънна след малко, Бил. Добре. — Затвори телефона и се приближи към Рики: — Каквато и да е причината за поведението ви, престанете. Може да сте от ФБР, може да сте от ЦРУ или от НАСА. Може да сте която си искате, обаче току-що получихме подарък, агент Валънтайн. Нямам представа как се е измъкнал от Бартън Крийк преди да успеем да го спрем, но няма да допусна отново да ни се изплъзне. Или се качвайте на борда, или си отивайте вкъщи.

Някой ден щеше да го шамароса през лицето само за да види как ще реагира.

— Свършихте ли? — кимна тя.

— Засега.

— Добре. — Рики се изправи и се обърна към стаята. Десетина полицаи, агенти и детективи, разпределени в екипа, работеха, приведени над бюрата си, или тихо говореха по телефона. Рики плесна с ръце. — Така, слушайте. ФБР все още се ориентира по случая, но задачата на специалния екип не е променена.

Стаята бързо притихна, когато полицаите насочиха вниманието си към нея. Марк Реснър я огледа от мястото си до голямата карта на стената, където заедно с двама детективи определяше местата на пътните блокади.

— Той е навън вече… — погледна часовника си Рики — един час и десет минути, което означава, че е на около стотина километра от Бартън Крийк, ако няма движение. Навсякъде сме разпратили описание на тойотата „Камри“. Повече от двеста униформени полицаи са вече активно ангажирани с издирването. Наблюдаваме и от въздуха — четири хеликоптера претърсват четири квадранта. Преди десет минути основните телевизии направиха включвания на живо и показаха снимки на Райън Еванс. Вече половината град знае как изглежда Костотрошача, обаче все още нямаме ни най-малка представа какво е станало с него. Надявам се, че не съм единствената, която смята случващото се за уникално предизвикателство.

Вече беше успяла да привлече вниманието на всички.

— Лягам, ставам и дишам с мисълта за Костотрошача. Не е изненадващо, че той изчезна вдън земя. Има причина да остане на свобода.

— Сигурни ли сте, че това е извършителят? — попита детектив Ричардсън.

— Той е — заяви Уелш.

Рики кимна:

— Всичко, с което разполагаме, сочи към него, така че — да.

— Преди време някой каза същото и за Фил Суицър.

Уелш се обърна към изреклия тези думи:

— Този път имаме свидетел със счупен пръст. Проговорил й е, преди да й счупи пръста. След това отвлякъл дъщеря й. За пръв път имаме жив свидетел. Райън Еванс е Костотрошача.

— На този етап всички работим въз основа на това предположение — каза Рики. — Офицер от военноморското разузнаване. Преживял е доста ужасни неща. Известно е, че страда от тежък посттравматичен стрес. Според мен е способен на всичко.

Капитан Брадли, който ръководеше градските спецчасти, пристъпи с лъснатите си до блясък черни ботуши:

— Какви са нарежданията при сблъсък?

— Използвайте цялата необходима сила, за да го заловите. Не го убивайте. Притиснете го, но не стреляйте, освен ако той не стреля пръв. Разрешено е използването на несмъртоносно оръжие. Той държи заложник, хора. В момента основният ни приоритет е да върнем дъщеря му жива.

При споменаването на дъщерята всички в стаята се смълчаха.

— Откачено копеле — промърмори някой.

Нещо във връзката между Райън Еванс и последната жертва на Костотрошача, Бетани Еванс, се струваше на Рики съвсем нелогично. Беше седяла с този човек в хотелската му стая цял час и той бе рухнал пред очите й, защото щеше да изгуби дъщеря си. Да, най-вероятно го измъчваха натрапчиви мисли, беше измъчен от войната. Или пък беше човек, когото са пречупили много по-рано, когато по време на редовното си военно обучение беше преживял първия си нервен срив.

След като бе преминало действието на лекарствата, които й беше инжектирал Костотрошача, Селин бе пищяла, докато съседите не я намерили върху дюшека в басейна. Няколко часа беше в истерия и изобщо не спомена вероятността човекът, отвлякъл дъщеря й, да е Райън. До днес сутринта, когато беше настояла Рики и Уелш да се срещнат с нея в къщата.

Отначало предположението се стори на Рики чудовищно. Но колкото повече разсъждаваше над профила на убиеца, толкова по-лесно й беше да свърже Райън с него.

Той и друг път беше рухвал под въздействието на силен стрес, и то преди случилото се в пустинята.

Поредицата убийства бяха престанали почти по същото време, когато Райън беше изпратен на втората си мисия в Близкия изток, когато по стечение на обстоятелствата беше арестуван и Фил Суицър.

Беше се върнал от Ирак, след като в пустинята уж се срещнал с някакъв Костотрошач, но това преспокойно можеше да се окаже измишльотина, дължаща се на натрапчивите му мании.

Изключителната интелигентност на Райън вероятно беше причината за съобразителността и ума, които Костотрошача беше проявил при всяко убийство. А раздялата му със Селин и с Бетани му даваше и мотив за последното нападение.

Имаше и още неща и всички те сочеха към човека, който тази сутрин ги беше държал на мушка, преди да избяга.

Всичко, освен обичта, която Рики беше прочела в очите на мъжа, преживял емоционален срив пред очите й в онази хотелска стая преди два месеца.

Но пък Рики знаеше колко лесно могат да те излъжат нечии очи.

Едно беше сигурно — ако Райън наистина се окажеше Костотрошача, както подозираха, той беше извратен и изключително умен противник. Достатъчно умен, за да усеща тя студена тръпка по гърба си, докато крачеше пред специално сформирания екип.

— Точно така — тихо се съгласи Рики, — голяма откачалка. Затова предупредете хората си да са нащрек. Той е плашещо ненормален. Най-вероятно дори не съзнава какво прави.

Бъртън Уелш пристъпи напред:

— Не бива да позволим да напусне града.

— Моля ви, сър, седнете. — Тя го изгледа и остана доволна от потръпналата му буза. — Причината да не сме се натъкнали на него през последния час е, че не е напуснал града. Ако е толкова умен, колкото си мисли, няма да излезе от града, докато не се стъмни. Ще поставим блокади на седемте изходни артерии на града. — Рики кимна към партньора си: — Марк?

Той се обърна към окачената на стената карта и посочи местата на блокадите:

— Така. В момента още два хеликоптера идват от Далас. Когато пристигнат, ще се присъединят към четирите, които вече са във въздуха, и ще огледат по-малките улици, които водят към четирите изходни артерии. А междувременно искам всички вие да изтеглите колите си от останалите пътни блокади и да започнете цялостно претърсване на града.

Рики направо усети как лицето на прокурора пламва.

— ФБР обявява награда от 50 000 долара за информация, която ще помогне за залавянето на Райън Еванс. Моля, разпространете новината възможно най-настойчиво. Отворена съм за всякакви предложения. Не е тайна, че веднъж вече този човек ни се изплъзна, не искаме да го изпуснем отново. Въпроси?

Заместник-началникът вече говореше по телефона и тихо издаваше нареждания. Тя даде на останалите само няколко секунди време за размисъл над молбата й.

— Добре.

Рики грабна мобилния си и се запъти към вратата.

— Къде отивате?

— В Уейко, господин прокурор. Отивам да проверя какво крие под леглото си Райън Еванс, ако не възразявате.