Дъщерите на Костотрошача

27

Бетани лежеше на леглото, сгушена на една страна, и зъзнеше от студ. Знаеше, че всъщност не е чак толкова студено, но отпреди няколко часа кожата й беше настръхнала и тя просто не беше в състояние да престане да трепери.

Работата беше там, че досега беше силна. Беше успяла да държи главата си над леденото езеро на страха, да диша колкото може по-спокойно, и се стремеше да преработи колкото може повече информация.

Крушата не пада по-далеч от дървото. Мразеше баща си, задето я беше направил такава.

Но пък ако приличаше повече на Селин, вече щеше да се е превърнала в пихтия, смазана от емоциите.

Дните минаваха, не знаеше точно колко, обаче знаеше, че всеки изтекъл час стопява шансовете да я открият жива в тази гробница. Колко време човешкото тяло може да издържи без храна? Беше гледала филм за някакъв човек в Аляска, който, бягайки от цивилизацията в опит да намери себе си, загинал от гладна смърт. Дни ли бяха минали, или седмици? Но той имаше поне вода, нали? А Бетани отдавна нямаше нито храна, нито вода и не беше изпитвала нужда да се облекчи. Дори сълзи не й бяха останали. И това бяха най-дребните й проблеми. Важното не беше какво прави или не прави тя в тази стая, а кой я е затворил там.

Това беше въпросът. Там беше проблемът.

Ето какво я гризеше, докато минутите пъплеха и се превръщаха в часове без никаква промяна. Съдейки по малкото, което знаеше за своя похитител, макар още да не го бе виждала, тя беше сигурна, че целта му е тъкмо такава: Бетани да стои сама и да се ужасява, че не знае кой е той.

Костотрошача я държеше в изолация, за да я пречупи, и явно успяваше.

Най-напред волята й. После и костите й. Щеше да натроши костите й, както беше натрошил костите на другите момичета.

Защо? Защото той си беше такъв и тя си беше такава. Всъщност, колкото повече се замисляше, май двамата не бяха толкова различни, както й се струваше преди.

Мразеше го, задето е такъв, мразеше и себе си, задето е такава, че Костотрошача да я поиска.

С течение на дните я бяха връхлитали и после бяха отминавали мисли за самоубийство, но когато беше на крачка от убедеността, че ако се блъсне с всичка сила в стената с наведена глава, ще реши проблемите си, установяваше, че още не й се умира. Всъщност точно в това беше цялата работа. Ако не й пукаше, нямаше да се измъчва, докато лежи тук и мисли за извратения страхливец, който я беше отвлякъл.

Едно нещо й вдъхваше надежда. Всъщност само едно, което можеше да посочи конкретно. Гневът й.

Докато лежеше в пълна тишина, установи, че когато самосъжалението й се превърнеше в гняв, сърцето й започваше да тупти по-силно, а когато сърцето й туптеше по-силно, й се искаше да живее по-дълго. Понякога това я караше да се изправи и да закрачи, стиснала ръцете си в юмруци.

Оцеляването й се свеждаше до това да вникне кой всъщност е Костотрошача, коя всъщност е самата тя и какво я свързва с него.

Когато Бетани се замислеше за изверга, за това какво ще й се прииска да му причини, ако в момента той седеше на пода, а тя държеше в ръка пистолет или камък… Нямаше да могат да го познаят, след като приключи с него.

Само че вероятността той да се озове на пода, а тя да разполага с оръжие, за да стреля във физиономията му, беше толкова нереална, колкото да й пораснат стоманени зъби, с които да прегризе стената и да прокара тунел към свободата си.

По-вероятно беше Костотрошача да влезе в стаята и да започне приготовленията си да й строши костите. А дотогава Бетани беше безсилна. Когато той дойдеше при нея, тя щеше да промени същността си, за да стане неподходяща за него.

Или пък щеше да се опита да му помогне да промени своята същност, за да не му се налага вече да я използва така, както е възнамерявал.

Безброй часове беше размишлявала какво може да направи едно шестнайсетгодишно момиче, за да стане неподходящо за своя похитител. Нуждите му не бяха сексуални, знаеше това от новините отпреди две години. Можеше да стъпи на това.

Той искаше да бъде необходим. А нима не го искат всички? Страданието, че е нежелан, го беше тласнало към всичко това. Поне тази част от него Бетани успяваше да проумее.

Или пък го тласкаше желанието за отмъщение. Може майка му да го е биела, или да го е държала заключен в килера и да му е давала храна само през уикендите. Отдавна беше стигнала до извода, че това вероятно е поне частично вярно. Нещо се беше случило на този мъж като дете, за да го превърне в такова чудовище.

Може би баща му го беше изоставил. На нея също й се беше случило. Но тя беше продължила напред, как иначе!

Колко далеч можеше да стигне човек, за да бъде приеман и обичан?

Дали пък Костотрошача не се опитваше да даде урок на обществото? Кръстоносец, поел по пътя на войната, който убиваше момичета, за да демонстрира нещо, което незнайно как го караше да се чувства герой. Да оправдае съществуването си и в крайна сметка да се почувства необходим.

Или пък чисто и просто беше луд и вършеше всичко това за забавление, като дете, което подпалва опашките на котките.

Зачуди се какво изобщо кара хората да правят злини. Защо някои хулигани биеха кучета? Защо бащи изоставяха дъщерите си? Защо крадци застрелваха служители на бензиностанции в главата? Защо сводници принуждаваха по-малки от нея момичета да проституират? Защо политиците мразеха онези, които им се пречкаха?

В крайна сметка всичко се свеждаше до това да бъдеш нужен. Да те искат.

Бетани изстена, бавно се претърколи, така че лявата ръка да попадне под тялото й, и се надигна. Зави й се свят и приседна за малко, докато й премине, а после спусна краката си на пода.

Мръсният матрак беше оставил петна по синята й карирана пижама и беше направил бялата й фланелка сивкаво-кафеникава.

Колкото и странно да беше, може би най-голямото й желание в момента беше Трошача да влезе в стаята и ясно да каже какво възнамерява да прави. Дотогава тя щеше да остане насаме със своето ронещо се съзнание, а не знаеше още колко ще издържи.

Повтаряше си го още от първия път, когато се беше свестила в подземието. Само че нещо бе започнало да се променя през последните часове. Гневът, който й беше вдъхвал крехка надежда, беше започнал да отслабва, и на негово място се бе настанило усещането, че е съвсем самичка. Дори забравена. Изоставена.

Сигурно така се чувстваха отчаяните хора. Ами ако дори Трошача не дойдеше да я потърси?

Ако в действителност никой не даваше пет пари дали тя е жива, или мъртва, а само искаха Трошача да бъде спрян?

Ами ако всичките й мечти, копнежи и надежди свършеха с бавна и нелепа смърт в тази огромна гробница?

Или пък ако…

Някакво стържене отвън прекъсна мислите й. Сърцето й затупка лудо в гърдите. Можеше да бъде някой гризач или вятърът, или просто да е плод на въображението й.

Само че звукът се повтори. Тихи, внимателни стъпки в бетонен коридор.

Изправи се и впери поглед във вратата. После бързо седна долу. Може би трябваше да легне. Дали щеше да му хареса, ако я завари права и нащрек, или пък седнала и търпелива, или пък сгушена на леглото и изтощена?

Механично избърса лицето си, понеже реши, че сигурно е мръсно. Трябваше да се постарае поне да изглежда представително.

Представително ли? Какви глупости й хрумваха?!

Бетани седна, прибра ръце в скута си и зачака Костотрошача да влезе.