Дъщерите на Костотрошача

26

— Престани! Престани да мърдаш! Не мога да го направя, ако се мяташ така!

Прокурорът се взираше в него с изцъклени очи и пищеше под парчето плат, което Райън беше откъснал от ризата си и беше натъпкал в устата му. Не можеше да чуе какво се опитва да му каже онзи, но не се нуждаеше от думи, които да потвърдят вече болезнено очевидното.

На Уелш никак не му харесваше какво се случва с него.

Подготовката отне на Райън цял час, отчасти защото да се справиш със сто килограма противящи се мускули не беше никак лесна задача, и отчасти защото се налагаше Райън често да се затваря в себе си, търсейки успокоение и здрав разум, което до този момент му се удаваше само донякъде, след като изключеше емоциите си.

Непрекъснато си повтаряше, че няма да убие прокурора. Не можеше. Не искаше. Обаче нямаше да спре.

Ако беше Бог, може би щеше да се спусне от небето и да спаси Бетани, без да нарани никого. Само че не беше Бог. Не спираше да си повтаря, че тази война е между него и Костотрошача, и че цената е животът на дъщеря му.

Уелш беше случайна жертва.

Въпреки това не беше в състояние да го убие. Не можеше.

А не можеше и да не спаси Бетани.

След като завърза прокурора с разперени ръце и разкрачени крака за пръчките на леглото, Райън реши, че не бива да му нанася повече удари в главата, за да изпадне в безсъзнание. Не беше лекар, но беше присъствал на стотици случаи с различни похвати за насилствен разпит и знаеше, че човешкият мозък може да понесе само определен брой удари с тъп предмет, преди да изключи напълно.

Рисунките по стените му даваха указания стъпка по стъпка, които Трошача искаше от него да спазва. Оказваше се, че в човешкото тяло има двеста и шест кости — триста и петдесет при децата, но с растежа много от костите се сливат.

Костите се деляха на две отделни системи — осев скелет, тоест гръдният кош, и добавъчен скелет, тоест крайниците. Първото не влизаше в работата на Райън. Задачата му беше да натроши части от добавъчния скелет.

Петдесет и две от всичките двеста и шест кости в човешкото тяло съставяха краката и петдесет и четири съставяха ръцете, което означава, че повече от половината кости се намираха в крайниците. Най-малката кост беше стремето във вътрешното ухо, а най-голямата беше фемурът, бедрената кост.

На задната стена Трошача беше нарисувал цял човешки скелет с разперени ръце на нещо като грубовато нарисуван кръст. Беше надписал всички главни кости, като беше започнал от черепа и се спускаше надолу. Горната челюст, мандибулата. Прешлените, ключиците, лопатките, ребрата, формиращи гръдния кош. Тазовата и сакралната кост, образуващи таза. И това е, оставаха крайниците.

Ръцете, краката, дланите и стъпалата бяха представени много по-подробно. Явно Костотрошача беше вманиачен по тях.

Започни тук с клещите, беше написал той с тебешира, а после беше проточил дълга стрелка към предните зъби на скелета.

После тук, още една стрелка към схема, която представяше увеличена дясната ръка.

Накарай го да не мърда, иначе ще боли повече. След като припадне, ще ти бъде по-лесно.

После строши най-напред китката, защото е най-болезнено. Фрактура на скафоидната кост.

На рисунката имаше и изведен детайл, който показваше на Райън как да строши палеца, за да дезактивира дланта, но да запази подвижността в останалата част на ръката на жертвата, затова Костотрошача настояваше да започне с фрактура на скафоидната кост.

Райън многократно се помъчи да накара Уелш да му съдейства, за да му изкърти предните зъби, но се оказа почти невъзможно да го накара да си отвори устата и той се отказа след няколко опита.

Вместо това насочи вниманието си към китките. Чупенето на зъбите беше твърде зверско. Всъщност чупенето на която и да е кост си беше зверство.

Както и войната, напомни си той. Както във всяка война, когато умират невинни хора. Сега не беше по-различно. Никак. Това си повтаряше, докато се мъчеше да овладее емоциите си, ангажирал мозъка си с предстоящата задача, а мислите си — с дъщеря си.

Да откаже да счупи костите на Уелш беше равносилно на това да убие дъщеря си.

За жалост костите на китките се оказаха не по-лесни от зъбите. Ефикасното действие беше изключително важно, тъй като спрямо теглото човешките кости се оказваха най-здравата естествена материя, известна на човека. По-здрави от стоманата, четири пъти по-яки от железобетона благодарение на минерала калциев фосфат и протеина колаген. Натискът, нужен за да счупиш здрава кост, беше много по-голям, отколкото смятаха мнозина.

Явно, както изтъкваше Костотрошача на стената, структурата на човешкия скелет беше такава, че да прехвърля сътресението дистално към съседните костни образувания. Директен удар по ръката всъщност се предава нагоре към рамото и най-вероятно ще предизвика счупване на ключицата, а не на китката. Сякаш тялото някак си „знае“, че ключицата ще зарасне много по-лесно, отколкото китката. Ето защо Райън не биваше да удря направо по скафоидната кост с чука, понеже току-виж се оказало, че ще счупи ключицата. Трябваше да приложи друга техника.

А ако не приложеше точно колкото трябва сила под нужния ъгъл, най-вероятно щеше да счупи лъчевата кост и така да усложни всяко следващо чупене на костта на китката, както обясняваше Костотрошача, понеже нямаше вече да разполага с естествен лост за оказване на достатъчен натиск.

Райън отстъпи назад и се помъчи да успокои треперещите си ръце. Беше съблякъл прокурора по боксерки и беше привързал дясната му ръка за две дървени блокчета, между които бе оставил петнайсет сантиметра разстояние.

Според бележките по стената това разстояние беше от огромно значение. Ако беше прекалено широко, при счупването костите щяха да се разделят и да пробият кожата. Ако беше прекалено тясно, чукът нямаше да успее да строши костта.

Бъртън Уелш лежеше разтреперан и напълно изтощен, тъй като през последния час беше изразходвал по-голяма част от енергията си, за да се мята вързан. Надигащите се гърди и коремът му бяха покрити със слой пот. Затвори очи и се разрида приглушено. Гладко избръснатата му шия беше набраздена от тънки мръсни ивички, старателно подстриганата му коса беше мокра и прилепнала за черепа. От двете му ноздри се стичаха прозрачни сополи.

Единственото, което удържаше Райън до сега да не откачи, беше образът на Бетани, който бе поставил на челно място в мислите си. Не се и опита да предизвика у себе си гняв или ненавист към този човек, задето беше понечил да го замести в ролята на съпруг и баща. Просто неговият живот не беше толкова важен, колкото животът на дъщеря му и Райън беше избрал да го пожертва в името на Бетани.

Щеше да направи каквото е нужно, за да върне дъщеря си. Без компромиси. Без колебание.

Но въпреки това се колебаеше.

Едно беше да си нареди да изпълни инструкциите от рисунките по стените, но, както беше установил Райън през последния половин час, съвсем друго бе да деформираш китката на друг човек, докато костта се счупи.

Калид притежаваше силата да троши костите на невинни хора в името на нещо, което според него носеше спасение за много други майки и дъщери в родината си.

Райън също притежаваше силата да счупи скафоидната кост на Бъртън Уелш, само че не успяваше да приложи тази сила.

Още по-лошото беше, че все по-трудно успяваше да си спомни защо единственият начин да спаси дъщеря си от същата участ е да строши китката на този човек.

Но, разбира се… ако изпотрошеше костите на този човек, без задължително да го убива, Трошача щеше да пощади живота на дъщеря му. Простичко предложение.

Оранжевата светлина на лампата безшумно трептеше по бетонните стени и осветяваше многобройните рисунки, явно приготвяни много грижливо поне няколко часа.

Костотрошача беше добър художник.

Навън слънцето неумолимо се издигаше към хоризонта. ФБР щеше да пристигне скоро. А ако пристигнеха, преди Райън да е изпълнил изискванията на Трошача, Бетани щеше да страда повече, отколкото беше страдала досега.

И неговите ръце бяха облени в пот. Изтри ги с една кърпа, после избърса лицето и шията си, за да не капе върху прокурора, когато отново заемеше позата, която рисунките го инструктираха да заеме, ако иска да счупи костта на китката както трябва.

Райън притисна с дясното си коляно ръката на Уелш между лакътя и китката и стисна дългата трийсетина сантиметра дървена шпилка, която беше привързал към дланта на прокурора съгласно инструкциите.

Уелш застена високо, още преди да усети някакъв натиск. Замята се, както беше вързан, но малкото останала му сила не можеше да се противопостави на натиска от коляното на Райън.

Райън изви шпилката, за да може по-голямата част от силата, дължаща се на свиването на ръката, да се концентрира върху скафоидната кост.

След това дръпна назад с всичка сила.

За един безкраен миг мускулът, съединителната тъкан и костта на този човек показаха нагледно защо е толкова трудно да бъде строшена точно тази част от човешкото тяло, колкото и да е малка.

Решимостта на Райън започна да пропуква преди костта. Каквито и разумни доводи да приемеше, за да се справи с положението, това жестоко третиране на невинен човек пораждаше у него непосилно отвращение.

Усети как в корема и в гърдите му се надига гадене и за миг беше сигурен, че ще повърне.

Пук.

Костта на китката се счупи и Уелш закрещя неистово. Райън пусна шпилката и изумен се дръпна от тялото. Беше ли счупил китката му?

Уелш беше престанал да пищи и лежеше неподвижно. Беше припаднал.

Сърцето на Райън се сгромоляса в гърдите и запомпа кръв към ушите и към шията му като огромно хидравлично бутало, ръцете му трепереха отстрани на тялото, пламъчето на лампата ближеше стените, но иначе в стаята цареше пълен покой.

Беше счупил костта на този човек. А сега трябваше да счупи и пръстите му, двете му ръце и краката съгласно указанията на рисунките по стените. И трябваше да го направи сега, докато онзи все още беше в безсъзнание.

Вече беше увил дясната му ръка в кърпи, които запълваха пролуката между дървените блокчета. Трябваше да я счупи.

Как щеше да разбере Костотрошача? Не беше забелязал да има камера. Нямаше признаци, че някой го наблюдава през дупка в бетона — вече беше огледал стените. До този момент Райън вярваше, че противникът му има начин да узнае, но сега, след като беше предприел тази стъпка и наистина беше счупил кост на Уелш, горещо се молеше Костотрошача да не го е подвел!

Слънцето скоро щеше да изгрее. Отец Хортънс вече се беше обадил. Може би Райън сбърка, че му каза, но положението вече беше извън контрол.

Метна се към стената и вдигна тежкия чук.

В стаята отекна оглушителен звън. Звън от телефон.

Свали чука и падна на колене. Мобилният телефон беше залепен с тиксо под металната пружина. Пресегна се, разкъса тиксото и взе телефона.

Притисна го към ухото си, все още на колене.

— Ало?

— Ало, татко? Как се справяш?

Райън се опита да се изправи, но не успя и отпусна единия си крак на пода.

— Той в безсъзнание ли е?

Райън се огледа и се запита дали го наблюдават.

— Да.

— Доволен съм от теб — каза онзи. — Не бях сигурен, че ще имаш смелост. Хареса ли ти?

— Аз… къде си? Какво се иска от мен?

— Мисля, че бях ясен. Да не би да се разсейваш? — Чуваше равномерното дишане на събеседника си. — Дали да не ти помогна… да се съсредоточиш?

— Не, не, не се налага. Съсредоточен съм.

— Когато счупиш десет от костите му, както е показано на рисунката, искам да го оставиш там и да се върнеш в дома на гарваните. Ако си бил добър баща, ще те заведа да се видиш с Бетани. Какво ще кажеш?

— Добре. — Гняв, горчива ярост, която помита всякакъв здрав разум, замъгли разсъдъка му.

— В такъв случай най-добре побързай. Тя те чака. Помни, седем дни. Ще го направя в неделя на зазоряване.

— Аз… не мога да го убия. Не мога да го направя.

Мълчание.

— Не можеш да ме принудиш да го направя! — кресна Райън.

Когато Трошача проговори, гласът му прозвуча по-тихо и някак изморено, дори изтощено.

— Съжалявам.

Щрак.

— Не, чакай! Чакай, не исках да…

Само че линията беше прекъснала.

Райън поседя трийсетина секунди, притиснал телефона към ухото си, безсилен да помръдне. Съзнаваше, че току-що е прекосил някаква граница, но не може да се накара да обмисли колко ще му струва тази грешка.

Бавно се изправи на крака, остави телефона на леглото, вдигна чука и се доближи до проснатото в несвяст тяло на Бъртън Уелш.

— Шейсет километра на запад от сегашното ви местоположение — изпращя радиостанцията в скута на Рики. Не виждаше хеликоптера, който им изпращаше информацията, понеже небето все още беше тъмно въпреки леко просветляващата ивица на хоризонта на изток. Часовникът показваше 6:07.

— Имаме тъмен седан, повтарям, виждаме тъмен седан, паркиран на дъното на малка каменна кариера близо до въпросната превключвателна подстанция.

Пауза.

— Искате ли да отидем да огледаме?

Рики вдигна предавателя от скута си и натисна копчето:

— Не, задръжте. — Обърна се към Марк, който шофираше: — След колко време?

— Двайсет и пет минути.

— Нека са петнайсет.

— Не съм сигурен, че старият буик може да се движи с повече от сто и петдесет.

Тя отново включи радиопредавателя:

— Не искам да доближавате. Чухте ли? Не искам никой на земята да разбере, че сме ги забелязали.

— Ясно. Но ако са навън, вече са ни чули.

— Тогава се дръпнете. Махнете се оттам.

— Ясно.

Тя отново пусна радиото и огледа сивеещото небе отпред. Някаква ферма дремеше отстрани на пътя. Рики помнеше друга подобна ферма, спокойна и сънена, отпреди десет години. Докато се приближаваш към къщата, не забелязваш нищо необикновено, нищо, което да намеква за трагедията, разиграла се между четирите бели стени в дома на семейство Хийд. Вътре бяха намерили четири трупа, два от които на родителите на седемнайсетгодишната дъщеря, която се беше съгласила да помогне на своето гадже манипулатор да изтреби семейството й, понеже й забранявали да се среща с него.

Случваше се. Случваше се в цялата страна, постоянно. Обикновено не беше толкова драматично, колкото клането в дома на Хийд, но въпреки това бе проява на обществените злини. Насинени лица, наркомани, погълнали свръхдоза, изтръгнати сърца…

На 1 януари 2008 г. за пръв път в историята цял един процент от американското население беше тикнато зад решетките (по-точно, по един на 99,1 човека). Този брой беше шокирал хората, които се възползваха от случая да обмислят мащабите на случващото се, понеже Америка прекрасно умееше да прикрива мръсния си търбух.

Никой не искаше да забелязва разпространените обществени недъзи. Много малко хора бяха склонни да зарежат собствения си стремеж към щастие поне за малко, за да се замислят над последиците от алчността и завистта, с които са заобиколени. Съдейки по онова, което бе видяла с очите си, Рики смяташе, че човешките същества са сбъркани по природа. На всеки един зад решетките имаше по десет, които заслужаваха също да бъдат там, но това означаваше по един на всеки десет американци да се окаже в затвора.

Какво би могъл да направи човек? Насочваш вниманието си към едрите риби и оставяш другите да се измъкнат. Изправяш пред тях убиец като Костотрошача и те направо откачат, обаче Костотрошача всъщност е само върхът на айсберга, а агенти като Рики трябваше да се научат да носят този товар сами.

Завиха, тя погледна надясно и видя два черни линкълна „Континентал“ да спират зад тях. Подире им се точеха и седем патрулни коли от магистралата, които прелетяха през завоя, пуснали лампите, но не и сирените си.

— Според теб сутрин ли е?

— Първа зора — отговори Марк. — Според мен се брои. Трудно ми е да повярвам, че след толкова време наистина ще намерим нещо. Преследваш някого с години, а дори не си го зървал. А после някой ти се обажда по телефона и всичко приключва.

— Кой знае защо се съмнявам — каза тя. — Забравяш, че самият той се е обадил по телефона. Защо Трошача ще ни насочва към себе си?

— Защото не е същият човек, който преследвахме преди две години.

Според лепенката от вътрешната страна на чука той тежеше три килограма и половина. С каква сила трябва да замахнеш с тежък три кила и половина чук, за да строшиш лакътната и лъчевата кост, без да допуснеш назъбените им краища да пробият кожата?

Този въпрос дълбаеше в главата на Райън, докато стоеше над надигащото се в ритъм с дишането тяло на Бъртън Уелш.

Беше дошъл на себе си от втория удар на Райън, който отскочи от предмишницата (първият изобщо не беше улучил). Прокурорът вече не викаше — просто се беше вторачил в Райън и дишаше тежко.

— Съжалявам, не искам да го правя — изхриптя Райън.

Мъжът изкрещя нещо, което напомняше на поредица от ругатни, после млъкна и отново задиша тежко.

— Трябва да ти счупя само десет кости — обясни Райън. — Трябва да го направя, нямам избор, дъщеря ми е при него.

Нова поредица ругатни.

Райън отново размисли над положението си, за стотен път, опитвайки се да намери заобиколен начин, за да не чупи повече кости, но всичките му разсъждения водеха до едно и също. Костотрошача щеше да убие Бетани. Единственият възможен начин да му попречи беше да нарани този човек.

А утрото наближаваше, може би вече беше настъпило.

Вдигна чука на рамо и се прицели в ръката на Уелш. Ако отстъпеше назад и просто замахнеше свободно, щеше да удари тавана, а ако не го направеше, най-вероятно щеше да размаже ръката. Вместо това трябваше да се прицели и да стовари чука по-силно, отколкото последния път.

Ръцете му трепереха. Какво беше една счупена кост? Какво беше само една счупена кост в общата картина? Какво беше една счупена кост в сравнение с живота на дъщеря му?

Райън обаче не можеше да престане да трепери, вече и краката му се тресяха. Внезапно се ужаси, че ако не замахне сега, може съвсем да изгуби решителността си. Може би нямаше да има сили да спаси дъщеря си.

В пристъп на паника, той закрещя, както беше застинал в готовност над ръката на прокурора.

А когато въздухът в гърдите му свърши, стисна очи и замахна с чука с всички сили.

— Наляво.

Марк зави наляво по магистрала 83 и се понесе на юг, следван от черните линкълни и от полицейските коли с пуснати лампи. Движеха се безшумно, приближаваха все повече към каменната кариера, която въздушните патрули бяха определили за главна цел.

От двете страни на двулентовия път имаше царевични ниви, късна есенна култура, която изглеждаше сива на все по-силната светлина. Можеше да бъде обикновена ленива есенна сутрин и никой да не подозира, че някой някъде е в беда.

Невръстна проститутка в Банкок.

Село с майки в Афганистан.

Прокурор в Тексас.

Радиостанцията й изпука:

— Наближавате пътя.

Първите двама не можеха да разчитат на подкрепления, които да им се притекат на помощ.

Самата тя беше подкреплението на Бъртън Уелш.

— Насам, насам!

Посочи изкривената табела за Ландърс Лейн и Марк зави с буика по един черен път, пресичащ полето.

Профучаха по чакълестия път и изпратиха облаци прах към задните автомобили.

— Добре, намали. На около двеста метра си. Каменната галерия е отдясно на превключвателната подстанция.

Рики включи радиото:

— Така, двамата с Марк сме първи. Ще тръгнем към вратата веднага щом подсигурим периметъра. Трябва ми екип за колата — проверете я и после ние тръгваме.

— Ясно — каза Роджър Клемънс от тактическия отряд.

Марк буквално запълзя с буика, когато наближиха оградата покрай огромните трансформатори и електрическите стълбове на подстанцията.

— Следвай знака — каза му Рики тихо, макар всъщност да нямаше никаква нужда да пази тишина.

Той насочи колата към плитката каменна кариера и фаровете му осветиха паркирания в средата черен таурус. Небето вече беше сиво и просветляваше с всяка минута, но слънцето още не се беше показало на хоризонта.

— Спри.

Марк премести лоста на позиция за паркиране и двамата излязоха в хладния утринен въздух. Край тях се разлетя прахоляк, когато и останалите коли спряха в широка дъга около кариерата.

В колата нямаше признаци на живот.

Всички погледи бяха вперени във вратата, която водеше, според данните им от електрическата компания, към неизползваем склад.

Рики извади деветмилиметров пистолет „Глок“ от раменния си кобур и го насочи към вратата, докато чакаше останалите от екипа да заемат позиции. Тази предпазна мярка ги забави няколко секунди, но при неизвестни обстоятелства си струваше, затова я предприеха.

— Готови сме — прошепна Марк.

Рики тръгна напред на пръсти, без да си прави труд да се приведе. По-важно беше да държи вратата на прицел, в случай че се отвори.

Само че вратата не се отвори.

Тих протяжен звук, човешки плач, долиташе зад вратата. Студена тръпка пробяга по гърба й. Звучеше като ранено животно. Може би не беше човек.

Марк стигна до вратата секунда преди нея, стисна бравата, кимна й бързо и рязко отвори вратата, за да разкрие цялата стая пред погледа й.

Тя пристъпи вътре с вдигнато оръжие и готова, леко притиснала спусъка с пръст. Марк веднага застана до нея.

Първите мигове на местопрестъплението винаги са наситени с адреналин и с повишена чувствителност. Никога не знаеш дали ще се натъкнеш на гилза, на жертва или на празна стая. И трите не бяха особено добър изход, поради което моментът на истината винаги беше неприятен.

И този случай не правеше изключение. Рики огледа всичко за по-малко от секунда и коремът й се сви.

На оранжевата светлина се виждаше полугол мъж, в когото тя разпозна Бъртън Уелш, вързан за желязно легло. Краката и едната му ръка бяха привързани за пръчките на леглото.

Другата му ръка беше увита в кърпа и притисната между две дървени блокчета. Предмишницата беше сгъната между блокчетата под невъзможен ъгъл. Гърдите на прокурора се издигаха и спускаха, но лежеше отпуснат в безсъзнание.

На пода ничком лежеше още един човек, прегърнал голям чук, и нареждаше плачейки:

— Не, не, не, не…

Мъжът бавно извърна към нея набразденото си от сълзи лице и погледна нагоре напълно дезориентиран.

Беше Райън Еванс.

— Не мога. — По разкривеното му лице се стичаха сълзи. — Не мога да го направя. Не мога.

Не спираше да го повтаря като в транс и това просто съкруши Рики.

Марк пристъпи покрай нея и опря пистолета си в главата му:

— Да не си мръднал!