Дъщерите на Костотрошача

33

Мирисът на камфор се примеси с миризмата на газ от пламъчето на лампата, която гореше вече дълги часове. Бетани лежеше, свита на кълбо върху хлътналия дюшек, вперила поглед в тънките пролуки светлина, които процеждаха сивкав здрач в клетката й.

Виждаше странните дървени блокчета, които оформяха нещо като кръст на стената, и разсеяно се чудеше за какво ли е предназначено това съоръжение. Само че съзнанието й вече не съумяваше с лекота да сглобява отделните парченца.

От колко време беше в това мазе? Пет или шест дни? Може би повече. Беше минал поне един ден, откакто Алвин Финч, Костотрошача, й се беше представил. След като той си тръгна, тя остана сама със страха си и вече цяла вечност се бореше с мисълта, че е просто въпрос на време, преди той да започне да й троши костите една по една.

Странно как един-единствен случай може да обърне с главата надолу цялото разбиране на човек за живота. Как тъкмо планираш да заминеш за Ню Йорк, за да се усмихваш пред камерата, а на следващата седмица смяташ за глупак всеки, който пропилява дори миг от живота си, за да направи впечатление на другите по каквато и да било причина.

Но не ти ли е интересно как да направиш впечатление на Алвин?

Е, ако опитът да оцелееш в света на Алвин наричаме старание да му направиш впечатление, тогава да, може би щеше да се опита да му направи впечатление.

Мисълта пропълзя в съзнанието й и после изчезна, а Бетани се помъчи да я върне, но не успя. Беше нещо свързано с опита й да впечатли Алвин.

Да, точно така, интересно как можеше да направи впечатление на Алвин. Или на Сатаната, Костотрошача, или както там искаше да го наричат.

Онова, което Бетани беше научила, докато лежеше в мрака без храна, без вода и дори и без гърне, в което да се изпишка, беше, че тук долу е безпомощна. Абсолютно и напълно безпомощна и неспособна да промени каквото и да било.

Нямаше спасителен договор с Ню Йорк.

Нямаше ФБР.

Нямаше баща, който да й се притече на помощ.

Нямаше и майка, която да направи нещо повече от това да крещи на всички, че не правят достатъчно, за да намерят нейната дъщеря модел, която щеше да стане прочута, за бога! Въпреки това, майка й беше единственият човек, на когото дължеше живота си, затова тя й липсваше. Какво ли не би дала да чуе някоя цинична и остра забележка от устата й в момента.

Струваше й се направо неприлично да размишлява дали ще й липсва да бъде мажоретка — тази тревога й приличаше на дребна хлебарка, която обикаля покрай настоящата й реалност и само безполезно я разсейва.

Видя една хлебарка да се катери по стената.

Другото нещо, което Бетани установи, беше колко дълбоко я наранява провалът на баща й. Можеше да се каже, че дори ненавиждаше Райън повече от всекиго, задето не се беше справил както трябва с ролята си на баща. Баща й беше само един. А къде беше той, когато тя имаше нужда от него? Само повтаряше колко много иска да й бъде баща, а къде беше?

Баща й не й помагаше повече от Бог. Ще бъда тук, ще бъда тук, ще бъда тук, обаче всъщност никога, никога, никога не беше до нея. Дори преподавателят по теология в училище не вярваше истински, че Бог е способен да я избави от труден ден, камо ли от пъкъла на Сатаната.

Какво не би дала да можеше да разчита на огромен и прекрасен Бог, който да се пресегне надолу, да запокити Алвин настрани, да я вдигне и да я притисне към гърдите си. Ами ако имаше такова нещо? Баща й се беше провалил, но пък може би Бог щеше да я спаси?

Тази мисъл я изпълни с давещо желание и Бетани дори отправи шепнешком една молитва към тавана.

Но там видя единствено корените, които се виеха като змии в мрака. Никакъв гръм. Никой, който да я обича. Никакъв баща.

Не, истината беше, че единствено Алвин Финч би могъл да спаси кльощавия й непотребен задник. Алвин Финч и Бетани Еванс, само тези двамата имаха значение сега.

Поради тази причина той й се струваше странно привлекателен. В света на Алвин козовете държеше Алвин. Единственият начин да печелиш в света на Алвин беше да играеш играта на Алвин и да спечелиш някои от козовете.

Както казваше Селин: „Ако искаш да се издигнеш в света, трябва да играеш по правилата на света“. Самата Селин точно това и правеше.

В този свят Алвин беше колкото Сатана, за какъвто се оповестяваше, толкова и ангел. И макар Бетани да се страхуваше от него, прекрасно съзнаваше и неговата сила да я спаси. Затова сега, докато часовете се нижеха мъчително бавно, тя се улови, че иска той да се върне.

Смяташе, че го разбира почти толкова, колкото вече разбираше самата себе си, а това, честно казано, не беше много.

Странно, схващаше, че чувствата й са манипулирани, но това не й помагаше да ги преодолее. Тъй като беше дъщеря на офицер от военното разузнаване, главата й беше пълна с историите, които Райън разказваше, когато си беше у дома. Бетани знаеше за Стокхолмския синдром — силна социопатична реакция на сериозна травма, която обикновено се изразява в старанието на жертвите да се отъждествят с похитителите си и дори да застанат на тяхна страна.

Преди време Райън й беше разказвал за проект или за операция, наречена „Червената килия“, в който участвал. Служителите от разузнаването влизали в ролята на терористи, отвличали група юнкери и в продължение на дванайсет часа ги подлагали на психически тормоз. Юнкерите започнали да дават признаци на психически срив още на шестия час от изпитанието.

Страдащите от Стокхолмски синдром пък отчаяно се опитват да заприличат на своите похитители. Райън твърдеше, че в по-малък мащаб този синдром е причината германците да последват Хитлер. Синдромът можеше да накара всеки човек да пожертва собствените си убеждения, без да съзнава, че го прави, за да бъде приет, да бъде желан.

Целият свят страдаше от Стокхолмски синдром.

Бетани усещаше, че й се случва нещо подобно, но съзнанието, че си безполезен, не ти придава стойност, както съзнанието, че си пленник, не те прави свободен.

Предвид този избор, тя или щеше да пререже гърлото на Алвин, или щеше да му благодари, зависи дали е нормална, или не. Да пререже гърлото му беше нещо нормално, много нормално.

Да му благодари с кротка целувка беше всичко освен нормално. Е, в такъв случай тя ненормална ли беше? Наистина ли беше стигнала чак дотам?

Да. Да, беше. Защото на моменти наистина беше готова на всичко, за да се хареса на Алвин. Както и в момента той не й се струваше чак толкова лош, не съвсем. Особено като си помисли каква беше алтернативата — да й натроши костите — Алвин изобщо не й се струваше лош. Вече беше демонстрирал милостта си към нея, нали? Или пък тя само си…

Ключалката изщрака тихо и Бетани сепнато седна в леглото. Вратата се отвори.

Тя гледаше, шокирана от внезапната поява на Алвин Финч, който се запъти към лампата и я запали, без да си направи труда да затвори вратата зад гърба си. Не че не можеше да прекъсне всеки неин опит за бягство само с две крачки…

Застана срещу нея без риза, поемащ дълги и шумни глътки въздух. Кожата му имаше цвета на разредено мляко, беше гладка като коприна и с бледи следи от вените по гръдния му кош. Черен колан придържаше памучните му панталони и беше пристегнат здраво точно под пъпа, малко по-високо, отколкото Бетани беше свикнала да вижда, освен при по-възрастните мъже, а Алвин не беше възрастен.

Носеше черни обувки, току-що лъснати.

Даде си сметка, че Алвин се фука. Похитителят й явно имаше достатъчно високо мнение за нея, за да положи известно старание да я впечатли. Последният път беше успяла да засегне някаква струна у него, може би го беше изненадала със смелостта си. Нищо друго не й хрумваше.

Окуражена, Бетани усети странен подтик да се втурне и да го прегърне. Чудовище или не, само той имаше властта да я спаси. Това беше неговата бърлога. Все още не можеше да види хлътналите му очи, обаче си представяше, че той я оглежда с благо желание. Но пък можеше и да гледа строго. Той знаеше какво иска.

Алвин се върна до вратата, заключи я и пак доближи Бетани.

— Ще се изправиш ли, ако обичаш?

Да се изправи ли!

Тя спусна крака от леглото и се изправи, почерпила сила от адреналина, който рукна по вените й.

— Би ли застанала в средата на стаята?

Подчини се. Той бавно мина зад нея. После я заобиколи отляво. Ръцете му внимателно вдигнаха фланелката й и той се взря за няколко секунди в голото й тяло, после смъкна дрехата надолу. Усещаше аромата на лосиона му и усети как свежият мирис я привлича.

Нямаше откъде да разбере колко дълго щеше да остане той този път. Можеше просто да я наглежда и после да я остави насаме с нейната празнота. Не можеше да му позволи да го направи, не отново.

Алвин спря пред нея, гол до кръста.

— Ти си много специално момиче — каза той.

— Да, знам — отговори тя, търсейки подходящите думи. Не виждаше и не разсъждаваше ясно, затова отговаряше така, както мислеше по време на кошмарите си. — Знам, че си наранен. Убил си майка си, понеже си страдал, задето не си толкова красив като нея. Затова си убил и другите момичета.

Той стоеше неподвижно. Но вече виждаше очите му и в тях нямаше отричане. Само онези две бездънни черни ями.

— Аз съм различна, Алвин. Аз приличам по-скоро на теб. Аз съм единственото хубаво нещо, което можеш да имаш. Аз мога да живея в твоя свят, можем да бъдем заедно.

Той отново не отговори, затова Бетани пристъпи напред и пресегна към дясната му ръка. Докосна пръстите му. Хвана ръката и я придърпа към себе си. Допря я до корема си.

— Това ли искаш? Ммм? — каза го тихичко и съвсем непосредствено, понеже знаеше, че с радост би паднала в обятията му, само и само да се избави от безпомощното си пленничество. — Ти не искаш да ме нараниш, Алвин. Искаш да ме обичаш.

Бетани вдигна блузата си и постави студената му трепереща ръка на корема си.

— Аз мога да бъда твоя, изцяло твоя. И аз искам това, Алвин…

Той подържа лявата си ръка върху кожата й за миг, после я дръпна.

— Така ли би се отнесъл един баща с дъщеря си?

Разбира се! Тя продължаваше да гледа на света през собствените си очи. А през неговите тя беше дъщеря и той искаше да й бъде баща, нали й го каза. Колко глупаво от нейна страна да допусне, че той е мъж, който иска да бъде съблазнен.

Но въпреки това ставаше дума за съблазняване, макар и не за сексуално съблазняване. Алвин искаше да я подмами като свое дете. И искаше да бъде обичан, както дъщеря обича баща си. Бетани обаче не знаеше как се обича един баща. И от тази мисъл започна да изпада в паника.

Костотрошача стоеше изправен над нея, дишаше равномерно и не показваше с нищо, че е отвратен от Бетани.

— Виждаш ли, ето това е проблемът — каза той. — Всички бащи са лъжци и нито една дъщеря не знае какво означава всъщност да бъдеш обичана от баща. Или да обичаш баща.

— Тогава защо идваш тук без риза? — попита тя.

— Исках да те впечатля. Кожата ти много прилича на моята. Ние вече сме еднакви. Аз бих могъл да ти бъда баща, Бетани.

— Но ти ме объркваш. Как можеш да очакваш едно момиче да направи каквото искаш от него, ако изпращаш объркващи сигнали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами например, като влизаш тук с голи гърди, а прекрасно знаеш, че кожата ти е много красива. Или пък като си тръгваш, след като си ми обяснил колко много ти се иска да ми строшиш костите. Не мога да разбера дали ме обичаш, или ме мразиш.

— Защото едновременно те обичам и те мразя — отговори той и в гласа му имаше само неподправена искреност.

— Аз… аз си мислех, че ме харесваш.

— Така е. Но в същото време ми се иска да ти строша костите. Трудно ми е да седя в една стая с теб, и да не позволявам на желанието да ме завладее.

— Значи наистина искаш да ме убиеш? — провикна се тя.

Очите им се приковаха взаимно като в транс, докато накрая Костотрошача не отмести своите към вратата.

— Можеш ли да бъдеш искрена с мен? — попита той.

— Да.

— Ще се страхуваш ли да вървиш по улицата заедно с мен?

Искаше да му каже истината, затова се наложи да помисли.

Алвин отново я предизвика:

— Ще бъдеш ли признателна, ако аз съм до теб, за да те обичам и направлявам пред погледа на другите хора?

— Защо смяташ, че няма да бъда? — отговори тя. — Нали всички така правят? Преструват се на такива, каквито не са. Карат скъпите си коли и се обличат по последна мода. А всяка нощ си лягат с дявола!

— И аз ли съм такъв?

— Ти ми каза, че си Сатаната. Нали за такъв се мислиш?

Той отново се завъртя на пети и Бетани си помисли, че се е подразнил от дързостта й и от това, че го приема без умилкване. Това беше нейното предимство.

Пристъпи към него и постави ръка на рамото му.

— Ти вече си ми почти като баща, Алвин. В известен смисъл дори повече, отколкото някога е бил баща ми.

— Сериозно ли го казваш?

— Ти си способен да ме спасиш — каза тя. — Да ме закриляш. Нима това не е най-малкото, което може да стори един баща?

Той се понамръщи, после се приближи към дървените блокчета на стената и заговори тихо:

— Доведох го тук.

— Кого си довел?

Костотрошача прокара ръце по кръста.

— Човекът, който се преструваше на твой баща. Доведох го вчера.

— Бърт Уелш ли?

— Не. Него го убих, понеже беше лъжец. Доведох другия баща на лъжата.

Райън? Сърцето й спря за миг.

— Той те е изоставил, нали, Бетани? — Костотрошача се завъртя. — И сега си самичка. Затова ти го доведох.

— Ти… ти си довел Райън тук?

— Той е в предишната ти стая.

Сякаш я удари с юмрук. Райън тук?!

От една страна, не пожелаваше на никого да изпада в такова трудно положение. От друга страна си помисли, че Райън го заслужава повече от нея.

И фактът, че изобщо е способна да си помисли такова нещо, я смути повече, отколкото самата мисъл.

Но все пак, въпреки налудния транс, властващ в света на Алвин, където бе пленена, тя долавяше и известна правдивост в чувствата си.

— Виждам, че това те притеснява — отбеляза той.

— Ще го убиеш ли?

— Трябва ли?

— Не. Никой не заслужава да умре така.

— Не може да имаш двама бащи.

В крайна сметка за Алвин всичко се свеждаше до това. Да има дъщеря.

— Наистина ли е толкова важно за теб да имаш дъщеря? Не преиграваш ли малко?

Алвин Финч стоеше напълно неподвижен и отначало Бетани си помисли, че той не реагира, понеже е задала уместен въпрос. Но тогава забеляза колко здраво е стиснал зъби и че ръцете му треперят отстрани на тялото. Може би не говореше, защото се бореше със заливащите го вълни на ярост. Бетани не знаеше какво да каже или да направи, затова просто стоеше, докато той трепереше.

После Алвин се приближи до нея, хвана лявата й ръка, стисна розовия й пръст между своите и го счупи.

Пук.

Болката с писък се разля по дланта и нагоре по ръката й, но тя стисна зъби, впери поглед в него и не издаде нито звук.

Той пусна ръката й и се отдръпна.

— Съжалявам, но въпросът ти беше глупав.

Сълзи засмъдяха в очите й и се търкулнаха по бузите. Бетани обаче не откъсна поглед от него, твърдо решена да не издава страха си. Искаше й се да го попита как изобщо си въобразява, че може да й бъде баща, ако всеки път, когато се ядоса, ще й чупи по някоя кост. Но вместо това му се извини.

— Съжалявам.

— Прекалено е да молиш едно момиче да разбере защо обичта му е толкова важна за теб. Сега вече би трябвало да те убия.

— Тогава никога няма да разбереш какво е да имаш дъщеря — каза тя и обхвана счупения пръст със здравата си ръка.

Гърдите на мъжа вече бяха покрити с пот, примесена с лосион, която оставяше тънки бели следи докато се стичаше надолу по тялото му.

— Не би ли предпочела вместо теб да убия майка ти?

— Не. Ще ме заболи повече, отколкото ако ми строшиш костите. Ако искаш дъщеря, която умее да обича, не можеш да очакваш от мен да не обичам майка си.

— Наблюдавах майка ти. Тя е вещица. Моята майка също беше вещица.

— Което не означава, че можеш да я убиеш! — Усети как в гърлото й се гади от болка. Отдръпна се към леглото и седна, за да овладее шемета. — Не можеш да убиваш хора, защото им завиждаш за онова, което притежават.

— Мога да правя много повече, отколкото си мислиш. Такъв съм. Мъжът, който твърди, че ти е баща, не е бил до теб, когато си имала нужда от него. Аз никога не бих те изпуснал от поглед.

Разсъжденията му следваха собствена неотвратима вътрешна логика.

— Но това не означава, че Райън заслужава да умре.

— Само аз имам властта да дам живот на теб и на баща ти. Сега ти си в моя свят. — Той си пое дълбоко дъх, за да се овладее. — Ако не искаш да убия баща ти, тогава той трябва да престане да ти бъде баща, понеже може да имаш само един баща.

Бетани беше объркана от различните чувства, които се нижеха в изтощеното й съзнание. Ръката я болеше, а волята й се бореше да следва някаква логика.

— Искам да натроша твоите кости, искам да натроша и неговите кости — каза Костотрошача. — Мразя те, а баща ти мразя още повече, задето ти е баща. Но повече от тези две неща искам да ти бъда баща.

Тя преглътна мъчително, неспособна да проследи мисълта му.

— Какво искаш от мен?

— Искам да му причиниш болка. Както аз бих му причинил. А после искам да го прогониш, за да не се върне никога повече.

— Как… как очакваш да го направя?

— Както бих го направил аз.

— Не мога да правя каквото правиш ти.

— Вече можеш. Аз съм Сатаната, а ти си моята дъщеря. Сега ще бъдем честни един с друг.

— Ами ако не мога?

— Тогава ще постъпя както винаги. И бездруго може би така е най-добре.

Бетани не знаеше как да реагира на онова, което предлагаше Алвин. Би могла да изрази възмущението си, но след шест дни в тази дупка дори възмущението й беше примесено с желание да му достави удоволствие. Можеше да спори с него, обаче не искаше да гневи единствения човек, който бе в състояние да я спаси.

Би могла да приеме условията му, но се съмняваше, че ще е способна да нарани когото и да било по каквато и да било причина. Със сигурност не и Райън. Той беше ужасен баща, но никой не заслужаваше такава съдба, освен може би самата тя.

Или пък Райън заслужаваше? Не, разбира се, че не.

— Може ли да ми дадеш малко вода и храна? — попита Бетани. — От много време не съм хапвала нищо.

Въпросът явно го свари неподготвен.

— Ако беше моя дъщеря, никога не бих допуснал да ти се случи това — отговори.

Беше се стъмнило. Райън Еванс го разбра, защото в стаята стана тъмно като в рог, третата нощ, откакто се беше събудил в тази стая. Значи, ако беше прав, вече два дни и половина се намираше в мазето на Костотрошача.

За втори път в рамките на три месеца го пленяваха и го държаха против волята му под земята. Само че мъжът, който го беше пленил, нямаше как да знае, че като го беше инжектирал с нещо, от което Райън се беше вцепенил напълно, но беше в съзнание, всъщност беше дал на пленника предимство.

Беше избягал от ареста, беше откраднал колата на един от пазачите и беше прелетял през Тексас като изхвръкнал от пъкъла прилеп, тласкан от най-силния прилив на чувства от началото на цялата тази лудост. Страхът, че няма да го вземат в плен, бе изчезнал в мига на удара. А дългото принудително чакане в каросерията на пикапа на Костотрошача му даде време да се изправи пред новото предизвикателство със същата съобразителност, която му беше помогнала да оцелее в пустинята.

Изтощен от липсата на сън, той заспа веднага щом го стовариха на леглото, и се събуди много часове по-късно, когато въздействието на успокоителното премина.

Огледа стаята внимателно, не откри евентуален път за бягство и се върна в леглото, където лежа почти неподвижно цели два дни, освен когато ставаше да пие вода от едно шише до вратата и да уринира в гърнето.

Почти неподвижно, защото се оказа неспособен да владее мъката си повече от няколко часа, после нещо в него се прекърши и той се разплака.

Гърдите му се затресоха, очите му се напълниха със сълзи и Райън не успя да прогони от съзнанието си образа на дъщеря си — Бетани, която обичаше повече, отколкото някога бе мислил, че е възможно.

Използва времето, за да премисли онова, което знаеше за живота й, и то се оказа престъпно малко. Най-ранният му спомен, свързан с нея, беше за едно бебе, увито в розово одеяло, което Селин купи в „Таргет“ една седмица преди да приключат с формалностите около осиновяването.

Замисли се за личицето в онова розово одеяло, за ръчичките, които махаха безпомощно във въздуха… сви се на леглото и се разплака. Разплака се, защото седмица по-късно беше заминал на двумесечна мисия.

Спомни си как веднъж Бетани беше влетяла вкъщи с ожулени колене и ръце, разплакана, след като беше паднала от кънките си. Раните бяха повърхностни, той само я беше потупал по гръбчето и я беше уверил, че така ще стане по-силна.

Само че насърчението му не премахна зачервеното й лице и присвитите очи, от които се стичаха сълзи. Това личице го преследваше сега, докато плачеше.

Ако можеше сега да върне времето назад, би се затичал към вратата, би вдигнал малкото ангелче на ръце и би го занесъл до мивката в кухнята, като през цялото време би го притискал в прегръдките си и би нашепвал, че всичко ще се оправи. Би превързал старателно незначителните й наранявания, а после би я завел в сладкарницата, за да се почерпят със сладолед, задето е толкова смела.

Мили боже, какво направих? Как може да съм бил толкова сляп?

Спомни си как скъпото му момиченце, тогава едва десетгодишно, беше влязло в кабинета му и го беше помолило да изиграят партия шах. Беше отсъствал две седмици — беше ходил на конференция в Норфък и тъкмо се бе прибрал изморен. Отговори й, както й отговаряше винаги. Може би по-късно.

Но така и не игра шах с нея. Нито веднъж!

Само да можеше да го направи сега! Едничка партия. Би продал всичко, което притежава, за да откупи онзи ден.

Райън ровеше в паметта си за спомени и трупаше болката, която идваше с тях. А после, когато не можеше да задържа в себе си толкова много мъка, се обръщаше на една страна и плачеше.

Това беше неговото покаяние. Бавно и мъчително режеше сърцето си, а тези спомени бяха солта, с която посипваше всяка рана.

После спомените му свършиха и това го разтревожи повече от самите спомени. Но накрая, след два дни, Райън най-сетне беше стигнал до своя горчив край, беше вкаменил спомените си и сега лежеше на леглото напълно неподвижен.

Обаче не бездействаше. Продължаваше да размишлява. Съобразяваше, контролираше, пестеше силата на волята си и решителността си за мига, който знаеше, че ще настъпи. Тогава щеше да се наложи да обърне гръб на чувствата и да направи каквото е нужно, за да спаси Бетани на всяка цена.

Съобразяваше и за пръв път се молеше. Умоляваше Бог да разбере болката му и да спаси дъщеря му. На всяка цена.

Защото за пръв път през живота си имаше чувството, че разбира какво е изпитал Бог. Сигурно се е чувствал като Райън, който се опитваше да спаси дъщеря си от Сатаната, решил да я направи свое дете, да натроши костите й, да прекърши духа й и да притежава нещо, което не му принадлежи.