Дъщерите на Костотрошача

21

Бетани се събуди от скърцането на метална врата, която се отваряше бавно. Или това, или пък беше вик, изтръгнал се от собственото й гърло като миналия път. Беше се събудила разплакана, но много объркана и не си бе дала сметка, че писъците, изпълващи стаята, са нейни, докато една муха не кацна на долната й устна. В мига, в който затвори уста, шумовете секнаха.

Този път обаче не плачеше. Този път беше чула отварянето на врата, можеше да се закълне. Костотрошача, ако наистина той я беше отвлякъл, най-накрая отново беше дошъл да я посети.

Примигна в полумрака и се взря към вратата.

Отворена. Отворена беше, нали? Сърцето й туптеше като лудо под тъничките ребра.

— Ехо?

Отдавна беше успяла да свали превръзката през очите си, може би преди повече от ден. Само че не й олекна. Не знаеше нищо повече от това, което й беше известно преди три дни, когато за пръв път се събуди на този циментов под.

Скърцането се чу отново — далечно, но много отчетливо. Бетани седна и се помъчи да види по-ясно през отворената врата. Коридорът отпред вероятно стигаше до други стаи, може би до още много стаи, и поне една от тези стаи имаше ръждясала метална врата, която сега се отваряше.

Или… или пък коридорът свършваше до бетонното стълбище, което водеше нагоре и навън към света, и някой току-що беше отворил вратата към свободата.

— Ехо?

— Шшшшт…

Неволна тръпка пробяга по костите й. Някой току-що й беше изшъткал да мълчи!

— Кой е там? — прошепна тя.

— Шшшшшт…

Това беше първият шум, издаден от човек, който Бетани чуваше от един ден, и той я изпълни с достатъчно надежда, че пулсът й да се ускори.

— Кажи ми нещо — настоя тя. — Кой си ти?

— Шшшт, шшшт, шшшт.

Не знаеше дали да се ужасява, или да се чувства насърчена. Но сега, вече напълно нащрек, осъзна, че шумът не може да е от друг затворник или от човек, който идва да я спаси. Ако беше така, вече щяха да са й го обяснили.

А вместо това чуваше само това приглушено „шшшт“…

Пое си голяма глътка въздух и се успокои. Емоциите й бяха тръгнали по пътечка, която извиваше, спускаше се и се извисяваше до най-високия връх, преди отново Бетани да се озове запокитена в дълбока долина. И всичко това в пълна изолация, без никакво друго човешко същество, което да й помага по време на пътуването.

Разрида се, плака.

Развика се, крещя на стената, докато не прегракна.

Умоляваше. Спореше. Ругаеше и проклинаше, и наричаше мрака с всяко обидно име, което й хрумна.

Спа и после отново плака, но най-вече постепенно осъзна, че вече е мъртва. Ако властите все още не я бяха намерили, може би никога нямаше да успеят да я открият, поне не и в срока, в който Костотрошача искаше тя да бъде открита.

Бетани стисна зъби и овладя треперещите си челюсти. Ако никой нямаше да й се притече на помощ, тогава животът й зависеше от собствената й способност да повлияе на човека, който я беше отвлякъл.

Но за да го постигне, трябваше да може да говори с непознатия, който я беше измъкнал от леглото. Представата за бялото му лице и вперените в нея яркосини очи я преследваше, но сега вече искаше да го види, да му се противопостави. Всичко друго, само не самота и неведение.

— Ти си Костотрошача, нали? Ще изпочупиш костите ми, защото ме мразиш. Или пък мразиш майка ми или баща ми. Или просто си душевноболен и правиш това, дори без да го осъзнаваш. Така или иначе, мисля, че това ме сполетя, понеже мразя майка си и баща си…

Сянка прекоси коридора точно зад вратата.

— Надявах се да поговорим, преди да ми натрошиш костите…

От тъмното се протегна ръка, стисна бравата на вратата и бавно я затвори.

— Добре, така да е — каза Бетани.

Вратата се затвори.

Нечии стъпки се отдалечиха. След малко някаква далечна врата издрънча, затвори се и Бетани отново потъна в самота.

Едва тогава осъзна, че нещо се е променило. Ръцете й бяха отстрани на тялото, свободни. Тъмничарят й беше влязъл, докато е спала, и я беше развързал, така ли?

Бързо понечи да се изправи, но се строполи под собствената си тежест, преди да успее да стъпи здраво на крака. Главата й пулсираше и гърбът й пареше от болка, но се почувства изпълнена с енергия и с надежда, лека като перце.

Помогна си да се изправи и застана насред стаята възможно най-стабилно. Гърнето беше в ъгъла и тя успя да го използва, без да се изцапа. Никога преди изпразването на пикочния мехур не й беше носило такова облекчение.

Натисна бравата на вратата и установи, че е заключена, както и очакваше. Освен гърнето и бравата, единственият друг предмет в стаята беше металното легло. Най-обикновена пружина с тънък дюшек.

През пукнатините в ъгъла се процеждаше светлина. Ако долепеше устни до тях и изкрещеше, някой минувач би могъл да я чуе. Съмняваше се обаче, че човекът, който й беше причинил всичко това, ще прояви такава небрежност.

Много бавно обиколи стаята веднъж, после седна на леглото. Пружините изскърцаха тихичко, после в стаята отново настана тишина.

Така… засега костите не я боляха. Какво значение имаше, скоро така или иначе щяха да изпитат цялата възможна болка.

Легна и качи краката си върху леглото. В бетонния таван се бяха вдълбали стари изсъхнали лози. Пробяга гущерче, което я изгледа с вирната глава.

Не можеше да избяга. Беше я развързал, готвейки се за следващата стъпка. Единствената й надежда беше да го разбере и да му помогне да постигне каквото иска. Той търсеше нещо. Някакво удовлетворение, възмездие — имаше мисия, някаква задача, която беше длъжен да изпълни.

Бетани беше средството, с което той щеше да постигне нещо много важно за себе си. Тя трябваше да открие кое е то и да му помогне да го постигне, за да остане жива.

Вдигна ръка и се загледа в тънката червена линия на китката, където се беше порязала онази нощ. Догади й се, когато я видя сега. Съвсем мъничко, толкова мъничко, колкото тази чертичка, тя го разбираше.

Костотрошача беше просто по-усъвършенствано нейно копие.

Бетани свали ръка и потръпна.

Според Рики кризисният щаб в бюрото на ФБР в Остин беше доста умърлушен. Агентите продължаваха да се тълпят около картите по стените и да разговарят сериозно по телефоните си, разглеждайки всяка следа с вниманието, на което бяха обучени. По масите и бюрата бяха пръснати папки, хората бяха запретнали ръкави, тук-там се виждаха картонени кутии с наполовина изядена китайска храна — все следи от последните четирийсет и осем часа, които бяха изтощили всички до краен предел.

Обаче всичко беше напразно. Нищичко. Не разполагаха с нито една солидна следа относно местоположението на Костотрошача, след като той отправи посланието си по радиото преди два дни и после изчезна.

Рики прекара цял час с Брент Стайлс, Вики Сандбърг и Пол Джон, тримата служители в радиостанцията, която Райън беше избрал, за да отправи посланието си към света. Ясно бе, че самият той не се мисли за Костотрошача.

Всъщност, докато ги слушаше да описват своето петнайсетминутно изпитание, човек би си помислил, че Райън е симпатягата в тази работа. Рики прогони тези мисли и се съсредоточи над главната цел, независимо дали Райън беше виновен или невинен за отвличането на дъщеря си.

И в двата случая, той беше беглец, когото трябваше да намерят и да изправят пред правосъдието.

Вратата се отвори и влезе Марк заедно с отец Хортънс, психиатъра, който лекуваше Райън по нареждане на военните. Рики въздъхна и прекоси стаята към кабинета на Марк. Последва ги вътре и затвори вратата зад гърба си.

— Благодаря ви, че дойдохте, докторе. Или да ви наричам „отче“?

— И двете може. — Той седна на един от столовете встрани и преметна крак връз крак.

— Знам, че обсъдихме всичко по телефона, но понеже явно никак не напредваме, исках да чуя мнението ви за записа.

— Както ви казах, няма проблем. От флота ме инструктираха да ви съдействам изцяло, като се има предвид колко съкрушително може да се отрази на имиджа им цялата история. Ще направя всичко по силите си.

Рики погледна към Марк, който се стовари тежко върху бюрото си.

— Нищо? — попита тя.

Той отговаряше за връзката с различните щатски и градски агенти, присъединили се към издирването, което протичаше през изминалите два дни.

— Нищичко.

Тя се свъси и погледна свещеника.

— Резултатът е равен. Вашият пациент се оказва доста изобретателен скитник, отче.

— Това учудва ли ви? Той е обучен разузнавач и контраразузнавач. Плащат му, за да надхитрява и заблуждава противника си на всяка стъпка. Чели сте досието му. Капитан Еванс е един от най-добрите.

— Очевидно. Сигурна съм, че сте чували това — каза тя и отиде до касетофона върху шкафа. — Човек трябва да е мъртъв, за да не го е чул през последните дни. Но искам да го изслушате внимателно, преди да ви задам няколко въпроса.

— Разбира се.

Тя натисна копчето. Някакво съскане предшестваше гласа:

Натисна паузата:

— Според повечето хора той разговаря със самия себе си, докторе. Вие как мислите?

Хортънс се загледа през прозореца, за миг потънал в мислите си.

— Възможно е. Класически случай на множествено личностно разстройство. Отключено вследствие на изключително силно травмиращо преживяване. Със сигурност не е имал много самоличности преди последното си премеждие в пустинята…

— Искате да кажете, че той е знаел какви ги е вършил преди две години като Костотрошача, и това е било така до заминаването му на последната мисия в Ирак.

— Може би. Във всеки случай ако се е прекършил, това трябва да е станало там, в пустинята. Райън вече не помни, че е бил Костотрошача.

— Значи вече играе и двете роли — на похитител и на баща. Всъщност играе сам със себе си.

— Да, възможно е. Казах ви го и по телефона.

— Така е. Като терапевт на Райън вие сигурно го познавате по-добре от всеки друг. Когато чухте гласа на записа, какъв извод си направихте? Интересува ме инстинктивната ви реакция, отче.

Благите кафяви очи на Хортънс примигнаха.

— Трудно ми е да кажа, агент Валънтайн.

— Но ако трябва да отгатнете? Ако животът на дъщеря ви зависи от вашата догадка?

— Тогава ще кажа „не“.

— Не, той се преструва, или не, той не е Костотрошача?

— Нито се преструва, нито е Костотрошача — отговори Хортънс.

Тя изчака няколко секунди твърдението му да бъде асимилирано.

— Разполагаме с множество улики, че той е отвлякъл собствената си дъщеря, отче — обади се Марк.

Психиатърът кимна към телефонния секретар:

— Пуснете и останалото.

Рики освободи копчето на паузата.

И после:

— Разберете, че множественото личностно разстройство не е някаква строго конкретна диагноза и аз разбирам изкушението да бъде приписана на Райън — така ще се намери отговор на много въпроси. Обаче човекът, когото лекувах, беше просто разстроен баща, който тъкмо осъзнаваше, че не е единственият виновник за провала си като баща. Нито веднъж не излезе от ролята на тази личност, докато го лекувах. На този запис чувам същия човек, тласнат към предишното си състояние от откритието, че дъщеря му, която обича повече от собствения си живот, е в ръцете на убиец. Той е отчаян човек, способен един бог знае на какво, но според мен не е раздвоен.

— На Уелш много ще му хареса — промърмори Марк.

— Просто такова е мнението ми — заяви Хортънс. — Сигурен съм, че ще намерите други специалисти, които да го оспорят. А при повече данни самият аз бих могъл да променя мнението си.

— Но ако имате право — намеси се Рики, — значи става дума за престъпление от страст, а не за нещо планирано.

— Не, той го е планирал. Обаче хора като Райън Еванс не се нуждаят от много време, за да съставят план. Те мислят добре в крачка. Бих казал, че си имате работа с един много отчаян баща, който играе по свирката на убиеца в името на дъщеря си.

— А последното твърдение?

— Където е домът им? — повтори той въпросително изречението от записа.

— Говори ли ви нещо?

— Не. Явно убиецът е бил във връзка с него.

— Твърдеше, че убиецът му е оставил съобщение, обаче в апартамента му не открихме телефонен секретар.

— Така ли? Аз непрекъснато му оставях съобщения.

— Значи го е взел със себе си.

Цяла група криминолози от ФБР бяха прекарали в апартамента шест часа и го бяха преобърнали с краката нагоре, без да намерят нищо важно. От лабораторията бяха потвърдили многобройни интересни подробности, които допълваха профила му като човек, който яде месо, обича кафе и зърнена закуска „Лъки Чармс“, носи боксерки „Армани Ексчейндж“, често сменя спалното си бельо и чете книги за външна политика за развлечение. Обаче нищо в апартамента не им помогна да разберат по-добре човека, отвлякъл собствената си дъщеря, след като беше убил жестоко седем млади жени в ролята си на Костотрошача.

— На секретаря е записан гласът на убиеца — обясни Хортънс. — Това е единствената му осезаема връзка с човека, при когото е дъщеря му. И аз бих го взел.

— А къде бихте отишли? — попита Рики. — Ако бяхте на мястото на Райън?

— Невъзможно е да отговоря. Зависи кои са те. Къде е домът им. Дом или бърлога, дом на повече от едно нещо, но какво? На жертвите?

— Разговаряли ли сте някога за летене?

— Моля?

— „Преди да ме застрелят и да ме свалят от небето“ — сви рамене Рики. — Съзнавам, че налучквам, но само с това разполагаме.

— Птици? — предположи Хортънс.

— Какви птици?

Той обаче само вдигна рамене.

Рики се изправи и се приближи до прозореца.

— Сигурна съм, че ако се сетите още нещо, ще ни се обадите, нали отче?

— Разбира се.

Тя се върна обратно.

— Може би вие сте единственият човек, на когото той има доверие.

— Вероятно сте права.

— А вие имате ли му доверие, отче?

Той се позамисли и се свъси:

— Убеден съм, че ще направи всичко, което го задължава обичта, за да спаси дъщеря си.

— Е, времето му изтича.

— Защо го казвате?

— Съобщи ни, че убиецът му е дал седем дни. Остават му още четири.

Свещеникът, който беше и психиатър, примигна.

— Наистина ли? Като седемте дни на Сътворението?

— Бих казала, че това е по-скоро обратно на Сътворението.

— Костотрошача играе ролята на Луцифер.

— О? Тогава какъв е Райън?

— Допускам, че в крайна сметка ще разберем, нали? Колко далеч ще стигне Бог, за да спаси своето чедо?

— Не толкова далеч, колкото ще стигне Луцифер, за да похити това дете — отговори Рики.

— О?

— Несъмнено добрият Бог би си поставил ограничение. От друга страна, съмнявам се, че Луцифер би го сторил.

Свещеникът кимна бавно.

— Райън не е Бог. Той е баща, изгубил детето си.

— А нима Бог не е?