Дъщерите на Костотрошача

38

Три мисли барабаняха в главата на Райън, докато тичаше обратно към постройката. Първата беше, че е спасил Бетани. Другите седем дъщери бяха загинали бързо, умъртвени от ръката на Костотрошача, но като беше дал на Алвин Финч още една мишена, към която да насочи садистичната си ярост, Райън беше спасил живота на дъщеря си.

Втората мисъл беше, че дъщеря му несъмнено е възприела играта на Алвин Финч, защото е била заслепена от неговия свят и не е виждала алтернативата. Класически стокхолмски синдром.

Третата му мисъл беше, че единственият начин да отърве дъщеря си, е да прекъсне влиянието на Алвин върху нея, а единственият начин да постигне това бе да го убие.

В крайна сметка само тази мисъл беше от значение — да го убие. Да убие изверга. Да убие Костотрошача. Да го съкруши, за да не може той никога повече да преследва нечия друга дъщеря в мрака.

Не беше сигурен как точно ще убие чудовището. Главата му не побираше как един човек със счупена пета и без оръжие, изтощен до краен предел след поредица от дни, през които не беше хапвал нито залък, ще успее да убие едър мъж като Алвин Финч.

Живей като баща на Бетани, или изобщо не живей. Убий, или ще бъдеш убит.

В този момент къщата изникна цялата пред очите му, но не се виждаше жив човек и Райън проумя, че всъщност няма да убива никого, понеже това бе светът на Трошача, а в света на Трошача убиваше Трошача.

Райън обаче не спря и дори не забави крачка, понеже Бетани беше в тази къща, а той беше нейният баща.

Той, а не Костотрошача. Той беше нейният баща.

Едва не изплака на глас, докато прекосяваше на бегом двора, но искрица здрав разум го спря и му напомни, че не може просто да нахлуе в къщата и да очаква Алвин Финч да се дръпне настрани и да го гледа безучастно как освобождава дъщеря си и я извежда от мазето.

Закова се на място на трийсетина крачки от входната врата, дишайки учестено и хрипливо. Дясното му стъпало пулсираше от пронизваща болка, но Райън не допусна това усещане да заеме каквото и да било място в мислите му. Закуцука по неравната пътека с ясното съзнание, че единственият му план е да убие Костотрошача.

Или да бъде убит.

От фасадата на къщата на дълги люспи се лющеше боя, някога бяла, и отдолу се виждаше гниещото дърво. Предната врата се крепеше само на една панта и висеше леко под ъгъл, тъй като и цялата къща беше наведена леко вдясно.

От дясната му страна се носеха бензинови изпарения. Хамбарът. Къщата още не беше полята. Алвин Финч явно още обикаляше вътре и отдаваше последна почит на тази пъклена постройка. Или пък беше в мазето при Бетани и я оковаваше.

За един кратък миг, докато се олюляваше към къщата, главата на Райън се проясни. Видя прозорците без стъкла, празния коридор отвъд входната врата, притъмняващото небе. Усети ветреца по лицето си и миризмата на бензин. За секунда се замисли дали да не спре и да се прокрадне по-прикрито.

Но чувствата му прогониха тази мисъл, той стисна ръждясалата брава, отвори вратата и влезе в къщата на Трошача.

Пантата изскърца, когато вратата се затвори зад гърба му и се захлопна в рамката. Обърна се надясно и пое бързо — не защото знаеше накъде води коридорът, а защото вече не беше тук, за да знае каквото и да било, беше тук да действа. Дъхът му излизаше на равномерни тласъци през ноздрите, ръцете му бяха стиснати в юмруци въпреки счупения палец.

Трябваше да има стълбище. Някъде имаше стълбище, което водеше надолу.

Вътрешността на къщата не беше в по-добро състояние от фасадата, но поне под нозете му имаше под, а под този под имаше мазе — само това го интересуваше в момента.

Зави в края на коридора, видя кухнята, видя отворената врата до стар ръждясал хладилник. Видя и отвора в стената отдясно и дървените перила, които се спускаха надолу.

Имаше и други подробности — мирисът на белина, изкривената снимка на петел на стената, стара готварска книга с подвързия на червени и бели квадратчета.

Но тук беше и вратата, отворена към мазето, затова Райън мигом се озова насред кухнята.

Подът се движеше под краката му и Райън съзнаваше, че ако Алвин е точно под него, вече е чул паянтовите дъски да се мърдат. Скърцащата панта и затръшването на вратата, а сега и протестът на издайническия под само го тласнаха към по-решителни действия.

Вече знаеха за него. Вече нямаше шанс да надхитри Костотрошача. Райън можеше да противопостави само гнева си на човека, който беше строшил костите на дъщеря му и беше покварил мислите й.

Райън тъкмо се канеше да слезе по стълбите, когато го спря едно изображение, което забеляза през отворената врата до хладилника. Вратата водеше в спалня с легло. А върху стената над това легло висяха снимки, които вледениха кръвта му. Не можеше да сбърка черно-бялата снимка на Бетани, застанала до прозореца на стаята си в къщата в Остин. Този ненормалник я беше следил и я беше снимал с вариообектив?

До трофея му се мъдреше изрезка от вестник: Костотрошача отвлича поредната си жертва.

До по-голямата снимка беше забодена друга. Стара и пожълтяла фотография с диагонална гънка през горния ляв ъгъл. Дори от това разстояние Райън позна детето с пълни бузки, което се беше ухилило широко.

Това също беше Бетани. Като съвсем мъничка.

Райън примигна. Влезе в стаята и се вторачи към стената като омагьосан. Съзнаваше, че би трябвало да хукне надолу по стълбите. Знаеше, че всеки момент Трошача можеше да го нападне в гръб и да стовари тежкия чук върху главата му. Знаеше, че е дошъл да убива или да бъде убит.

Но знаеше и нещо друго, което в момента го парализираше. На снимката беше неговото дете, неговата Бетани, неговото ангелче, само че тази снимка беше направена… преди да я бе осиновил!

Никога не беше виждал снимката. Трошача не я беше снимал в тяхната къща. Тогава къде я беше намерил? И защо висеше на стената му? По-голямата снимка на Бетани от последната година имаше обяснение. Но по-малката стара снимка направо бръкна в гърдите на Райън и стисна сърцето му в юмрук.

Райън заобиколи леглото като сомнамбул, омагьосан от снимката. Застана пред нея и вдигна ръка към стената. Прокара пръсти по изображението на Бетани като невинно ангелче, глупавичко усмихнато. Към снимката с кламер беше прищипан плик, адресиран до пощенска кутия.

Пощенската марка беше едва отпреди месец. Значи Трошача беше получил тази снимка само преди трийсет дни?

В гърлото му вече се беше образувала буца, но сега усети и още нещо. Гадене.

Останалата част от стаята беше съвсем обикновена, обаче леглото беше застлано с бели чаршафи, а четири дебели колкото ръката му наполовина изгорели свещи бяха поставени върху стара тоалетка. Трошача беше спал тук. Беше лежал тук и си беше мечтал да стане баща на Бетани.

Райън свали снимката от стената. Пликът полетя и падна на пода.

Какво значение можеше да има, че е намерил бебешка снимка на Бетани в стаята на това чудовище. Не, това… това не беше редно. Не, не, не, това просто не можеше…

Обърна малката снимка и се вторачи в бележката, надраскана с прясно синьо мастило.

Името беше зачертано с червена линия. Райън не можеше да успокои треперещите си ръце, но трябваше да прочете бележката отново, защото не беше сигурен, че е схванал думите правилно. Това беше грешка. Трябваше да прочете бележката отново.

Стисна снимката с две ръце и отново прочете текста. Не можеше да бъде, не и неговото ангелче, не може да е създадена от този…

Заля го вълна от отвращение. Осъзна, че е престанал да диша, и си пое въздух на шумни и задъхани глътки. Гаденето, което беше усетил преди малко, се надигна през гърлото му и той не успя да го овладее. Коремът му обаче беше празен, затова напъните не доведоха до нищо друго, освен че насълзиха очите и разкривиха тялото му.

Бетани беше биологична дъщеря на Алвин… Излиза, че той беше установил този факт едва неотдавна и беше тръгнал да я търси. Освен това беше толкова склонен да й натроши костите, колкото и да я обича, понеже в извратеното съзнание на Костотрошача тези две неща бяха свързани.

В този момент Райън изгуби здравия си разум. Едва не кресна от ярост. При други обстоятелства мисълта, че Бетани е създадена от човека в мазето, би го накарала да размаже стъклото на прозореца и да окървави ръцете си, да разруши стените, за да излее яростта си срещу цялата тази несправедливост.

Само че в този миг дъщерята на Костотрошача, която вече беше дъщеря на Райън, стоеше свита от страх в мазето и му продаваше душата си!

Все още стиснал снимката между пръстите си, той скочи от леглото и изхвърча от стаята, без да дава и пет пари, че ще издаде присъствието си.

Хвана се за стената на върха на стълбището, завъртя се през рамката на вратата и се понесе по бетонните стъпала, построени като част от основата на сградата. Надолу в мрака. С всяка стъпка усещаше, че краят приближава. Това беше светът на Трошача, където Трошача убиваше. Тази ясна мисъл обаче не го спря.

Тук беше Бетани, пленена от бащата на лъжата.

Стаята, в която Райън беше стоял като пленник, се намираше в края на коридора, а вратата й беше отворена към пустия мрак. Стаята на Бетани беше в другия, срещуположния край.

Стигна до най-долното стъпало, преметна се през парапета и спря. Празният коридор водеше до същата врата, през която го беше избутал Трошача. Вратата на стаята на Бетани беше отворена и отвътре се разливаше оранжева светлина.

Чакаха го. Сърцето на Райън се срина в гърдите. Костотрошача го чакаше, за да изпълни обещанието си.

Или пък вече бяха заминали по някакъв друг път отзад.

Пусна парапета, пъхна снимката под колана си и закуцука по коридора със замъглено от гняв и от страх за Бетани съзнание.

Беше по средата на коридора, когато чу гласа. Гласът на Костотрошача. Нисък и благ глас, който се смеси с кънтенето на детски ридания в главата на Райън.

— Много ти отива.

Райън прекоси последните десет метра, неспособен да разсъждава. И после застана на прага на отворената врата и огледа стаята с кръста на стената.

Обхвана цялата сцена като един кадър, който съзнанието му беше проучвало дълги секунди, а не само в онзи конкретен миг, който му отне, за да схване какво точно вижда.

Алвин Финч стоеше без риза, обърнал към Райън белезникавия си гръб и закриваше гледката му към Бетани. Беше толкова погълнат от обекта на завистта си, че дори не се обърна.

Останалата част от стаята си беше каквато я помнеше Райън — лампата висеше от един пирон в гредата на тавана. Леглото покрай отсрещната стена, сега празно, и до него нощното гърне. Чукът беше облегнат на кръста, а голямата му стоманена глава почиваше върху бетона.

— Майка ми беше ниска — каза Алвин Финч. — След година-две ще ти стане.

Райън пристъпи и когато се премести, видя Бетани. Беше облечена с бяла булчинска рокля, поръбена с дантела и пожълтяла с времето.

— Искаш ли да докоснеш гърдите ми? — попита Алвин.

Яростта, която рукна по вените на Райън, бе като мощна вълна от горещ вятър в лицето му. При вида на бялото чудовище, което се наричаше Сатана, надвесено над дъщеря му, тутакси му се догади и Райън имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Не можеше да диша, не можеше да мисли, не можеше да помръдне.

Можеше само да трепери.

— Току-що се намазах с лосион — каза Алвин.

В този миг Бетани забеляза Райън и очите й трепнаха едва забележимо.

Райън също я изгледа в отговор.

Райън не беше сигурен защо, как и дори дали се движи, но се движеше. Ръмжейки и пъшкайки, той се хвърли към кръста на отсрещната стена.

С две ръце стисна дългата дръжка на чука и замахна с него още от пода, докато се извръщаше.

Втурна се към тях с див рев и засили чука, нагаждайки траекторията на стоманената глава възможно най-прецизно, като използва енергията, вече набрана със завъртането.

Трошача все още беше с гръб към него и сега се обръщаше слисан. Чукът се стовари отстрани на главата му със зловещо хрущене.

Остра болка прониза ръката на Райън. Усети как изпуска чука и той пада на бетонния под до Бетани. Противникът му го гледаше с изцъклени очи, изпъкнали върху окървавения от едната страна череп.

И тогава Алвин Финч, наричан още Костотрошача или Сатана, се килна наляво. Отскочи от кола насред стаята, шумно се удари в бетона до главата на чука и застина неподвижно.

За три дълги секунди Райън се взираше в силуета му, все още неспособен да повярва, че беше успял да го изненада. Собствената му лудост го беше убила. Ако не беше толкова маниакално решен да притежава нещо, което не му се полага, може би щеше да чуе приближаването на Райън.

А вместо това лежеше на пода, или мъртъв, или на прага на смъртта, а Райън не усещаше нищо, което дори смътно да напомня на угризения.

Бетани се взираше в него. Той погледна към чука в краката й, после отново към обърканите й очи. Да се свършва…

Заля го нова вълна от ярост. Чукът беше там, до краката на Бетани, а звярът, който я беше наранил, лежеше на пода. Райън искаше да кресне с пълно гърло на дъщеря си да вземе чука и да го стоварва върху главата на изверга отново и отново, докато не остане нито капка съмнение, че е наказан както трябва за своите прегрешения.

— Убий го — изхриптя той.

Но Бетани само го погледна. И продължаваше да стои като отпусната кукла, издокарана с булчинската рокля на майката на Алвин.

Райън разбра, че дори в този момент тя е подвластна на Костотрошача. Наистина беше дала на своя похитител част от себе си и сега трябваше да се пребори да си я върне. Гневът щеше да дойде по-късно.

— Ти се върна за мен — промълви Бетани. Без да откъсва поглед от него, вдигна роклята към раменете си и я свали. Тя се свлече на пода около краката й, но Бетани само стоеше по пижама и го гледаше, а Райън не беше сигурен дали е ядосана, или се радва. Лицето й бавно се разкриви и от очите й бликнаха сълзи. Раменете й се затресоха.

Буца заседна на гърлото му и той просто не бе в състояние да й каже колко я обича, макар да му се искаше само това.

Бетани погледна към падналото тяло отстрани, после отново вдигна очи към Райън и се разрида пронизително. Обзе го паника. Да не би тя да оплакваше смъртта му? Смъртта на Костотрошача?

Не! Не, Бетани, скъпа, не е така! Аз те спасих! Моля те, не плачи…

Бетани вдигна двете си ръце, запрепъва се напред и едва когато стигна до него, Райън разбра, че идва, за да я прегърне.

Той изстена, пристъпи напред и я притисна в обятията си. Тя обгърна тялото му с тънките си ръце и положи глава върху гърдите му.

— Благодаря ти — успя да прошепне. И отново прошепна напрегнато: — Благодаря ти. — Притискаше го с повече сила, отколкото човек би допуснал, че е възможно след продължителното й пленничество. И се разплака неудържимо.

— Съжалявам — каза той.

— Не! — проплака тя. — Не!

— Искам да ти бъда баща. Искам…

Бетани обгърна с ръце шията му и го целуна по бузата.

— Ти се върна за мен. Ти си моят баща и аз никога няма да те напусна.

Райън едва смогна да понесе това признание. Не беше в състояние да говори, само я притисна към себе си и се разплака в косата й.

Обаче още един звук се присъедини към техните гласно изречени угризения. Костотрошача изстена.

Звукът накара Бетани да подскочи.

Нима не беше мъртъв?

Райън бавно се извърна и впери поглед в лицето на Костотрошача. Очите му се местеха, стрелкаха се от Райън към Бетани и обратно. Черепът му беше строшен, но той явно беше в съзнание. А в сините му очи Райън видя колко упорито се е вкопчил в своето желание.

Остана неподвижен много дълго, за да може кръвта в жилите му да се разгорещи, бавно стискайки ръцете си в толкова стегнати юмруци, че ноктите се врязваха в дланта.

Костотрошача бе все още жив. А всяка похотлива глътка въздух на това чудовище ограбваше Райън от живот. Суровата проява на злината у този човек беше още по-отблъскваща сега, изразена в тези отвратително изцъклени очи, въпреки провала му да спечели дъщерята.

Райън изрева и сляпо се нахвърли върху Трошача.

Грабна го за панталона и ризата и го вдигна като тежкоатлет, стиснал щангата. Завъртя се с рев и затръшна тялото в стената.

Върху дървените трупчета.

Бетани се разпищя, шмугна се и хвана все още висящите от трупчетата въжета, с които преди бяха завързани ръцете и краката на Райън.

— Завържи го! — извика Райън. — Завържи го.

Тя хлипаше, докато го връзваше с насечени и бързи движения, омотавайки последователно въжето. Отне й броени секунди, през които Райън и Бетани бяха едно цяло, устремени към постигането на целта си.

Това беше достатъчно, за да му се доплаче.

Бетани отскочи назад и огледа ококорено Алвин Финч, който беше вързан за дървените блокчета. Райън го пусна и отстъпи назад. Тялото на мъжа провисна и после застина неподвижно, само гърдите му бавно се надигаха и спускаха.

Бетани грабна лампата от стената и подаде ръка на Райън:

— Да вървим.

Двамата излязоха заедно от стаята, олюлявайки се, и зарязаха Костотрошача на стената, неспособен да помръдне, но с поглед, изпълнен с жажда. Когато спря на прага и се обърна, Райън се помъчи да преодолее импулсивното си желание да грабне чука и за затвори тези очи веднъж завинаги.

— Хайде — подръпна го Бетани.

Закуцукаха по коридора и нагоре по стълбите, без да обелят и дума.

Тя остави вратата да се затръшне зад гърба им и примижа на светлината. Райън отново я хвана за ръка и я поведе бързо далеч от къщата, към пътя, към големия дъб, разперил дългите си клони над пътя. Спря и се обърна назад, все още неспособен да повярва, че наистина са избягали от чудовището.

Цвърчаха щурци. Тих ветрец шумолеше в клоните на дърветата над главите им. Старата полуразрушена къща се издигаше на светлината на залязващото слънце, тиха и спокойна, въпреки ужаса, който бе таила толкова много години. Напукани прозорци, изкривена врата, олющена боя — поредната къща далеч от оживените пътища, които се виеха безметежно из просторите на Тексас.

До него Бетани подсмръкна и захлипа. Мислите на Райън веднага се върнаха към детето, към дъщеря му, и за миг къщата като че ли изчезна. Сега значение имаше само Бетани.

Взе лампата от свободната й ръка и я остави на земята. После се обърна с лице към нея. И още неуспял да се извърне напълно, ръцете й се стрелнаха към шията му и тя силно го прегърна. Впи лицето си в шията му като пиявица, която пиеше живот в отчаяно мълчание.

Райън стоеше като парализиран. Бавно я обгърна с ръце и я притисна. Баща и дъщеря.

Вкопчиха се в живота като един човек, а Райън не помнеше някога да се е чувствал толкова признателен, толкова изпълнен с обич и толкова благословен, както сега, докато прегръщаше дъщеря си Бетани.

Следобедната жега ги задуши — желана пещ на обичта, разпалена от дългия и дълбок копнеж и от облекчението. Ако Райън получеше сърдечен разрив, поне щеше да е изживял живота си пълноценно дори и само заради тези няколко мига. Раят не би могъл да му донесе повече удовлетворение от онова, което вече изпълваше тялото и съзнанието му.

— Обичам те, татко — прошепна Бетани в шията му с треперещи устни. — Толкова те обичам.

Искаше му се да я отдалечи от себе си, за да може да я погледне в очите и да й каже, че не бива да изпитва никаква вина. Вината беше само негова. Никога повече нямаше да я изостави.

Но си даде сметка, че тя не се притиска към него, за да избяга от чувството за вина. Прегръщаше своя спасител, своя баща, човекът, който премести цели планини, за да я спаси.

И тогава му хрумна — те наистина бяха в рая. Не буквално, но съвсем истински. Той беше бащата, дошъл да спаси дъщеря си от пъкъла на Луцифер. Той беше бащата, който прегръщаше своето изумително дете.

— Никога няма да те изоставя, Бетани. Никога!

Райън не беше сигурен колко време се прегръщаха под величествените клони на дъба — времето или летеше, или пъплеше съвсем бавничко, не знаеше кое от двете. Постепенно цвърченето на щурците и шумоленето на листата отново станаха съвсем реални.

Бетани се отдръпна и нежно го целуна по бузата.

— Благодаря ти — прошепна тя.

В гърлото му все още имаше буца, но и бездруго не знаеше какво да каже.

Тя се обърна и погледна къщата, стиснала здраво ръката му. В главата на Райън нахлу образът на вързания за гредите долу Костотрошач. Мисълта, че бяха оставили този човек — звяра, Луцифер, който идваше от огнения пъкъл — жив. Как можаха да го направят?

Ами ако още беше жив? Ами ако успееше да избяга? Ами ако в стената имаше някакъв таен изход? Ами ако бащата на лъжата оживееше и отново се опиташе да отвлече дъщеря си?

Преглътна мъчително и ясно долови нарасналото бучене в ушите си.

— Ще ни намерят ли?

— Наблизо има път. Можем да стигнем дотам.

Само че тя не помръдна, не понечи да избяга. Дишането й се беше учестило, но ръцете й бяха съвсем спокойни.

— Мразя това място — каза Бетани.

— И аз го мразя.

Впериха поглед в къщата.

— Тази къща беше истински ад за мен. Ще ме преследва като призрак.

Да, помисли си той. А също и: Не, аз няма да допусна това да измъчва дъщеря ми.

— Тогава да изгори! — отсече Райън.

— Той е в мазето.

Райън се наведе, вдигна горящата лампа и тръгна към къщата, вбесен от мисълта, че все още не са приключили.

— Аз ще я изгоря. — Закуцука напред, изпълнен с решимост.

— Не! — провикна се Бетани. Хукна към него и стисна дръжката на лампата. Нима щеше да го спре? Изправена пред края на Костотрошача, нима не искаше гибелта му? Толкова дълбоко в съзнанието й бяха проникнали пипалата му, че…

— Аз ще я изгоря — каза тя.

Райън едва успя да овладее облекчението си.

Двамата се спогледаха разбиращо, после се обърнаха като един и с яростен крясък метнаха лампата в най-близкия прозорец.

Лампата се разби във вътрешната дървена стена и я опръска с газ, която избухна в пламъци. Наблюдаваха как огънят пропълзява в коридора, как близва покрива. Къщата лумна като кутия с прахан. Към небето се издигнаха стълбове пушек, та цял свят да ги види. Вече беше въпрос на време, преди да пристигнат властите.

— Отведи ме от този ад, татко — каза Бетани и се извърна.

Райън хвана ръката на дъщеря си и двамата заедно се отдалечиха от горящата къща.