Дъщерите на Костотрошача

20

Че интелигентността, знанието и мъдростта са сила, на която може да се разчита в един свят, разкъсван на парчета от училищни хулигани и тирани от третия свят, за Райън дойде като спасително откровение най-напред в шести клас.

Честно казано, чак до дванайсетата си година той си беше малко смотан. А Боби Кнуц правеше всичко по силите си да не му позволява да го забрави. Ръчкането в ребрата и по някой пердах от време на време на игралната площадка бяха част от живота на Райън, откакто се помнеше. Но Боби Кнуц и онези, с които движеше, просто бяха по-високи и по-яки.

Всъщност всеки глупак в училище разбираше, че семейството на Боби не прелива от добронамереност и не притежава богатства, за които всички жадуват. Баща му беше безработен пияница, а майка му не печелеше достатъчно като келнерка дори за да облича прилично сина си. Райън стигна до извода, че с мускули пари не се печелят.

Интелигентността, от друга страна, като тази на професорите и на всички, които работят в лъскавите сгради с офиси, носеше пари. Тогава Райън тихомълком и съвсем целенасочено започна да се оттегля от импулсивния, мъжкарски и незрял свят на американските тийнейджъри и вместо това се отдаде на по-престижния стремеж към знание.

Райън не беше изминал и два километра по булевард „Бартън Крийк“, след като избяга от къщата на Селин, когато здравомислието му се върна и категорично му заяви, че ако не се успокои и не разсъди сериозно като никога досега, заминава в затвора. А ако той отидеше в затвора, Бетани щеше да отиде в гроба.

Ясно и просто.

По някакъв странен начин той изпадна в същото положение, в което Калид се бе озовал в пустинята. Подобно на бащата от Близкия изток Райън реагираше, тласкан от любовта към детето си. Не беше способен да постъпи като Калид и да убива едни невинни хора заради други.

Тръпки го побиха от мисълта за такова нещо. Господ да му е на помощ. За пръв път след видяното в пустинята Райън бе в състояние да проумее скръбта на Калид от загубата на децата му.

Войната беше ад, съвсем буквално. А в момента Райън водеше война, нали? Беше съвсем същото. Единствената разлика беше, че след като беше страдал в Ирак, не искаше да пролива повече невинна кръв. Точка. Просто не можеше да го направи.

Пое си голяма глътка въздух, после още една и намали скоростта. Летящата тойота „Камри“ като нищо щеше да привлече вниманието.

Само че умът му продължи на високи обороти. Не беше нужно да е гений, за да си даде сметка, че здравата е загазил.

Току-що беше държал на прицел съпругата си, двама полицаи, прокурора и специалния агент от ФБР, натоварен с разследването на Костотрошача. И го беше направил, след като го попитаха дали не е възможно самият той да е Трошача. Налудничаво предположение, разбира се, но несъмнено то вече се бе затвърдило в главите им.

Беше държал на мушка тези петима човека, а след това беше избягал — проява на пълно отчаяние, защото и той като тях със сигурност знаеше, че не може да се измъкне. Въпреки това обаче избяга, след като попадна право в капана.

И което беше още по-зле, ясно им беше показал, че са му известни доста специални подробности, свързани със случая, които само Костотрошача би могъл да знае.

Нито една от тези подробности обаче не тревожеше Райън толкова, колкото факта, който мътеше разсъдъка му и спъваше усилието му да пусне в действие всичките си аналитични способности, докато бягаше по булевард „Бартън Крийк“, шейсет секунди след като остави Селин и другите с лице към стената: Бетани беше при Костотрошача.

Мисли, Райън. Пое си още една дълбока и пречистваща глътка въздух. Мисли.

Добре, трябваше да зареже колата. Сигурно щяха да завардят Бий Кейв Роуд и Саутуест Паркуей — двете главни улици към квартала. Освен това Саутуест Паркуей беше широка пътна артерия с много слабо движение — съвсем не най-добрата възможност за Райън да се изгуби незабелязано в трафика.

Той направи рязък завой с тойотата и ускори в обратната посока, отново мина покрай къщата и с облекчение видя, че онези не се качват по колите, за да го преследват. Не, бяха твърде умни, за да го направят. Най-вероятно говореха по телефона, поръчваха хеликоптери и блокираха улиците в квартала.

Райън зави надясно от булеварда и пое по лъкатушещия път между две долини, преди рязко да завие по частната алея на кънтри клуба „Лост Крийк“.

Влезе в паркинга, спря между един черен мерцедес и едно беемве и завъртя ключа на запалването.

Двигателят тихо изпръхтя и млъкна.

Ами сега?

Две неща: първо, на всяка цена трябваше да избегне ареста. Второ, трябваше да намери Костотрошача. И за двете се налагаше да остане съвършено спокоен и разсъдлив.

Втората възможност беше убягнала на закона — нямаше причина да смятат, че той ще успее в нещо, в което те се бяха провалили. Само че Трошача се бе свързал с Райън директно и може би дори искаше той да намери дъщеря си. Ако силите на закона се доближаха до тях прекалено близо преди Райън, онзи щеше да офейка. Което означаваше, че Райън не може да помогне на ФБР да намери Костотрошача.

Трябваше да го открие сам.

Райън погледна ръцете си, които трепереха на волана. Ето на̀, умът му се бе оттеглил в убежището на хладнокръвните разсъждения, но тялото му не се подчиняваше — така беше от срива му в пустинята.

Постави двете си ръце в скута.

Думите на Костотрошача отекнаха в главата му: „Където лети гарванът“. Изобщо не се досещаше какво може да означава тази завоалирана фраза, но с всеки шифър беше така на пръв поглед.

Или пък беше простичка загадка? Всъщност би могло да бъде и съвсем пряк ключ. Така или иначе, на път за Остин се беше опитал да го разгадае десетина пъти, направи го и сега, защото знаеше, че добросъвестното повторение е пътят към разшифроването на всички кодове.

Замисли се върху цялото съобщение. Във въздуха над него хеликоптер проряза въздуха, но той не му обърна внимание. Нямаше как да го видят под огромната бреза, под която беше паркирал.

На пръв поглед съобщението на Трошача изглеждаше просто. Отвлякох дъщеря ти и искам да видя дали ще я намериш. Ако не успееш за седем дни, ще я убия.

Казва се Бетани. Бетани, от еврейската дума Бет, означава моят Бог е обет или Божията клетва. Бетани е олицетворение на съвършеното божие творение.

Ти я създаде за седем дни. Седем дни са били нужни на Господ, за да изпълни обета си, наречен живот.

Сега ти давам същото време да я спасиш. Сега обаче съвършеното Божие творение е в беда, тя е в моя власт, защото е при мен, а не при Бог. Давам ти седем дни да я спасиш.

Последвай ме там, където лети гарванът… сам, татко.

Последвай ме… Искам да дойдеш ти, не ФБР или полицията.

Където лети гарванът… Където се събират черните птици, наречени гарвани. Където се събират хората, които ми напомнят на гарвани.

Или пък е нещо по-метафорично? Където лети гарванът може да означава в съзнанието, в мислите или пък високо в небето, на открито…

На открито. Във въздуха. Където всички те виждат. Последвай ме, където мога да те виждам. Ще те намеря.

Райън остави мислите си да кръжат като гарвани и да поемат в която посока си поискат, колкото и да е необичайна или странна. Минаха цели двайсет минути и той реши, че е чакал достатъчно.

Приближи се до сградата на клуба и заобиколи отстрани, където до голям контейнер за смет бяха паркирани два микробуса. Смяташе да открадне единия или като свърже жиците на късо, или като потърси ключа някъде вътре, но сега забеляза, че отстрани на по-близкия микробус има магнитен надпис.

Махна голямата табела със знака на кънтри клуба „Лост Крийк“ и се промъкна зад микробуса. С армейското си ножче бързо свали номера на микробуса и се върна до тойотата.

Броени минути бяха нужни на Райън, за да довърши размяната на номерата и да излезе от паркинга. Вече караше клубна кола с клубен регистрационен номер — не беше достатъчно, за да се измъква от проверките за дълго, но поне щеше да ги забави.

Беше минал половин час от препирнята му със Селин и останалите. Още бе далеч от намирането на Бетани, но за да запази ясен и хладен разсъдъка си, засега изтласка тази цел на втори план. Трябваше първо да се измъкне от капана, който властите му готвеха, преди да се заеме с отправеното му от Костотрошача предизвикателство.

На открито. Във въздуха. Където лети гарванът.

Не беше сигурен какво иска Трошача, но докато не му хрумнеше нещо по-добро, щеше да действа според това предположение.

Райън заобиколи с тойотата сградата на кънтри клуба и паркира на един от горните паркинги, където поне за известно време нямаше да буди подозрение. Основната сграда се издигаше до игрището за голф на стотина метра по-надолу, така че Райън взе телефонния секретар и се запъти към хотела, без да се притеснява, че ще го вземат за нещо различно от поредния играч на голф, който е дошъл да се пробва на великолепното игрище.

Властите вече бяха пуснали пипалата си много по-надалеч — едва ли биха заподозрели, че той все още е на няколко километра от къщата на Селин.

Лошото бе, че Костотрошача не е тук, не беше в този радиус от няколко километра, Райън беше сигурен.

Отне му още половин час да открие подходящата кола — черен форд „Таурус“, който изглежда стоеше паркиран тук поне от няколко дни. Наложи се да разбие страничното стъкло, за да проникне вътре, но за щастие тук, в Тексас, не му трябваше прозорец да го предпазва от студа.

Десет минути по-късно излезе от „Лост Крийк“ и зави на юг по Бий Кейв Роуд. Тръгна по Триста и шейсета улица на север към Уестлейк Плаза, където отново спря на паркинга, поредната черна кола в редица подобни.

Доволен, че е в безопасност за няколко часа, Райън се смъкна надолу в седалката, впери поглед в радиокулата в южния край на паркинга и насочи мислите си към основния проблем.

Райън видя кулите за пръв път два месеца по-рано на излизане от града — офицер от разузнаването с мания по комуникациите не би пропуснал да забележи тези антени. „Крос FM“ на 106.5 мегахерца притежаваше много впечатляващи кули. Не че имаше значение. Направеше ли изявлението си, всеки предавател в южен Тексас щеше да го излъчва.

Часовете се нижеха бавно и той чакаше денят да превали. Излезеше ли навън, щяха да го забележат, затова се налагаше да изчака прикритието на мрака, за да избяга.

Затова се беше притаил, слушаше радио и чакаше.

Странно беше да чуе името си по аудиосистемата в колата, особено като човек, който е въоръжен, опасен и заподозрян, че е Костотрошача.

Прослуша станциите и се впечатли от мащабното отразяване на новината. Описваха Райън Еванс като огорчен ветеран от войната, който вероятно страда от умствено разстройство. Отчужден баща на жертвата, враждебно настроен бивш съпруг, който преди два месеца проникнал в административна сграда и нападнал окръжния прокурор.

Предлагаха награда от 50 000 долара за информация, която можеше помогне да го арестуват.

След като чу новините, Райън вече не беше сигурен дали наистина не е някаква напълно превъртяла откачалка. Като че ли го познаваха по-добре, отколкото се познаваше самият той. Това се оказа достатъчно, за да го подмами обратно към пълното отчаяние.

Обаче не можеше да допусне отчаянието да замъгли разсъдъка му, не и сега. Беше се заловил с разгадаването на най-важния шифър в живота си, предизвикателство, чийто залог беше толкова висок, че изпитанията в пустинята му се струваха детска игра.

В късния следобед стана явно, че властите са организирали най-мащабната кампания за издирване в най-новата история на Остин. Снимката на Райън Еванс беше навсякъде по интернет и по всички новини. Горещите телефонни линии вече бяха нажежени до червено от услужливи обаждания.

А той си седеше в ъгъла на паркинга, самотен и объркан.

Вече търсеха сребриста тойота „Камри“ с магнитни емблеми на кънтри клуба „Лост Крийк“ отстрани, това научи от съобщенията. До сутринта вече може би щяха да търсят черен таурус, но дотогава, ако всичко вървеше по план, той щеше да е в другия край на щата.

В седем вечерта се здрачи и когато небето притъмня, Райън започна да се поти. Противно на несекващото дърдорене по радиото той не беше нито кръвожаден, нито безмилостен, както го описваха. Плашеше го дори мисълта да извърши и най-дребното престъпление.

Но една негова особеност в даденото от властите описание беше вярна и може би дори представена по-меко. Райън беше отчаян. Беше отчаян баща, готов да направи всичко възможно, за да спаси дъщеря си. Фактът, че беше успял да овладее отчаянието си с цената на огромни усилия, не му помагаше и с наближаването на момента Райън целият плувна в пот.

Когато се увери, че се е мръкнало достатъчно, за да се улесни бягството му, Райън затъкна пистолета в колана си, излезе от колата и се приближи до стъклената врата, на която пишеше „Крос FM 106.5, ефирният сексапил на щата“.

Спря с ръка на бравата, пое си дълбоко въздух, и влезе.

Дългата извита рецепция беше празна в извънработно време, а бог му беше свидетел, че всяко подобно улеснение му беше добре дошло. Запъти се направо към вратата на коридора и мина.

Във вътрешността на сградата се простираше широк и полутъмен коридор, от двете страни на който се виждаха големи прозорци към различни студия. Засега никой не го беше забелязал, а и той не виждаше наоколо никого.

Което се промени с появата на мъж и жена, които излязоха през една врата и тръгнаха по коридора към него.

— Не, казвам само, че с „Американ Айдъл“ е свършено, ако не променят основно презентацията си — каза жената, облечена с панталони в цвят каки и розово горнище — изгарят. Чувствам се жертва.

Приятелят й вдигна очи и погледна към Райън.

— Съгласен съм. Но трябва да признаеш, че Сийкрест е истинска звезда… — В този момент мъжът се ококори и Райън разбра, че е разпознат. Вдигна ръка и тръгна напред.

— Извинете, извинете, знаете ли къде е управителят?

— Това е той! — Младият мъж имаше червена коса, къдрава и някак струпана на темето му. Слабичък мъж, просто кожа и кости, а кръглите му сини очи изпъкваха като топчета от костеливата му глава.

И двамата се заковаха на място и се вторачиха в Райън.

Той извади пистолета, но не го насочи към тях, а просто го държеше — не искаше да ги плаши.

— Искам само да използвам…

Жената с розовата риза изпищя и Райън разбра, че това е краят. Вдигна пистолета и го насочи към двамата:

— Добре, щом настоявате. Но нито звук, ако обичате. — Пътьом погледна през един от големите прозорци. Тъмно и неизползвано студио. Отново огледа двамата. — Колко човека работят тук тази вечер?

— Ти… ти си онзи — изпелтечи мъжът и преглътна с изпъкналата си адамова ябълка.

— Колко?

— Само ние тримата.

— Къде е третият?

— В студиото.

— Добре, това е добре. — Спря на два метра от тях и неловко стисна пистолета. — Ако сте гледали новините, знаете, че съм нестабилен, нали?

Жената кимна.

— Затова няма да направите някоя глупост като например да се разкрещите, или да опитате да предупредите приятеля си. Няма да ви нараня, искам само да използвам оборудването ви.

Даваше си сметка, че го мислят за Костотрошача. Костотрошача беше в техния коридор и им размахваше пистолет. Бяха толкова втрещени, че не можеха да отговорят.

— Как се казва приятелят ви?

— Брент — изграчи рижият.

— Очаквате ли още някой да дойде тази вечер?

— Не.

— Значи… ще бъдем сами известно време.

— Моля ви — прошепна момичето.

— Заведете ме при Брент — подкани ги с пистолета Райън.

И двамата се обърнаха, все едно стъпваха върху пирони, и тръгнаха обратно надолу по коридора към вратата, от която току-що бяха излезли.

Приятелят им беше по-млад мъж с дълга черна коса, който беше със слушалки и клатеше глава в такт с музиката, когато влязоха в студиото.

Райън заключи вратата и спусна щорите.

— Ей! — Тъмнокосият хипар се обърна и забеляза пистолета. — Какво…

— Млъквай, Брент. — Посочи с пистолета редица столове до стената. — Всички седнете там.

Те обаче стояха и го гледаха.

— Сядайте! — кресна той. — Да не мислите, че си играя игрички? Монтирайте си задниците на онези столове… и просто си седете!

Залутаха се към столовете като подплашени гъски и седнаха. Брент все още беше със слушалки и кабелът се беше изопнал напряко през стаята.

Райън се приближи до него, свали слушалките и ги хвърли на пода.

— Така, всичко е съвсем просто. Нуждая се от помощта ви. Ако ми помогнете, няма да натроша пръстите и може би… глезените ви.

Божичко, изобщо не говореше като Костотрошача, със сигурност не като Калид. Стисна зъби.

— Трябва да изпратя съобщение и после да се измъкна, преди да долети полицията. А вие трябва да ми помогнете, ясно?

Гледаха го с ококорени очи.

Райън щракна с пръсти:

— Да започна ли да ви троша пръстите, или ще се опомните?

— Ще направим каквото ни кажеш — умолително се обади момичето. — Моля те, моля те, не ни наранявай.

— Няма. Само… да не оплетете конците. Мога да излъчвам оттук, нали?

— Да — кимна рижият.

— На колко честоти можете да излъчвате? — изгледа Райън хипито.

— Законно ли?

— Не. На колко?

— На седем.

— Тогава искам да излъча съобщение по всичките седем честоти.

— Не може наведнъж. Нямаме нужното оборудване.

— На колко може едновременно?

— На една.

— Хубаво. Обаче искам думите ми да стигнат до всяка новинарска радиостанция и те да ги излъчват из целия град. Искам да изпратите съобщението на всички, ясно? Просто го пуснете.

— Какво да пуснем?

— Каквото ще кажа.

— Каквото ще кажеш на кого?

— На Костотрошача.

— Не… не си ли ти Костотрошача? — попита Брент.

— Ами, зависи. Може да се окажем двама. Не съм човекът, отвлякъл моята дъщеря, нали? Трябва да му изпратя съобщение и за тази цел ми трябва помощта ви. Ако не успея, той ще я убие.

Те се взираха в него неразбиращо.

— Просто ми помогнете. Нуждая се от помощта ви.

По бузите на Райън се спускаха браздулици пот. Много се бавеше.

Все пак в сградата нямаше друг освен тези тримата. Полицията го търсеше по пътищата, не в радиостанциите.

Райън свали пистолета, за миг притиснат под бремето на огромна тъга. Не можеше да го направи. Как би могъл да стои тук и да се преструва на силен в това непосилно положение, докато дъщеря му е някъде, вързана в чувал, и сигурно плаче от страх?

За миг му причерня и той кресна на тримата служители в радиото. Не кресна конкретно на някого, просто изрева вбесен на Костотрошача и на демона, който го беше обладал, за да му причини такава болка. Това ли беше цената, задето не беше обръщал достатъчно внимание на дъщеря си през изминалите шестнайсет години? Такава цена ли плащаха всички бащи, които са забравили колко скъпоценно нещо са дъщерите им?

Ако е така, цената беше твърде висока за каквото и да било прегрешение.

И кое пъклено създание би се нагърбило с мисията да изисква такава висока цена?

Райън си даде сметка, че диша учестено, но нямаше сили да се овладее.

Изгледа гневно тримата служители, които имаха вид на хора, осъзнали, че най-ужасните им страхове ще се сбъднат. Известно време Костотрошача им се струваше с бистър ум, но после беше откачил и явно щеше да започне да троши костите им направо тук, в студиото.

Райън се приближи до пулта, отпусна се тежко на стола пред микрофона и остави пистолета пред себе си. Оброни глава в ръцете си и се разплака.

Знаеше, че поема огромен риск, като не ги държи на мушка, но не можеше да овладее мъката, която го разкъсваше. Чувстваше се толкова безпомощен, толкова безсилен да предотврати неизбежния изход, който очакваше дъщеря му.

Трошача щеше да й изпочупи костите.

Райън вдигна глава и взе пистолета. Тримата служители не откъсваха поглед от него.

— Извинете. — Подсмръкна и се изправи. — Извинете, просто не знам какво ще правя. Смятат, че аз съм Костотрошача, но не съм. Той отвлече дъщеря ми и иска да го намеря. Никой не ми вярва, но това не ми помага. Виждали ли сте снимки на дъщеря ми?

— На Бетани, нали? — кимна Брент.

— На Бетани. — Устните му потръпнаха, докато произнасяше името й. — Обясни ми как да включа оборудването, Брент.

Той вдигна ръце.

— Обясни ми оттам.

— В момента е включено на плейлиста. Бутни третия червен плъзгач отгоре, на който пише „На живо“.

Видя го.

— Това ли?

— Микрофонът се пуска с копчето „А“ до него.

Райън кимна.

— И толкова, така ли?

— Направиш ли го, излъчваш в ефир.

Райън седеше, стиснал пистолета с дясната си ръка. Огледа тримата, бутна червения плъзгач и натисна копчето „А“.

Погледна за последен път Брент, който му кимна.

И Райън заговори в радиоефира, за да го чуе Костотрошача:

— Трошач, говори Райън Еванс. Ти отвлече дъщеря ми и аз приемам предизвикателството. Ще те следвам, както настояваш, и ще спася дъщеря си. Чуваш ли ме? Ще направя каквото поиска от мен. Правя го така, че целият свят да ме чуе, затова сега силата е на моя страна. В шах си, приятелче. Сега ти си на ход. Единственият въпрос е дали ще успееш да ме намериш преди тях. — Замълча и се замисли над думите, които беше изрекъл. — Отвличал си и други дъщери. Знам как действаш. Седях с онези деца цели три дни и слушах как трошат костите им. Сега вземи бащата. Знаеш, че това ти трябва — да унищожиш бащата.

Дунапреновото капаче на микрофона докосна устните му. Райън снижи глас и отправи последните си наставления:

— Ще те чакам където е домът им, Трошачо. Намери ме, преди да ме застрелят и да ме свалят от небето.

Протегна се и щракна прекъсвача.

— Сигурен ли си, че съобщението се е излъчило? — попита той Брент.

— Да, излъчи се.

Райън се изправи.

— Колко хора са го чули според теб?

— В сряда вечер? Няколкостотин хиляди.

— Значи полицията сигурно вече идва насам. Погрижи се другите канали да го поемат и да го излъчват, иначе пак ще ви посетя, ясно?

— Ясно.

Райън ги изгледа за последно, докато вървеше към вратата. После я отвори, излезе в коридора и хукна към изхода.

Провери външната врата, преди да излезе от сградата — нямаше полиция. Още не, но след броени минути щеше да е различно. Черният таурус си стоеше необезпокояван под дървото, където го беше оставил.

Пресече паркинга, вмъкна се зад волана, изкара колата от паркинга и пое по Уестлейк Драйв.

Две полицейски коли с вой профучаха към общината по Тексас Хайуей, докато той се насочваше на юг. Размина се с тях за по-малко от минута, но в мрака и в тъмния седан не му трябваше друго.

След половин час Райън прекоси югозападните покрайнини на Остин и се запъти на запад към магистрала 290. Предстоеше му дълго пътуване, щеше да има много време да обмисли всичко.

Беше изиграл хода си и или беше сгрешил, или бе постъпил правилно.

Ако ходът му беше правилен, щеше да чака на Гарваново гнездо, както беше подсказал по време на директното излъчване, а Костотрошача щеше да го намери — дано да успееше, преди властите да проследят откраднатия таурус.

Обаче ако беше преценил Трошача неправилно, щеше да чака напразно на Гарваново гнездо, без да може да си тръгне, да не би Трошача все пак да дойде.

Беше направил своя ход, сега бе ред на Костотрошача.