Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ДЕСЕТАРАЗКАЗЪТ НА КРИЙЧЪР

На другата сутрин Хари се събуди рано, увит в спалния чувал върху пода на всекидневната. Между тежките завеси се виждаше късче от небето — беше с хладния ясен син цвят на разводнено мастило, някъде между нощта и изгрева, и всичко тънеше в тишина, нарушавана само от дълбокото бавно дишане на Рон и Хърмаяни. Хари погледна тъмните им силуети на пода до него. В пристъп на кавалерски чувства Рон беше настоял Хърмаяни да спи на възглавниците от дивана, така че сега тя беше по-високо от него. Ръката й беше извита на дъга върху пода, пръстите й бяха на сантиметри от Рон. Хари се запита дали са заспали, хванати за ръце. При тази мисъл изведнъж се почувства странно самотен.

Извърна очи към потъналия в здрач таван и полилея, от който висяха паяжини. Преди по-малко от двайсет и четири часа беше стоял на слънце, при входа на шатъра, и беше чакал гостите, за да ги настани. Струваше му се, че оттогава е минал цял живот. Какво ли щеше да се случи сега? Хари продължи да лежи на пода и да си мисли за хоркруксите, за тежката плашеща задача, която Дъмбълдор му беше възложил… Дъмбълдор…

Сега почувства по друг начин скръбта, обсебила го след смъртта на директора. Обвиненията, които беше чул на сватбата от Мюриъл, сякаш се бяха загнездили в ума му като болни твари, заразили спомените за магьосника, когото Хари беше превърнал в свой кумир. Дали Дъмбълдор наистина беше допуснал да се случи такова нещо? Нима беше същият като Дъдли, който се задоволяваше просто да наблюдава обидите и пренебрежителното отношение, стига те да не го засягаха лично? Нима беше обърнал гръб на сестра си, която е била скрита и затворена?

Хари си спомни за Годрикс Холоу и гробовете там, за които Дъмбълдор не беше споменавал никога, спомни си за тайнствените вещи, които им беше оставил без обяснения в завещанието си, и в мрака го плисна негодувание. Защо не му беше казал? Защо не му беше обяснил? Дали изобщо беше държал на него? Или Хари му беше послужил просто за оръдие, което да бъде лъснато и наточено, но на което Дъмбълдор не е вярвал и никога не му се е доверявал?

Той вече не издържаше да лежи сам с горчивите си мисли. Отчаяно му се прииска да прави нещо и да се поразсее, затова се измъкна от спалния чувал, взе магическата пръчка и тихо излезе от стаята. На площадката прошепна „Лумос!“ и в светлината на пръчката тръгна нагоре по стълбището.

На втория етаж беше стаята, където двамата с Рон бяха спали при предишното им пребиваване тук, и Хари надзърна вътре. Вратите на дрешника зееха отворени, завивките по леглата бяха разбутани. Хари се присети за преобърнатия тролски крак долу. След като Орденът се беше изнесъл, някой беше претърсвал къщата. Снейп? Или може би Мъндънгус, отмъкнал доста неща от този дом и преди, и след смъртта на Сириус. Хари плъзна поглед към портрета, където понякога се настаняваше прапрадядото на Сириус — Финиъс Нигелус Блек, — но той беше празен и в рамката не се виждаше друго, освен малко от мътния фон. Финиъс Нигелус очевидно беше отишъл да пренощува в директорския кабинет в „Хогуортс“.

Хари продължи нагоре по стълбите, докато не се качи на последния етаж, където имаше само две врати. Върху вратата точно пред него имаше табелка, на която пишеше „Сириус“. Хари никога не беше влизал в стаята на кръстника си. Бутна вратата и я отвори, като държеше пръчката високо, за да свети възможно най-надалеч.

Стаята беше просторна и навремето сигурно е била красива. Имаше голямо легло с дървена резбована табла в горния край, висок прозорец, закрит от дълги плюшени завеси, полилей с дебел пласт прах и изгорели свещи с гроздове восъчни капки по тях, наподобяващи скреж. Картините по стените и таблата на леглото също бяха прашасали, между полилея и горния край на големия дървен дрешник висеше паяжина и когато Хари влезе по-навътре в стаята, чу как се разбягват подплашени мишки.

В юношеските си години Сириус беше налепил по стените толкова много плакати и снимки, че сребристосивата коприна на тапетите почти не се виждаше. Хари предположи, че родителите на кръстника му вероятно не са успели да развалят магията за трайно залепване, с която те бяха прихванати за стената, защото беше сигурен, че двамата едва ли са одобрявали вкуса на по-големия си син. Сириус явно се беше престарал в усилията да дразни родителите си. Имаше няколко големи флага на „Грифиндор“ в избеляло червено и златно, които само подчертаваха, че той се е различавал от всички останали в рода на Слидерин. Имаше много снимки на мъгълски мотоциклети, както и — тук Хари неволно се възхити на дързостта на Сириус — няколко плаката с млади мъгълки по бикини; ясно беше, че са мъгълки, понеже не се движеха върху снимките, а излинелите им усмивки и изцъклени очи бяха застинали върху хартията. Това влизаше в контраст с единствената магьосническа фотография върху стените — четирима ученици от „Хогуортс“, които стояха, хванати за ръце, и се усмихваха срещу фотоапарата.

С радостна тръпка Хари позна баща си: несресаната му черна коса беше отметната назад точно като неговата и той също носеше очила. До него беше Сириус, безгрижно красив, с някак нагло лице, много по-младо и щастливо, отколкото Хари го беше виждал някога. Вдясно от Сириус стоеше Петигрю, с цяла глава, че и повече по-нисък, възпълен и с воднисти очи, поруменял от задоволство, че е включен в най-страхотната от всички банди, заедно с такива обожавани размирници като Джеймс и Сириус. Отляво на Джеймс беше Лупин, дори тогава малко размъкнат, но със същия изумен радостен вид, задето е усетил, че го харесват и приемат… Дали Хари виждаше всичко това на снимката просто защото знаеше как точно е било? Опита се да я свали от стената, в края на краищата вече беше негова — Сириус му беше завещал всичко, — тя обаче не помръдна. Сириус се беше постарал всячески да попречи на родителите си да променят стаята.

Хари огледа пода. Небето навън изсветляваше и на снопа светлина се видя, че по килима са разпилени късчета хартия, книги и дребни предмети. Някой явно беше претърсил и стаята на Сириус, но беше отсъдил, че вещите тук нямат почти никаква стойност. Някои от книгите бяха изтръсквани толкова силно, че се бяха разделили с кориците си и по пода бяха изпаднали отделни страници.

Хари се наведе, взе някои от хартийките и листовете и ги огледа. Единият лист беше от старо издание на „История на магията“ на Батилда Багшот, друг — от ръководство за поддържане на мотоциклет. Върху третия имаше нещо, написано на ръка, и той беше смачкан на топка: Хари го изглади.

Крайниците на Хари бяха изтръпнали. Той стоеше, без да се помръдва, стискаше между вкочанените си пръсти намерения като по чудо лист хартия, а някакъв беззвучен взрив запращаше в равни количества по жилите му тътнеща радост и скръб. Стигна със залитане до леглото и седна.

Прочете писмото още веднъж, но и сега не разбра повече, отколкото първия път, и примирено се взря в самия почерк. Майка му беше написала „у“-тата по същия начин като него: Хари започна да търси буквата из цялото писмо и всеки път, щом я видеше, тя му приличаше на бързо приятелско помахване иззад було. Писмото беше невероятно съкровище, доказателство, че Лили Потър е живяла, наистина е живяла, че топлата й ръка се е движела някога по този пергамент, че е оставяла мастило по тези букви, по тези думи, думи за него, за нейния син Хари.

Той припряно избърса сълзите, избили в очите му, и прочете писмото за трети път, като се съсредоточи върху смисъла. Сякаш слушаше полузабравен глас.

Имали са котка… тя сигурно е загинала като родителите му в Годрикс Холоу… или пък е избягала, когато вече не е имало кой да я храни… Сириус му е купил първата метла… майка му и баща му са се познавали с Батилда Багшот — дали Дъмбълдор ги е запознал? „Дъмбълдор още не му е върнал мантията невидимка…“ Виж ти!

Хари застина и се замисли над думите на майка си. Защо ли Дъмбълдор е взел мантията невидимка на Джеймс? Хари помнеше съвсем ясно как преди години директорът му беше казал: „На мен не ми трябва мантия, за да стана невидим“. Може би някой не толкова способен член на Ордена се е нуждаел от мантия и Дъмбълдор просто му я е дал?

Хари продължи нататък: „… тук беше Опаш…“ Предателят Петигрю, който се сторил на Лили „посърнал“. Дали е осъзнавал, че за последен път вижда Джеймс и Лили живи?

И накрая отново Батилда, която е разказвала някакви изумителни истории за Дъмбълдор: „Струва ми се невероятно Дъмбълдор да…“

Дъмбълдор какво? Но имаше куп неща около Дъмбълдор, които биха били невероятни: например навремето да е получил на контролно по трансфигурация слаба оценка или като Абърфорт да се е увличал по магиите с кози…

Хари се изправи и отново огледа пода: краят на писмото може би беше някъде тук? Той вдигаше листовете един по един и от нетърпение ги мачкаше не по-малко невнимателно от първия човек, тършувал из стаята, после започна да отваря чекмеджетата и да тръска книгите, стъпи на един стол, за да прокара ръка отгоре по дрешника, пъхна се под леглото, опипа под креслото.

Накрая, както лежеше по лице на пода, забеляза под скрина с чекмеджетата разкъсана хартия. Издърпа я — беше голямо парче от снимката, за която Лили Потър разказваше в писмото си. На нея ту профучаваше, ту пак изчезваше чернокосо невръстно дете на мъничка метла, което се заливаше от смях, показваха се и два крака, вероятно на Джеймс, които го гонеха. Хари пъхна снимката в джоба си, при писмото на Лили, и продължи да търси втория лист.

След още четвърт час обаче беше принуден да заключи, че краят на писмото го няма. Дали просто се беше изгубил през шестнайсетте години, откакто майка му го беше написала, или го беше взел човекът, претърсвал стаята? Хари отново прочете първия лист, този път за да види дали по него ще се досети какво важно е пишело върху втория. Метлата играчка едва ли представляваше интерес за смъртожадните… единственото полезно нещо, което би могло да има върху втория лист, беше някаква информация за Дъмбълдор. Струва ми се невероятно Дъмбълдор да…

— Хари! Хари! Хари!

— Тук съм! — извика той. — Какво има?

Пред вратата се чу тропот от стъпки и в стаята нахълта Хърмаяни.

— Събудихме се и не знаехме къде си — каза тя запъхтяна. Обърна се и се провикна през рамо: — Рон! Намерих го!

Гласът на Рон прокънтя раздразнено някъде отдалеч, няколко етажа по-долу:

— Добре! Предай му от мен, че е тъпанар!

— Хари, много те моля, не изчезвай така, ужасно се уплашихме! И защо всъщност си се качил тук? — Тя огледа претършуваната стая. — Какво правиш?

— Виж какво намерих току-що.

Той й подаде писмото на майка си. Хърмаяни го взе и го зачете, а през това време Хари я наблюдаваше. Щом стигна края на страницата, тя извърна очи към него.

— О, Хари…

— И това.

Подаде й и скъсаната снимка и Хърмаяни се усмихна при вида на малкото дете на метлата играчка, което ту изникваше, ту отново се скриваше от поглед.

— Търся края на писмото — обясни Хари, — но тук го няма.

Хърмаяни се огледа.

— Ти ли си разхвърлял така, или някой друг го е направил преди да дойдеш?

— Някой е тършувал преди мен — отвърна Хари.

— Така си и знаех. Всички стаи, в които надникнах, докато се качвах насам, са претърсвани. Какво са издирвали според теб?

— Ако е бил Снейп — информация за Ордена.

— Но човек би помислил, че Снейп вече разполага с всичко, което му трябва, нали и той членуваше в Ордена?

— Ами ако са търсели нещо за Дъмбълдор — вметна Хари, защото много му се искаше да обсъдят неговото предположение. — Например втория лист от писмото. Знаеш ли коя е тази Батилда, за която мама споменава?

— Коя, коя?

— Батилда Багшот, авторка на…

— „История на магията“ — продължи заинтригувано Хърмаяни. — Значи родителите ти са я познавали? Била е невероятна историчка на магията.

— И още е жива — уточни Хари, — живее в Годрикс Холоу, леля Мюриъл разказваше за нея на сватбата. Познавала е и семейството на Дъмбълдор. Ще бъде доста интересно да поговорим с нея, нали?

Хърмаяни се усмихна прекалено разбиращо и това не му хареса. Той взе от нея писмото и снимката и ги пъхна в кесийката около врата си — само и само да не я гледа и да не се издаде.

— Разбирам желанието ти да поговориш с нея за майка си и баща си, а също и за Дъмбълдор — рече Хърмаяни. — Но това всъщност няма да ни помогне особено в търсенето на хоркруксите, нали? — Хари не отговори и тя продължи бързо: — Знам, Хари, че много искаш да отидеш в Годрикс Холоу, но ме е страх… Страх ме е, защото вчера смъртожадните ни намериха много лесно. Заради това повече от всякога ми се струва, че не бива дори да припарваме до мястото, където са погребани родителите ти… сигурна съм, че смъртожадните очакват да го посетиш.

— Не е само това — възрази Хари, който продължаваше да избягва погледа й. — На сватбата Мюриъл наговори разни неща за Дъмбълдор, искам да знам истината…

И той повтори разказа на Мюриъл. След като приключи, Хърмаяни възкликна:

— Сега разбирам защо това те е разстроило…

— Не съм разстроен — излъга той. — Просто искам да знам дали е истина, или…

— Хари, нима очакваш да чуеш истината от стара злобарка като Мюриъл или от Рита Скийтър? Как изобщо им вярваш? Та ти познаваше Дъмбълдор!

— Мислех, че го познавам — промърмори Хари.

— Но ти знаеш колко истина имаше в онова, което Рита написа за теб! Дож е прав, как изобщо допускаш тези хора да помрачават спомените ти за Дъмбълдор?

Той извърна очи, за да не проличи колко е обиден. От него отново искаха сам да си избере в какво да вярва. А Хари просто искаше истината. Защо всички бяха преизпълнени с решимост той да не я научава?

— Дали да не слезем в кухнята? — предложи Хърмаяни след кратко мълчание. — И да потърсим нещо за закуска.

Хари се съгласи, но без желание, и тръгна след нея към стълбищната площадка, където подмина втората врата на етажа. По боята под малката табелка, която Хари не беше забелязал в тъмното, имаше дълбоки драскотини. Той спря в горния край на стълбището, за да прочете надписа върху табелката. Беше високопарен, написан на ръка с четлив почерк, от типа надписи, какъвто би си сложил на вратата на стаята Пърси Уизли.

Сякаш го плисна гореща вълна, но не разбра веднага защо. Отново прочете надписа. Хърмаяни вече беше на долния етаж.

— Хърмаяни! — повика я той и се изненада колко спокоен е гласът му. — Върни се.

— Какво има?

— Р.А.Б. Мисля, че го открих.

Чу как тя ахва и веднага дотича обратно.

— В писмото на майка ти ли? Но аз не видях…

Хари поклати глава и посочи табелата. Хърмаяни я прочете и стисна ръката на Хари толкова силно, че той трепна.

— Братът на Сириус? — прошепна момичето.

— Бил е смъртожаден — отвърна Хари. — Сириус ми е разказвал за него, присъединил се е към тях съвсем млад, после се уплашил и опитал да се махне… затова са го убили.

— Всичко си идва на мястото! — възкликна Хърмаяни. — Щом е бил смъртожаден, значи е имал достъп до Волдемор, а ако се е разочаровал, вероятно е решил да тръгне срещу него! — Тя пусна Хари, надвеси се над перилата и изпищя: — Рон! РОН! Качвай се, бързо!

След минута той се появи задъхан, с протегната магическа пръчка.

— Какво има? Ако пак са гигантски паяци, искам първо да закуся…

Рон се свъси срещу табелката върху вратата на Регулус, която Хърмаяни сочеше мълчаливо.

— Какво? Това е братът на Сириус, нали? Регулус Арктурус… Регулус… Р.А.Б.! Медальонът с капачето… не мислите ли, че…

— Хайде да проверим! — прикани Хари.

Бутна вратата — беше заключена. Хърмаяни насочи магическата си пръчка към дръжката и каза:

— Алохомора!

Чу се щракване и вратата зейна.

Тримата прекрачиха прага заедно и се огледаха. Стаята на Регулус беше малко по-тясна от тази на Сириус, но и в нея се долавяше някогашно величие. Ако Сириус се беше стремил да подчертае, че се различава от останалите в семейството, Регулус се беше опитвал всячески да наблегне на обратното. Слидеринските цветове — изумрудено и сребърно — се виждаха навсякъде: по покривалото на леглото, по стените и прозорците. Гербът на рода Блек беше изрисуван най-прилежно над леглото заедно с девиза „Toujours pur“. Под него имаше цяла колекция пожълтели вестникарски изрезки, прихванати така, че да образуват назъбен отстрани колаж. Хърмаяни прекоси стаята, за да ги разгледа.

— Всичките са за Волдемор — съобщи тя. — Изглежда Регулус е бил негов поклонник доста години преди да стане смъртожаден…

Когато тя седна на леглото, за да прочете изрезките, от покривалото на малък облак се вдигна прах. През това време Хари беше забелязал друга снимка: от рамката се усмихваше и махаше с ръка един от куидичните отбори в „Хогуортс“. Хари се приближи и видя върху гърдите им изображения на змии: слидеринци. Тутакси позна Регулус, седнал в средата на предния ред — беше със същата тъмна коса и леко високомерно изражение като брат си, но по-дребен, по-слаб и не толкова красив като него.

— Играел е търсач — отбеляза Хари.

— Какво? — попита разсеяно Хърмаяни, която още беше погълната от вестникарските изрезки за Волдемор.

— Седнал е в средата на предния ред, а точно там слагат търсачите… все едно — заключи Хари, забелязал, че никой не го слуша: Рон лазеше на четири крака и надзърташе под дрешника.

Хари се огледа, за да види къде в стаята може да се скрие нещо, и се приближи до писалището. И тук някой беше тършувал преди тях. Съдържанието на чекмеджетата беше изсипано наскоро и прахта по него беше махната, но там нямаше нищо ценно: употребявани пачи пера, остарели учебници, по които личеше, че с тях са се отнасяли доста грубо, наскоро счупено шишенце мастило, което беше засъхнало на лепкава утайка по другите неща в чекмеджето.

— Има по-лесен начин — намеси се Хърмаяни, докато Хари бършеше в джинсите си мастилото, останало по пръстите му. Тя вдигна магическата пръчка и каза: — Акцио медальон!

Не се случи нищо. Рон, който претърсваше гънките на избелелите завеси, погледна разочарован.

— И какво излиза? Медальонът не е тук?

— О, пак може да си е тук, но да му е направено контразаклинание, за да не бъде призован с магия — обясни Хърмаяни.

— Като заклинанието, с което Волдемор беше омагьосал каменния съд в пещерата — добави Хари, като си спомни защо не успя да направи призоваващо заклинание на фалшивия медальон с капачето.

— Как тогава ще го намерим? — попита Рон.

— Ще претърсим на ръка — предложи Хърмаяни.

— Страхотна идея! — завъртя очи Рон и продължи с огледа на завесите.

Повече от час претърсваха стаята сантиметър по сантиметър, но накрая бяха принудени да заключат, че медальонът с капачето не е там.

Слънцето вече се беше извисило и светлината му ги заслепяваше дори през мръсните прозорци на стълбищната площадка.

— Но може да е някъде другаде в къщата — отсъди бодро Хърмаяни, докато слизаха. Хари и Рон явно се бяха обезсърчили, докато тя изглежда беше добила още по-голяма решимост. — Независимо дали е успял да го унищожи, той е искал да го скрие от Волдемор, нали? Помните ли от какви ужасии трябваше да се отървем последния път, когато бяхме тук? Онзи часовник с кутия, който стоварваше махалото върху всеки, и старите мантии, които се нахвърлиха да душат Рон… Регулус може да ги е сложил там да пазят скривалището на медальона с капачето, но кой да се сети то… то…

Хари и Рон я погледнаха. Тя стоеше с единия крак във въздуха и с вцепененото лице на човек, на когото току-що е направена магия за забрава, дори очите й се бяха разфокусирали.

— … тогава — довърши момичето през шепот.

— Какво ти става? — попита Рон.

— Имаше и медальон с капаче.

— Моля? — възкликнаха в един глас Хари и Рон.

— В шкафа с витринката във всекидневната. Никой не успя да го отвори. И ние… ние…

Хари се почувства така, сякаш по гърдите му се е плъзнала тухла и го е ударила в стомаха. Спомни си: дори беше държал медальона, докато си го предаваха от човек на човек и всеки се мъчеше да го отвори. Бяха го метнали в чувала с боклуците заедно с табакерата с брадавична прах и музикалната кутия, от която на всички им се доспиваше…

— Крийчър отмъкна от нас доста вещи — рече накрая, като се поокопити. Това беше единствената възможност, единствената плаха надежда, която им оставаше, и той смяташе да се вкопчи в нея, докато не го принудеха да се откаже. — В килера в кухнята беше натрупал цяло съкровище. Хайде, елате.

И той хукна надолу по стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж, а Хърмаяни и Рон се завтекоха с тропот след него. Вдигнаха такъв шум, че докато минаваха по коридора, събудиха портрета на майката на Сириус.

— Боклуци! Мътнороди! Отрепки! — разпищя се тя след тях, а те се втурнаха към кухнята в подземието и затръшнаха вратата след себе си.

Хари изтича в другия край на помещението, спря като закован пред килера на Крийчър и го отвори. Вътре беше гнездоподобното легло от мръсни стари одеяла, където домашното духче беше спало навремето, но по тях вече не проблясваха дрънкулките, които Крийчър беше отнесъл, за да ги запази. Там се виждаше само стар екземпляр на „Потомствена аристокрация. Родословие на магьосниците“. Хари отказваше да повярва на очите си: грабна одеялата и ги изтръска. От тях изпадна само една мъртва мишка, която зловещо се търкулна по пода. Рон се хвърли със стон на един от столовете в кухнята, Хърмаяни затвори очи.

— Още не сме приключили — заяви Хари и силно извика: — Крийчър!

Чу се силно пук! и домашният дух, който Хари беше наследил с такова нежелание от Сириус, изникна сякаш отдън земя пред студеното празно огнище: половин човешки ръст, бледа кожа, увиснала на гънки, гъсти бели косми по щръкналите като на прилеп уши. Пак беше с мръсния парцал, с който го бяха видели първия път, а от презрителния поглед, който отправи към Хари, пролича, че отношението му към смяната на господаря не се е променило в по-голяма степен от облеклото му.

— Господарю! — изграчи Крийчър с глас като на жабок и след като се поклони дълбоко, замърмори на коленете си: — Върнал се в някогашния дом на господарката заедно с родоотстъпника Уизли и с мътнорода…

— Забранявам ти да наричаш когото и да било „родоотстъпник“ и „мътнород“! — ревна Хари.

С носа си като зурла и кръвясалите очи домашното духче определено щеше да му се струва отблъскващо, дори и да не беше предало Сириус на Волдемор.

— Имам един въпрос към теб — продължи с разтуптяно сърце Хари и погледна надолу към домашното духче — и ти заповядвам да ми кажеш истината. Разбра ли?

— Да, господарю — потвърди Крийчър и пак се поклони доземи: Хари видя как устните му мърдат беззвучно и явно изричат обидите, които духчето беше получило забрана да изрича на глас.

— Преди две години във всекидневната горе имаше голям златен медальон с капаче — продължи Хари, а сърцето му туптеше до пръсване. — Ние го изхвърлихме. Случайно да си го взел?

За миг настъпи тишина, Крийчър се изправи и погледна Хари право в лицето. После каза:

— Да.

— Къде е той сега? — попита ликуващо Хари; Рон и Хърмаяни също видимо се зарадваха.

Крийчър затвори очи, сякаш нямаше сили да види реакцията им на следващите му думи.

— Няма го.

— Как така го няма? — повтори като ехо Хари и въодушевлението му се изпари. — В какъв смисъл го няма?

Домашният дух потрепери. После залитна.

— Крийчър — тросна се ядно Хари, — заповядвам ти…

— Мъндънгус Флечър… — изграчи духчето, все още със стиснати очи. — Мъндънгус Флечър е откраднал всичко: снимките на госпожица Бела и на госпожица Сиси, ръкавиците на господарката, ордена „Мерлин“ първа степен, бокалите с родовия герб и… и… — Крийчър едва си поемаше въздух: хлътналите му гърди бързо се издуваха и после пак се снишаваха, след това той отвори очи и нададе смразяващ кръвта писък: — … и медальона с капачето, медальона на господаря Регулус… Крийчър сгрешил, Крийчър не изпълнил неговите заповеди!

Хари реагира инстинктивно — когато Крийчър посегна към ръжена в огнището, той се спусна към него и го долепи до земята. Писъкът на Хърмаяни се сля с врясъците на Крийчър, но Хари се развика така, че заглуши и двамата:

— Крийчър, заповядвам ти да не мърдаш!

Усети, че домашното духче застива, и го пусна. Крийчър продължи да лежи, проснат върху студения каменен под, а от ококорените му очи се застичаха сълзи.

— Пусни го, Хари — прошепна Хърмаяни.

— За да се самобичува с ръжена ли? — изсумтя той и приклекна до духчето. — Без тия! И така, Крийчър, искам истината: откъде знаеш, че Мъндънгус Флечър е откраднал медальона с капачето?

— Крийчър го видял! — простена духчето, а сълзите продължиха да се леят върху зурлата му и да влизат в устата с потъмнели зъби. — Крийчър го видял как идва откъм килера, награбил съкровищата на Крийчър. Крийчър казал на крадльото да спре, но Мъндънгус Флечър се засмял и п-по-бягнал…

— Ти каза, че медальонът е на „господаря Регулус“ — напомни Хари. — Защо? Откъде се е появил? Какво общо има с него Регулус? Седни, Крийчър, и ми разкажи всичко, което знаеш за медальона и как Регулус е свързан с него.

Домашното духче седна, свито на кълбо, завря между коленете мокрото си лице и се заклати напред-назад. Когато заговори, гласът му беше глух, но се чуваше добре в тихата кънтяща кухня.

— Господарят Сириус избяга… прав му път, защото той беше лошо момче и разби със своеволията си сърцето на господарката! Но господарят Регулус беше момче с достойнство, знаеше какво подобава да прави като истински потомък на рода Блек и на гордите чистокръвни. Години наред говореше за Черния лорд, който се готвел да изкара магьосниците от скривалищата им, за да властват над мъгълите и мъгълокръвните… и когато беше на шестнайсет години, господарят Регулус се присъедини към Черния лорд. Толкова горд, толкова горд, служеше му с такава готовност… После, година след като беше отишъл да му служи, господарят Регулус слезе един ден долу в кухнята при Крийчър. Господарят Регулус винаги обичал Крийчър. И господарят Регулус каза… каза… — Той се заклати по-бързо от всякога. — Каза, че на Черния лорд му трябвало домашно духче.

— На Волдемор му е трябвало домашно духче? — повтори Хари и се извърна към Рон и Хърмаяни, които изглеждаха не по-малко озадачени от него.

— О, да — простена Крийчър. — И господарят Регулус предложил Крийчър. Господарят Регулус каза, че било чест за него и за Крийчър, който на всяка цена трябвало да направи каквото му заповяда Черния лорд… и после да се п-п-рибере вкъщи. — Крийчър се заклати още по-бързо и захлипа. — Затова Крийчър отиде при Черния лорд. Черния лорд не каза на Крийчър какво им предстои да правят, само отведе Крийчър в една пещера край морето. И вътре в пещерата имаше огромно черно езеро…

Хари настръхна. Граченето на Крийчър сякаш достигаше до него през онази тъмна вода. Представи си какво се е случило съвсем ясно, сякаш е присъствал.

— Имаше лодка…

То се знае, че е имало лодка: Хари я беше виждал — призрачнозелена и малка, омагьосана да прекарва само по един магьосник и една жертва към острова в средата. Значи така Волдемор е проверил защитата, с която е обградил хоркрукса — взел е назаем създание за еднократна употреба, домашно духче…

— На острова имаше с-с-съд, пълен с отвара. Черния лорд накара Крийчър да я изпие… — Домашният дух трепереше като листо. — Крийчър отпил и като отпил, видял ужасни неща… всичко отвътре му горяло… Крийчър започнал да вика господаря Регулус — да дойде и да го спаси, започнал да вика господарката Блек, а Черния лорд само се смееше… накара Крийчър да изпие до дъно отварата… пусна в празния съд медальон с капаче… и пак го напълни с отвара. После Черния лорд отплава и остави Крийчър на острова…

Хари си представи какво се е разиграло. Видя как бледото змийско лице на Волдемор изчезва в мрака, а червените му очи са вперени безпощадно в гърчещото се домашно духче, което би умряло броени минути след като се поддаде на непоносимата жажда, предизвиквана от отварата… От тук нататък обаче Хари не успя да си представи нищо, защото не проумяваше как Крийчър се е измъкнал.

— Крийчър ожаднял, Крийчър припълзял до края на острова и пил от черното езеро… и от водата се показаха ръце, мъртвешки ръце, които завлачиха Крийчър под повърхността…

— Как избяга оттам? — попита Хари и не се учуди, че шепти.

Крийчър вдигна грозното си лице и погледна Хари с големите си кръвясали очи.

— Господарят Регулус каза на Крийчър да се върне — каза той.

— Знам… но как избяга от инфериите?

Домашното духче изглежда не го разбра.

— Господарят Регулус каза на Крийчър да се върне — повтори то.

— Знам, но…

— Е, не е ли очевидно, Хари? — възкликна Рон. — Магипортирал се е!

— Но в пещерата не можеше нито да се влезе, нито да се излезе с магипортиране — възрази Хари, — в противен случай Дъмбълдор…

— Магията на домашните духчета не е същата, както на вълшебниците — напомни Рон. — Нали те могат да влизат и да излизат с магипортиране от „Хогуортс“, а ние — не.

Настъпи мълчание, докато Хари осмисли думите му. Как може Волдемор да е допуснал такава грешка? Но още докато си задаваше този въпрос, Хърмаяни заговори с леден глас:

— Волдемор, разбира се, силно е подценил възможностите на домашните духчета, точно както всички чистокръвни, които се държат с тях като с добичета… сигурно и през ум не му е минавало, че владеят магии, за които той не знае.

— Висш закон за домашното духче е да изпълнява волята на господаря — монотонно заяви Крийчър. — На Крийчър му беше казано да се прибере вкъщи, затова Крийчър се прибрал…

— Значи си направил каквото са ти наредили, нали така? — подхвана благо-благо Хърмаяни. — Изобщо не си нарушил заповедите.

Крийчър кимна и продължи да се клати все така бързо.

— И какво стана, когато се върна? — намеси се пак Хари. — Какво каза Регулус, когато ти му разказа всичко?

— Господарят Регулус беше много разтревожен, много разтревожен — изграчи духчето. — Господарят Регулус нареди на Крийчър да се скрие и да не напуска къщата. А после… една нощ скоро след това господарят Регулус дойде да търси Крийчър в килера и господарят Регулус се държеше много странно, не както обикновено, беше смутен в душата си, Крийчър го усетил… и помоли Крийчър да го заведе в пещерата… в пещерата, където Крийчър ходил с Черния лорд…

И двамата тръгнали. Хари си представи съвсем ясно уплашения стар домашен дух и кльощавия мургав търсач, който толкова много приличал на Сириус… Крийчър е знаел как да отвори тайния вход на подземната пещера, знаел е как да вдигне малката лодка, този път заедно с него към острова със съда с отвара е поел любимият му господар Регулус…

— И те е накарал да изпиеш отварата? — попита отвратен Хари.

Но Крийчър поклати глава и се разплака. Хърмаяни вдигна ръце към устата си — явно беше проумяла нещо.

— Г-господарят Регулус извади от джоба си медальон с капаче като на Черния лорд — обясни Крийчър, а сълзите продължиха да се леят от двете страни на зурлестия му нос. — И каза на Крийчър да го вземе и щом съдът се изпразни, да размени медальоните…

Хлиповете му се бяха превърнали в силни стенания и Хари трябваше да се напрегне и да се съсредоточи, за да го разбира.

— И заповяда… на Крийчър да тръгва без него. И каза на Крийчър… да се прибере у дома… и да не споменава на господарката… какво е направил… а да унищожи… първия медальон. И господарят Регулус изпи… до капка цялата отвара… и Крийчър разменил медальоните… и гледал… как издърпват… господаря Регулус под водата… и…

— О, Крийчър! — зави Хърмаяни, която също плачеше.

Свлече се на колене до домашното духче и се опита да го прегърне. То скочи в миг на крака и се дръпна от нея, очевидно отвратено.

— Мътнородът докосна Крийчър, той няма да го допусне, какво ще каже господарката, а?

— Предупредих те да не я наричаш „мътнород“! — изръмжа Хари, но домашният дух вече се самонаказваше: падна на пода и си удари с все сила челото в него.

— Спри го… спри го! — извика Хърмаяни. — О, толкова ли не виждаш колко е отвратително… как само ги принуждават да се подчиняват!

— Крийчър… спри, спри! — изкрещя Хари.

Запъхтяно и разтреперано, домашното духче легна на пода, около зурлата му лъщяха зелени сополи, върху бледото чело, където Крийчър се беше ударил, вече се беше надигнала цицина, а очите му бяха подпухнали, кръвясали и плувнали в сълзи. Хари никога не беше виждал такава жална гледка.

— Значи си донесъл тук медальона с капачето — продължи той безпощадно, защото беше решен да научи всичко от начало до край. — И се опита да го унищожиш ли?

— Каквото и да правил Крийчър, по медальона не оставаше и драскотина — простена домашното духче. — Крийчър опитал всичко, всичко, което знаел, но нищо, нищо не помагаше… на капачето му бяха направени много, страшно много могъщи заклинания, Крийчър бил сигурен, че ако успее да го отвори, ще го унищожи, но капачето не поддаваше и не поддаваше… Крийчър се наказал, опитал отново, пак се наказал, опитал отново… Крийчър не изпълнил заповедта, Крийчър не успял да унищожи медальона! Господарката полудя от скръб, защото господарят Регулус беше изчезнал, а Крийчър не можел да й каже какво се е случило, не, не можел, защото господарят Регулус му б-б-еше забранил да казва на когото и да било от с-с-семейството какво е станало в пещерата…

Духчето се разрида толкова силно, че вече не му се разбираше нищо. Хърмаяни го гледаше и по нейните бузи също се застичаха сълзи, но тя не се осмели да го докосне повторно. Смути се дори Рон, който не беше пръв поклонник на Крийчър. Както беше приклекнал, Хари се отпусна назад и тръсна глава, за да избистри мислите си.

— Не те разбирам, Крийчър — заяви той накрая. — Волдемор се е опитал да те убие, Регулус е загинал само и само да го омаломощи, и въпреки това ти на драго сърце предаде Сириус на Волдемор? На драго сърце отиде при Нарциса и Белатрикс и чрез тях му съобщаваше информация…

— Хари, Крийчър не вижда нещата по този начин — напомни Хърмаяни, като бършеше с длан очите си. — Той е роб, домашните духчета са свикнали с тях да се държат зле, дори жестоко, и онова, което Волдемор му е причинил, не е било нещо необичайно. Какво означават за духче като Крийчър войните между магьосниците? Той е верен на онези, които се отнасят добре с него, както вероятно се е отнасяла госпожа Блек и със сигурност Регулус, затова им е служел вярно и предано и като папагал е повтарял схващанията им. Знам какво ще кажеш — продължи тя, защото Хари се накани да й възрази, — че Регулус е променил убежденията си… но едва ли го е обяснил на Крийчър. И ми се струва, че знам защо. Крийчър и семейството на Регулус са били в по-голяма безопасност, ако са се придържали към традициите на чистокръвните. Регулус се е опитвал да защити всички.

— Сириус…

— Сириус се държеше ужасно с Крийчър, Хари, и не е нужно да ме гледаш така, знаеш, че е вярно. Когато Сириус е дошъл да живее тук, Крийчър бил живял сам много дълго и сигурно е копнеел за мъничко обич. Убедена съм, че когато духчето е отишло при „госпожица Сиси“ и „госпожица Бела“, те са го посрещнали с разтворени обятия и то им се е отплатило — разказало им е всичко, което са искали да узнаят. Винаги съм твърдяла, че магьосниците ще си платят за отношението към домашните духчета. Е, Волдемор вече е платил… Сириус също.

Хари не знаеше какво да отговори. Докато наблюдаваше как Крийчър хлипа на пода, си спомни какво му бе казал Дъмбълдор броени часове след смъртта на Сириус: той „никога не е смятал Крийчър за същество с чувства, не по-малко силни от човешките…“

— Крийчър — подхвана след малко Хари, — ако искаш… седни… ъъъ… моля те.

Няколко минути домашният дух продължи да хълца и накрая млъкна. После се оттласна от пода, седна отново и като малко дете затърка очите си с кокалчетата на пръстите.

— Ще те помоля да направиш нещо, Крийчър — продължи Хари.

Погледна Хърмаяни за помощ, искаше да даде заповедта мило, но същевременно не можеше да се преструва, че това не е заповед. Ала със смяната на тона като че ли спечели одобрението й и тя се усмихна насърчително.

— Крийчър, иди, ако обичаш, и намери Мъндънгус Флечър. Трябва да разберем къде е медальонът с капачето… къде е медальонът с капачето на господаря Регулус. Наистина е важно. Искаме да довършим започнатото от господаря Регулус, искаме да… ъъъ… да сме сигурни, че не е загинал напразно.

Крийчър свали юмруци и погледна нагоре към Хари.

— Да намеря Мъндънгус Флечър ли? — изграчи той.

— И да го доведеш тук, на площад „Гримолд“ — допълни момчето. — Как мислиш, можеш ли да го направиш?

Крийчър кимна и се изправи, а Хари бе осенен от внезапно вдъхновение. Извади кесийката на Хагрид и взе от нея фалшивия хоркрукс — медальона, в който Регулус беше сложил бележката за Волдемор.

— Крийчър, аз… ъъъ… бих искал да вземеш това тук — каза той и притисна медальона към дланта на домашния дух. — Принадлежал е на Регулус и съм сигурен, че той би искал медальонът да бъде у теб като знак на признателност за онова, което ти…

— Престара се, мой човек — каза Рон, когато Крийчър погледна само веднъж медальона с капачето, ревна стъписан и ужасѐн и пак се хвърли на пода.

Отне им близо половин час, докато успокоят Крийчър — той бе толкова потресен, задето е получил като подарък наследствена реликва на рода Блек, че едва се задържаше прав, краката му се подкосяваха. Когато накрая успя да направи няколко плахи крачки, всички го изпратиха до килера, видяха как Крийчър пъхна на сигурно място медальона между мръсните одеяла и го увериха, че докато го няма, най-важното за тях ще бъде да го пазят. После домашният дух се поклони ниско на Хари и на Рон и дори се сгърчи леко по посока на Хърмаяни в нещо като отдаване на чест, а след това се магипортира с обичайното силно пук.