Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТАПУКНАТИНАТА В ПЛАНА

Отново лежеше по лице на земята. Мирисът на гората изпълваше ноздрите му. Той усещаше под бузата си студената твърда пръст, а рамката на очилата, избити настрани при падането, се беше врязала в слепоочието му. Болеше го всеки сантиметър, а там, където го беше улучило смъртоносното проклятие, сякаш го бяха ударили с метален бокс. Хари не се помръдваше, продължи да лежи точно където се беше свлякъл, с извита под неестествен ъгъл лява ръка и отворена уста.

Беше очаквал да чуе радостни възгласи на ликуване, че най-после е мъртъв, вместо това въздухът се огласяше от забързани стъпки, шепот и угрижено шушукане.

— Господарю… господарю…

Беше гласът на Белатрикс, която говореше като на любим. Хари не се осмели да отвори очи, само остави другите си сетива да проверят в какво състояние е. Разбра, че магическата пръчка още е под мантията му, защото я чувстваше притисната между гърдите си и земята. От лекото усещане за възглавничка под стомаха се увери, че мантията невидимка също си е там, далеч от чужди очи.

— Господарю…

— Стига — каза гласът на Волдемор.

Пак стъпки: от едно и също място се отдалечаваха няколко души. На Хари ужасно му се прииска да види какво става, затова си позволи да отвори очи на милиметър.

Волдемор вероятно се изправяше на крака. Смъртожадните се отдръпваха бързо от него, за да се върнат при множеството отстрани на поляната. Само Белатрикс остана както си беше на колене.

Хари отново затвори очи и се замисли над видяното. Смъртожадните се бяха струпали около Волдемор, който изглежда беше паднал на земята. Нещо се беше случило, когато той беше уцелил Хари със смъртоносното проклятие. Дали и Волдемор се беше строполил? Очевидно да. И двамата явно за кратко бяха изпаднали в безсъзнание, а сега и двамата бяха дошли на себе си…

— Господарю, разрешете да…

— Не съм искал помощ — отсече хладно Волдемор и макар че не виждаше, Хари си представи как Белатрикс отдръпва услужливо протегнатата си ръка. — Момчето… мъртво ли е?

На поляната се възцари пълна тишина. Никой не се приближи до Хари, той обаче усети съсредоточените им погледи, които сякаш го притиснаха още по-силно към земята, и се ужаси, че някой от пръстите или клепачите му може да потрепери.

— Ти — рече Волдемор, после се чуха удар и тих писък от болка. — Огледай го. Кажи ми дали е мъртъв.

Хари не знаеше кой е пратен да провери. Можеше само да лежи, макар че сърцето му туптеше издайнически, и да чака да го огледат. Колкото и малка утеха да беше това, веднага си даде сметка, че Волдемор се плаши да дойде при него и подозира, че не всичко е минало по неговия план…

До лицето на Хари се докоснаха ръце, които бяха по-нежни, отколкото беше очаквал — те вдигнаха единия му клепач, после се плъзнаха под ризата му, при гърдите, за да проверят сърцето. Той чу учестеното дишане на жената и дългата й коса го загъделичка по лицето. Знаеше, че тя усеща равномерното туптене на живота под гръдния му кош.

— Драко жив ли е? В замъка ли е?

Шепотът почти не се чуваше, устните на жената бяха само на два-три сантиметра от ухото на Хари и тя се беше надвесила толкова ниско, че дългата й коса скриваше лицето му от останалите.

— Да — промълви той тихо.

Усети как ръката върху гърдите му се свива и ноктите се забиват в кожата му. После се дръпнаха. Както беше приседнала, жената изправи гръб.

— Мъртъв е! — извика Нарциса Малфой на насъбралите се, които я наблюдаваха.

Сега вече те се разкрещяха, сега се развикаха победоносно и затропаха с крака, а Хари видя дори през клепачите си как във въздуха се изстрелват струи червена и сребриста светлина, ознаменуващи събитието.

Хари в миг осъзна причината за постъпката на Нарциса — тя знаеше, че ще я пуснат в „Хогуортс“ и ще намери сина си само ако влезе там с войската, удържала победа. Вече й беше все едно дали Черния лорд ще надделее.

— Видяхте ли? — изписка Волдемор така, че заглуши врявата. — Хари Потър е умъртвен от моята ръка и сега вече никой сред живите не може да ми се изпречи на пътя. Погледнете! Круцио!

Хари го очакваше: знаеше, че Волдемор няма да допусне тялото му да остане неосквернено в гората, че то трябва да бъде унизено като доказателство за победата му. Момчето беше вдигнато във въздуха и трябваше да впрегне цялата си решителност, за да остане безжизнено, и все пак не изпита болката, която очакваше. Тялото му беше подхвърлено веднъж, два, три пъти във въздуха: очилата му паднаха и Хари усети как магическата пръчка се плъзга леко под мантията, но остана отпуснат, не помръдна; сетне, когато за последен път се свлече на земята, поляната се огласи от развеселени викове и писклив смях.

— А сега — каза Волдемор — отиваме в замъка да им покажем какво е станало с техния герой. Кой ще влачи тялото? Не… Чакайте…

Пак избухна смях и след няколко мига Хари усети как земята се разтриса под него.

— Ти ще го носиш — нареди Волдемор. — В твоите ръце ще изглежда добре и ще се вижда отдалеч, нали? Вдигай малкото си приятелче, Хагрид. И очилата… сложете очилата, за да го познаят.

Някой му сложи грубо и преднамерено силно очилата, ала огромните ръце на Хагрид, които го вдигнаха във въздуха, бяха невероятно нежни. Хари усети как те треперят от неудържимите му хлипове и как, докато великанът го носи, върху него капят едри сълзи, ала не посмя с движение или дума да му подскаже, че все още не всичко е загубено.

— Тръгвай — подкани Волдемор и Хагрид пое напред, като си проправяше път през гъстата гора.

В косата и мантията на Хари се закачваха клони, той обаче не се помръдваше, със зейнала уста и стиснати очи, и докато смъртожадните се тълпяха около тях и Хагрид хлипаше слепешката, никой не се наведе да пипне оголения врат на Хари Потър и да провери дали има пулс…

Двамата великани закрачиха с тежка стъпка зад смъртожадните, Хари чуваше как, докато те минават, дърветата скърцат и падат; вдигаха такава ужасна дандания, че птиците се разлетяха с писъци в небето и беше заглушен дори кикотът на смъртожадните. Победоносното шествие вървеше към парка и не след дълго Хари позна през стиснати клепачи по изсветлелия мрак, че дърветата се разреждат.

— БЕЙН!

От неочаквания крясък на Хагрид Хари за малко да отвори очи.

— Сега доволни ли сте, задето не се бихте, страхливи кранти такива? Доволни ли сте, задето Хари Потър е… е мъртъв?

Той млъкна насред изречението и отново се задави от сълзи. Хари се запита колко ли кентавъра наблюдават шествието — не смееше да отвори очи и да погледне. Докато ги подминаваха, някои смъртожадни започнаха да им подвикват обиди. След малко Хари усети, че въздухът е по-свеж, и разбра, че са излезли в края на гората.

— Спри.

Хари си помисли, че Хагрид явно е бил принуден да изпълни заповедта на Волдемор, защото той залитна леко. Над мястото, където бяха спрели, се спусна студ и Хари чу задъханото дишане на дименторите, оставени да пазят при първите дървета. Сега вече те не можеха да му навредят, фактът, че се е спасил, пламтеше вътре в него — талисман срещу тях, сякаш еленът на баща му го пазеше вътре в сърцето му.

Някой мина току до Хари и той усети, че това е самият Волдемор, защото след миг засиленият му с магия глас гръмна над парка и едва не пукна тъпанчетата му.

— Хари Потър е мъртъв. Беше убит при опит да избяга и да се спаси, докато вие жертвахте живота си заради него. Носим ви тялото му като доказателство, че вашия герой вече го няма. Спечелихме битката. Вие изгубихте половината си бойци. Моите смъртожадни имаха числено превъзходство и с Момчето-което-оживя е свършено. Не бива повече да водим война. Който продължи да се съпротивява, бил той мъж, жена или дете, ще бъде съсечен заедно с всички останали от семейството му. А сега излезте от замъка, паднете на колене пред мен и ще бъдете пощадени. Родителите и децата ви, братята и сестрите ви ще живеят и ще им бъде простено, а вие ще се присъедините към мен в новия свят, който ще съградим с общи усилия.

Тишината не бе нарушена откъм парка и замъка. Волдемор беше толкова близо до Хари, че той не се престраши да отвори отново очи.

— Хайде! — подкани Волдемор и Хари чу как той тръгва нататък, а Хагрид бе принуден да тръгне след него.

Сега вече Хари отвори съвсем мъничко очи и видя, че Волдемор крачи отпред, а върху раменете му се гъне огромната змия Наджини, която беше пусната от омагьосания кафез. Ала Хари нямаше възможност да извади магическата пръчка, скрита под мантията му, без да бъде забелязан от смъртожадните, които вървяха от двете им страни в бавно разсейващия се мрак.

— Хари — хлипаше Хагрид. — О, Хари… Хари…

Момчето отново зажумя. Знаеше, че наближават замъка, и се напрегна да чуе зад ликуващите гласове на смъртожадните и тропота някакви признаци на живот вътре.

— Спри.

Смъртожадните се заковаха на място и Хари чу как се строяват в редица с лице към отворената входна врата на училището. Дори със стиснати клепачи виждаше червеникаво сияние, от което разбра, че от входната зала върху него пада светлина. Зачака. След миг хората, заради които се беше опитал да умре, щяха да го видят наглед мъртъв в ръцете на Хагрид.

— НЕ!

Писъкът още повече го ужаси поради факта, че никога не беше очаквал и мечтал професор Макгонъгол да е в състояние да издаде такъв звук. Чу как друга жена се кикоти наблизо и разбра, че Белатрикс злорадства заради нейното отчаяние. Пак надигна само за миг клепачи и видя как отворената врата се изпълва с хора: оцелелите в битката излязоха на предното стълбище, за да застанат лице в лице с онези, които ги бяха победили, и да се убедят сами, че Хари наистина е мъртъв. Той забеляза, че Волдемор стои близо пред него и гали с един-единствен блед пръст Наджини по главата. Отново затвори очи.

— Не!

— Не!

— Хари! ХАРИ!

Виковете на Рон, Хърмаяни и Джини бяха по-отчаяни и от гласа на Макгонъгол — на Хари му се искаше само да може да им извика, но си наложи да не мърда и да мълчи, а крясъците им подействаха като спусък за оцелелите, които започнаха да пищят и да обиждат смъртожадните, докато…

— ТИШИНА! — ревна Волдемор, после се чу трясък, блесна ярка светлина и насъбралите се бяха принудени да замълчат. — Всичко приключи! Сложи го в краката ми, Хагрид, където му е мястото!

Хари усети как го полагат върху тревата.

— Видяхте ли? — попита Волдемор и Хари усети, че той снове напред-назад точно до него. — Хари Потър е мъртъв! Разбрахте ли сега, заблудени? Той никога не е бил нищо повече от момче, което разчиташе другите да се жертват заради него!

— Той те победи! — изкрещя Рон и магията беше развалена: защитниците на „Хогуортс“ отново се развикаха и се разпищяха, докато гласовете им не бяха заглушени от втори, помощен трясък.

— Той беше убит, докато се опитваше да се измъкне незабелязано от парка на замъка — продължи Волдемор и в гласа му имаше наслада заради изречената лъжа, — беше убит, докато се опитваше да се спаси…

Но ненадейно Волдемор млъкна: Хари чу стъпки и вик, сетне поредния трясък с блеснала едновременно с него светлина и охкане, затова съвсем мъничко отвори очи. Някой се беше отскубнал от насъбралите се и се беше нахвърлил на Волдемор: Хари видя как силуетът се свлича на земята, повален от обезоръжаваща магия, а Волдемор мята встрани магическата му пръчка и се смее.

— И кой е това? — изсъска той тихо като змия. — Кой по своя воля пожела да покаже какво се случва с онези, които продължават да се бият и след като са загубили сражението?

Белатрикс прихна радостно.

— Това, господарю, е Невил Лонгботъм! Момчето, което създаваше толкова главоболия на Алекто и Амик Кароу! Син е на аврори, нали помните?

— А, да, сетих се — потвърди Волдемор и погледна надолу към Невил, който се изправи с усилие — обезоръжен и незащитен, насред ничията земя между оцелелите и смъртожадните. — Но ти, храбро момче, си чистокръвен, нали?

Невил вече стоеше с лице към него, стиснал празни юмруци.

— И какво от това? — попита високо той.

— Проявяваш дух и смелост, с благородно потекло си. От теб ще излезе много ценен смъртожаден. Имаме нужда от такива като теб, Невил Лонгботъм.

— Ще дойда при вас, когато пъкълът се вледени — отсече Невил. — Войнството на Дъмбълдор! — провикна се той и в отговор екнаха викове — Волдемор явно не можеше със заклинания да накара множеството да мълчи.

— Чудесно — каза той и Хари долови в копринено мекия глас заплаха, каквато нямаше и в най-всесилното проклятие. — Щом така предпочиташ, Лонгботъм, връщаме се към първоначалния план. Нека се стовари върху главата ти.

През миглите си Хари видя как Волдемор вдига магическата пръчка. След миг от един от разбитите прозорци на замъка изхвърча нещо като безформена птица, което политна в сумрака и се приземи в ръката на Волдемор. Той разтръска опърпаното нещо, както го държеше за върха, и то се люшна, празно и оръфано: Разпределителната шапка.

— В училището „Хогуортс“ вече няма да има разпределение — заяви Волдемор. — Няма да има домове. Гербът, щитът и знамето на моя благороден праотец Салазар Слидерин ще бъдат достатъчни на всички, нали, Невил Лонгботъм?

Той насочи магическата си пръчка към Невил, който се вцепени и притихна, после нахлупи със сила Шапката върху главата му така, че тя се плъзна чак до очите. Някои в тълпата пред замъка, която дотогава беше наблюдавала безмълвно, се раздвижиха и смъртожадните вдигнаха като един пръчките, за да спрат защитниците на „Хогуортс“.

— Сега Невил ще покаже какво ще сполети всеки, който има глупостта да продължава да се съпротивява срещу мен — каза Волдемор и като замахна с магическата пръчка, подпали Разпределителната шапка.

Изгревът беше разцепен от писъци: Невил пламна, както стоеше, закован на едно място, безсилен да се помръдне, и Хари не издържа — трябваше да направи нещо…

Точно тогава в един и същи миг се случиха много неща.

От края на парка в далечината екна тътен, сякаш през зида, който не се виждаше, се прекачваха стотици хора, устремили се със силни войнствени викове към замъка. Пак в същия миг иззад замъка с тежка стъпка изникна Гроп, който ревна:

— ХАГЪР!

На вика му откликнаха великаните на Волдемор, които закрещяха, юрнаха се като огромни слонове към Гроп и земята се разтресе. Сетне се появиха копита и опънати до скъсване лъкове, както и стрели, които внезапно се посипаха върху смъртожадните, а те се разпищяха изненадани и стройните им редици се разпаднаха. Хари издърпа мантията невидимка, заметна се с нея, скочи на крака и точно тогава се размърда и Невил.

С рязко, но плавно движение Невил избегна проклятие за тяловкочанясване, пламтящата Разпределителна шапка падна от него и той извади от дълбините й нещо сребърно с проблясваща, украсена с рубини дръжка…

Съсъкът на сребърното острие не се чу от рева на настъпващата тълпа, от тътена на вкопчилите се в единоборства великани и от тропота на кентаврите, но въпреки това като че ли привлече погледите на всички. Само с един удар Невил отсече главата на огромната змия, която се завъртя във въздуха и проблесна на светлината, струяща от входната зала, а устата на Волдемор зейна във вик на гняв, който никой не чу, после тялото на змията се свлече с глух звук на земята в краката му…

Скрит под мантията невидимка, Хари направи защитно заклинание между Невил и Волдемор още преди Черния лорд да вдигне магическата си пръчка. После над писъците, рева и трясъка на биещите се великани гръмна викът на Хагрид, по-силен от всичко:

— ХАРИ! — извика Хагрид. — КЪДЕ Е ХАРИ?

Цареше пълна бъркотия. Смъртожадните се пръснаха, уплашени от връхлитащите кентаври, всички се разбягаха, за да не бъдат стъпкани от великаните, все повече се приближаваха подкрепленията, дошли неизвестно откъде, Хари видя огромни крилати твари, извисили се над главите на великаните — тестролите и хипогрифът Бъкбийк се опитваха да им издращят очите, докато Гроп ги налагаше с пестници. Сега вече и магьосниците, защитници на „Хогуортс“, и смъртожадните на Волдемор се видяха принудени да отстъпят към замъка. Хари запращаше заклинания и проклятия по всеки смъртожаден, изпречил се пред погледа му, и те се свличаха на земята, без да знаят кой или какво ги е повалило, после телата им бяха прегазени от изтеглящата се тълпа.

Все така скрит под мантията невидимка, Хари беше повлечен от множеството към входната зала — търсеше Волдемор и го видя в другия край на помещението: замахваше наляво и надясно с магическата си пръчка, пращаше заклинания и проклятия и отстъпваше към Голямата зала, като не преставаше да крещи указания на последователите си. Хари обаче отново направи защитни заклинания и жертвите, в които Волдемор се беше нацелил — Шиймъс Финигън и Хана Абът, — се стрелнаха покрай него към Голямата зала, където се включиха във вече разгорялата се битка.

Още и още хора прииждаха по стълбището пред входната врата и Хари забеляза как Чарли Уизли изпреварва Хорас Слъгхорн, който все още беше с изумрудената пижама. Те явно се бяха върнали заедно със семействата и приятелите на всички ученици в „Хогуортс“, останали да се бият, както и със собствениците на магазини и пивници и жителите на Хогсмийд. Кентаврите Бейн, Ронан и Магориан нахълтаха със страхотен тропот на копита в Голямата зала точно когато вратата за кухнята зад Хари беше избита от пантите.

Домашните духчета на „Хогуортс“ нахлуха на цели пълчища в Голямата зала, като крещяха и размахваха кой нож, кой сатър; предвождаше ги Крийчър с медальона на Регулус Блек и врещеше така, че гласът му като на жабок заглуши данданията:

— Бийте се! Бийте се! На бой за господаря, защитник на домашните духчета! На бой срещу Черния лорд в името на храбрия Регулус!

Духовете се втурнаха да кълцат и да удрят глезените и пищялите на смъртожадните, а малките им личица пламнаха от злост: накъдето и да се обърнеше Хари, смъртожадните падаха, покосени от тежестта на връхлетелите ги многобройни противници и повалени от заклинания, издърпваха стрели от раните или просто се мъчеха да избягат, ала задаващата се орда ги погълна.

Битката обаче още не беше приключила: Хари притича между сражаващите се и покрай пленени, които се опитваха да се отскубнат, и влезе в Голямата зала.

Волдемор беше в епицентъра на сражението и удряше и поваляше всички наред в обхвата си. Хари не можеше да се прицели добре и затова, все така невидим, се промуши по-наблизо, а в Голямата зала тълпата се сгъстяваше, защото всеки, който беше в състояние да ходи, напираше да влезе.

Хари видя как Джордж и Лий притискат Йаксли до пода, видя как Долохов пада с писък, повален от Флитуик, видя как Хагрид мята към другия край на залата Уолдън Макнеър, който се фрасна в стената отсреща и се строполи в безсъзнание на земята… Видя как Рон и Невил покосяват Фенрир Грейбек, как Абърфорт зашеметява с магия Рокууд, как Артър и Пърси просват на пода Тикнес, а Луциус и Нарциса Малфой тичат с крясъци през тълпата, без дори да се опитват да се бият, и търсят сина си.

Волдемор се дуелираше едновременно с Макгонъгол, Слъгхорн и Кингзли и на лицето му се изписа студена ненавист, когато те започнаха да криволичат и да се снишават край него, безсилни да го довършат…

Белатрикс също продължаваше да се бие на петдесетина метра от Волдемор и подобно на господаря си, се дуелираше с трима наведнъж — Хърмаяни, Джини и Луна се сражаваха с всичките си сили и умения, ала Белатрикс не им отстъпваше и едно смъртоносно проклятие просвистя толкова близо до Джини, че тя се размина на сантиметри със смъртта…

Хари смени посоката и се втурна вече не към Волдемор, а към Белатрикс, но беше направил само няколко крачки, когато някой го избута с все сила встрани.

— НЕ ПОСЯГАЙ НА ДЪЩЕРЯ МИ, КУЧКО!

Госпожа Уизли тичешком отметна наметалото, за да освободи ръцете си. Белатрикс се завъртя кръгом и нададе гръмогласен смях при вида на новото предизвикателство.

— МАХНЕТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ! — кресна госпожа Уизли на трите момичета и след като описа широка дъга с магическата си пръчка, започна да се дуелира.

Ужасен и възхитен, Хари загледа как пръчката на Моли Уизли свисти и се върти, как усмивката на Белатрикс Лестранж помръква и смъртожадната се озъбва. И от двете магически пръчки летяха струи светлина, подът около краката на магьосниците се нагорещи и се пропука, и двете жени се сражаваха не на живот, а на смърт.

— Не! — извика госпожа Уизли, когато към нея се завтекоха ученици в опит да й помогнат. — Назад! Назад! Моя е!

Сега покрай стените се бяха струпали стотици хора, които наблюдаваха двете схватки: на Волдемор и противниците му и на Белатрикс и Моли, а Хари стоеше невидим и разкъсван между двата боя, искаше му се да нападне, но и да защити, разколебан от вероятността да уцели някой невинен.

— Какво ще стане с децата ти, след като те убия? — заяде се вбесената не по-малко от господаря си Белатрикс, която отскачаше, докато проклятията на Моли танцуваха около нея. — След като мамчето си отиде по същия начин, както Фреди?

— Никога… вече… няма… да… докоснеш… и с пръст… децата… ни! — накъсано пискаше госпожа Уизли.

Белатрикс избухна в същия весел смях, както братовчед й Сириус точно когато беше залитнал назад през завесата, и внезапно Хари разбра какво ще се случи.

Поредното проклятие на Моли мина под протегнатата ръка на смъртожадната и я улучи право в гърдите, точно над сърцето.

Злорадата й усмивка застина, очите й сякаш изскочиха; за миг тя осъзна какво я е сполетяло и залитна назад, тълпата, която наблюдаваше, ревна, а Волдемор изпищя.

На Хари му се стори, че се върти в забавено движение: той видя как Макгонъгол, Кингзли и Слъгхорн са отхвърлени назад, как се гърчат във въздуха, когато яростта на Волдемор от гибелта на последната му, най-вярната последователка се взриви със силата на бомба. Волдемор вдигна магическата си пръчка и я насочи към Моли Уизли.

— Протего! — ревна Хари и защитното заклинание се разпростря по средата на залата, а Волдемор започна да се озърта, за да види откъде е дошло, точно когато Хари най-после смъкна мантията невидимка.

Изумените викове, радостните възгласи, долетелите от всички страни писъци „Хари! ТОЙ Е ЖИВ!“ стихнаха за секунди. Множеството се уплаши и най-неочаквано се възцари пълна тишина, когато Волдемор и Хари се погледнаха и започнаха да обикалят лице в лице.

— Не искам никой да се опитва да помага — заяви високо Хари и в ненарушаваната от нищо тишина гласът му прозвуча като тръбен зов. — Така трябва да бъде. Аз трябва да го направя.

Волдемор изсъска.

— Потър всъщност е намислил друго — рече той с широко отворени червени очи. — То не става така, нали? Кого ще използваш сега за щит, Потър?

— Никого — отсече лаконично Хари. — Вече няма хоркрукси. Сега сме само ти и аз. Докато единият е жив, другият не може да оцелее и единият от нас трябва да си отиде завинаги…

— Единият от нас ли? — изхили се Волдемор; цялото му тяло беше изопнато като струна, червените му очи гледаха вторачено като змия, която се готви да нападне. — Мислиш си, че това ще бъдеш ти, нали, момчето, което оживя по една случайност и защото Дъмбълдор дърпаше конците?

— По една случайност ли майка ми загина, за да ме спаси? — попита Хари. Двамата продължаваха да се движат странично по съвършен кръг, като не променяха разстоянието помежду си, и за Хари в момента съществуваше само Волдемор. — Случайно ли реших да се бия на онова гробище? Случайно ли снощи, въпреки че не се защитих, пак се спасих и се върнах да се сражавам?

— Случайности! — изпищя Волдемор, но и този път не нанесе удар; насъбралите се, които ги наблюдаваха, бяха застинали като вкаменени и от стотиците хора в залата сякаш не дишаше никой, освен тях двамата. — Случайност и късмет, както и поради факта, че се криеше и хленчеше зад по-велики мъже и жени, оставяйки ме да убия тях вместо теб!

— Тази нощ няма да убиваш повече! — заяви Хари, докато двамата продължаваха да обикалят и да се гледат: зелено в червено. — Никога вече няма да си в състояние да убиеш никого от тези хора. Разбра ли? Бях готов да умра, само и само да те спра да не ги нараняваш…

— Но ето че не си мъртъв!

— Поисках да умра и точно затова стана така. Направих каквото е направила майка ми и сега те са защитени от теб. Не забелязваш ли, че каквато и магия да им направиш, тя не им действа? Не можеш да ги изтезаваш. И с пръст не можеш да ги докоснеш. Не се учиш от грешките си, нали, Риддъл?

— Как смееш…

— Да, смея — каза Хари, — знам неща, за които ти, Том Риддъл, дори представа си нямаш. Знам много важни неща, за които изобщо не подозираш. Искаш ли да чуеш някои от тях, докато не си направил поредната голяма грешка?

Волдемор не отговори, само продължи да обикаля в кръг и Хари долови, че временно е приковал вниманието му, спрял го е с вероятността — колкото и слаба да беше тя, — че може би наистина знае някаква съдбовна тайна…

— Пак ли любов? — подметна Волдемор с ухилено змийско лице, — любимото решение на Дъмбълдор, любовта, която, както той твърдеше, побеждавала смъртта, макар че любовта не му помогна да не падне от кулата и да се натроши като стара восъчна кукла. Любовта, Потър, която не ми попречи да размажа като хлебарка мътнородата ти майка… а този път май никой не те обича достатъчно, за да изтича напред и да поеме върху себе си моето проклятие. И какво сега ще те спаси от смъртта, когато нанеса удара?

— Едно нещо — отвърна Хари и двамата продължиха да се въртят в кръг, втренчени един в друг и разделяни само от последната тайна.

— Щом сега няма да те спаси любовта — каза Волдемор, — значи си убеден, че владееш магия, каквато аз не знам, или имаш оръжие, по-силно от моето.

— Убеден съм и в двете — заяви Хари и видя как по змийското лице се мярва стъписване, което обаче се разсея на мига: Волдемор нададе смях, по-стряскащ от писъците му, безрадостен и безумен, зловещо отекнал в притихналата зала.

— Смяташ, че знаеш повече магии от мен? — рече той. — От мен, Лорд Волдемор, който прави магии, за каквито Дъмбълдор не е и мечтал?

— О, мечтал е — възрази Хари, — но знаеше повече от теб, знаеше достатъчно, за да не прави каквото правиш ти.

— Значи е бил слаб! — изпищя Волдемор. — Прекалено слаб, за да се осмели, прекалено слаб, за да вземе онова, което би могло да бъде негово и което ще бъде мое!

— Не, той беше по-умен от теб, по-силен магьосник, по-добър човек.

— Аз го обрекох на смърт!

— Така си мислиш, но грешиш — каза Хари.

За пръв път множеството, което ги гледаше, се размърда и стотиците хора покрай стените едновременно си поеха дъх.

— Дъмбълдор е мъртъв! — изсъска Волдемор така, сякаш думите щяха да причинят на Хари непоносима болка. — Тялото му гние в мраморната гробница в парка на замъка, видях го с очите си, Потър, и той няма да се завърне!

— Да, Дъмбълдор е мъртъв — потвърди спокойно Хари, — но не ти си го убил. Той сам е избрал как да умре, и то месеци преди да издъхне, организирал е всичко заедно с човек, за когото си въобразяваш, че ти е бил верен слуга.

— Какви са тези детински бълнувания? — тросна се Волдемор, но и този път не вдигна пръчката си, а червените му очи не се преместиха и на милиметър от очите на Хари.

— Сивиръс Снейп не беше с теб — оповести Хари. — Снейп беше човек на Дъмбълдор, да, на Дъмбълдор, и то още от мига, в който си тръгнал да преследваш майка ми. А ти така и не го усети, защото не разбираш от такива неща. Никога не си виждал как Снейп вика със заклинание Покровител, нали, Риддъл?

Волдемор не отговори. Двамата продължиха да кръжат като вълци, готови да се разкъсат.

— Покровителят на Снейп беше кошута — обясни Хари, — същата като на майка ми, защото той я е обичал почти през целия си живот, още откакто са били деца. Би трябвало да се досетиш — каза Хари, забелязал, че ноздрите на Волдемор се издуват, — той те е помолил да пощадиш живота й, нали?

— Снейп я желаеше, нищо повече — ухили се Волдемор, — но когато тя си отиде, той се съгласи, че има и други жени, при това с по-чиста кръв и по-достойни за него…

— Разбира се, че ти е казал това — рече Хари, — но е шпионирал за Дъмбълдор от мига, в който ти си се заканил да убиеш майка ми, и оттогава е работел срещу теб! Дъмбълдор вече беше поел към смъртта, когато Снейп го довърши!

— Няма значение — изпищя Волдемор, който беше слушал всяка дума внимателно и съсредоточено, а сега се изкикоти като луд. — Няма значение на чия страна е бил Снейп, дали на моя или на Дъмбълдор, и какви дребни препятствия са се опитвали да слагат на пътя ми. Унищожих и тях, както унищожих майка ти, уж голямата любов на Снейп! Но всичко си идва на мястото, Потър, и то по начин, който ти явно не проумяваш! Дъмбълдор правеше всичко възможно Бъзовата пръчка да не попада у мен! Искал е Снейп да бъде истинският й господар! Но аз те изпреварих, момченце… отидох при пръчката преди ти да се добереш до нея и докато чаках да се появиш, разбрах истината. Преди три часа убих Сивиръс Снейп и Бъзовата пръчка, или Смъртоносната пръчка, или Пръчката на Ориста сега вече наистина е моя! Последният план на Дъмбълдор се обърка, Хари Потър.

— Да, така е — каза Хари. — За това си прав. Но преди да се опитваш да ме убиваш, съветвам те да помислиш какво си извършил… да опиташ да се покаеш поне малко, Риддъл…

— Това пък какво е?

От всички неща, които Хари му беше казал, от всичко, което му беше разкрил и с което го беше вбесил, Волдемор се стъписа най-силно от тези думи. Хари видя как зениците му се свиват на тънки линии и кожата около очите му побелява.

— Това е последният ти шанс — рече Хари, — единственото, което ти е останало… Видях какъв ще бъдеш, ако не го направиш… дръж се като човек… опитай… опитай да се покаеш поне малко…

— Как смееш? — кресна отново Волдемор.

— Да, смея — потвърди Хари, — защото този последен план на Дъмбълдор всъщност не се е обърнал срещу мен, а срещу теб, Риддъл.

Ръката, с която Волдемор държеше Бъзовата пръчка, трепереше и Хари стисна много здраво пръчката на Драко. Знаеше, че от съдбовния миг го делят секунди.

— Тая пръчка пак не ти се подчинява, защото си убил не когото трябва. Сивиръс Снейп не беше истински господар на Бъзовата пръчка. Той никога не е побеждавал Дъмбълдор.

— Снейп го уби…

— Ама ти не слушаш ли? Снейп никога не е надделявал над Дъмбълдор. Двамата заедно са обмислили тази смърт. Намерението на Дъмбълдор е било да издъхне непобеден и да си остане последният истински господар на пръчката! Така всесилието на пръчката умира заедно с него, защото тя никога не му е била отнета с победа.

— Но в такъв случай, Потър, Дъмбълдор все едно ми я е дал на мен! — заяви с треперещ от злорадство глас Волдемор. — Аз откраднах пръчката от гробницата на последния й господар. Взех я против волята му. Силата й е моя.

— Май пак не загря, Риддъл. Не е достатъчно да притежаваш пръчката! Това, че я държиш и я използваш, не я прави истински твоя. Не си ли чувал какво казва Оливандър? Магическата пръчка си избира магьосника… Преди Дъмбълдор да умре Бъзовата пръчка вече беше признала друг за свой нов господар — човек, който дори не я докосна. Новият господар отне пръчката от Дъмбълдор пряко волята му, без дори да подозира какво точно е направил, без да знае, че най-опасната магическа пръчка в света вече е напълно подчинена на неговата воля…

Гърдите на Волдемор се издигаха и се снишаваха бързо и Хари усети, че проклятието се задава, че набъбва в пръчката, насочена към лицето му.

— Истински господар на Бъзовата пръчка стана Драко Малфой.

За миг по лицето на Волдемор се изписаха стъписване и недоумение, после бързо изчезнаха.

— Но какво значение има това? — попита той тихо. — И да си прав, Потър, за теб и мен сега това няма никакво значение. Фениксовата пръчка вече не е у теб, дуелираме се само с уменията си… а след като те убия, ще се заема с Драко Малфой…

— Закъсня — отсече Хари. — Пропусна шанса си. Изпреварих те. Още преди няколко седмици победих Драко. Взех му пръчката. — Той размърда пръчката от глог и усети как всички в залата се вторачват в нея. — И така, всичко се свежда до това, нали? — прошепна Хари. — Знае ли пръчката в ръката ти, че последният й господар е бил обезоръжен със заклинание? Защото ако знае… Аз съм истинският господар на Бъзовата пръчка.

По омагьосаното небе горе внезапно плисна златисто-червено сияние: над перваза на най-близкия прозорец се беше показало малко от ослепителното слънце. Светлината падна едновременно върху двамата и лицето на Волдемор изведнъж се превърна в размазано огнено петно. Хари чу как високият глас изпищя точно когато и той извика към небесата най-съкровената си надежда, насочил пръчката на Драко.

— Авада Кедавра!

— Експелиармус!

Екна тътен като топовен гърмеж, а златистите пламъци, избухнали между тях, точно в средата на кръга, по който обикаляха, отбелязаха точката, където двете проклятия се бяха сблъскали. Хари видя как зелената струя откъм Волдемор се удря в заклинанието му, видя как Бъзовата пръчка излита високо и потъмнява на фона на изгрева, а после се завърта към омагьосания таван като главата на Наджини, завърта се във въздуха към господаря, когото нямаше да убие и когото щеше да направи свой пълноправен собственик.

С безпогрешните си умения на търсач Хари улови със свободната си ръка пръчката, а Волдемор залитна с разперени ръце назад и вертикалните зеници на яркочервените му очи се извъртяха нагоре. Том Риддъл се строполи на пода прозаично и безвъзвратно: с омаломощено сгърчено тяло, с празни бледи ръце, с безизразно застинало змийско лице. Волдемор беше мъртъв, убит от собственото си проклятие, което беше рикоширало, а Хари стоеше с две пръчки в ръцете и гледаше надолу към обвивката на своя враг.

Един трепетен миг тишина, стъписване, сякаш увиснало във въздуха: после около Хари настана страшна врява и въздухът беше разцепен от писъци, радостни възгласи и рев. Яростното ново слънце заслепяваше прозорците, когато всички се завтекоха към Хари: първи стигнаха Рон и Хърмаяни и именно техните ръце го прегърнаха, техните неразбираеми викове го заглушиха. Сетне се появиха и Джини, Невил и Луна, после всички от семейство Уизли и Хагрид, Кингзли и Макгонъгол, Флитуик и Спраут, а Хари не чуваше и думица от онова, което му крещяха, нито разбираше чии ръце са се вкопчили и го теглят, за да го прегърнат: около него се притискаха стотици, решени да докоснат Момчето-което-оживя, защото всичко най-после беше свършило…

Слънцето изгряваше неотклонно над „Хогуортс“ и Голямата зала сияеше от живот и светлина. Хари беше неразделна част от бликналата радост, примесена с печал, със скръб и тържество. Всички искаха той да е там, с тях: техният предводител и символ, техният спасител и водач, и явно на никого не му хрумваше, че не е спал и копнее да остане само с неколцина от тях. Трябваше да поговори с онези, които бяха изгубили близки, да стисне ръцете им, да понесе сълзите им, да приеме благодарността им, да чуе новините, които с пукването на зората прииждаха от всички краища: за поразените с проклятието Империус, които идват на себе си, за смъртожадни, които бягат или са били заловени, за невинните в Азкабан, които в този миг са пуснати на свобода, и че за временен министър на магията е назначен Кингзли Шакълболт…

Вдигнаха тялото на Волдемор и го преместиха в съседно помещение, по-далеч от телата на Фред, Тонкс, Лупин, Колин Крийви и още петдесет души, загинали в битката срещу него. Макгонъгол беше върнала по местата им масите, но никой не седеше според разделението по домове: всички се бяха сместили заедно — учители и ученици, духове бродници и родители, кентаври и домашни духчета, Фирензи лежеше в ъгъла и се възстановяваше, а Гроп надзърна през един от счупените прозорци и хората започнаха да хвърлят храна в ухилената му паст. Изтощен и останал без сили, след малко Хари се озова на пейката до Луна.

— На твое място щях да си мечтая за малко спокойствие и тишина.

— Точно това искам — потвърди той.

— Аз ще отклоня вниманието на всички — предложи Луна. — А ти се скрий под мантията невидимка.

И още преди Хари да е изрекъл и дума тя се провикна:

— О, вижте, вижте, блеещ ас! — и засочи към прозореца.

Който я чу, се обърна, а Хари се заметна с мантията невидимка и стана от пейката.

Сега можеше да се движи безпрепятствено из залата. Зърна Джини, която седеше през две маси, отпуснала глава върху рамото на майка си — двамата с Хари щяха да имат време да си поговорят по-късно, щяха да разполагат с часове, с дни и дори с години. Видя и Невил, който се хранеше, а мечът на Грифиндор беше оставен до чинията му, около него се бяха струпали разгорещени поклонници. Докато вървеше по пътеката между масите, Хари видя и тримата от семейство Малфой, притиснати един до друг, сякаш се чудеха дали изобщо трябва да бъдат тук, обаче никой не им обръщаше внимание. Накъдето и да се обърнеше, Хари виждаше семейства, които отново са заедно, и накрая откри двамата, за чиято компания мечтаеше най-силно.

— Аз съм — пошушна той, като се надвеси между тях. — Идвате ли с мен?

Те веднага се изправиха и тримата излязоха заедно от Голямата зала. От мраморното стълбище липсваха цели парчета, тук-там перилата бяха отнесени и докато се качваха нагоре, през няколко крачки се натъкваха на мазилка и кървави петна.

Чуха как някъде в далечината Пийвс се носи шеметно по коридорите и пее победоносна песен, която сам си беше съчинил:

— Наистина дава пълна представа за мащабите и трагичността на събитията, нали? — иронично отбеляза Рон и бутна една врата, за да пусне пред себе си Хари и Хърмаяни.

Хари си помисли, че сега вече ще изпитат и щастие, но то бе приглушено от изтощението и през няколко крачки като физическа рана го пронизваше болката от загубата на Фред, Лупин и Тонкс. Накрая надделя невероятно облекчение и желание да поспи.

Първо обаче дължеше обяснение на Рон и Хърмаяни, които досега не се бяха отделяли от него толкова дълго и заслужаваха да чуят истината. Хари им разказа най-подробно какво е видял в мислоема и какво се е случило в гората и още преди те да дадат воля на изумлението си тримата най-сетне стигнаха до мястото, накъдето се бяха запътили, макар че никой не го беше споменал.

Грозилището от водоливника страж пред директорския кабинет беше бутнато, стоеше климнало, малко като пияно, и Хари се запита дали все още е в състояние да различава паролите.

— Може ли да се качим горе? — попита той простичко.

— Щом искате — простена статуята.

Те я прекрачиха, стъпиха на спираловидната каменна стълба и бавно се издигнаха нагоре като с ескалатор. Хари бутна вратата в горния край и я отвори.

Плъзна поглед по каменния мислоем върху писалището, където го беше оставил, и точно тогава се чу оглушителен шум, от който Хари изпищя — помисли, че това са проклятия, завърнали се смъртожадни, възроденият Волдемор…

А всъщност бяха ръкопляскания. Директорите и директорките на „Хогуортс“ по всички стени наоколо го посрещнаха с бурни аплодисменти, започнаха да му махат с шапки и в някои случаи с перуки, пресягаха се през рамките да се здрависат, подскачаха нагоре-надолу по столовете в картините, Дилис Дъруент се разхлипа без следа от срам, Декстър Фортескю размаха слуховата си тръба, а Финиъс Нигелус се провикна с пронизителния си писклив глас:

— И отбележете, че домът „Слидерин“ също даде своя принос! Нека заслугите ни не се забравят!

Но Хари виждаше само човека от най-големия портрет точно зад стола на директора. Иззад очилата с форма на полумесеци по дългата сребърна брада се плъзгаха сълзи, а гордостта и признателността, които излъчваха очите, донесоха на Хари утеха, каквато бе изпитвал само от песента на феникса.

Накрая Хари вдигна ръце и портретите млъкнаха почтително, грейнали в щастливи усмивки, бършеха сълзите и с нетърпение чакаха да чуят какво ще им каже. Но Хари насочи думите си към Дъмбълдор, като ги подбираше изключително внимателно. Колкото и да беше изтощен, той трябваше да направи това последно усилие и да поиска последен съвет.

— Онова, което беше скрито в снича… — подхвана Хари, — пуснах го в гората. Не знам къде точно, но няма да ходя да го търся. Нали не възразявате?

— Не възразявам, скъпо момче — потвърди Дъмбълдор, а събратята му по портретите следяха разговора объркано и заинтригувано. — Мъдро, смело решение, но аз не съм и очаквал друго. Някой друг знае ли къде е паднало?

— Никой — отвърна Хари и Дъмбълдор кимна одобрително. — Но ще задържа подаръка на Игнотус — продължи той и Дъмбълдор грейна.

— Ама разбира се, Хари, твой си е завинаги, докато не го предадеш на потомците си.

— А сега за това тук…

Хари протегна Бъзовата пръчка и Рон и Хърмаяни я погледнаха с благоговение, което Хари с неудоволствие забеляза, колкото и да беше изтощен.

— Не я искам — заяви той.

— Какво? — подвикна на висок глас Рон. — Ти откачи ли?

— Знам, че е всесилна — продължи уморено Хари. — Но се чувствах по-щастлив с моята си пръчка. Затова…

Той бръкна в кесийката около врата си и извади двете половини от бодливата зеленика, все още съединени от съвсем тънко влакънце от фениксово перо. Хърмаяни беше казала, че не могат да я поправят, защото е повредена много лошо. Е, ако и тази пръчка не помогнеше, нищо друго нямаше да успее.

Сложи счупената пръчка върху писалището на директора, докосна я само с върха на Бъзовата пръчка и каза:

— Репаро!

Пръчката се залепи и от края й се посипаха червени искри. Хари разбра, че е успял. Вдигна пръчката от бодлива зеленика и феникс и внезапно усети по пръстите си топлина, сякаш пръчката и ръката се радваха, че отново са заедно.

— Връщам Бъзовата пръчка откъдето е дошла — каза Хари на Дъмбълдор, който го наблюдаваше с огромна обич и възхищение. — Нека стои там. Ако и аз умра като Игнотус от естествена смърт, пръчката ще изгуби силата си, нали? Притежателят й няма да бъде победен, а това ще бъде и нейният край.

Дъмбълдор кимна. Двамата се усмихнаха един на друг.

— Сигурен ли си? — попита Рон.

Той гледаше Бъзовата пръчка и в гласа му се долови едва загатната следа от копнеж.

— Мисля, че Хари е прав — тихо промълви Хърмаяни.

— Тази пръчка носи повече неприятности, отколкото полза — рече Хари. — А да ви призная… — добави той, после обърна гръб на картините с портретите, защото вече мислеше само за леглото с балдахина, което го чакаше в Грифиндорската кула, и че няма да е зле Крийчър да му донесе там някой сандвич, — неприятностите, които ми се струпаха, ми стигат за цял живот.