Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТАКИНГС КРОС

Лежеше по лице и слушаше тишината. Беше съвсем сам. Никой не го гледаше. Нямаше друг. Не беше съвсем сигурен, че и самият той е там.

След много време или може би само след миг му хрумна, че сигурно е жив, сигурно е нещо повече от безплътна мисъл, щом лежи, определено лежи върху някаква повърхност. Значи имаше сетива и нещото, на което лежеше, съществуваше като него.

Почти веднага щом стигна до този извод, Хари осъзна и че е гол. Убеден, че е съвсем сам, не се притесни особено от голотата си, тя само леко разпали любопитството му. Той се запита дали, след като усеща, може и да вижда. Откри, че има и очи, като ги отвори.

Лежеше в ярка мъгла, но тя не приличаше на никоя от мъглите, които беше виждал дотогава. Онова, което го заобикаляше, не беше скрито зад кълбеста пара, по-скоро кълбестата пара не беше оформена. Подът, на който Хари лежеше, изглеждаше бял, нито топъл, нито студен, той просто си беше там: плоско празно нещо, на което да съществуваш.

Хари седна. Тялото му си изглеждаше невредимо. Той се пипна по лицето. Вече не носеше очила.

Точно тогава през плътната пустота, която го заобикаляше, до него достигна шум: тихите жални хлипове на нещо, което се блъскаше, пляскаше и се гърчеше. Звукът беше скръбен, но и някак неблагоприличен. Хари изпита неприятното чувство, че подслушва нещо скрито, срамно.

За пръв път му се прииска да е облечен.

Точно когато му хрумна това, съвсем наблизо се появи мантия. Хари я взе и я облече: беше мека, чиста и топла. Беше се появила по невероятен начин — ей така, в мига, в който Хари я беше поискал…

Той стана и се огледа. Дали не се намираше в някаква огромна Нужна стая? Колкото повече гледаше, толкова повече неща се разкриваха. Високо горе на слънчевата светлина проблясваше огромен сводест покрив от стъкло. Може би това тук беше дворец. Всичко беше притихнало и спокойно, чуваше се само звукът като от хлипане и блъскане, идващ съвсем наблизо през мъглата…

Хари бавно се обърна на място и всичко наоколо сякаш си се съчини само пред очите му. Огромно открито пространство, ярко и чисто помещение, по-широко от Голямата зала, с чист сводест стъклен таван. И нямаше никого. Хари беше единственият човек там с изключение на…

Той трепна. Зърна нещото, издаващо звуците. Имаше формата на невръстно голо дете, свито на земята, кожата му беше груба и грапава, като драна; то лежеше разтреперано под един стол, където беше оставено, нежелано, натикано по-далеч — да не се вижда, — мъчещо се да си поеме дъх…

Хари се уплаши от него. Колкото и малко, крехко и наранено да изглеждаше, той не искаше да се доближава до него. Въпреки това тръгна бавно натам, готов всеки момент да отскочи назад. Не след дълго стоеше достатъчно близо, за да го докосне, ала не намери сили да го направи. Почувства се страхливец. Трябваше да го успокои, но то го отвращаваше.

— Не можеш да помогнеш.

Хари рязко се извъртя кръгом. Към него с напета походка и изправен гръб вървеше Албус Дъмбълдор, облечен в развята среднощносиня мантия.

— Хари! — той разпери широко ръце, и двете бяха цели, бели и неосакатени. — Прекрасно момче! Смел, смел човек! Хайде да се поразходим.

Изумен, Хари тръгна след Дъмбълдор — отдалечиха се от мястото, където одраното дете лежеше и хлипаше, и малко по-нататък под високия проблясващ покрив се появиха два стола, които Хари не беше забелязал дотогава. Дъмбълдор седна на единия, а Хари се отпусна на другия, като се взря в лицето на някогашния директор. Дългите сребристи коса и брада на Дъмбълдор, пронизващите сини очи зад очилата с форма на полумесеци, гърбавият нос: всичко си беше точно както Хари го помнеше. И въпреки това…

— Но вие сте мъртъв! — каза той.

— О, да — потвърди Дъмбълдор, без да влага чувства.

— Значи… и аз съм мъртъв?!

— А! — възкликна Дъмбълдор, като се усмихваше още по-широко. — Това е въпросът, нали? Най-общо погледнато, мило момче, мисля, че не си мъртъв.

Двамата се погледнаха, старецът все така грееше.

— Не съм ли? — повтори Хари.

— Да, не си — потвърди Дъмбълдор.

— Но… — Хари инстинктивно вдигна ръка към мълниевидния белег. Него май го нямаше. — Но би трябвало да съм умрял… не се защитих! Исках да го оставя да ме убие!

— И точно в това се крие разликата — отбеляза Дъмбълдор.

От него като светлина, като огън сякаш се излъчваше щастие: Хари никога не го беше виждал толкова осезаемо и напълно доволен.

— Обяснете ми — примоли се той.

— Но ти вече знаеш! — отвърна Дъмбълдор.

Въртеше палците си един около друг.

— Оставих го да ме убие — повтори Хари. — Нали?

— Да — кимна Дъмбълдор. — Продължавай!

— Затова частицата от душата му вътре в мен…

Дъмбълдор кимна още по-въодушевено, подканяйки Хари да продължава, и по лицето му засия широка насърчителна усмивка.

— Тя махнала ли се е?

— О, да — рече Дъмбълдор. — Да, той я унищожи. Душата ти сега е непокътната и е само твоята, Хари.

— Но в такъв случай… — Хари погледна през рамо към стола с малкото осакатено треперещо същество отдолу. — Какво е това, професоре?

— Нещо, на което не може да помогне никой от нас двамата — отговори Дъмбълдор.

— Но щом Волдемор използва смъртоносно проклятие — подхвана отново Хари — и този път никой не е умрял заради мен, как е възможно да съм жив?

— Мисля, че и сам знаеш — каза Дъмбълдор. — Спомни си какво направи той в своето неведение, ненаситност и жестокост.

Хари се замисли. Остави погледът му да се рее наоколо. Ако наистина седяха в дворец, той си беше странен, със столове, наслагани на малки редици, и тук-там къси перила, и въпреки това вътре нямаше никого, освен тях двамата с Дъмбълдор и осакатеното същество под стола. Отговорът се надигна към устните му лесно, без усилие.

— Той взе от кръвта ми — каза Хари.

— Именно! — възкликна Дъмбълдор. — Взе от кръвта ти и съгради наново живото си тяло! Твоята кръв тече в неговите вени, Хари, защитата на Лили е и в двамата! Той те привърза за живота, докато е жив!

— Аз ще живея… докато той е жив? Но мислех, че… мислех, че е обратното! Мислех, че и двамата трябва да умрем! Или е същото?

Вниманието му беше отклонено от хлипащото, блъскащо изтерзано същество отзад и той за пореден път се обърна към него.

— Сигурен ли сте, че не можем да направим нищо?

— Невъзможно е да му се помогне.

— Тогава ми обяснете… още — подкани Хари и Дъмбълдор се усмихна.

— Хари, ти беше седмият хоркрукс, хоркруксът, който той изобщо не е имал намерение да създава. Беше направил душата си толкова неустойчива, че тя се разпадна, когато той извърши онези неописуеми злодеяния — убийството на майка ти и баща ти и опита да убие дете. Ала онова, което тогава е избягало от стаята, е било дори по-нищожно, отколкото той е предполагал. Загубил е там не само тялото си. Загубил е частица от самия себе си, вкопчена в теб — набелязаната жертва, която оживя. И познанията му, Хари, си останаха тъжно непълни. Волдемор не си дава труда да разбере онова, което не цени. Не знае и не разбира нищо от домашни духчета, детски приказки, любов, преданост и невинност. Нищичко. Всички те притежават недосегаема за всякакви магии мощ, по-голяма от неговата, и това е истина, която той никога не е проумявал. Взе от кръвта ти с убеждението, че с нея ще придобие още сила. Вкара в тялото си малка частица от магията, която майка ти е направила, когато е загинала заради теб. Тялото му поддържа жива нейната саможертва и докато тази магия живее, ще живееш и ти, както и последната надежда на Волдемор за самия него.

Дъмбълдор се усмихна на Хари и той се взря в него.

— И вие знаехте всичко това? Знаел сте го… през цялото време?

— Предполагах. Но обикновено не греша в предположенията си — отвърна все така щастлив Дъмбълдор и двамата продължиха да седят в мълчание, което сякаш се проточи много дълго, докато създанието отзад хлипаше и трепереше.

— Не е само това — каза Хари. — Има и друго… Защо моята магическа пръчка счупи пръчката, която той беше взел от друг?

— Виж, за това не съм сигурен.

— Тогава направете някакво предположение — подкани Хари и Дъмбълдор се засмя.

— Трябва да разбереш, Хари, че вие двамата с Лорд Волдемор сте се отправили в непознати и неизпробвани досега селения на магията. Но според мен ето какво се е случило… нещо невиждано, мисля си, че никой майстор на магически пръчки не би могъл да го предскаже или да го обясни на Волдемор. Както вече разбра, Лорд Волдемор неволно е удвоил връзката между двама ви, когато си е възвърнал човешкия вид. Частица от душата му още е била вкопчена в твоята и за да придобие още сила, той е вкарал в себе си частица от саможертвата на майка ти. Ако е разбирал каква точно е ужасната за него мощ на тази саможертва, той вероятно нямаше да се осмели дори да се докосне до кръвта ти… но ако беше способен да разбере, той нямаше да бъде Лорд Волдемор и сигурно никога нямаше да убива. След като е осигурил тази двустранна връзка, след като е преплел съдбите ви така неразривно, както никога в историята двама магьосници не са били зависими един от друг, Волдемор реши да те нападне с магическа пръчка със същата сърцевина като на твоята. И тук, както знаем, се случи нещо много странно. Сърцевините реагираха по съвсем неочакван за Лорд Волдемор начин, но той изобщо не знаеше, че твоята пръчка е близначка на неговата. Онази нощ, Хари, той е бил по-уплашен от теб. Ти беше приел възможността да умреш, беше готов, нещо, на което Лорд Волдемор никога не е бил способен. Твоята смелост победи, пръчката ти надмогна неговата. И между двете пръчки стана нещо, което беше отглас на отношенията между господарите им. Убеден съм, че онази нощ твоята пръчка е всмукала малко от силата и свойствата на неговата, което ще рече, че е съдържала малко от самия Волдемор. Тя го е познала, когато те е преследвал, разпознала е в него и родствено близък човек, и смъртен враг, и е изстреляла обратно малко от собствената му магия срещу самия него… а тази магия е по-мощна от всичко, което пръчката на Луциус е постигала някога. Твоята пръчка вече е носела мощта на огромната ти смелост и смъртоносните умения на самия Волдемор: какъв шанс изобщо е имала клетата пръчка на Луциус Малфой?

— Но щом моята пръчка е била толкова всесилна, как се получи така, че Хърмаяни просто я счупи? — попита Хари.

— Скъпо момче, невероятните й свойства са били насочени само срещу Волдемор, който толкова неразумно се е опитал да си играе с най-съкровените закони на магията, била е неестествено всесилна само срещу него. Иначе си е била пръчка като всички останали… макар да съм сигурен, че беше добра — благо обобщи Дъмбълдор.

Погълнат от мислите си, Хари седя дълго или може би само няколко секунди. На това място човек много трудно можеше да е сигурен за неща като времето.

— Той ме уби с вашата пръчка.

— Той не успя да те убие с моята пръчка — поправи го Дъмбълдор. — Мисля, можем да се обединим в мнението, че ти не си мъртъв… макар че, разбира се, не омаловажавам страданията ти, които, сигурен съм, са били много тежки — добави той от страх да не изглежда не любезен.

— Сега обаче се чувствам страхотно — сподели Хари, загледан надолу в чистите си ръце, по които нямаше и драскотинка. — Къде точно се намираме?

— Е, тъкмо се канех да те питам същото — отвърна Дъмбълдор, като се огледа. — Къде сме според теб?

Хари не знаеше, докато той не го попита. Сега обаче установи, че знае отговора.

— Прилича на гара Кингс Крос — изрече той бавно. — Само дето е много по-чисто и безлюдно и поне доколкото виждам, няма влакове.

— Гара Кингс Крос! — засмя се несдържано Дъмбълдор. — Майко мила, наистина ли?

— А вие къде мислехте, че сме? — попита Хари така, сякаш се защитаваше.

— Нямам представа, скъпо момче. Дето е думата, тук ти командваш парада.

Хари не знаеше какво означава това — Дъмбълдор се държеше вбесяващо. Изгледа го, после му хрумна един въпрос, много по-важен от това къде точно се намират.

— Даровете на Смъртта — изрече Хари и със задоволство видя как усмивката на Дъмбълдор изчезва.

— А, да — каза той, изглеждаше малко притеснен.

— Е?

За пръв път, откакто Хари се беше срещнал с Дъмбълдор, той не приличаше толкова на старец. За миг дори имаше вид на малчуган, хванат да върши пакост.

— Ще ми простиш ли? — попита той. — Ще ми простиш ли, че не ти се доверих? И не ти казах… Просто се страхувах, Хари, че и ти ще се провалиш, както се провалих аз. Боях се, че ще допуснеш моите грешки. Много те моля, прости ми. От известно време знам, че си по-достоен мъж.

— За какво говорите? — попита Хари, стреснат от тона на Дъмбълдор и от внезапно избилите в очите му сълзи.

— За Даровете, за Даровете — пророни Дъмбълдор. — Мечтата на един отчаян човек.

— Но те са истински!

— Истински и опасни, примамка за глупаци — заяви Дъмбълдор. — И аз бях такъв глупак. Но ти знаеш, нали? Вече нямам тайни от теб. Ти знаеш.

— Какво да знам?

Дъмбълдор се извърна с цяло тяло, за да бъде с лице към Хари, в бляскаво сините му очи още имаше сълзи.

— Господар на смъртта, Хари, господар на Смъртта! Нима все пак не бях по-достоен от Волдемор?

— Разбира се, че сте по-достоен — отсече Хари. — Разбира се… как изобщо можете да питате? Никога не сте убивал, ако можете да го избегнете!

— Така е, така е — каза Дъмбълдор; беше като дете, което иска да му вдъхнат увереност. — Но и аз, Хари, търсех начин да победя смъртта.

— Ала не както го правеше той! — възрази Хари. След целия гняв, който беше изпитвал към Дъмбълдор, му се стори много странно, че сега седи тук, под високия сводест таван, и го защитава от самия него. — Дарове, а не хоркрукси.

— Дарове — пророни Дъмбълдор, — а не хоркрукси. Именно.

Настъпи мълчание. Съществото отзад продължаваше да хлипа, но Хари вече не се обръщаше.

— И Гриндълуолд ли ги търсеше? — попита той.

Дъмбълдор за миг затвори очи и кимна.

— Точно това в крайна сметка ни привлече един към друг — промълви той тихо. — Две умни нагли момчета с еднаква обсебваща страст. Както, сигурен съм, си се досетил, той е искал да дойде в Годрикс Холоу заради гроба на Игнотус Певърил. Искал е да проучи мястото, където е издъхнал третият брат.

— Значи е вярно? — ахна Хари. — Всичко? Братята Певърил…

— … са тримата братя от онази история — продължи мисълта му Дъмбълдор. — О, да, според мен е вярно. Дали обаче са срещнали Смъртта на самотен път… Според мен е по-вероятно братя Певърил просто да са били опасно талантливи магьосници, успели да създадат тези всесилни вещи. Приказката, че това са Дарове на Смъртта, ми прилича на легендите, които често възникват около такива творения. Както вече знаеш, Мантията се е предавала през вековете от баща на син, от майка на дъщеря чак до последния жив потомък на Игнотус, който като него е роден в село Годрикс Холоу.

Дъмбълдор се усмихна на Хари.

— Аз ли?

— Ти. Знам, вече се досещаш защо Мантията е била у мен вечерта, когато загинаха майка ти и баща ти. Само няколко дни преди това Джеймс ми я показа. Тя обясняваше доста от пакостите му, останали неразкрити в училището. Направо не повярвах на очите си. Помолих да ми я даде за малко, за да я изследвам. Отдавна се бях отказал от мечтата си да събера на едно място Даровете, но не устоях, не можех да не я разгледам обстойно… Никога не бях виждал такава, беше невероятно стара, съвършена във всяко отношение… после баща ти загина и най-после аз притежавах два Дара — те бяха само мои!

В гласа му се долавяше непоносима горчивина.

— Но Мантията не би им помогнала да се спасят — побърза да каже Хари. — Волдемор е знаел къде са мама и татко. Мантията не би могла да ги направи неуязвими за проклятия.

— Така е — въздъхна Дъмбълдор. — Така е.

Хари чакаше, ала той не каза нищо повече и момчето го подкани.

— Значи вече не търсехте Даровете, когато видяхте Мантията?

— О, да — пророни едва чуто Дъмбълдор. Сякаш насила срещна погледа на Хари. — Знаеш какво се беше случило. Знаеш. Едва ли можеш да ме презираш повече, отколкото се презирам самият аз.

— Но аз не ви презирам…

— А би трябвало — каза Дъмбълдор. Той си пое дълбоко въздух. — Знаеш тайната за разклатеното здраве на сестра ми, какво са й причинили ония мъгъли и какво стана с нея. Знаеш как клетият ми баща е решил да отмъсти и плати цената — издъхна в Азкабан. Знаеш как майка ми посвети целия си живот на грижите за Ариана. Аз, Хари, възнегодувах. — Дъмбълдор го заяви дръзко, хладно. Сега гледаше над главата на Хари, някъде в далечината. — Бях талантлив, бях неотразим. Исках да избягам. Исках да блесна. Исках слава. Не ме разбирай погрешно… — По лицето му пробяга болка, така че той отново изглеждаше грохнал старец. — Обичах ги. Обичах майка си и баща си, обичах брат си и сестра си, но бях себичен, Хари, по-себичен от теб, а ти си забележително самопожертвувателен. И така, когато майка ми умря и върху мен падна отговорността за нездрава сестра и за своенравен брат, се прибрах в селото ядосан и огорчен. Мислех си, че съм хванат в капан и животът ми е пропилян! И точно тогава се появи той… — Дъмбълдор отново погледна право в очите на Хари. — Гриндълуолд. Нямаш представа, Хари, колко ме увлякоха идеите му, как ме възпламеняваха! Мъгълите — принудени да се покорят. Ние, магьосниците — тържествуващи. Двамата с Гриндълуолд — прославени млади водачи на революцията. О, имах някои притеснения, но приспивах съвестта си с празни приказки. Всичко ще бъде в името на висшето благо и за всички причинени беди магьосниците ще бъдат възнаградени стократно. Дали съм знаел дълбоко в себе си що за човек е Гелърт Гриндълуолд? Мисля, че да, но си затварях очите. Ако плановете ни успееха, щяха да се сбъднат всичките ми мечти. А те се въртяха все около Даровете на Смъртта! Как само бяха запленили и него, как бяха запленили и двама ни! Непобедимата пръчка, оръжието, което щеше да ни даде власт! Животворният камък — не твърдя, че знам със сигурност, но за него той означаваше цяло войнство инферии! За мен, признавам, означаваше завръщането на майка ми и баща ми и освобождаване от всички задължения и отговорности. А Мантията невидимка… кой знае защо, Хари, нея не сме я обсъждали особено. И двамата знаехме как да се скрием и без мантия, чиято истинска магия всъщност е, че може да се използва, за да защити и да предпази не само собственика си, но и други. Мислех си, че ако някога изобщо я намерим, може да ни свърши работа и да крие Ариана, но се интересувахме от Мантията главно защото тя беше една от трите неразривно свързани реликви… А който събере на едно място и трите, вече ще бъде истински господар на смъртта, което според нас означаваше, че става непобедим. Непобедимите господари на смъртта: Гриндълуолд и Дъмбълдор! Два месеца безумие, жестоки мечти и никакво внимание към единствените двама души от семейството, които ми бяха останали. А после… знаеш какво се случи. Действителността се завърна в лицето на моя недодялан и неук брат, и точно затова толкова по-достоен за възхищение. Не исках да слушам истините, които той ми крещеше. Не исках да чувам, че не мога да тръгна да търся някакви си Дарове с такава болнава и неуравновесена сестра. Кавгата прерасна в битка. Гриндълуолд изгуби самообладание. На повърхността изби нещо ужасно, което винаги бях усещал у него, но се бях преструвал, че не го забелязвам. И Ариана… след всичките грижи и старание на майка ми… лежеше мъртва на пода.

Дъмбълдор въздъхна тихо и този път наистина се разплака. Хари се пресегна и с радост видя, че може да го докосне: стисна здраво ръката му, а той малко по малко се успокои.

— Е, Гриндълуолд избяга, както можеше да предвиди всеки, освен мен. Изчезна с плановете си да завземе властта и с кроежите да изтезава мъгълите, с мечтите за Даровете на Смъртта, мечти, в които го бях насърчавал и му бях помагал. Избяга, а аз бях оставен да погреба сестра си и да се науча да живея с вината си и с ужасната си скръб — цената на моя срам. Минаха години. За Гриндълуолд плъзнаха слухове. Мълвеше се, че се бил сдобил с всесилна магическа пръчка. Междувременно ми предложиха длъжността министър на магията, и то не веднъж, а многократно. Аз, естествено, отказвах. Бях разбрал, че не бива да ми се поверява власт.

— Но вие щяхте да се справите по-добре, много по-добре от Фъдж и Скримджър! — избухна Хари.

— Дали? — попита угрижен Дъмбълдор. — Аз не съм толкова сигурен. Като съвсем млад бях доказал, че властта е моя слабост и изкушение. Странно, Хари, за властта са най-годни онези, които изобщо не ламтят за нея. Онези, на които като на теб се възлага водачеството и които взимат жезъла, защото трябва, а после за своя изненада установяват, че го носят добре. В „Хогуортс“ беше по-безопасно. Мисля, че бях добър учител…

— Бяхте най-добрият…

— Много си мил, Хари. Но докато аз се занимавах с обучението на малките магьосници, Гриндълуолд набираше войска. Мълвеше се, че се страхувал от мен, и сигурно е било така, но мисля, че повече аз се страхувах от него… О, не от смъртта — каза Дъмбълдор в отговор на озадачения поглед на Хари. — Не от онова, което той можеше да ми причини с магия. Знаех, че възможностите ни са еднакви и че аз дори съм малко по-добър. Страхувах се не от друго, а от истината. Виждаш ли, не бях разбрал кой от тримата в онази последна ужасна битка всъщност е запратил проклятието, убило сестра ми. Можеш да ме наречеш страхливец и ще бъдеш прав. Повече от всичко, Хари, се плашех от мисълта, че може би именно аз съм причинил смъртта й не само с наглостта и глупостта си, а че може би именно аз съм нанесъл удара, отнел живота й. Според мен Гриндълуолд знаеше… мисля, че знаеше какво ме плаши. Отлагах срещата с него, докато накрая наистина щеше да е срам и позор да протакам повече. Умираха хора, явно нищо не можеше да го спре и аз трябваше да направя каквото мога. Е, знаеш какво стана след това. Победих в дуела. Извоювах магическата пръчка.

Поредното мълчание. Хари не попита дали Дъмбълдор все пак е разбрал кой е причинил смъртта на Ариана. Не искаше да узнава, още по-малко искаше на Дъмбълдор да му се налага да отговаря. Най-сетне проумя какво е щял да види Дъмбълдор в огледалото Еиналеж и защо е проявявал такова разбиране към притегателната му сила над Хари.

Седяха дълго, без да казват нищо, а хлиповете на съществото отзад вече не притесняваха Хари. Той пръв наруши мълчанието:

— Гриндълуолд се е опитал да спре Волдемор, когато и той е тръгнал да търси магическата пръчка. Излъгал е, твърдял, че никога не е била у него.

Дъмбълдор кимна и заби поглед в коленете си, а по гърбавия му нос още проблясваха сълзи.

— Говори се, че в по-късни години се е разкайвал в килията в Нюрменгард. Дано е вярно. Ще ми се да вярвам, че е изпитвал ужас и срам от стореното. Може би с тази лъжа, която е казал на Волдемор, се е опитал да изкупи вината си… да му попречи да вземе Дара…

— Или да проникне в гробницата ви — предположи Хари, а Дъмбълдор избърса очите си.

След поредното кратко мълчание Хари каза:

— Опитал сте се да задействате Животворния камък.

Дъмбълдор кимна.

— Когато след толкова години го открих, заровен в изоставения дом на семейство Гонт… Дара, за който бях бленувал най-силно, макар че на младини го исках по съвсем различни причини… изгубих ума и дума, Хари. Съвсем забравих, че той вече беше хоркрукс, че в пръстена със сигурност е заложено проклятие. Взех го, сложих го и за миг си представих, че ей сега ще видя Ариана, майка си, баща си и ще им кажа колко се разкайвам… Голям глупак бях, Хари. След толкова години не бях научил нищо. Бях недостоен да събера на едно място Даровете на Смъртта, бях го доказвал отново и отново и това беше най-убедителното доказателство.

— Защо? — попита Хари. — Било е естествено да искате да ги видите отново. Какво лошо има в това?

— Сигурно един на милион души може да събере Даровете, Хари. Аз бях достоен да притежавам само най-незначителния и най-обикновения от тях. Бях достоен да имам Бъзовата пръчка, и то не за да се гордея с нея или пък да убивам. Беше ми позволено да я укротя и да я използвам, защото я бях придобил не за изгода, а за да спася други от нея. Виж, мантията я взех от чисто любопитство и затова тя изобщо не можеше да ми служи така, както служеше на теб, истинския собственик. Колкото до камъка, исках с него да се опитам да върна онези, които почиваха в мир, а не да ми помогне в саможертва, както направи ти. Ти си достойният собственик на Даровете.

Дъмбълдор потупа Хари по ръката, а той погледна стареца и не се сдържа: усмихна се. Как сега да продължи да му се сърди?

— Защо го направихте толкова трудно?

Дъмбълдор също се усмихна през сълзи.

— Опасявам се, че разчитах госпожица Грейнджър да те сдържа, Хари. Страхувах се, че буйната ти глава може да надделее над доброто ти сърце. Боях се, че ако фактите за тези примамливи реликви ти бъдат представени директно, може да пристъпиш към Даровете като мен — в неподходящо време и за неподходящи цели. Исках, ако се добереш до тях, да ги притежаваш, без това да представлява опасност за теб. Ти си истинският господар на смъртта, защото истинският й господар не се стреми да избяга от нея. Приема, че трябва да умре, и разбира, че в света на живите има много, много по-страшни неща от това да умреш.

— Волдемор не знае за Даровете, нали?

— Според мен не знае, защото не е разпознал Животворния камък, когато го е превърнал в хоркрукс. Но и да е знаел, Хари, съмнявам се, че би проявил някакъв интерес към тях, освен към пръчката. Вероятно би си помислил, че такава мантия не му трябва, а колкото до камъка — кого Волдемор би поискал да върне от мъртвите? Той се страхува от тях. Той не обича.

— Но вие сте очаквал да тръгне по следите на пръчката!

— Бях сигурен, че ще се опита да я намери, още от мига, в който твоята пръчка победи неговата на гробището в Литъл Хангълтън. В началото се страхуваше, че си го победил с по-големи умения. Ала след като отвлече Оливандър, научи за еднаквите сърцевини. Реши, че това обяснява всичко. Но пръчката, която взе от друг, не се представи по-добре, когато трябваше да се сражава с твоята! И така, вместо да се запита кое твое качество прави пръчката ти по-силна, каква дарба притежаваш ти, а на него му липсва, Волдемор съвсем естествено тръгна да търси пръчка, която, ако се вярва на мълвата, можела да победи всяка друга. Мисълта за Бъзовата пръчка го обсеби точно както мисълта за теб. Волдемор е убеден, че Бъзовата пръчка отстранява последната му уязвимост и го прави наистина непобедим. Клетият Сивиръс…

— Значи когато обсъждахте смъртта си със Снейп, искахте накрая Бъзовата пръчка да се озове у него, така ли?

— Признавам, такива бяха намеренията ми — потвърди Дъмбълдор, — но не се получи.

— Да, така е — каза Хари. — Не се получи.

Съществото зад тях се загърчи и застена, а Хари и Дъмбълдор още дълго седяха безмълвно. Мисълта за онова, което ще се случи от тук нататък, обгърна Хари лека-полека, като сипещ се мек сняг.

— Сега трябва да се върна, нали?

— Ти ще си решиш.

— Имам ли избор?

— О, да — усмихна му се Дъмбълдор. — Та къде, казваш, се намираме, на Кингс Крос ли? Според мен, ако решиш да не се връщаш, можеш да се качиш на… нека да го наречем влак.

— И къде ще ме отведе той?

— Нататък — простичко каза Дъмбълдор.

Отново тишина.

— Сега Бъзовата пръчка е у Волдемор.

— Така е. Бъзовата пръчка е у Волдемор.

— Но вие искате да се върна?

— Мисля, че ако решиш да се върнеш, има вероятност той да бъде довършен веднъж завинаги — рече Дъмбълдор. — Не мога да обещая нищо. Знам обаче, Хари, че ти би се страхувал да се завърнеш тук по-малко, отколкото той.

Хари погледна отново нещото, което сякаш беше одрано и трепереше и се давеше в сянката под стола в далечината.

— Недей да съжаляваш мъртвите, Хари. Съжалявай живите, и най-вече онези, които живеят без любов. Като се върнеш там, можеш да направиш така, че по-малко души да бъдат осакатени и по-малко семейства да бъдат разделени. Ако това ти се струва достойна цел, засега ще си кажем довиждане.

Хари кимна и въздъхна. Да си тръгне от това място едва ли щеше да бъде толкова трудно, както влизането в гората, но тук беше топло, светло и спокойно, а Хари знаеше, че се завръща при болката и страха от още загуби. Стана, Дъмбълдор също се изправи и двамата дълго се гледаха очи в очи.

— Накрая ми кажете… — рече Хари — това тук истинско ли е? Или се случва вътре в главата ми?

Дъмбълдор го озари с усмивка и гласът му прозвуча в ушите на Хари силен и ясен, макар че ярката мъгла отново се спусна и замъгли силуета му.

— Разбира се, че се случва вътре в главата ти, Хари, но защо, да му се не види, това да означава, че не е истинско?