Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРАДАРОВЕТЕ НА СМЪРТТА

Хари падна задъхан на тревата и веднага се изправи. Явно се бяха приземили в ъгъла на една нива по здрач, а Хърмаяни веднага затича в кръг около тях, като размахваше магическата пръчка.

— Протего тоталум… Салвио магиатикум…

— Ах, тъпият му гаден дърт предател! — простена Рон, след като се показа изпод мантията невидимка и я хвърли на Хари. — Хърмаяни, ти си гениална… направо гениална, не мога да повярвам, че се измъкнахме!

— Каве инимикум… Нали ви казах, че това е рог на бълвачозавър? Не го ли предупреждавах? А сега къщата му хвръкна във въздуха!

— Така му се пада! — заяви Рон, докато оглеждаше скъсаните си джинси и разранените си крака. — Какво ще му направят според вас?

— О, дано не го убият! — простена Хърмаяни. — Точно заради това исках смъртожадните да видят Хари преди да изчезнем — за да разберат, че Ксенофилиус не лъже!

— А защо скри мен? — полюбопитства Рон.

— Нали уж лежиш болен от шаренопръска, Рон! Отвлекли са Луна, защото баща й подкрепяше Хари! Какво ще стане със семейството ти, ако узнаят, че си с него?

— Ами майка ти и баща ти?

— Те са в Австралия — напомни Хърмаяни. — Би трябвало да им се размине. Не знаят нищо.

— Ти си гениална! — повтори Рон и я погледна със страхопочитание.

— Така си е, Хърмаяни — съгласи се разпалено Хари, — направо не знам какво щяхме да правим без теб.

Тя грейна, но веднага след това лицето й стана угрижено.

— Ами Луна?

— Ако казват истината и тя е още жива… — подхвана Рон.

— Не говори така, чу ли! — изпищя Хърмаяни. — Трябва да е жива, трябва!

— В такъв случай предполагам, че е в Азкабан — каза Рон. — Но дали ще излезе жива оттам… мнозина не успяват…

— Ще излезе, ще излезе — отсече Хари. Не искаше и да мисли, че може да стане другояче. — Тя си е оправна, много по-оправна, отколкото мислите. Вероятно обяснява на всичките си съкилийници за хапливите бръмбазъци и наргълите.

— Дано си прав — каза Хърмаяни и прокара ръка по очите си. — Ще ми бъде много мъчно за Ксенофилиус, ако…

— Да, и на мен, ако току-що не се беше опитал да ни продаде на смъртожадните — вметна Рон.

Опънаха палатката и се прибраха вътре, а Рон им направи чай. След като се бяха измъкнали на косъм, дори леденостуденото отблъскващо място им се стори уютно и безопасно, познато и дружелюбно, сякаш си бяха у дома.

— Ох, за какво изобщо ни трябваше да ходим там? — завайка се Хърмаяни след няколко минути мълчание. — Беше прав, Хари, отново се повтори Годрикс Холоу, пълна загуба на време! Даровете на Смъртта… бабини деветини… макар че… — Явно най-неочаквано й беше хрумнало нещо. — Ами Ксенофилиус е могъл да си измисли всичко, нали? Сигурно изобщо не вярва в тия Дарове на Смъртта, просто е искал да ни задържи, докато дойдат смъртожадните!

— Аз не мисля така — възрази Рон. — Когато си притиснат до стената, е много по-трудно да си съчиняваш разни неща, отколкото си мислиш. Разбрах го, когато ме заловиха похитителите. Беше ми много по-лесно да се преструвам, че съм Стан, защото знаех някои неща за него, далеч по-трудно щеше да бъде да си измислям съвсем нов човек. Старият Лъвгуд беше ужасно притеснен, правеше всичко възможно да ни задържи. Според мен ни е казал истината или онова, което мисли за истина, колкото да поддържа разговора.

— Е, май е все едно — въздъхна Хърмаяни. — Дори и да е бил искрен, никога през живота си не съм чувала такива небивалици.

— Не бързай с изводите — предупреди я Рон. — Нали и Стаята на тайните уж беше мит?

— Но, Рон, не може да съществува такова нещо като Дарове на Смъртта!

— Все си го повтаряш, а ето че един от тях все пак съществува — възрази Рон. — Мантията невидимка на Хари…

— „Приказка за тримата братя“ е измислица — отсече Хърмаяни. — В нея се разказва за страха на хората от смъртта. Ако е достатъчно да се скриеш под мантия невидимка, за да оцелееш, ние вече имаме всичко, което ни трябва!

— Не знам. Щеше да помогне и непобедима магическа пръчка… — рече Хари, като въртеше в пръстите си пръчката от трънка, която никак не харесваше.

— Такова нещо не съществува, Хари!

— Нали каза, че имало страшно много пръчки… смъртоносни и не знам още какви…

— Добре де, дори и да си втълпиш, че има Бъзова пръчка, какво ще кажеш за Животворния камък? — Хърмаяни нарисува с пръсти въпросителни знаци, а гласът й преливаше от ехидство. — Няма магия, която да възкресява мъртвите, хич не се заблуждавай!

— Когато пръчката ми се свърза с пръчката на Ти-знаеш-кого, се появиха мама и татко… и Седрик…

— Но те не са се завърнали наистина от мъртвите! — напомни Хърмаяни. — Тези… бледи подобия не са същото, както да върнеш някого към живот.

— Да, но девойката от приказката не се е върнала наистина! В приказката се казва, че който е умрял, принадлежи на мъртвите. Въпреки това средният брат е искал да я види и да разговаря с нея, нали? Дори известно време е живял с нея…

Той видя върху лицето на Хърмаяни угриженост и нещо, което не се поддаваше толкова лесно на определяне. После, когато тя погледна към Рон, Хари си даде сметка, че е доловил у нея страх: беше я уплашил с думите си, че може да живееш с мъртви хора.

— Ами онзи Певърил, който е погребан в Годрикс Холоу? — побърза да каже той и се опита да говори така, че да изглежда възможно най-благоразумно. — Нищо ли не знаеш за него?

— Не — отвърна Хърмаяни — явно й беше олекнало, че са сменили темата. — След като видях знака върху гроба му, реших да проверя: ако беше известен или беше направил нещо важно, все щеше да го има в някой от учебниците или книгите. Единственото място, където открих името „Певърил“, е „Потомствена аристокрация. Родословие на магьосниците“. Взех я от Крийчър — обясни тя, когато Рон вдигна вежди. — Там са изброени чистокръвните родове, които са били прекъснати по мъжка линия. Родът Певърил очевидно е бил сред първите, които са изчезнали.

— Прекъснати по мъжка линия ли? — повтори Рон.

— Това означава, че вече никой не носи името — обясни Хърмаяни, — и в случая с Певърил това е станало преди доста векове. Родът може и сега да има потомци, но те носят друго име.

И точно в този миг в съзнанието на Хари като светкавица блесна споменът, пробуден от името „Певърил“ — мръсен старец, който размахва пред лицето на служителя от министерството грозен пръстен, — и той извика:

— Мерсволуко Гонт!

— Моля? — попитаха в един глас Рон и Хърмаяни.

— Мерсволуко Гонт! Дядото на Вие-знаете-кого! В мислоема! С Дъмбълдор! Мерсволуко Гонт каза, че е потомък на Певърил!

Рон и Хърмаяни бяха озадачени.

— Пръстенът, пръстенът, който е превърнат в хоркрукс… Мерсволуко Гонт каза, че върху него е изобразен гербът на рода Певърил! Видях как го размахва едва ли не под носа на онзи тип от министерството!

— Гербът на Певърил ли? — попита рязко Хърмаяни. — Видя ли как изглежда?

— Всъщност не — призна си Хари и опита да си припомни. — Поне доколкото видях, нямаше нищо особено в него, може би няколко драскотини. Отблизо съм го виждал вече след като беше пукнат.

Хари долови, че Хърмаяни е направила връзката — по очите й, които внезапно се разшириха. Рон учудено местеше поглед от единия към другия и обратно.

— Майко мила… и мислиш, че пак е бил знакът ли? Знакът на Даровете?

— А защо да не е бил той? — отговори развълнуван Хари. — В спомена Мерсволуко Гонт беше невеж дядка, който живееше като свиня, единственото, което го вълнуваше, бяха предците му. Ако пръстенът се е предавал през вековете от поколение на поколение, Гонт може и да не е знаел какво всъщност представлява. В къщата нямаше книги и уверявам ви, Гонт не беше от хората, които ще седнат да четат на децата си приказки. Сигурно му е било много приятно да си мисли, че драскотините по камъка са родов герб, понеже — поне според него — чистата кръв те прави едва ли не крал.

— Да… всичко това е много интересно — подхвана предпазливо Хърмаяни, — но, Хари, ако си мислиш онова, което си мисля, че си мислиш…

— Защо пък не? Защо? — каза Хари, който заряза всякаква предпазливост. — Ами ако това е бил Животворният камък?

Рон зяпна от изумление.

— Майко мила… но дали още действа, ако Дъмбълдор го е…

— Дали действа? Дали действа ли? Рон, той никога не е действал! Не съществува такова нещо… Животворен камък! — Хърмаяни беше скочила на крака, изглеждаше отчаяна и ядосана. — Хари, ти се опитваш да вместиш всичко в тези небивалици за Даровете…

— Да го вместя ли? — повтори той. — То само̀ си се вмества, Хърмаяни! Сигурен съм, че онзи камък беше със знака на Даровете на Смъртта! Гонт каза, че е потомък на рода Певърил!

— Преди минута ни заяви, че изобщо не си видял добре знака върху камъка!

— Хари, къде е този пръстен сега според теб? — попита Рон. — Какво направи Дъмбълдор с него, след като го счупи и отвори?

Но въображението на Хари препускаше напред, много пред въображението на Рон и Хърмаяни…

Три реликви, или Дарове, които, ако се съберат на едно място, ще направят своя притежател господар на Смъртта… господар… повелител… победител… А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта…

И си представи как той вече е притежател на Даровете и се е изправил срещу Волдемор, чиито хоркрукси не могат да се мерят с тях… Докато единият е жив, другият не може да оцелее… Дали това не беше отговорът? Даровете срещу хоркруксите? Дали все пак имаше начин Хари да е сигурен, че именно той ще възтържествува? Дали, ако станеше господар на Даровете на Смъртта, щеше да бъде в безопасност?

— Хари!

Но той почти не чу Хърмаяни: беше извадил мантията невидимка и прокарваше между пръстите си плата — податлив като вода, лек като въздух. През близо седемте години, които беше прекарал в магьосническия свят, не беше виждал нищо, което да може да се мери с нея. Мантията беше точно такава, каквато я беше описал Ксенофилиус: мантия, с която наистина ставаш напълно невидим и която е вечна, крие те постоянно, и то така, че си абсолютно неоткриваем, каквито и заклинания да й се направят

После той си спомни и ахна…

— Моята мантия е била у Дъмбълдор вечерта, когато са загинали родителите ми! — Гласът на Хари трепереше, той усети как лицето му пламва, но нехаеше. — Мама е писала на Сириус, че Дъмбълдор е взел за малко мантията! Ето защо го е направил! Искал е да я разгледа, понеже е смятал, че това е третият Дар! Игнотус Певърил е погребан в Годрикс Холоу… — Хари обикаляше слепешката палатката и имаше чувството, че навсякъде около него истината се разкрива в прекрасна нова светлина. — Той е мой праотец! Аз съм потомък на най-малкия брат! Всичко си идва на мястото!

Той се почувства въоръжен с убеденост, с вяра в Даровете, сякаш самата мисъл да ги притежава вече го закриляше, и преизпълнен с радост се обърна към другите двама.

— Хари — каза отново Хърмаяни, но той беше зает: развързваше с тресящи се пръсти кесийката около врата си.

— Чети — подкани я Хари и бутна в ръката й писмото на майка си. — Чети де! Мантията е била у Дъмбълдор, Хърмаяни! За какво му е била, ако не за това? На него не му е трябвала мантия, той знаеше да прави такава мощна хамелеонизираща магия, че и без мантия ставаше напълно невидим!

Нещо падна на пода, проблесна и се търкулна под стола: докато вадеше писмото, Хари беше избутал снича. Наведе се да го вдигне и точно тогава току-що отприщилият се извор с невероятни открития му поднесе още един проблясък, при който го плиснаха стъписване и изумление и той извика:

— ВЪТРЕ Е! Дъмбълдор ми е оставил пръстена… вътре в снича е!

— Така ли… така ли мислиш?

Хари не проумяваше защо Рон е озадачен. За него беше толкова очевидно, толкова ясно: всичко си идваше на мястото, всичко… неговата мантия беше третият Дар, а щом разбере как да отвори снича, щеше да притежава и втория и после му оставаше само да намери първия — Бъзовата пръчка, и тогава…

Но после се почувства така, сякаш на осветена сцена е паднала завеса: цялото му вълнение, всичките му надежди и щастие бяха попарени в миг и Хари стоеше сам-самичък в мрака, а славната магия беше развалена.

— Ето какво търси той…

От промяната в гласа му Рон и Хърмаяни се уплашиха още повече.

— Ти-знаеш-кой търси Бъзовата пръчка!

Хари им обърна гръб — да не гледа напрегнатите им лица, върху които се беше изписало неверие. Знаеше, че това е истината. Всичко си идваше на мястото. Волдемор търсеше не нова, а стара, много стара пръчка. Хари отиде при входа на палатката, забрави за Рон и Хърмаяни, загледа се в нощта и се замисли…

Волдемор беше израсъл в мъгълско сиропиталище. Когато е бил малък, никой не му е чел от „Приказките на барда Бийдъл“, точно както не ги бяха чели и на Хари. Малцина сред магьосниците вярваха в съществуването на Даровете на Смъртта. Беше ли възможно Волдемор да знае за тях?

Хари се взря в мрака… ако е знаел за Даровете на Смъртта, Волдемор със сигурност е щял да тръгне да ги търси и би направил всичко възможно да ги притежава, защото който притежава и трите предмета, става господар на Смъртта! Ако е знаел за Даровете на Смъртта, изобщо нямаше да му трябват хоркрукси. Нима простият факт, че е взел един от Даровете и го е превърнал в хоркрукс, не доказваше, че Волдемор не е знаел последната велика тайна на магьосниците?

А това означаваше, че издирва Бъзовата пръчка, без да осъзнава докрай колко е всемогъща, без да подозира, че е един от трите Дара… защото именно тя беше Дарът, който не можеше да бъде скрит и за чието съществуване знаеха най-много хора… Кървавата следа на Бъзовата пръчка е обагрила страниците на магьосническата история…

Хари загледа пръснатите тук-там по небето облаци и лика на бялата месечина, по който се гънеха опушеносиви и сребристи ивици. Чувстваше се зашеметен и изумен от своите открития.

Извърна се към палатката. Стъписа се, като видя, че Рон и Хърмаяни стоят точно където ги е оставил — Хърмаяни още държеше писмото на Лили, а Рон до нея изглеждаше леко разтревожен. Толкова ли не си даваха сметка колко далеч са стигнали през последните няколко минути?!

— Всичко е ясно — заяви Хари в опит да ги приобщи към сиянието на собствената си изумена увереност. — Това обяснява всичко. Даровете на Смъртта си съществуват и един от тях… а може би и два… са у мен. — Той вдигна снича. — А Вие-знаете-кой издирва под дърво и камък третия, той обаче не е наясно… мисли си, че това просто е много добра магическа пръчка…

— Хари — каза Хърмаяни и след като отиде при него, му върна писмото на Лили, — извинявай, но според мен грешиш, грешиш във всичко.

— Толкова ли не виждаш?! Всичко си идва на мястото…

— Не, няма такова нещо — възрази тя. — Ти просто се увличаш. Много те моля — повиши глас Хърмаяни, защото той понечи да я прекъсне, — много те моля, отговори ми само на едно. Ако Даровете на Смъртта наистина съществуваха и Дъмбълдор е знаел за тях, знаел е, че който притежава и трите, ще стане господар на Смъртта… защо не ти е казал? Защо?

Той имаше готов отговор.

— Но ти сама го каза, Хърмаяни! Човек трябва сам да разбере за тях! Това е търсене!

— Казах го само за да се опитам да те убедя да отидем у Лъвгуд! — извика тя отчаяно. — Не съм го мислила наистина!

Хари не й обърна внимание.

— Дъмбълдор обикновено ме оставяше сам да откривам разни неща. Оставяше ме да си опитам силите, да поема рисковете. Струва ми се, че и сега е направил така.

— Това не е игра, Хари, не е упражнение! Това вече е наистина и Дъмбълдор ти е оставил съвсем ясни указания: да намериш хоркруксите и да ги унищожиш! Този знак не означава нищо, забрави ги тия Дарове на Смъртта, не можем да си позволим да се отклоняваме…

Хари почти не я слушаше. Въртеше и въртеше снича в ръцете си и едва ли не очакваше той да се счупи, да се отвори и вътре да види Животворния камък — доказателство пред Хърмаяни, че той е бил прав и Даровете на Смъртта са реалност.

Тя потърси подкрепа от Рон.

— Ти не вярваш във всичко това, нали?

Хари вдигна очи. Рон се поколеба.

— Знам ли… в смисъл че… някои неща като че ли се връзват — отговори плахо Рон. — Но ако вземем всичко накуп… — Той си пое дълбоко въздух. — Мисля, Хари, че от нас се очаква да унищожим хоркруксите. Дъмбълдор ни е казал да направим именно това. Дали… дали да не забравим за тия Дарове?

— Благодаря ти, Рон — рече Хърмаяни. — Аз ще дежуря първа.

Тя подмина Хари, седна при входа на палатката и даде да се разбере, че въпросът е изчерпан.

Но тази нощ Хари почти не мигна. Мисълта за Даровете на Смъртта го беше обсебила и той не можеше да се успокои, докато в съзнанието му на вихрушка се въртяха вълнуващите образи: пръчката, камъкът и мантията, ако можеше да ги притежава и трите…

Отварям се преди края… Но какъв беше този край? Защо Хари не можеше да се сдобие още сега с камъка? Ако камъкът беше у него, Хари можеше да зададе тези въпроси направо на Дъмбълдор… и той зашепна в мрака на снича, като опита всичко, дори да му говори на змийски, ала златната топка не искаше и не искаше да се отвори…

И пръчката, Бъзовата пръчка… къде ли беше скрита? Къде я търсеше сега Черния лорд? На Хари му се прииска белегът му да запари и да му покаже мислите на Волдемор, защото за пръв път двамата бяха обединени в стремеж да притежават едно и също нещо… това, разбира се, нямаше да се хареса на Хърмаяни… но тя всъщност не вярваше… в известен смисъл Ксенофилиус се оказа прав… Ограничена. Назадничава. Тесногръда… Истината беше, че тя се страхуваше от самата мисъл за Даровете на Смъртта, особено за Животворния камък… и Хари притисна отново уста до снича, започна да го целува, насмалко да го глътне, ала студеният метал не се поддаде…

Вече се зазоряваше, когато се сети за Луна, сам-сама в килията в Азкабан, обкръжена от диментори, и изведнъж го досрамя. В трескавите си мисли за Даровете съвсем беше забравил за нея. Де да можеха да я спасят, но такова множество диментори бяха непробиваеми. Покрай това Хари си спомни, че още не се е опитал да повика с пръчката от трънка покровител… и реши да го направи сутринта.

Де да можеше да се сдобие отнякъде с по-добра пръчка…

И отново го погълна стремежът към Бъзовата пръчка, към Смъртоносната пръчка, непобедима, несломима…

На другата сутрин вдигнаха палатката и тръгнаха през потискащия проливен дъжд. Той ги преследваше чак до крайбрежието, където вечерта отново опънаха палатката, и се лееше упорито цяла седмица над подгизналия пейзаж, който се струваше на Хари мрачен и унил. Не можеше да мисли за друго, освен за Даровете на Смъртта. В него сякаш се беше разгорял пламък, който не можеше да бъде угасен с нищо — нито с безпрекословното неверие на Хърмаяни, нито с вироглавите съмнения по Рон. Но колкото повече се разпалваше копнежът за Даровете, толкова повече го натъжаваше той. Хари обвиняваше Рон и Хърмаяни: решителното им безразличие му действаше точно толкова ужасно, колкото безмилостният дъжд — те го потискаха, но не бяха в състояние да подкопаят увереността му, която си оставаше непоклатима. Вярата на Хари в Даровете и стремежът му към тях дотолкова го бяха погълнали, че се чувстваше откъснат от другите двама и обсебеността, с която те пък се отнасяха към хоркруксите.

— Обсебеност ли? — попита тихо и гневно Хърмаяни, когато една вечер тя обвини Хари в липса на интерес към откриването на още хоркрукси и той неблагоразумно употреби тази дума. — Не ние сме обсебените, Хари. Ние просто се опитваме да направим каквото ни е възложил Дъмбълдор!

Той обаче остана глух към прикритите й нападки. Беше убеден, че Дъмбълдор е оставил на Хърмаяни знака на Даровете, та да го разчете, а на него беше завещал Животворния камък, скрит в златния снич. Докато единият е жив, другият не може да оцелее… господар на смъртта… Защо Рон и Хърмаяни не можеха да разберат?

— А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта — Хари спокойно повтори цитата.

— Мислех, че от нас се очаква да се борим срещу Ти-знаеш-кого — отвърна Хърмаяни и Хари се отказа да я убеждава.

Дори загадката на сребърната кошута, която другите двама упорито настояваха да обсъждат, вече му се струваше по-маловажна — някаква си второстепенна подробност, която не представляваше кой знае какъв интерес. Вълнуваше го само възобновилата се болка в белега, въпреки че той се стараеше всячески да го скрие от другите двама. При всеки удобен случай гледаше да се усамоти, но беше разочарован от онова, което виждаше. Картините, които двамата с Волдемор споделяха, се бяха променили като качество: бяха станали мътни и мърдаха, сякаш ту бяха на фокус, ту отново се размазваха. Хари успяваше да различи само неясните очертания на предмет, който приличаше на череп, и нещо като планина — по-скоро сянка, отколкото материя. Беше свикнал с ясно откроени като в действителността образи и промяната го разстройваше. Хари се притесняваше да не би връзката между него и Волдемор да е нарушена — връзка, от която се страхуваше, но и която беше важна за него, каквото и да говореше на Хърмаяни. Кой знае защо, Хари си обясняваше тези неудовлетворителни мъгляви образи с унищожаването на магическата му пръчка, сякаш не друг, а пръчката от трънка беше виновна, че той вече не надзърта в съзнанието на Волдемор толкова успешно, както преди.

Седмиците отминаваха и въпреки новото си самовглъбяване Хари не можеше да не забележи, че Рон явно е поел нещата в свои ръце. Може би беше решил да се реваншира за това, че ги е изоставил, но бе напълно възможно и апатията на Хари да е разпалила дремещите му водачески качества, при всички положения обаче именно Рон сега насърчаваше другите двама и ги тласкаше към действия.

— Остават три хоркрукса — все повтаряше той. — Хайде, трябва ни план за действия! Къде още не сме търсили? Дайте да повторим отново. Сиропиталището…

„Диагон-али“, „Хогуортс“, къщата на Риддъл, „Боргин и Бъркс“, Албания, всяко място, за което знаеха, че Том Риддъл е живял или работил там, посещавал го е и е извършвал убийства — Рон и Хърмаяни ги изброяваха отново и отново, а Хари се включваше само колкото да накара Хърмаяни да спре да му натяква. Искаше му се да го оставят на мира и той да поседи сам в тишина, за да се опита да прочете мислите на Волдемор и да научи повече за Бъзовата пръчка. Рон обаче настояваше да ходят на още и още места, които едва ли щяха да ги доведат до нещо, и Хари знаеше, че го правят просто за да се движат.

— Човек никога не знае… — Тази фраза се беше превърнала в постоянен припев на Рон. — Ъпър Флагли е магьосническо село, може да е решил да се установи там. Я да идем и да поразучим.

По време на тези чести набези в магьоснически територии те на няколко пъти зърнаха похитители.

— Ако се вярва на слуховете, някои са по-жестоки и от смъртожадните — обясни Рон. — Оная банда, която ме залови, беше пълна скръб, но Бил твърди, че някои наистина са си опасни. От „Потър-преглед“ казаха…

— Къде, къде? — попита Хари.

— „Потър-преглед“, не ти ли споменах, че така се казва? Програмата, която все се опитвам да хвана по радиото, единствената, която съобщава истината такава, каквато е. Почти всички програми се придържат към линията на Ти-знаеш-кого, всички с изключение на „Потър-преглед“. Наистина искам да я чуеш, лошото е, че се хваща трудно…

Вечери наред Рон не правеше друго, освен да почуква в различен ритъм с магическата пръчка по транзистора, при което скалата се местеше. От време на време хващаше откъслечни съвети как се лекува змейска шарка, а веднъж прозвучаха няколко такта от „Котел, пълен с жарка силна любов“. Докато почукваше, Рон продължаваше да налучква паролата, като тихо мърмореше произволно хрумнали му думи.

— Паролите обикновено са свързани с Ордена — обясни им той. — Бил ги нацелва страхотно. Накрая все ще я нацеля…

Но късметът се усмихна на Рон чак през март. Хари седеше на пост при входа на палатката и разсеяно гледаше един зюмбюл, успял да пробие ледената пръст, когато Рон развълнувано извика от палатката:

— Успях! Успях! Паролата беше „Албус“! Идвай, Хари!

Откъснат за пръв път от дни от мислите си за Даровете на Смъртта, Хари побърза да влезе и завари Рон и Хърмаяни приклекнали на пода до малкия радиоприемник. Хърмаяни, която лъскаше меча на Грифиндор колкото да прави нещо, седеше с отворена уста и втренчено гледаше мъничкия високоговорител, откъдето звучеше страшно познат глас.

— Извинявайте за временното ни отсъствие от ефира, наложено от онези симпатяги, смъртожадните, които решиха да погостуват в района ни.

— Но това е Лий Джордън! — ахна Хърмаяни.

— Знам! — грейна Рон. — Супер, нали?

— Сега намерихме друго безопасно място — продължи Лий — и ми е приятно да ви съобщя, че с нас тази вечер са и двама от редовните ни сътрудници. Добър вечер, момчета!

— Здрасти!

— Добър вечер, Поток!

— Поток е Лий — обясни Рон. — Всички се представят с прозвища, но не е трудно да се досетиш…

— Шшшт! — спря го Хърмаяни.

— Но преди да чуем Краля и Ромул — продължи Лий, — нека се спрем за кратко на смъртните случаи, които радио „Магия“ и „Пророчески вести“ не сметнаха за достатъчно важни, за да ги споменат. С голямо прискърбие съобщаваме на слушателите за двойното убийство на Тед Тонкс и Дърк Кресуел.

На Хари му причерня. Тримата с Рон и Хърмаяни се спогледаха ужасени.

— Убит е и таласъмът Горнук. Смята се, че мъгълокръвният Дийн Томас и друг таласъм, които вероятно са пътували заедно с Тонкс, Кресуел и Горнук, са успели да се спасят. Ако Дийн слуша или някой знае къде се намира той, родителите и сестрите му очакват с нетърпение новини от него. Междувременно в Гадли петчленно мъгълско семейство е намерено убито в дома им. Според мъгълските власти става дума за изтичане на газ, но хора от Ордена на феникса ми съобщиха, че е направено смъртоносно проклятие — още едно доказателство — ако такова изобщо е нужно, — че избиването на мъгъли се е превърнало в нещо като хоби на новия режим. Накрая с голямо прискърбие уведомяваме слушателите, че в Годрикс Холоу са открити останките на Батилда Багшот. От веществените доказателства личи, че тя е починала преди няколко месеца. Орденът на феникса ни съобщи, че по тялото й се виждат рани, безспорно нанесени с черна магия. Драги слушатели, сега ви приканвам да се включите в едноминутното мълчание в памет на Тед Тонкс, Дърк Кресуел, Батилда Багшот, Горнук и мъгълите, чиито имена не знаем, но за които скърбим не по-малко — всички те са убити от смъртожадни.

Спусна се тишина: Хари, Рон и Хърмаяни замълчаха. На Хари му се искаше да чуе още, но същевременно го беше страх какво ли ще научи. За пръв път от много време се чувстваше напълно свързан с външния свят.

— Благодаря — чуха отново гласа на Лий. — А сега нека помолим редовния ни сътрудник Краля да ни разкаже как новият магьоснически ред се отразява на мъгълския свят.

— Благодаря, Поток — отвърна глас, който не можеше да бъде сбъркан — гърлен, премерен, вдъхващ увереност.

— Кингзли! — възкликна Рон.

— Знаем — каза Хърмаяни, за да го накара да млъкне.

— Макар че понасят тежки жертви, мъгълите и досега тънат в неведение откъде идват неволите им — обясни Кингзли. — Въпреки това продължаваме да научаваме наистина вдъхновяващи примери как магьосници и вълшебници излагат на опасност собствената си сигурност само и само да защитят своите приятели и съседи сред мъгълите, често без те дори да узнаят. Иска ми се да призова всички наши слушатели да последват този пример, може би като направят защитни заклинания на мъгълските жилища по своите улици. Животът на много хора може да бъде спасен, ако се вземат такива прости мерки.

— А какво ще кажеш, Крал, на слушателите, които изтъкват, че в такива опасни времена „на първо място са магьосниците“? — попита Лий.

— Ще им кажа, че има само една малка крачка от „на първо място са магьосниците“ до „на първо място са чистокръвните“, а после и до смъртожадните — отговори Кингзли. — Всички сме хора, нали? Животът на всички хора струва еднакво и заслужава да бъде спасен.

— Чудесно го каза, Крал, и ако някога се измъкнем от този хаос, да знаеш, че ще гласувам ти да станеш министър на магията — заяви Лий. — А сега нека чуем Ромул в любимата рубрика „Приятелите на Потър“.

— Благодаря, Поток — отвърна друг много познат глас и Рон пак понечи да коментира, но Хърмаяни го изпревари и пошушна:

— Знаем, че е Лупин!

— Ромул, при всяко свое участие в предаването ни повтаряш, че Хари Потър е жив. Още ли го твърдиш?

— Да — отсече Лупин. — Изобщо не се съмнявам, че ако той беше мъртъв, смъртожадните щяха да разгласят възможно най-шумно смъртта му, защото тя би нанесла пагубен удар по бойния дух на онези, които оказват съпротива на новия режим. Момчето-което-оживя си остава символ на всичко, в името на което се борим: тържеството на доброто, силата на невинността, необходимостта от неотклонна съпротива.

Хари усети прилив на признателост, примесена със срам. Дали Лупин наистина му беше простил ужасните неща, които му беше наговорил при последната им среща?

— А какво би казал на Хари, ако знаеше, че той ни слуша?

— Щях да му кажа, че духом всички сме с него — отговори Лупин, после се поколеба малко. — Щях да му кажа и да следва вътрешния си глас, който почти винаги е прав.

Хари погледна към Хърмаяни, която се беше просълзила.

— Почти винаги — повтори тя.

— О, ама аз не ви ли споменах? — възкликна Рон. — Бил ми каза, че Лупин отново живее заедно с Тонкс! И доколкото разбрах, тя доста е наедряла.

— И както винаги, съобщи ни последни новини за онези приятели на Хари Потър, които страдат заради верността си към него — предложи Лий.

— Както редовните слушатели знаят, мнозина от по-изявените поддръжници на Хари Потър бяха хвърлени в затвора, включително Ксенофилиус Лъвгуд, доскорошен издател на „Дрънкало“ — каза Лупин.

— Поне е жив! — прошепна Рон.

— Преди няколко часа научихме и че Рубиъс Хагрид… — И тримата ахнаха и за малко да пропуснат края на изречението. — … добре познат пазител на ключовете и дивеча в училището „Хогуортс“, се е измъкнал на косъм и не е бил задържан под стража на територията на „Хогуортс“, където според слуховете е организирал в дома си сдружението „Подкрепа за Хари“. Така че Хагрид не е бил отведен в предварителния арест и според нас е избягал.

— Сигурно когато бягаш от смъртожадни, е полезно да имаш петметров брат? — попита Лий.

— Да, дава известни предимства — сериозно се съгласи Лупин. — Нека само да добавя, че макар и да приветстваме духа на Хагрид, ние от „Потър-преглед“ призоваваме дори най-жертвоготовните привърженици на Хари да не следват примера на Хагрид. При сегашната обстановка е неразумно да се учредяват подобни сдружения.

— Съгласен съм, Ромул — заяви Лий, — затова ви предлагаме и занапред да засвидетелствате верността си към човека с мълниевидния белег, като слушате „Потър-преглед“! А сега да преминем към новините за магьосника, който се оказа точно толкова неуловим, както и самия Хари. Предпочитаме да го наричаме Главатаря на смъртожадните. За да изкаже мнението си за някои от най-безумните слухове, плъзнали за него, съм поканил един нов кореспондент, когото ще представя: Гризача.

— Гризача ли? — възкликна поредният познат глас и Хари, Рон и Хърмаяни викнаха в един глас:

— Фред!

— Не… май е Джордж.

— Според мен е Фред — настоя Рон и се наведе напред точно когато единият от близнаците — който и да беше той, — заяви:

— Не съм никакъв Гризач, и дума да не става! Казах ти, че искам да съм Рапирата!

— О, така да бъде. Рапира, бъди така любезен да споделиш с нас мнението си за различните небивалици, които чуваме за Главатаря на смъртожадните.

— Разбира се, Поток — отвърна Фред. — Както нашите слушатели знаят, освен ако не са се укрили на дъното на езерото в градината или на друго такова място, стратегията на Вие-знаете-кого да стои в сянка само сее паника. Имайте предвид, че ако всички, които са съобщили, че са го видели, наистина се бяха натъкнали на него, щяхме да имаме цели деветнайсет Вие-знаете-кои, които неуморно сноват наоколо.

— Това, разбира се, е добре дошло за него — намеси се Кингзли. — Той се е обгърнал с тайнственост, което поражда по-голям ужас, отколкото ако наистина се появяваше тук и там.

— Съгласен съм — каза Фред. — И така, хора, я по-спокойно! Положението е напечено и без да си съчиняваме разни небивалици. Да вземем например новия слух, че Вие-знаете-кой убивал само с поглед. Това, драги слушатели, го прави базилискът. Лесна проверка: вижте дали нещото, което ви гледа, е с крака. Ако е с крака, можете спокойно да го гледате в очите, макар че ако пред вас наистина стои Вие-знаете-кой, пак е много вероятно това да е последното, което ще направите през живота си.

Хари се засмя за пръв път от много, много седмици и усети как бремето на напрежението го напуска.

— А слуховете, че няколко пъти са го виждали в чужбина? — попита Лий.

— Е, кой ще откаже да отиде на почивка след такъв къртовски труд? — попита Фред. — Важното е бдителността на хората да не се притъпява заради измамното усещане за сигурност, породено от мисълта, че той е извън страната. Може и да е в чужбина, може и да не е, истината обаче е една: стига да поиска, той се придвижва по-бързо и от Сивиръс Снейп при вида на шампоан, затова не разчитайте, че е далеч, ако сте решили да се излагате на опасност. И през ум не ми е минавало, че ще седна да говоря такива неща, но… сигурността е на първо място!

— Благодаря ти много за мъдрите слова, Рапира — завърши Лий. — Драги слушатели, поредното предаване „Потър-преглед“ е към края си. Не знаем кога ще имаме възможност да излъчваме отново, но непременно ще се върнем. Останете на нашата честота: следващата парола е „Лудоокия“. Пазете се един друг, пазете вярата. Приятна вечер!

Копчето на радиоприемника се завъртя и лампичките зад скалата угаснаха. Хари, Рон и Хърмаяни още грееха. Подейства им невероятно ободрително да чуят познати приятелски гласове. Хари беше свикнал с откъснатостта им и почти беше забравил, че и други оказват съпротива на Волдемор. Сякаш се събуди след дълъг сън.

— Жестоко, а? — попита щастлив Рон.

— Страхотно — съгласи се Хари.

— Големи смелчаци са — въздъхна прехласната Хърмаяни. — Ако ги открият…

— Е, те постоянно се местят — напомни Рон. — Като нас.

— Но чухте ли какво каза Фред? — развълнувано попита Хари: сега, след края на предаването, мислите му отново се насочиха към онова, което го беше погълнало и обсебило изцяло. — Той е в чужбина! Знаех си аз, още търси пръчката!

— Хари…

— Стига де, Хърмаяни, защо си толкова вироглава и не го признаеш? Вол…

— ХАРИ. НЕ!

— … демор издирва Бъзовата пръчка!

— На името е наложено Табу! — ревна Рон и скочи на крака, защото пред палатката се чу силно пук. — Предупредих те, Хари, предупредих те, вече не можем да изричаме името… трябва да направим отново защитните заклинания… бързо… те откриват точно така…

Но Рон млъкна и Хари знаеше защо. Опасноскопът върху масата беше светнал и се беше завъртял, отвън се чуваха гласове, които се приближаваха: груби развълнувани гласове. Рон извади от джоба си загасителя и щракна с него — осветлението угасна.

— Излезте с вдигнати ръце! — каза от мрака рязък глас. — Знаем, че сте вътре! Насочили сме към вас шест магически пръчки и не ни пука по кого ще запратим проклятието!