Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ДЕВЕТАУБЕЖИЩЕТО

Всичко изглеждаше размито, бавно. Хари и Хърмаяни скочиха и извадиха магическите пръчки. Мнозина едва сега забелязаха, че се е случило нещо необичайно: докато сребристата котка изчезваше, към нея продължаваха да се обръщат глави. От мястото, където се беше приземил покровителят, на студени вълни се плъзна тишина. После някой изпищя.

Хари и Хърмаяни се хвърлиха към множеството, което беше изпаднало в паника. Гостите се разбягаха кой накъдето види, мнозина се магипортираха, защитните заклинания около „Хралупата“ паднаха.

— Рон! — извика Хърмаяни. — Рон, къде си?

Докато си проправяха път през дансинга, Хари видя как сред тълпата изникват фигури с маски и наметала. После зърна Лупин и Тонкс с вдигнати магически пръчки, чу как и двамата викат едновременно „Протего!“ и викът им прокънтя като ехо от всички страни…

— Рон, Рон! — продължи да крещи през хлипове Хърмаяни, докато ужасените сватбари блъскаха и нея, и Хари, който я сграбчи за ръката, за да не се загубят, точно когато над главите им просвистя струя светлина — той не разбра дали е защитна магия или нещо по-зловещо…

В този миг се появи и Рон. Хвана Хърмаяни за свободната ръка и Хари усети как тя се завъртя на мига: звуците и образите изчезнаха, притисна ги мрак, единственото, което Хари усещаше, беше ръката на Хърмаяни, докато се промушваха през пространството и времето, отдалечаваха се от „Хралупата“, отдалечаваха се от връхлетелите ги смъртожадни и може би от самия Волдемор…

— Къде сме? — чу се гласът на Рон.

Хари отвори очи. За миг му се стори, че все пак не са си тръгнали от сватбата — отново бяха заобиколени от хора.

— „Тотнъм Корт Роуд“ — оповести запъхтяна Хърмаяни. — Вървете, не спирайте, трябва да намерим къде да се преоблечете.

Хари се подчини. Почти подтичваха по широката тъмна улица с тълпи от хора, излезли да се позабавляват късно вечерта, и със затворени магазини от двете страни. Покрай тях профуча двуетажен автобус и докато ги подминаваха, неколцина развеселени пътници, връщащи се от кръчма, ги зяпнаха изумени: Хари и Рон още бяха с мантии.

— Хърмаяни, ние просто нямаме какво друго да облечем — напомни й Рон, когато някаква млада жена прихна в гърлен смях от вида му.

— Защо не взех мантията невидимка! — ядоса се Хари и се наруга наум за глупостта. — Миналата година непрекъснато я носех със себе си…

— Няма страшно, нося мантията, нося дрехи и за двамата — успокои ги Хърмаяни. — Просто се постарайте да се държите естествено, докато… ето тук става.

Тя ги поведе по странична улица, после в укритието на една тъмна пресечка.

— Твърдиш, че носиш мантията и дрехи… — свъси се Хари срещу Хърмаяни, която не държеше друго, освен обшитата с мъниста чантичка, където сега търсеше нещо.

— Да, тук са — оповести тя и за огромно изумление на Хари и Рон извади чифт джинси, пуловер, бежови чорапи и накрая сребристата мантия невидимка.

— Как, да му се не види…

— Магия за неуловимо уголемяване — обясни момичето. — Сложна си е, но май съм се справила, успях да напъхам тук всичко необходимо. — Хърмаяни леко разклати крехката на вид чантичка и тя прокънтя като багажник — вътре се търкулнаха няколко тежки предмета. — Ох, ужас, това сигурно са книгите — изпъшка тя и надникна в чантата. — А ги бях подредила по теми… както и да е… Хари, ти вземи мантията невидимка. Побързай, Рон, преоблечи се…

— Кога си направила всичко това? — учуди се Хари, докато Рон смъкваше мантията си.

— Още в „Хралупата“ ви казах, от няколко дни съм приготвила най-необходимото, в случай че се наложи да се изнесем на пожар. Сутринта, след като ти се преоблече, приготвих и твоята раница и я сложих тук… имах някакво предчувствие…

— Изумителна си, наистина! — похвали я Рон и й връчи мантията, която беше намотал на топка.

— Благодаря ти — отвърна Хърмаяни и се усмихна едва-едва, докато напъхваше мантията в чантата. — Моля те, Хари, сложи я тая мантия невидимка.

Той се заметна през раменете, после пъхна и главата си и изчезна от поглед. Едва сега беше започнал да проумява какво се е случило.

— Другите… всички на сватбата…

— Сега не можем да се тревожим за това — прошепна Хърмаяни. — Те преследват теб, Хари, и ако се върнем, само ще изложим всички на още по-голяма опасност.

— Права е — подкрепи я Рон и макар да не виждаше лицето на Хари, явно долови, че той ще понечи да възрази. — Повечето хора от Ордена бяха там, те ще се погрижат за останалите.

Хари кимна, после осъзна, че не го виждат, и каза:

— Така е.

Но мисълта за Джини и страхът за нея го прорязаха като киселина през стомаха.

— Хайде да тръгваме, според мен не бива да стоим на едно място — подкани Хърмаяни.

Върнаха се в страничната улица, а оттам и на главния път, където няколко мъже пееха и криволичеха по отсрещния тротоар.

— Стана ми интересно защо точно „Тотнъм Корт Роуд“? — попита Рон.

— Нямам представа, просто ми хрумна, но съм сигурна, че в мъгълския свят сме в по-голяма безопасност, те не очакват да дойдем тук.

— Така е — съгласи се Рон и се огледа, — но не се ли чувствате някак… като на показ?

— Къде другаде да отидем? — попита Хърмаяни и се смръщи, защото мъжете на отсрещния тротоар започнаха да й подсвиркват. — Едва ли можем да запазим стаи в „Продънения котел“. Не можем да отидем и на площад „Гримолд“, щом Снейп има достъп до къщата… Бихме могли да опитаме в къщата на нашите, но според мен не е изключено да отидат да ни търсят и там… ох, кога ще млъкнат тия!

— Е, скъпа? — провикна се най-пияният от мъжете отсреща. — Какво ще кажеш за по чашка? Зарежи го тоя рижавелко и ела да се почерпим.

— Хайде да седнем някъде — побърза да предложи Хърмаяни, когато Рон отвори уста да извика и той нещо през пътя. — Вижте, защо да не влезем тук?

Денонощното кафене беше малко и занемарено. Масите с пластмасов плот бяха покрити с тънък мазен слой, но поне нямаше хора. Хари пръв се вмъкна в едно от сепаретата, Рон се намести до него, а срещу тях се разположи Хърмаяни, която беше с гръб към входа и това не й хареса: тя започна често да поглежда през рамо, сякаш имаше тик. На Хари също му беше неприятно, че стои на едно място: докато вървяха, той изпитваше измамното усещане, че имат цел. Почувства под мантията невидимка как го напускат и последните остатъци от многоликовата отвара и ръцете му отново придобиват обичайната си дължина и форма. Извади от джоба очилата и си ги сложи.

След минута-две Рон каза:

— Знаете ли, „Продънения котел“ е съвсем наблизо, на „Чаринг Крос…“

— Не можем, Рон! — възрази на мига Хърмаяни.

— Не да оставаме там, само да разберем какво се случва!

— Знаем какво се случва! Волдемор е превзел министерството, какво повече има да узнаваме?

— Добре, добре, просто ми хрумна.

Отново настъпи тягостна тишина Сервитьорката дойде вяло с дъвка в устата и Хърмаяни поръча две чаши капучино: Хари беше невидим и щеше да прозвучи странно, ако беше поискала три. В кафенето влязоха двама едри работници, които се сместиха в съседното сепаре. Хърмаяни заговори през шепот:

— Предлагам да намерим спокойно място и да се магипортираме някъде в провинцията. Щом пристигнем, ще се свържем с Ордена.

— Можеш ли да измагьосаш говорещ покровител? — попита Рон.

— Упражнявала съм се и мисля, че мога — потвърди Хърмаяни.

— Стига това да не им навлече неприятности, макар че е възможно вече да са ги задържали. Боже, каква гадост! — допълни Рон, след като отпи глътка от пенестото сивкаво кафе.

Келнерката го чу и го изгледа злобно, докато с ленива крачка отиваше да вземе поръчката на новите клиенти. Единият от двамата работници — Хари извърна глава и го погледна, — който беше рус и едър като канара, отпрати с ръка келнерката. Тя го погледна обидено.

— Хайде тогава да тръгваме, не искам да я пия тази помия — заяви Рон. — Хърмаяни, имаш ли мъгълски пари да платиш?

— Да, преди да дойда в „Хралупата“, изтеглих целия си жилищноспестовен влог. Но дребните сигурно са чак на дъното — въздъхна тя и се пресегна да вземе обшитата с мъниста чантичка.

Двамата работници направиха еднакви движения и без да се замисля, Хари стори същото: и тримата извадиха магическите си пръчки. Рон не схвана веднага какво точно става, но след секунда скочи и избута през масата Хърмаяни отстрани на седалката. От силата на заклинанията, направени от смъртожадните, фаянсовите плочки по стената се пръснаха на парчета точно зад мястото, където допреди миг беше главата на Рон, а Хари, който все още беше невидим, изкрещя:

— Вцепени се!

Едрият рус смъртожаден беше уцелен в лицето от сноп червена светлина и се свлече настрани в безсъзнание. Спътникът му не беше видял кой е запратил проклятието и изстреля второ по Рон: от върха на магическата му пръчка изхвърчаха лъскави черни въжета, които омотаха момчето от глава до пети, келнерката изпищя и хукна към вратата. Хари прати ново зашеметяващо заклинание по втория смъртожаден с изкривено лице, но не го улучи, заклинанието рикошира в прозореца, застигна сервитьорката и тя се свлече пред вратата.

— Експулсо13! — ревна смъртожадният и масата, зад която стоеше Хари, се пръсна на парчета: от силата на взрива той се залепи за стената и усети как магическата пръчка се отскубва от ръката му, а мантията невидимка се свлича от него.

— Петрификус тоталус! — изпищя Хърмаяни, която не се виждаше; смъртожадният падна напред като статуя и се приземи с хрущящ трясък сред купчината натрошен порцелан, остатъци от маса и кафе.

Хърмаяни изпълзя разтреперана изпод седалката и изтръска от косата си парчетата стъкло.

— Д-диффиндо! — каза тя с насочена към Рон пръчка, а той ревна от болка, защото беше срязала джинсите му при коляното и беше оставила дълбока рана. — О, извинявай, Рон, но ръката ми трепери! Диффиндо!

Разсечените въжета се смъкнаха. Рон се изправи и тръсна ръце, за да ги усети отново. Хари вдигна магическата си пръчка и отиде през отломъците до мястото, където под седалката се беше проснал едрият рус смъртожаден.

— Трябваше да го позная, той беше там онази нощ, когато загина Дъмбълдор — каза Хари.

Обърна с крак по-мургавия смъртожаден, чиито очи зашариха бързо между тримата.

— Това е Долохов — рече Рон. — Виждал съм го на старите обяви за издирвани лица. А едрият май се казва Торфин Роул.

— Няма значение как се казват — подвикна леко истерично Хърмаяни. — Как са ни намерили? Какво ще правим сега?

Нейната паника като че ли проясни мислите на Хари.

— Заключи вратата — нареди й той, — а ти, Рон, угаси осветлението.

Погледна надолу към вкаменения Долохов, докато ключът на вратата се завъртя, а Рон потопи кафенето в тъмнина със загасителя. Хари чу как мъжете, които бяха закачали Хърмаяни, подвикват в далечината на друго момиче.

— Какво ще ги правим? — пошушна в тъмното Рон и добави още по-тихо: — Ще ги убием ли? Те нямаше да ни пощадят, ако им паднехме. Дори направиха почти успешен опит.

Хърмаяни потрепери и отстъпи крачка назад. Хари поклати глава.

— Трябва само да им направим магия за забрава — каза той. — Така е по-добре, ще ги отклони от следата. Ако ги убием, ще се издадем, че сме били тук.

— Ти си шефът — заяви Рон с глас, от който пролича, че страхотно му е олекнало. — Но аз не съм правил никога такава магия.

— Нито пък аз — призна Хърмаяни, — но теорията я знам.

Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои, после насочи магическата пръчка към челото на Долохов и каза:

— Обливиате!

Очите на смъртожадния тутакси се разфокусираха и погледът му стана отнесен и замечтан.

— Блестящо! — похвали я Хари и я потупа по гърба. — Заеми се с другия и със сервитьорката, а ние с Рон ще поразчистим.

— Ще поразчистваме ли? — възкликна Рон и огледа полуразрушеното кафене. — Ама защо?

— Не смяташ ли, че ще се запитат какво се е случило, ако дойдат на себе си и видят, че са на място, което изглежда сякаш току-що е било под обстрел?

— А, да…

Рон се мъчи доста, докато изтегли от джоба си магическата пръчка.

— Нищо чудно, че не мога да я извадя, Хърмаяни, взела си старите ми джинси, отеснели са ми.

— О, извинявай — изсъска Хърмаяни, докато издърпваше сервитьорката да не е при витрината; Хари я чу да мърмори, че Рон можел да си завре пръчката на друго място.

След като възстановиха кафенето в предишния му вид, те вдигнаха смъртожадните и ги наместиха в сепарето с лице един към друг.

— Но как са ни намерили? — попита Хърмаяни и замислено огледа двамата безжизнени мъже. — Как са разбрали къде сме? — Тя се обърна към Хари. — Ти… нали си сигурен, че вече не носиш Следата?

— Няма как да я носи — намеси се Рон. — Тя сама изчезва, щом навършиш седемнайсет години, така е по магическия закон, не може да следва пълнолетен.

— Щом твърдиш… — каза Хърмаяни. — Ами ако смъртожадните са намерили начин да я пуснат и след седемнайсетгодишен?

— Но през последните двайсет и четири часа Хари не е бил в близост до смъртожаден! Кой тогава му е пуснал отново Следата?

Хърмаяни не отговори. Хари се почувства като заразен, белязан: дали смъртожадните наистина ги бяха открили по този начин?

— Щом аз не мога да правя магии, щом и вие не можете да правите, докато сте близо до мен, без да издадем къде точно се намираме… — подхвана той.

— Няма да се делим! — твърдо отсече Хърмаяни.

— Трябва да се скрием на безопасно място — допълни Рон. — И там да обмислим всичко на спокойствие.

— Площад „Гримолд“ — предложи Хари.

Другите двама ахнаха.

— Не ме разсмивай, Хари, Снейп знае как да проникне там!

— Бащата на Рон каза, че са направили магии срещу него… и дори те да не подействат — настоятелно продължи той, понеже Хърмаяни понечи да го прекъсне, — какво от това? Кълна се, едва ли нещо би ме зарадвало повече от една среща със Снейп!

— Но…

— Къде другаде да отидем, Хърмаяни? Това е най-добрата възможност. Снейп е смъртожаден, но ще бъде сам. Ако аз още нося Следата, където и другаде да отидем, към нас ще се спуснат цели пълчища смъртожадни.

Тя нямаше какво да възрази, но от вида й личеше, че много й се иска. Докато отключваше кафенето, Рон щракна загасителя, за да запали отново лампите. После Хари преброи до три, те развалиха магиите, които бяха направили на трите си жертви, и още преди сервитьорката и двамата смъртожадни да са се размърдали сънено, Хари, Рон и Хърмаяни отново се завъртяха и изчезнаха в сгъстяващия се мрак.

След няколко секунди белите дробове на Хари се разшириха признателно и той отвори очи: стояха в средата на познатия малък занемарен площад. От всички страни ги наблюдаваха високи порутени къщи. Тримата видяха къщата на номер дванайсет, защото за съществуването й им беше казал Дъмбълдор, Пазителя на нейната тайна, и се завтекоха към нея, като през няколко метра проверяваха дали някой не ги следи или наблюдава. Изкачиха на бегом каменните стъпала и Хари почука веднъж с магическата си пръчка по входната врата. Чуха няколко метални щраквания и дрънчене на верига, после вратата се отвори със скърцане и тримата побързаха да прекрачат прага.

Щом Хари затвори вратата след другите, старовремските газеници се събудиха за живот и по дългия коридор затрепка светлина. Той изглеждаше точно такъв, какъвто го помнеха: зловещ, покрит с паяжини, с очертания на глави на домашни духчета по стената, които хвърляха причудливи сенки върху стълбището. Портретът на майката на Сириус беше закрит с дълги тъмни завеси. Единственото, което не си беше на мястото, беше кракът на трола, служещ като поставка за чадъри — той беше паднал, сякаш Тонкс отново го беше съборила.

— Според мен тук е идвал някой — пошушна Хърмаяни и посочи крака.

— Може да е паднал, докато Орденът се е изтеглял — пошушна в отговор Рон.

— И къде са проклятията, направени срещу Снейп? — попита Хари.

— Може би се задействат само при появата му? — предположи Рон.

Въпреки това продължиха да стоят един до друг на изтривалката при вратата — страхуваха се да влязат навътре в къщата.

— Е, не можем да стоим тук вечно — заяви Хари и пристъпи напред.

— Сивиръс Снейп? — прошепна от тъмнината гласът на Лудоокия Муди и тримата отскочиха стреснати назад.

— Не сме Снейп! — изграчи Хари точно преди над него да просвисти нещо като студен вихър: езикът му се изви назад, така че той не можеше да изрече и дума повече.

Но още преди да е разбрал какво става в устата му езикът му отново се раздвижи.

Другите двама явно бяха получили същото неприятно усещане. Рон издаваше звуци, сякаш повръщаше, а Хърмаяни изпелтечи:

— Т-т-това явно б-б-беше е-е-езиковръзващо проклятие, което Лудоокия е направил за Снейп.

Хари плахо пристъпи още малко напред. В сумрака в дъното се размърда нещо и още преди тримата да проронят и дума, от килима се надигна фигура — висока, с цвят на прах, ужасяваща.

Хърмаяни изписка, разпищя се и госпожа Блек, чиито завеси се бяха разтворили, а сивата фигура се заплъзга все по-бързо към тях с дълги до кръста коса и брада, веещи се назад, с хлътнало безплътно лице, с празни очни кухини, чудовищно познато, вцепеняващо преобразено… фигурата вдигна съсухрена ръка и засочи Хари.

— Не! — изкрещя момчето и макар да беше вдигнало магическата пръчка, не му беше направено никакво заклинание. — Не! Не бяхме ние! Не сме те убили ние…

При думата „убили“ фигурата се пръсна на огромен облак прах, а Хари се закашля и се огледа с насълзени очи — Хърмаяни се беше свила на пода при вратата и бе закрила главата си с ръце, а Рон трепереше като листо, недодялано я потупваше по рамото и повтаряше:

— Н-н-няма страшно… от-тиде си…

Прахта закръжи като мъгла около Хари и отрази синята светлина на газениците, а госпожа Блек продължи да пищи:

— Мътнороди, боклуци, срам и позор, да скверните дома на предците ми…

— МЛЪКВАЙ! — ревна Хари и насочи магическата си пръчка към нея.

Завесите се люшнаха с трясък и взрив от червени искри, отново закриха госпожата и я накараха да замълчи.

— Това… това беше… — изхлипа Хърмаяни, докато Рон й помагаше да се изправи.

— Да — потвърди Хари, — но всъщност не беше той, нали? Само привидение, което да уплаши Снейп.

Запита се дали заклинанието наистина е подействало, или Снейп е изтласкал встрани страшилището със същата лекота, с която бе убил истинския Дъмбълдор. Все така с изопнати нерви, Хари поведе другите двама по коридора едва ли не с очакването да ги връхлетят още ужасии, но нищо не се помръдна, освен една мишка, която притича покрай цокъла.

— Преди да продължим нататък, не е зле да проверим — пошушна Хърмаяни, бавно вдигна магическата пръчка и каза: — Хоменум ревелио!14

Не се случи нищо.

— Е, ще го отдадем на шока — добродушно отбеляза Рон. — Какво трябваше да направи заклинанието?

— Трябваше да направи каквото и направи! — отвърна малко нацупено Хърмаяни. — Това е заклинание, разкриващо присъствие на хора, и тук няма никого освен нас!

— И дядо Прашко — поправи я Рон, загледан в мястото върху килима, откъдето се беше надигнало онова подобие на труп.

— Хайде да се качим горе — подкани Хърмаяни, след като също погледна уплашено мястото, и тръгна първа по скърцащото стълбище към всекидневната на първия етаж.

Размаха магическата пръчка, за да запали старите газеници, после потрепери от течението в стаята и обвила плътно ръце около себе си, предпазливо седна на дивана. Рон прекоси всекидневната и дръпна два-три сантиметра тежките плюшени завеси на прозореца.

— Не виждам никого — съобщи той. — А ако Хари още носи Следата, би трябвало да са ни проследили дотук. Знам, че не могат да проникнат в къщата, но… Какво става, Хари?

Той беше извикал: отново го прониза пареща болка в белега, когато през съзнанието му премина нещо като ярка светлина по вода. Той видя голяма сянка и усети ярост, която не беше негова и която за кратко премина на тласъци по тялото му, силна като удар от електрически ток.

— Какво видя? — попита Рон и тръгна към приятеля си. — Него в нашата къща ли видя?

— Не, просто усетих гняв… той е направо разярен…

— Но може да е в „Хралупата“ — каза на висок глас Рон. — Какво още? Видя ли още нещо? Да не би да е направил проклятие на някого?

— Не, просто усетих гняв… не мога да кажа…

Хари се почувства притиснат, объркан и Хърмаяни не му помогна, когато подхвана с уплашен глас:

— Пак ли белегът? Но какво става? Мислех, че тази връзка е прекъсната!

— Да, беше прекъсната за кратко — промърмори Хари, но понеже белегът още го болеше, му беше трудно да се съсредоточи. — Струва ми се обаче, че… че всеки път когато той губи контрол, тази връзка се възстановява, така поне беше преди…

— Значи трябва да затвориш съзнанието си! — заяви пискливо Хърмаяни. — Хари, Дъмбълдор настояваше да не използваш тази връзка, той искаше да я прекъснеш, затова трябваше да прилагаш оклумантиката! Не забравяй, че в противен случай Волдемор може да вкарва в съзнанието ти измамни образи…

— Да, не съм забравил, благодаря — прекъсна я през стиснати зъби той: не се налагаше Хърмаяни да му напомня, че навремето Волдемор беше използвал тази връзка между тях, за да го вкара в капан, и това бе довело до смъртта на Сириус.

Съжали, че им е казал какво е видял и почувствал, така Волдемор ставаше по-страшен, сякаш напираше да влезе през прозореца в стаята, въпреки това болката в белега се засилваше и Хари се съпротивляваше, все едно се бореше с желанието да повърне.

Обърна гръб на Рон и Хърмаяни, уж за да разгледа стария гоблен с родословието на Блек върху стената. Точно тогава Хърмаяни изпищя: Хари отново извади магическата пръчка и след като се завъртя рязко, видя как един сребърен покровител влетя през прозореца на всекидневната и се приземи на пода пред тях, където се превърна в невестулка и проговори с гласа на господин Уизли:

— Всички в семейството са в безопасност, не отговаряйте, наблюдават ни.

Покровителят се стопи като дим. Рон нададе звук, нещо средно между хленч и стон, и се свлече върху дивана, а Хърмаяни седна до него и го стисна за ръката.

— Те са добре, те са добре — прошепна тя, Рон се позасмя и я прегърна.

— Хари — каза той през рамото й, — аз…

— Не се притеснявай — отвърна Хари, на когото му се гадеше от болката в главата. — Семейството ти е в беда, естествено е да се тревожиш. И аз щях да се чувствам по същия начин. — Той се сети за Джини. — Всъщност и сега се чувствам така.

Болката в белега достигна връхната си точка и сякаш го прогаряше, както в градината на „Хралупата“. Хари чу като в просъница как Хърмаяни казва:

— Не искам да оставам сама. Не можем ли да спим тук в спалните чували, които нося, все едно сме на къмпинг?

Хари чу как Рон се съгласява. Вече не издържаше на болката: трябваше да отстъпи.

— До тоалетната… — простена и излезе от стаята възможно най-бързо, без да се затичва.

Едва успя: залости с треперещи ръце вратата след себе си, хвана се за главата, която сякаш щеше да се пръсне, и се свлече на пода; сетне сред взрив от болка усети как гневът, който не беше негов, обсебва душата му, видя дълга стая, осветена само от огън, и едрия рус смъртожаден, който пищеше и се гърчеше на пода, както и по-тънък силует, който се надвеси с насочена магическа пръчка над него, докато Хари каза високо, със студен безпощаден глас:

— Още, Роул, или да прекратим и да те дадем за храна на Наджини? Лорд Волдемор не е сигурен, че този път ще прости… Затова ли ме извика — за да ми кажеш, че Хари Потър е избягал отново? Драко, покажи още веднъж на Роул какъв е вкусът на нашето недоволство… направи го, или сам ще изпиташ гнева ми!

Една от цепениците в огъня падна, издигнаха се пламъци и светлината им заподскача по ужасеното бледо лице с остри черти… Хари сякаш изскочи от дълбока вода, пое си няколко пъти въздух, от който гърдите му се издуха, и отвори очи.

Лежеше с разперени ръце и крака върху студения черен мрамор по пода, носът му беше на сантиметри от крачетата на голямата вана с форма на сребърни змии. Хари седна. Изпитото, вцепенено от ужас лице на Малфой сякаш беше прогорено от вътрешната страна на очите му. На Хари му се повдигна от онова, което беше видял, от начина, по който Волдемор използваше Драко.

На вратата се почука силно и Хари скочи точно когато иззвънтя гласът на Хърмаяни:

— Искаш ли си четката за зъби, Хари? Нося ти я.

— Да, страхотно, благодаря — отговори той, като се помъчи гласът му да звучи възможно най-нехайно, после се изправи да й отвори.