Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТАГОДРИКС ХОЛОУ

Когато на другия ден Хари се събуди, трябваше да минат няколко секунди, докато си спомни какво се е случило. После като малко дете започна да се надява, че само е сънувал, че Рон е тук и изобщо не си е тръгвал. Но беше достатъчно да обърне глава надолу, за да види празното легло на своя приятел. Привличаше погледа му като труп, изпречил се на пътя му. Хари скочи от кревата, като се стараеше да не извръща очи към леглото на Рон. Хърмаяни, която вече правеше нещо в кухнята, не го поздрави с „добро утро“ и когато той отиде при нея, тя побърза да се обърне.

„Отиде си — помисли Хари. — Отиде си. — Повтаряше го, докато се миеше и се обличаше, сякаш така щеше да притъпи удара. — Отиде си и няма да се върне.“ Знаеше, че това си е голата истина: след като напуснеха това място, Рон нямаше да може да ги открие заради защитните магии.

Двамата закусиха, без да продумват. Очите на Хърмаяни бяха подпухнали и зачервени, тя явно не беше мигнала цяла нощ. Докато си стягаха багажа, Хърмаяни все протакаше. Хари знаеше защо тя иска да поостанат още малко край реката: на няколко пъти я видя да вдига очи с надежда при мисълта, че е чула в проливния дъжд стъпки, сред дърветата обаче така и не се появи червенокос силует. Всеки път Хари повтаряше движенията на Хърмаяни и се обръщаше (понеже волю-неволю и той се надяваше дълбоко в себе си), но не виждаше друго, освен шибана от дъжда гора, и вътре в него се взривяваше поредното малко късче гняв. Още чуваше как Рон му натяква „Мислехме, че знаеш какво правиш!“ и въпреки буцата, заседнала на гърлото му, отново се заемаше да прибира багажа.

Мътната река до тях прииждаше бързо и скоро щеше да залее брега. Забавиха се цял час повече от обичайното време, за което напускаха поредния бивак. Накрая, след като пререди за трети път обшитата с мъниста чанта, Хърмаяни явно не успя да измисли още поводи да протака: двамата се хванаха за ръце и се магипортираха на склона на брулен от вятъра и обрасъл с пирен хълм.

Веднага щом пристигнаха, Хърмаяни пусна ръката на Хари и се отдалечи, седна на един голям камък, захлупи лице върху коленете си и затрепери от хлипове. Хари я загледа — сигурно трябваше да отиде и да я утеши, ала нещо го държеше закован на едно място. Усещаше всичко вътре в себе си студено и напрегнато: отново и отново виждаше презрението по лицето на Рон. Тръгна да се разхожда из пирена, на широк кръг около съкрушената Хърмаяни, и да прави магиите и заклинанията, които обикновено тя прилагаше, за да са под защита.

През следващите няколко дни нито веднъж не отвориха дума за Рон. Хари беше решил никога повече да не споменава името му; Хърмаяни сякаш знаеше, че няма смисъл да говори за това, а понякога нощем, когато мислеше, че Хари спи, той я чуваше да плаче. Междувременно беше започнал да вади Хитроумната карта и да я разглежда на светлината на магическата си пръчка. Чакаше мига, когато точицата с името на Рон ще се появи отново из коридорите на „Хогуортс“ и ще докаже, че закрилян от статута си на чистокръвен, той се е прибрал в уютния замък. Рон обаче все не изникваше върху картата и след известно време Хари се усети, че я вади колкото да погледа името на Джини в момичешката спалня и да се пита дали е възможно да проникне с втренчения си поглед в съня й и тя по някакъв начин да разбере, че той си мисли за нея и се надява да е добре.

Двамата с Хърмаяни посвещаваха дните на опитите да определят къде може да е мечът на Грифиндор, но колкото повече обсъждаха местата, където Дъмбълдор е могъл да го скрие, толкова по-отчаяни и изсмукани от пръстите ставаха предположенията им. Колкото и да си блъскаше главата, Хари не се сещаше Дъмбълдор да му е споменавал за място, което би могъл да използва за скривалище. Имаше мигове, когато не знаеше на кого е ядосан повече — дали на Рон или на Дъмбълдор. Мислехме, че знаеш какво правиш… мислехме, че Дъмбълдор ти е казал какво да правиш… мислехме, че наистина имаш план!

Хари не можеше да крие от себе си: Рон беше прав. Дъмбълдор го беше оставил ей така, без нищо. Бяха намерили един от хоркруксите, но не разполагаха със средствата да го унищожат, а останалите бяха все така недостижими. Безнадеждността беше на път да го погълне. Сега Хари се изумяваше колко безразсъдно е приел предложението на приятелите си да го придружат в това безполезно лутане. Той не знаеше нищо, не му хрумваше нищо и сега постоянно тръпнеше от болезнената мисъл как и Хърмаяни ще му съобщи, че й е втръснало и си тръгва.

Много от вечерите двамата не си казваха почти нищо, а Хърмаяни често вадеше портрета на Финиъс Нигелус и го подпираше на някой от столовете, сякаш той можеше поне отчасти да запълни дупката, зейнала след заминаването на Рон. Въпреки заканата, че няма да ги посети никога повече, Финиъс Нигелус явно не устоя на изкушението да разбере повече какво точно е наумил Хари и се съгласяваше през няколко дни да идва, все така със завързани очи. Хари дори му се радваше, защото той им правеше компания, макар и високомерна и заядлива. Двамата с Хърмаяни изгаряха от нетърпение да чуят какво се случва в „Хогуортс“, макар че Финиъс Нигелус в никакъв случай не беше информаторът мечта. Благоговееше пред Снейп, първия директор слидеринец от времето, когато самият Нигелус беше оглавявал училището, и Хари и Хърмаяни трябваше да внимават да не критикуват Снейп и да не задават неуместни въпроси за него, защото иначе Финиъс Нигелус тутакси напускаше картината.

Той все пак им съобщаваше едно-друго. Снейп явно постоянно се натъкваше на негласната съпротива на твърдото ядро сред учениците. На Джини й било забранено да ходи в Хогсмийд. Снейп отново бил въвел някогашния указ на Ъмбридж, според който трима и повече ученици нямаха право да се събират и всички неофициални ученически кръжоци бяха забранени.

От всичко това Хари направи извода, че Джини, а вероятно и Невил и Луна заедно с нея, правят всичко по силите си да поддържат живо Войнството на Дъмбълдор. От тези откъслечни новини толкова силно му се приискваше да види Джини, че чак го заболяваше стомахът, но отново се сещаше и за Рон, за Дъмбълдор и за самия „Хогуортс“, за който му беше мъчно почти колкото за бившата му приятелка. Докато Финиъс Нигелус разказваше за строгите мерки, които е взел Снейп, на Хари му се прииска за стотна от секундата да забрави за благоразумието и просто да се върне в училището, за да даде своя принос за разклащането на режима, установен от Снейп: в този миг му се струваше, че най-прекрасното нещо на света е да си добре нахранен, да имаш меко легло и други да се грижат за теб. После обаче си спомни, че е Неблагонадежден номер едно, че за главата му е обявена награда от десет хиляди галеона и че да отиде в „Хогуортс“ е точно толкова опасно, колкото и да влезе в Министерството на магията. Финиъс Нигелус всъщност неволно наблегна на този факт, като започна да подпитва къде точно се намират Хари и Хърмаяни. В такъв момент Хърмаяни бързо го пъхаше обратно в чантата и след всяко такова безцеремонно сбогуване Финиъс Нигелус отказваше да се появи в продължение на няколко дни.

Ставаше все по-студено и по-студено. Хари и Хърмаяни не смееха да се задържат за по-дълго никъде и вместо да останат в Южна Англия, където най-големите им притеснения бяха заради твърдата слана, те продължиха да обикалят из страната: веднъж се престрашиха да нощуват в планина, където суграшицата щеше да отнесе палатката, друг път — в голямо разлато мочурище, където палатката се напои с ледена вода, трети път — на островче в средата на едно езеро в Шотландия, където през нощта преспите затрупаха палатката до средата.

Вече бяха видели през прозорците на много всекидневни блещукащи коледни елхи, когато една вечер Хари реши отново да предложи единственото, което според него още не бяха опитали. Току-що си бяха хапнали необичайно вкусно: Хърмаяни беше отскочила с мантията невидимка до един супермаркет (преди да си тръгне не беше пропуснала да остави в една отворена каса пари) и Хари отсъди, че тя вероятно ще се поддаде по-лесно на убежденията му със стомах, пълен със спагети по болонски и компот от круши. Освен това далновидно предложи да си починат няколко часа — да не носят хоркрукса, който сега висеше върху таблата на леглото до него.

— Хърмаяни!

— Хм…

Тя се беше свила на кълбо върху едно от продънените кресла и държеше „Приказките на барда Бийдъл“. Хари не проумяваше колко още ще проучва тази книга, която на всичкото отгоре не беше много дебела, Хърмаяни обаче явно разчиташе нещо в нея, защото беше оставила върху страничната облегалка на креслото речника на Спелман.

Хари се прокашля. Чувстваше се точно както онзи път преди много години, когато беше попитал професор Макгонъгол дали може да отиде в Хогсмийд, въпреки че не беше убедил семейство Дърсли да му подпишат разрешителното.

— Хърмаяни, мисля си дали да не…

— Можеш ли да ми помогнеш, Хари? — Тя явно не го слушаше. Наведе се и му подаде „Приказките на барда Бийдъл“. — Погледни този символ тук — рече и посочи горния край на страницата.

Над заглавието на приказката (поне така предположи Хари — нямаше как да е сигурен, защото не можеше да чете руни) имаше картинка с нещо като триъгълно око със зеница, разцепена от отвесна черта.

— Никога не съм изучавал древни руни, Хърмаяни.

— Знам, но това тук не е руна, няма го и в речника. Все си мислех, че е рисунка на око, но сега виждам, че не е. Погледни, някой го е добавил с мастило, преди го е нямало в книгата. Помисли, виждал ли си го някъде и преди?

— Не, не съм… Я чакай! — Хари се взря по-отблизо. — Това не е ли символът, който бащата на Луна носеше на врата си?

— Е, и аз си помислих същото.

— Значи е знакът на Гриндълуолд.

Тя го зяпна с отворена уста.

— Моля?

— Каза ми го Крум…

Той повтори всичко, което Виктор Крум му беше обяснил на сватбата. Хърмаяни се изненада.

— Знакът на Гриндълуолд ли? — Тя премести поглед от Хари към странния символ и после отново към него. — За пръв път чувам, че Гриндълуолд е имал знак. В онова, което съм чела за него, никъде не се споменава за знак.

— Е да, ама Крум ми каза, че символът бил издълбан върху една стена в „Дурмщранг“ и не от някой друг, а точно от Гриндълуолд.

Хърмаяни се облегна в старото кресло и се свъси.

— Много странно! Ако е символ на черната магия, какво търси в книжка с приказки?

— Да, странно си е — съгласи се Хари. — И човек би си помислил, че Скримджър е щял да го познае. Беше министър, би трябвало да разбира от неща, свързани с Черните изкуства.

— Знам… може би като мен е решил, че просто е око. Всички приказки имат картинки над заглавието.

Хърмаяни замълча и отново се зае да разглежда странния знак. Хари опита отново.

— Хърмаяни!

— Хм?

— Мисля си… Аз… искам да отида в Годрикс Холоу.

Хърмаяни го погледна, но някак разсеяно, и Хари беше сигурен, че тя още си мисли за странния знак в книгата.

— Да — рече му. — Да, и аз се питах дали да не идем там. Всъщност смятам, че се налага да отидем.

— Добре ли ме чу? — каза Хари.

— Разбира се, че съм те чула! Искаш да отидем в Годрикс Холоу. Съгласна съм и според мен не е зле да отидем. И аз не се сещам къде другаде би могъл да бъде. Опасно е, но колкото повече си мисля, толкова повече ми се струва, че сигурно е там.

— Ъъъ… кое е там? — попита Хари.

— Как кое — мечът! Дъмбълдор сигурно е знаел, че ще поискаш да отидеш там, Годрикс Холоу24 все пак е родното място на Годрик Грифиндор…

— Така ли? Грифиндор е от Годрикс Холоу?

— Никога ли не си отварял „История на магията“, Хари?

— Хм — усмихна се той, май за пръв път от месеци: мускулите на лицето му сякаш бяха сковани. — Сигурно съм я отварял, когато я купих… само веднъж…

— Селото носи неговото име и аз реших, че вероятно си направил връзката — обясни Хърмаяни. Говореше както обикновено, а не както напоследък, и Хари едва ли не очакваше да обяви, че е ходила в библиотеката. — В историята има малко за селото, чакай… — Хърмаяни отвори обшитата с мъниста чанта, извади стария си учебник „История на магията“ от Батилда Багшот и бързо започна да го прелиства, докато не откри нужната страница. — „След подписването на Международния указ за секретност през 1689 година магьосниците се укриват завинаги. Съвсем естествено създават свои общности вътре в обществото. Много селища — малки и големи — привличат доста магьоснически семейства, които се събират на едно място, за да се подкрепят и защитават. Селата Тинуърт в Корнуол, Ъпър Флагли в Йоркшир и Отъри Сейнт Кечпоул на южното крайбрежие в Англия са прочути с това, че там се заселват множество магьоснически родове и живеят сред мъгъли, които проявяват търпимост, но някои са под въздействието на заклинание за заблуждение. Най-известното от тези полумагьоснически селища вероятно е Годрикс Холоу в графствата югозападно от Лондон — там е роден великият магьосник Годрик Грифиндор, а магьосникът ковач Боуман Райт25 е изработил първия златен снич. Гробищата са пълни с плочи с имена от древни магьоснически родове и това безспорно е в сърцевината на преданията за привидения, които от векове навестявали малката църква.“ Вие с майка ти и баща ти не сте споменати — каза Хърмаяни и затвори учебника, — защото професор Багшот не е включила нищо от края на деветнайсети век насам. Но виждаш ли? Годрикс Холоу, Годрик Грифиндор, мечът на Грифиндор — не мислиш ли, че Дъмбълдор е очаквал да направиш връзката?

— О, да…

Хари не искаше да признава, че когато е предложил да отидат в Годрикс Холоу, изобщо не е мислил за меча. Селото го привличаше, защото там бяха гробовете на майка му и баща му, къщата, където той се беше разминал на косъм със смъртта, там беше и Батилда Багшот.

— Помниш ли какво каза Мюриъл? — попита той накрая.

— Коя?

— Нали се сещаш… — Хари се поколеба, не искаше да изрича името на Рон. — Лелята на Джини. На сватбата. Онази, дето заяви, че глезените ти били кльощави.

— А, да!

Положението беше деликатно: Хари знаеше, че Хърмаяни е забелязала как той прави всичко възможно да не изрича името на Рон. Затова побърза да продължи:

— Та тя каза, че Батилда Багшот още живеела в Годрикс Холоу.

— Батилда Багшот — промълви Хърмаяни и прокара показалец по изпъкналото име на Батилда върху корицата на „История на магията“. — Според мен…

Тя ахна толкова силно, че на Хари му причерня, мигом извади магическата пръчка и рязко се извърна към входа — едва ли не очакваше оттам да се подава ръка, но не видя нищо.

— Защо? — каза Хари ядосан, но и успокоен. — Защо го направи? Помислих, че си видяла как някой диментор смъква ципа на палатката… в най-добрия случай.

— Хари, ами ако мечът е у Батилда? Ако Дъмбълдор го е поверил на нея?

Той се замисли дали това изобщо е възможно. Батилда сигурно вече беше грохнала старица, която според Мюриъл била и „превъртяла“. Беше ли възможно Дъмбълдор да е скрил при нея меча на Грифиндор? Ако наистина го беше направил, поне според Хари беше оставил доста неща на случайността: изобщо не беше разкрил, че е заменил меча с копие, нито пък беше споменавал да е приятел с Батилда.

Сега обаче не беше моментът да подлага на съмнения предположението на Хърмаяни, която беше проявила учудваща готовност да изпълнят най-съкровеното му желание.

— Да, нищо чудно да го е направил. Значи отиваме в Годрикс Холоу, така ли?

— Да, но трябва да обмислим всичко много внимателно. — Хърмаяни беше изправила гръб на креслото и Хари долавяше, че мисълта отново да имат план й е повдигнала настроението не по-малко, отколкото неговото. — Като начало трябва да поупражняваме да се магипортираме заедно под мантията невидимка, сигурно е разумно да преговорим и хамелеонизиращите заклинания, освен ако не смяташ да прибегнем до крайни средства и да използваме многоликова отвара. В такъв случай трябва да набавим косми от главата на някого. Всъщност смятам, че е най-добре да направим точно това, Хари, колкото по-хубаво се маскираме, толкова по-безопасно ще се придвижваме…

Хари я остави да приказва, като кимаше и се съгласяваше, ако тя случайно млъкнеше, но съзнанието му беше далеч от разговора. Почувства се развълнуван за пръв път, откакто беше разбрал, че мечът в „Гринготс“ е фалшив.

Щеше да се прибере у дома, да се завърне на мястото, където е имал семейство. Ако не беше Волдемор, именно в Годрикс Холоу Хари е щял да отрасне и да прекарва всички летни ваканции… да кани приятели в къщата си… може би дори да има братя и сестри… не друг, а майка му щеше да му направи тортата за седемнайсетия рожден ден. Животът, който беше загубил, никога не му се беше струвал толкова истински, както в този миг, когато знаеше, че съвсем скоро ще види мястото, което му е било отнето. И след като Хърмаяни си легна, Хари тихо издърпа от обшитата й с мъниста чанта фотоалбума, който Хагрид му беше подарил преди толкова много време. За пръв път от месеци седна да разглежда старите снимки на родителите си, които му се усмихваха и му махаха от фотографиите — единственото, останало му от тях.

Хари беше готов да тръгне за Годрикс Холоу още на следващия ден, но Хърмаяни имаше други идеи. Беше убедена, че Волдемор чака Хари да се завърне на мястото, където са загинали родителите му, и се реши да поемат на път едва след като се уверят, че са се преобразили до неузнаваемост. Затова се съгласи да се отправят към селото чак след седмица, след като се бяха сдобили с косми от невинни мъгъли, които бяха излезли да пазаруват за Коледа и изобщо не ги усетиха, а и се бяха упражнявали да се магипортират заедно под мантията невидимка.

Смятаха да се магипортират до селото под прикритието на мрака, затова глътнаха многоликовата отвара чак късно следобед: Хари се преобрази в плешивеещ застаряващ мъгъл, а Хърмаяни — в дребната му женица с вид на мишка. Обшитата с мъниста чанта с всичките им вещи (без хоркрукса, който Хари носеше на врата си) беше пъхната в страничния джоб на строгото палто на Хърмаяни. Хари заметна и двамата с мантията невидимка, после те отново се завъртяха в задушаващата тъмнина.

Хари отвори очи, а сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Двамата с Хърмаяни стояха, хванати за ръце, на покрита с преспи уличка под тъмносиньо небе, по което вече мъждукаха първите нощни звезди. От двете страни на тесния път имаше къщи с коледна украса, примигваща по прозорците. Малко по-нататък се виждаше златистото сияние на улични лампи, от което личеше къде е центърът на селото.

— Ох, колко сняг! — пошушна под мантията Хърмаяни. — Как така не се сетихме за него? След всички предпазни мерки ще оставим следи! Трябва да ги заличим… ти върви напред, а аз…

Хари не искаше да влиза в селото като циркаджийски кон и да се опитват да се крият, като заличават с магия следите.

— Хайде да махнем мантията — предложи той, а Хърмаяни го погледна уплашена. — Стига де, не приличаме на себе си, пък и наоколо няма жива душа.

Той пъхна мантията невидимка под якето си и в ледения въздух, щипещ по лицата, двамата продължиха безпрепятствено нататък, покрай още къщи, във всяка от които беше възможно навремето да са живели Джеймс и Лили или пък сега да живееше Батилда. Хари се взираше във входните врати, в натежалите от сняг покриви и предните веранди и се питаше дали не помни някоя от тях, макар и дълбоко в себе си да знаеше, че това е невъзможно — бил е едва на годинка и нещо, когато завинаги е напуснал селото. Дори не беше сигурен дали изобщо ще види къщата — не знаеше какво се случва, ако умрат хора, на които е направено заклинанието „Фиделиус“. По едно време уличката, по която вървяха, зави наляво и пред Хари и Хърмаяни се разкри центърът на селото — малък площад.

Той беше опасан отвсякъде с цветни лампички, а в средата му имаше нещо като паметник на загиналите във войните, който отчасти беше закрит от разклащана от вятъра коледна елха. Имаше и няколко магазина, поща, пивница и малка църква с цветни витражи по прозорците, които сияеха ярко като скъпоценни камъни през площада.

Тук снегът беше отъпкан: беше твърд и хлъзгав, защото хората цял ден бяха минавали по него. И сега селяните сновяха пред Хари и Хърмаяни и силуетите им за кратко попадаха в светлината на уличните лампи. Двамата чуха откъслечен смях и поп музика, когато вратата на пивницата се отвори и пак се затвори, а в църквицата някой запя коледна песен.

— Хари, май е вечерта преди Коледа! — възкликна Хърмаяни.

— Така ли?

Той вече не помнеше коя дата е — не бяха виждали вестник от доста седмици.

— Сигурна съм — настоя Хърмаяни, вперила очи в църквата. — Те… те вероятно са там, нали? Майка ти и баща ти. Виждам отзад гробищата.

Хари усети как нещо у него сякаш избухна, но не беше вълнение, по-скоро страх. Сега, когато беше толкова близо, той се запита дали все пак иска да види всичко това. Хърмаяни изглежда долови какво чувства, защото се пресегна да го хване за ръката и за пръв път пое водачеството, като го затегли напред. Някъде по средата на площада обаче спря като закована.

— Хари, погледни!

Сочеше военния паметник. Докато го подминаваха, той се беше преобразил. На мястото на обелиска с написани върху него имена сега имаше статуя на трима души: мъж с несресана коса и очила, жена с дълга коса и красиво добро лице и бебе момченце в ръцете на майката. Върху главите и на тримата имаше сняг, който приличаше на пухкави бели шапки.

Без да сваля очи от лицата на майка си и баща си, Хари се приближи малко. И през ум не му беше минавало, че има статуя… колко странно беше да се види, изобразен от камък — щастливо мъничко детенце без белег върху челото…

— Да вървим — подкани той, след като дълго гледа фигурите, и двамата се обърнаха, за да тръгнат отново към църквата.

Докато прекосяваха улицата, той се обърна и надзърна през рамо: на мястото на статуята отново имаше мемориал в памет на загиналите във войните.

Щом наближиха църквата, пеенето се засили. Хари усети как на гърлото му засяда буца: песента до болка му напомни за „Хогуортс“, за Пийвс, който се е пъхнал в някакви доспехи и реве груби версии на коледни песни, за дванайсетте коледни елхи в Голямата зала, за Дъмбълдор, който веднъж си беше сложил нощна шапчица на цветчета, за Рон в ръчно плетен пуловер…

В гробищата се влизаше през ниска портичка. Хърмаяни я бутна възможно най-тихо и двамата с Хари предпазливо минаха през нея. Снегът от другата страна на хлъзгавата пътека за църковния притвор беше дълбок и непокътнат. Двамата закрачиха през преспите, оставяйки след себе си дълбока пъртина, после заобиколиха сградата, като внимаваха да вървят в тъмнината под ярко осветените прозорци.

Зад църквата от синкавата пелена, изпъстрена с ослепително червени, златисти и зелени отблясъци от отраженията на стъклописите по прозорците, стърчаха редици отрупани със сняг надгробни камъни. Стиснал здраво магическата пръчка в джоба на якето си, Хари тръгна към най-близкия гроб.

— Виж — Абът, сигурно е някой отдавна починал роднина на Хана!

— Тихо! — примоли се Хърмаяни.

Навлизаха все по-навътре и навътре в гробищата, като проправяха в снега отзад тъмни следи, навеждаха се да разчетат думите върху старите надгробни камъни и от време на време се взираха в мрака наоколо, за да са напълно сигурни, че са сами.

— Насам, Хари!

Хърмаяни беше при гробовете през две редици и Хари трябваше да отиде при нея — сърцето му определено щеше да се пръсне от вълнение.

— Какво, те ли…

— Не, но погледни!

Тя посочи тъмния камък. Хари се наведе и видя върху заледения гранит, по който като петна се мержелееха лишеи, името „Кендра Дъмбълдор“ и малко под датите на раждането и на смъртта — „и дъщеря й Ариана“. Имаше и цитат:

Значи Рита Скийтър и Мюриъл бяха предали вярно някои от фактите. Семейство Дъмбълдор наистина бяха живели тук, тук бяха починали и някои от членовете му.

На Хари му беше по-тежко да гледа гроба, отколкото да слуша за него. Неволно си помисли, че двамата с Дъмбълдор сякаш имат на тези гробища дълбоки корени и че Дъмбълдор е трябвало да му го каже, въпреки това обаче директорът така и не бе споменал за връзката.

Двамата биха могли да посетят мястото заедно и за миг момчето си представи как идва тук с Дъмбълдор, представи си колко силна щеше да бъде връзката, колко много щеше да означава това за него. Но Дъмбълдор явно беше смятал за незначително съвпадение факта, че роднините им са положени едни до други в едно и също гробище, както и че това няма нищо общо със задачата, която е възложил на Хари.

Хърмаяни го гледаше и той беше доволен, че в мрака лицето му не се вижда. Прочете отново думите върху надгробния камък. Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви. Не проумяваше какво означават те. Със сигурност ги беше избрал Дъмбълдор, който след смъртта на майка си беше останал най-възрастният в семейството.

— Убеден ли си, че никога не ти е споменавал… — подхвана Хърмаяни.

— Да — прекъсна я Хари, и после: — Хайде да търсим.

Обърна се и съжали, че изобщо е видял камъка: не искаше тръпката на вълнението да бъде помрачена от негодувание.

— Насам! — пак извика след малко Хърмаяни от мрака. — О, не, извинявай. Стори ми се, че пише „Потър“.

Тя чистеше разяден от стихиите, обрасъл с мъх камък и свъсено се взираше в него.

— Хари, върни се за малко.

Той не искаше отново да бъде отклоняван и се върна с голямо нежелание през преспите.

— Какво?

— Виж!

Гробът беше изключително стар и порутен и Хари едва разчете името. Хърмаяни му показа символа отдолу.

— Това е същият знак като в книгата!

Той се взря в мястото, което Хърмаяни му сочеше: камъкът беше толкова разрушен, че беше почти невъзможно да се различи какво е изсечено върху него, и все пак под името май наистина имаше триъгълен знак.

— Да… възможно е…

Хърмаяни запали върха на магическата си пръчка и я насочи към името върху надгробния камък.

— Тук пише Иг… май е Игнотус26.

— Аз ще продължа да търся родителите си, чу ли? — каза Хари малко дръпнато и продължи нататък, оставяйки я приклекнала край стария гроб.

Той често се натъкваше на познати фамилни имена като Абът, които беше срещал в „Хогуортс“. На някои места в гробищата бяха положени представители на няколко поколения от един и същ магьоснически род: от датите Хари разбираше, че или родът е бил прекъснат, или сегашните му потомци са се изселили от Годрикс Холоу.

Навлизаше все по-навътре и навътре сред гробовете и всеки път, щом приближеше до нов надгробен камък, леко го пробождаха притеснение и очакване.

Стори му се, че мракът и тишината изневиделица са станали по-сгъстени и тягостни. Хари се огледа разтревожен, понеже си помисли, че са диментори, после обаче разбра, че коледните песни са заглъхнали, а хората са излезли от църквата и се връщат на площада, затова врявата и суетнята са утихнали. Някой тъкмо беше угасил осветлението в църквата.

После гласът на Хърмаяни се чу от непрогледната тъмнина за трети път — рязък, ясен, само на няколко метра от Хари.

— Тук са, Хари… ето тук.

От тона й той разбра, че този път са майка му и баща му: тръгна към Хърмаяни с усещането, че нещо тежко е притиснало гърдите му, същото чувство, което беше изпитал веднага след гибелта на Дъмбълдор — скръб, сковала сърцето и белите му дробове.

Надгробният камък беше само два реда зад гроба на Кендра и Ариана. И той като гробницата на Дъмбълдор беше изработен от бял мрамор, надписът се четеше по-лесно и сякаш сияеше в мрака. Не се наложи Хари да прикляка и дори да се доближава, за да различи думите, изсечени отгоре:

Хари прочете думите бавно, сякаш щеше да има само една възможност да вникне в смисъла им, а накрая изрече на глас:

— „А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта…“ — Хрумна му една ужасна мисъл и заедно с нея го връхлетя паника. — Това не е ли верую на смъртожадните. Защо е тук?

— Това, Хари, не означава да надвиеш смъртта в смисъла, който влагат смъртожадните — възрази тихо и внимателно Хърмаяни. — Това означава… нали разбираш… живот отвъд смъртта. Живот след смъртта.

Но те не са живи, те са си отишли, помисли си Хари. Кухите думи не можеха да прикрият истината, че разложените тленни останки на родителите му лежат, безразлични, несъзнаващи, под снега и камъка. И Хари не се сдържа, разплака се — от очите му рукнаха топли сълзи, които в миг се вледеняваха върху лицето му… и какъв беше смисълът да ги бърше и да се преструва? Остави ги да текат, стиснал устни, загледан надолу към дебелия сняг, който беше скрил от очите му мястото, където бяха погребани останките на Лили и Джеймс, със сигурност превърнали се вече в кости или в прах; незнаещи или нехаещи, че живият им син стои толкова близо с разтуптяно сърце, жив благодарение на тяхната саможертва, и в този миг почти изпитва желание да спи заедно с тях под преспите.

Хърмаяни отново го беше хванала за ръка и я стискаше здраво. Хари не намери сили да я погледне, но също стисна ръката й, като си поемаше дълбоко и рязко от нощния въздух в опит да се успокои, в опит да си възвърне самообладанието. Съжали, че не е донесъл нещо, което да дари на майка си и баща си, че не се е сетил, а всички растения на гробищата бяха замръзнали и без листа. Хърмаяни обаче вдигна магическата си пръчка, завъртя я в кръг из въздуха и пред тях разцъфтя венец кукуряк. Хари го улови и го положи върху гроба на родителите си.

Веднага щом се изправи, му се прииска да се махне оттам: чувстваше, че няма да издържи и миг повече. Прегърна Хърмаяни през раменете, тя пък го хвана през кръста, после двамата се обърнаха мълком и се отдалечиха — тръгнаха през снега покрай гроба на сестрата и майката на Дъмбълдор към тъмната църква и ниската портичка, която не се виждаше.