Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТАРАЗКАЗЪТ НА ПРИНЦА

Хари продължи да стои на колене до Снейп и да го гледа втренчено, докато най-неочаквано не прокънтя висок студен глас толкова наблизо, че момчето скочи, както здраво стискаше стъкленицата — помисли, че Волдемор се е върнал в стаята.

Гласът на Волдемор отекна в стените и пода и Хари си даде сметка, че той говори на „Хогуортс“ и на целия район наоколо; че жителите на Хогсмийд и всички, които още се сражаваха в замъка, го чуват така ясно, сякаш стои до тях и им диша във врата само на един смъртоносен удар разстояние.

— Бихте се храбро — каза високият студен глас. — Лорд Волдемор умее да цени смелостта. Въпреки това понесохте тежки загуби. Ако продължавате да ми оказвате съпротива, всички ще умрете — един по един. Не искам това да се случва. Всяка капка магьосническа кръв е напразна загуба. Лорд Волдемор е милостив. Заповядвам на войските си да се изтеглят незабавно. Разполагате с един час. Простете се достойно със загиналите. Погрижете се за раните си. А сега, Хари Потър, се обръщам единствено към теб. Ти допусна приятелите ти да умират заради теб, вместо сам да дойдеш при мен. Ще чакам един час в Забранената гора. Ако след изтичането на този час не дойдеш при мен, ако не се предадеш, битката ще започне отново. Този път ще се включа лично в нея, Хари Потър, ще те намеря и ще накажа всеки мъж, всяка жена и дете, ако са се опитали да те укрият от мен. Един час.

И Рон, и Хърмаяни заклатиха трескаво глави, без да откъсват очи от Хари.

— Не го слушай — каза Рон.

— Всичко ще бъде наред — добави неистово Хърмаяни. — Хайде… хайде да се върнем в замъка — ако той е отишъл в гората, трябва да измислим нов план…

Тя се извърна към трупа на Снейп, сетне забърза обратно към входа на тунела. Рон я последва. Хари взе мантията невидимка и отново погледна надолу към Снейп. Не беше наясно какво точно изпитва, освен стъписване от начина, по който Снейп беше убит, и от причината за това…

Запълзяха обратно по тунела и Хари се запита дали и Рон и Хърмаяни още чуват като него думите на Волдемор да кънтят в главите им: Ти допусна приятелите ти да умират заради теб, вместо сам да дойдеш при мен. Ще чакам един час в Забранената гора… един час…

Моравата пред замъка сякаш беше осеяна с малки купчинки. До зазоряване оставаше малко повече от час и въпреки това беше тъмно като в рог. Тримата забързаха към каменното стълбище. Пред тях се въргаляше изоставена самотна обувка с размерите на малка лодка. Освен нея, нямаше други следи от Гроп и противника му.

В замъка беше необичайно тихо — не блясваха светлини, не се чуваха трясъци, писъци и викове. По плочника в безлюдната входна зала имаше петна от кръв. Навсякъде по пода още бяха разпилени изумруди, както и парчета мрамор и трески. Много от перилата бяха отнесени.

— Къде са всички? — прошепна Хърмаяни.

Рон влезе пръв в Голямата зала, Хари спря на прага.

Масите на домовете ги нямаше, в залата беше пълно с народ. Оцелелите стояха на групи и се прегръщаха. Мадам Помфри и още няколко души, които й помагаха, оказваха върху подиума първа помощ на ранените. Сред пострадалите беше и Фирензи: от хълбока му течеше кръв и той потреперваше, както лежеше — не можеше да се изправи.

Загиналите бяха наредени един до друг в средата на залата. Хари не видя тялото на Фред, защото около него се бяха струпали всички от семейството му. Джордж беше коленичил до главата му, госпожа Уизли лежеше разтреперана върху гърдите на Фред, господин Уизли я галеше по косата, а по бузите му на вадички се стичаха сълзи.

Рон и Хърмаяни отидоха при тях, без да кажат и дума на Хари. Той видя как Хърмаяни се приближава до Джини, чието лице беше подпухнало и зачервено, и я прегръща. Рон се присъедини към Бил, Фльор и Пърси, който го обхвана с ръка през раменете. След като Джини и Хърмаяни се приближиха до останалите от семейството, Хари видя ясно и телата, положени до Фред: Ремус и Тонкс, бледи, спокойни и омиротворени, сякаш заспали под тъмния омагьосан таван.

Голямата зала като че ли се плъзна встрани, смали се, сви се, когато Хари се дръпна рязко от вратата. Не можеше да си поеме въздух. Нямаше сили да погледне никое от другите тела, да види кой още е загинал заради него. Нямаше сили да отиде при семейство Уизли, да ги погледне в очите — ако той се беше жертвал пръв, Фред сигурно нямаше да загине…

Обърна се и затича нагоре по мраморното стълбище. Лупин, Тонкс… би дал всичко, само и само да не чувства… искаше да изтръгне сърцето си, вътрешностите, всичко в себе си, което крещеше от болка…

Замъкът беше съвсем безлюден, дори духовете бродници като че ли се бяха присъединили към сломените от скръб в Голямата зала. Хари тичаше, без да спира, стиснал с все сила кристалната стъкленица с последните мисли на Снейп, и не намали скоростта, докато не излезе при каменното грозилище от водоливника, което пазеше пред кабинета на директора.

— Паролата!

— Дъмбълдор! — каза Хари, без да се замисля, защото копнееше да види именно Дъмбълдор, и за негова изненада грозилището се плъзна встрани и разкри спираловидната стълба отзад.

Но когато нахълта в овалния кабинет, Хари завари промяна. Портретите, накачени по стените, бяха празни. Не беше останал никой от директорите и директорките — явно всички бяха избягали, бяха се прехвърляли по картините из замъка, за да виждат ясно какво става.

Хари погледна безнадеждно към празната рамка на Дъмбълдор, окачена точно зад стола на директора, после й обърна гръб. Каменният мислоем си беше в шкафа, където стоеше обикновено; Хари го вдигна и го премести върху писалището, после изля в широкия съд с изсечени по ръба му руни спомените на Снейп. Щеше да бъде блаженство и облекчение да избяга в нечие чуждо съзнание… едва ли онова, което Снейп му беше оставил, беше по-страшно от собствените му мисли. Спомените се завъртяха, сребристобели и чужди, и Хари се гмурна в тях, без да се колебае, с усещането за безразсъден порив, сякаш това щеше да притъпи изтезаващата го скръб.

Запада с главата напред сред слънчева светлина и краката му опряха в топла земя. Щом се изправи, Хари видя, че е на почти безлюдна детска площадка. В небето в далечината се извисяваше един-единствен заводски комин. На люлките се люлееха две момиченца, а иззад храстите ги наблюдаваше кльощаво момче. Черната му коса беше прекалено дълга, а дрехите му бяха толкова разнородни, че сякаш нарочно бяха подбирани така: окъсели джинси, опърпано яке, което му беше прекалено голямо, като на възрастен човек, и странна блуза, която май беше женска.

Хари се приближи до момчето. Снейп изглежда беше най-много на девет-десет години, блед, дребен, жилест. По слабото му лице се изписа неприкрита жадност, когато видя как по-малкото от двете момиченца се люлее все по-високо от сестра си.

— Не така, Лили! — изписка по-голямата от сестрите.

Но малката се беше засилила до най-високата точка от дъгата на люлката и беше политнала във въздуха — беше политнала в най-буквалния смисъл и се беше устремила със звънък смях към небето, — а после, вместо да се строполи на асфалта на детската площадка, се издигна като акробатка на трапец във въздуха, където остана прекалено дълго, и накрая се приземи прекалено леко.

— Мама ти каза да не правиш така!

Петуния спря люлката, като заби петите на сандалките си в земята, чу се стържещ, хрущящ звук, после тя скочи с ръце на хълбоците.

— Мама каза, че не ти разрешава, Лили!

— Но на мен нищо ми няма — засмя се звънко другото момиченце. — Виж, Туни! Виж какво мога да правя.

Петуния се обърна. На детската площадка нямаше никого, освен тях и Снейп, но момиченцата не знаеха за него. Лили вдигна едно цветче, паднало от храста, зад който се спотайваше Снейп. Петуния тръгна натам, явно разкъсвана между любопитството и неодобрението. Лили изчака тя да се доближи достатъчно и да вижда хубаво, сетне протегна длан. Цветчето в нея ту се разтваряше, ту отново се затваряше като чудата многоуста стрида.

— Престани! — изпищя Петуния.

— Не ти преча — отвърна Лили, но стисна цветето в дланта си и после го хвърли.

— Не е хубаво да правиш така — отсече сестра й, ала проследи с очи цветчето до земята и продължи да го гледа. — Как го правиш? — добави тя и в гласа й определено прозвуча копнеж.

— Очевидно е, нали? — не се сдържа Снейп и изскочи иззад храстите.

Петуния изписка и хукна назад към люлките, докато Лили, макар че също се беше стреснала, остана на мястото си. Снейп изглежда съжали, че се е появил. Бледите му бузи се покриха с лека руменина, когато погледна Лили.

— Кое е очевидно? — попита тя.

Личеше, че Снейп е притеснен и развълнуван. Той стрелна с поглед Петуния, която стоеше при люлките в далечината, сниши глас и каза:

— Знам каква си.

— В какъв смисъл?

— Ти… ти си вещица — пошушна Снейп.

Тя като че ли се обиди.

— Не е много възпитано да кажеш това на някого.

Лили се обърна и вирнала нос, с решителна крачка тръгна към сестра си.

— Недей! — каза Снейп.

Сега вече беше почервенял като домат и Хари се запита защо не сваля смехотворно голямото яке, може би не искаше да показва женската блуза отдолу. Заклатушка се след момичетата — нелепо приличаше на прилеп, точно както и в зряла възраст.

Обединени в неодобрението си, сестрите го загледаха, както се държаха отстрани за люлките, сякаш играеха на криеница и се заплюваха там.

— Вещица си — каза Снейп на Лили. — Наистина. Наблюдавам те от известно време. Но в това няма нищо лошо. Мама също е вещица, а аз съм магьосник.

Смехът на Петуния го заля като студена вода.

— Магьосник ли?! — изписка тя; беше си възвърнала смелостта след стъписването при неочакваната му поява. — Аз пък знам кой си! Ти си малкият Снейп! Живеят на „Спинърс Енд“, при реката — обясни тя на Лили и от гласа й пролича, че смята адреса за не особено добра препоръка. — Защо ни шпионираш?

— Не ви шпионирам — възрази Снейп, разгорещен и притеснен, на яркото слънце добре личеше колко е мръсна косата му. — Точно теб няма за какво да те шпионирам — допълни злобно той, — ти си мъгълка.

Петуния явно не знаеше какво означава думата, но въпреки това трудно можеше да сбърка тона.

— Ела, Лили, тръгваме си! — каза тя пискливо.

Лили веднага се подчини на сестра си и изгледа Снейп на кръв. Той продължи да стои и да наблюдава как си тръгват от площадката и Хари, единственият, който го виждаше, долови горчивото му разочарование и разбра, че той се е готвел за този миг отдавна, а всичко се е объркало…

Картината се разпадна, но още преди Хари да се усети, отново изникна пред него. Сега той беше в малка горичка. Видя през дънерите озарена от слънцето река. Сенките, хвърляни от дърветата, образуваха прохладно зелено езерце. На земята седяха две деца с кръстосани крака и с лице едно към друго.

Снейп си беше съблякъл якето и в сянката странната му блуза не биеше толкова на очи.

— А министерството може да те накаже, ако правиш магии извън училището — праща ти писма.

— Но аз съм правила!

— На нас ни е разрешено. Още нямаме магически пръчки. Не те закачат, ако си дете и още не можеш да направляваш способностите си. Но щом навършиш единайсет години — кимна той важно-важно — и започнат да те обучават, трябва да внимаваш много.

Настъпи кратко мълчание. Лили взе една паднала клонка и я завъртя във въздуха, а Хари усети как тя си представя, че от нея се сипят искри.

После Лили изпусна клонката, наведе се към момчето и каза:

— Истинско е, нали? Не е някаква шега? Петуния казва, че ме лъжеш. Петуния казва, че нямало никакъв „Хогуортс“. Но той е истински, нали?

— За нас е истински — потвърди Снейп. — А за нея — не. Но ние, аз и ти, ще получим писмото.

— Наистина ли? — пошушна Лили.

— Определено — отвърна Снейп и дори със зле подстриганата коса и странните дрехи изглеждаше някак много внушително, излъчваше увереност в съдбата си, както се беше изтегнал пред Лили.

— Ама наистина ли ще го получа по сова? — прошепна тя.

— Обикновено идват по сови — обясни Снейп. — Но ти си мъгълокръвна, затова ще се наложи да дойде някой от училището, който да обясни на майка ти и баща ти.

— Лошо ли е да си мъгълокръвен?

Снейп се поколеба.

Плъзна черните си, блеснали в зеления сумрак очи по бледото й лице и тъмночервената коса.

— Не, не е лошо — отговори той.

— О, добре — поуспокои се Лили; явно се беше притеснила.

— Знаеш куп магии — продължи Снейп. — Виждал съм те. Непрекъснато те наблюдавам…

Гласът му заглъхна — Лили не го слушаше, беше се излегнала на покритата с листа земя и гледаше нагоре към балдахина на дърветата. Снейп я наблюдаваше жадно, точно както на детската площадка.

— Как вървят нещата у вас? — попита Лили.

Между очите на Снейп се появи бръчица.

— Всичко е наред — отговори той.

— Престанаха ли да се карат?

— А, карат си се — каза момчето, взе в шепа няколко листа и явно без да се усеща, започна да ги къса. — Но много скоро ще се махна оттам.

— Баща ти не харесва ли магиите?

— Той не харесва нищо — призна Снейп.

— Сивиръс!

Устата на Снейп се поизкриви в усмивка, когато Лили изрече името му.

— Да!

— Я ми разкажи пак за дименторите.

— Какво искаш да знаеш за тях?

— Ако правя магии извън училището…

— Няма да те дадат заради това на дименторите! Те са за онези, които наистина вършат лоши неща. Пазят магьосническия затвор. Ти никога няма да се озовеш в Азкабан, толкова си…

Снейп отново се изчерви и продължи да къса листата. Точно тогава Хари се обърна, дочул тихо шумолене зад себе си: Петуния, която се криеше зад едно дърво, се беше подхлъзнала.

— Туни! — ахна изненадана и зарадвана Лили, но Снейп вече беше скочил на крака.

— Кой шпионира сега, а? — изкрещя той. — Какво искаш?

Петуния беше задъхана и притеснена, че са я хванали. Хари забеляза как тя се опитва да измисли някаква обида, с която да отговори.

— С какво си облечен? — посочи момичето гърдите на Снейп. — С блузата на майка си ли?

Чу се пук! и един от клоните над главата на Петуния падна. Лили изпищя — клонът бе ударил сестра й по рамото, тя залитна назад и се разплака.

— Туни!

Но Петуния хукна да бяга. Лили се нахвърли на Снейп.

— Ти ли го направи?

— Не — погледна я той и предизвикателно, и уплашено.

— Ти беше! — Лили се дръпна от него. — Ти! Причини й болка!

— Не… не съм аз!

Но лъжата не убеди Лили: след един последен изпепеляващ поглед тя избяга от горичката и хукна след сестра си, а Снейп остана да я гледа, нещастен и объркан…

Картината се преобрази. Хари се огледа: беше на перон Девет и три четвърти и до него стоеше Снейп, леко сгърбен, заедно с тънка, кисела на вид жена с бледо лице, с която много си приличаха. Двете момичета стояха малко встрани от майка си и баща си. Лили явно молеше нещо сестра си и Хари се доближи, за да чува.

— Съжалявам, Туни, наистина! Виж какво… — Тя хвана ръката на сестра си и я стисна здраво, въпреки че Петуния се опита да се отскубне. — Може би, като пристигна там… не, чуй ме, Туни! Може би, като пристигна, ще успея да отида при професор Дъмбълдор и да го убедя да промени мнението си.

— Не… искам… да ходя… там! — сопна се Петуния и изтръгна ръката си от хватката на сестра си. — Не си въобразявай, че умирам да ходя в някакъв тъп замък и да уча за… за…

Воднистите й очи се плъзнаха по перона, по котките, които мяучеха в ръцете на собствениците си, по совите, които пърхаха и бухаха една на друга в кафезите, по учениците, някои вече в дългите черни мантии, които товареха куфарите на влака с яркочервен парен локомотив или с радостни възгласи се поздравяваха след продължилата цяло лято раздяла.

— Не си въобразявай, че изгарям от желание да ставам… откачалка.

Очите на Лили плувнаха в сълзи, а Петуния най-сетне успя да издърпа ръката си.

— Аз не съм откачалка — проплака Лили. — Защо говориш такива ужасни неща?

— Нали отиваш там — злорадо заяви сестра й. — В училище за откачалки. Вие с малкия Снейп сте… смахнати, ето какви сте и двамата. Добре че ви отделят от нормалните хора! За да сме в безопасност.

Лили се извърна към майка си и баща си, които наблюдаваха с неприкрита радост перона и попиваха и най-малките подробности. После погледна отново сестра си и каза тихо и разгневено:

— Не мислеше, че училището е за смахнати, когато написа на директора да го помолиш да вземе и теб.

Петуния се изчерви до мораво.

— Да го моля ли? Изобщо не съм го молила!

— Видях отговора. Беше много любезен.

— Как смееш да четеш… — прошепна сестра й. — Това си е мое писмо… как смееш…

Лили се издаде, като се поизвърна към Снейп, който стоеше наблизо. Петуния ахна.

— Значи той го е намерил! Вие с него сте се промъквали в стаята ми!

— Не сме… не сме се промъквали в стаята ти! — премина в отбрана Лили. — Сивиръс е видял плика и не можеше да повярва, че една мъгълка е успяла да се свърже с „Хогуортс“, нищо повече! Твърди, че в пощата сигурно работят магьосници под прикритие, които имат грижата да…

— Както личи, магьосниците си врат носа навсякъде! — каза Петуния, която сега вече пребледня. — Смахната! — изсъска тя на сестра си и заподскача към майка си и баща си…

Картината се разпадна отново. Снейп бързаше по коридора на експрес „Хогуортс“, който трополеше вече извън Лондон. Беше си сложил училищната мантия и вероятно за пръв път се беше възползвал от възможността да съблече ужасните мъгълски дрехи.

Накрая спря пред купе, в което разговаряха няколко първокурсници. В ъгъла до прозореца седеше Лили, свита и притиснала лице до стъклото.

Снейп плъзна вратата на купето и седна срещу нея. Тя го погледна, сетне пак се извърна към прозореца. Плачеше.

— Не искам да говоря с теб — заяви му през хлипове.

— Защо?

— Туни м-ме мрази. Защото сме видели писмото от Дъмбълдор.

— И какво от това?

Лили го изгледа с огромна неприязън.

— Тя ми е сестра!

— Тя е някаква си… — Снейп се усети бързо и млъкна, а Лили беше заета да бърше очите си, без да я забележат, и не го чу. — Но ето че отиваме там! — продължи той, като не успя да прикрие ликуването в гласа си. — Ами да! Отиваме в „Хогуортс“!

Тя кимна, както триеше очите си, и въпреки всичко се усмихна едва-едва.

— По-добре е да си в „Слидерин“ — допълни Снейп, насърчен от това, че тя се е поуспокоила.

— В „Слидерин“ ли?

При тези думи едно от момчетата в купето, което до този миг не беше проявявало никакъв интерес към тях двамата, се обърна и Хари, чието внимание досега беше насочено изцяло към двамата при прозореца, видя баща си — слаб, с черна коса като на Снейп, но с онзи труден за определяне вид, който издаваше, че е израснал, обграден с обич и дори с обожание, и който толкова очевидно липсваше на Снейп.

— Кой иска да е в „Слидерин“? Аз бих се махнал, а ти? — попита Джеймс момчето отсреща и Хари с трепет в сърцето видя Сириус.

Той не се усмихна, само каза:

— Целият ми род е учил в „Слидерин“.

— Виж ти, а аз те взех за свестен тип — отбеляза Джеймс.

Сега Сириус се подсмихна.

— Може би ще наруша традицията. Ти къде ще отидеш, ако можеш да избираш?

Джеймс сякаш вдигна невидим меч.

— В „Грифиндор“ където са сърцата смели! Като татко.

Снейп изсумтя презрително.

— Нещо против ли имаш?

— А, не — отвърна Снейп, макар че леко пренебрежителната му усмивка издаваше обратното. — Ако мускулите ти са в повече от ума…

— Ти пък къде се надяваш да те вземат, както гледам, не можеш да се похвалиш нито с едното, нито с другото? — намеси се Сириус.

Джеймс се запревива от смях. Поруменяла, Лили изправи гръб на седалката и премести с неприязън поглед от Джеймс към Сириус.

— Хайде, Сивиръс, ела да си потърсим друго купе.

— Ооооо…

Джеймс и Сириус изимитираха високомерния глас на Лили, после Джеймс се опита да спъне Снейп, докато той минаваше покрай него.

— До скоро, Свиниръс! — провикна се някой и вратата на купето се затръшна.

Картината отново се разпадна…

Хари стоеше точно зад Снейп, всички се бяха наредили с нетърпеливи лица пред осветените от свещите маси на домовете. Точно тогава професор Макгонъгол каза:

— Евънс, Лили!

Хари загледа как майка му излиза с треперещи крака напред и сяда на клатещото се столче. Професор Макгонъгол пусна Разпределителната шапка върху главата й и само миг след като докосна тъмночервената коса, шапката извика:

— „Грифиндор“!

Хари чу как Снейп тихо простена. Лили свали шапката, върна я на професор Макгонъгол, после забърза към грифиндорци, които ръкопляскаха, но пътем се обърна и погледна Снейп с едва загатната тъжна усмивка. Хари забеляза как Сириус се дръпва на пейката, за да й направи място. Тя плъзна очи по него, явно го позна, кръстоса ръце и твърдо му обърна гръб.

Продължиха да викат имената. Хари видя как Лупин, Петигрю и баща му отиват при Лили и Сириус на масата на грифиндорци. Накрая, когато оставаше да бъдат разпределени само десетина ученици, професор Макгонъгол извика Снейп.

Хари отиде заедно с него при столчето и видя как Снейп си слага Разпределителната шапка на главата.

— „Слидерин“! — извика Шапката.

И Сивиръс Снейп тръгна към другия край на залата, точно срещу Лили, където слидеринци му изръкопляскаха, а Луциус Малфой с лъскава значка на префект на гърдите го потупа по гърба, когато той седна до него…

И картината пак се смени…

Лили и Снейп вървяха през двора на замъка и явно се караха. Хари забърза да ги настигне, за да ги чува. Когато отиде при тях, забеляза, че и двамата са много по-високи: явно от разпределянето им бяха минали години.

— Мислех, че сме приятели — каза Снейп. — Първи приятели.

— Приятели сме, Сев, ала не харесвам някои от хората, с които общуваш! Извинявай, но не мога да понасям Ейвъри и Мълсибър! Мълсибър! Какво толкова намираш в него, Сев? Ужасен е! Видя ли какво се опита да направи завчера на Мери Макдоналд?

Лили отиде при една колона, облегна се на нея и се взря в слабото бледо лице.

— Какво толкова е направил! — възрази Снейп. — Беше само на шега…

— Беше черна магия и ако смяташ, че е смешно…

— Ами нещата, които вършат Потър и неговите приятелчета? — троснато попита Снейп.

Той отново се изчерви, явно не успяваше да прикрие омразата си.

— Какво общо има Потър? — учуди се Лили.

— Нощно време излизат тайно от замъка. В тоя Лупин има нещо странно… Къде ходи непрекъснато?

— Болен е — отвърна Лили. — Казват, че бил болен…

— И се разболява всеки месец по пълнолуние? — въпросително допълни Снейп.

— Знам какво си мислиш. — Гласът на Лили прозвуча хладно. — Защо всъщност си се вторачил като обсебен в тях? Какво ти влиза в работата какво вършат нощем?

— Просто се опитвам да ти докажа, че не са чак толкова страхотни, за каквито явно ги мислят всички.

Лили се изчерви от вторачения му поглед.

— Но не правят черни магии. — Тя сниши глас. — И ти наистина си голям неблагодарник. Чух какво е станало оная нощ. Опитал си се да се промушиш през тунела при Плашещата върба и Джеймс Потър те е спасил от онова, което е в него…

Цялото лице на Снейп се изкриви и той запелтечи:

— Спасил ме бил! Спасил! Мислиш, че се е проявил като герой ли? Спаси себе си и приятелите си! Няма да… няма да ти позволя…

— Няма да позволиш ли? Да позволиш на мен?

Яснозелените очи на Лили се бяха свили като цепки. Снейп веднага би отбой.

— Не исках да… просто не искам да гледам как те правят на глупачка… той… Джеймс Потър те харесва, харесва те! — Думите сякаш се изтръгваха пряко волята му. — И той не е… Всички го мислят за… голям куидичен герой…

От огорчение и неприязън Снейп говореше несвързано, а веждите на Лили се качваха все по-нависоко на челото й.

— Знам, че Джеймс Потър е надут гадняр — прекъсна го тя. — Не е нужно да ми го казваш ти. Но шегите на Мълсибър и Ейвъри са зли шеги. Зли, Сев. Направо не проумявам как може да си приятел с тях!

Хари се съмняваше, че Снейп изобщо е чул обвиненията й срещу Мълсибър и Ейвъри. В мига, в който тя беше обидила Джеймс Потър, пялото му тяло се отпусна и докато двамата се отдалечаваха, той вече стъпваше много по-напето…

И картината се разпадна…

После Хари отново видя как Снейп излиза от Голямата зала след изпита по защита срещу черните изкуства за СОВА, как се отдалечава от замъка и неволно се приближава до мястото под бука, където седяха Джеймс, Сириус, Лупин и Петигрю. Този път обаче Хари не тръгна след него, понеже знаеше какво е станало, след като Джеймс е вдигнал Сивиръс във въздуха и е започнал да се заяжда с него: знаеше какво е било направено и казано и не му беше приятно да го чува отново. Загледа как Лили отива при тях и защитава Снейп. Чу отдалеч как в унижението и гнева си Снейп й изкрещя непростимата дума:

— Мътнорода!

Картината се промени…

— Извинявай!

— Не ме занимавай с това.

— Извинявай!

— Не си прави труда.

Беше нощ. Лили стоеше по халат и със скръстени ръце пред портрета на Дебелата дама при входа на Грифиндорската кула.

— Излязох само защото Мери ми каза, че си се заканил да спиш тук.

— Така е. И щях да го направя. Не исках да те наричам „мътнорода“, просто…

— Просто ти се изплъзна ли? — В гласа на Лили нямаше съжаление. — Късно е. Години наред те оправдавах. Никой от приятелите ми не проумява защо изобщо разговарям с теб. Ти и ненагледните ти приятелчета смъртожадни… ето на, дори не го отричаш! Дори не отричаш, че всички целите да станете такива! Изгаряте от нетърпение да се присъедините към Ти-знаеш-кого, нали?

Снейп отвори уста, но пак я затвори, без да казва нищо.

— Не мога да се преструвам повече. Ти си избрал своя път, аз също съм избрала своя.

— Не… виж какво, не исках да…

— Да ме наричаш „мътнорода“ ли? Сивиръс, ти наричаш така всеки с моето потекло. Защо аз да съм по-различна?

Той затърси какво да каже, ала Лили го изгледа презрително, обърна се и хлътна през дупката в портрета…

Коридорът изчезна и този път трябваше да мине малко повече време, докато картината се преобрази: Хари сякаш полетя през променящи се форми и цветове, докато всичко наоколо придоби плътен вид и той застана на върха на самотен и студен мрачен хълм, вятърът свистеше из голите клони на няколкото дървета. Вече възрастният Снейп се завъртя запъхтян на място, както стискаше здраво в ръка магическата си пръчка — явно чакаше нещо или някого… Хари също се зарази от страха му, макар и да знаеше, че не може да пострада, и погледна през рамо: какво ли чакаше Снейп?…

Точно тогава във въздуха прелетя ослепителна назъбена струя бяла светлина, Снейп се свлече на колене и магическата му пръчка отхвърча от ръката му.

— Не ме убивайте!

— Не съм имал такова намерение.

Звукът от магипортирането на Дъмбълдор беше заглушен от свистенето на вятъра в клоните. Той стоеше с развята мантия пред Снейп, лицето му беше озарено от светлината, хвърляна отдолу от магическата му пръчка.

— Е, Сивиръс! Какво ми е предал Лорд Волдемор?

— Нищо… нищо не е предал… тук съм по своя воля!

Снейп кършеше ръце: с разрошената черна коса, разлетяла се около главата му, малко приличаше на луд.

— Дошъл съм, за да предупредя… не, за да помоля…

Дъмбълдор замахна с пръчката. Макар че в нощния въздух около тях още се носеха листа и клонки, на мястото, където двамата със Снейп стояха лице в лице, се възцари тишина.

— За какво може да ме моли един смъртожаден?

— Предсказанието… пророчеството… Трелони…

— А, да — каза Дъмбълдор. — Колко от него предаде на Лорд Волдемор?

— Всичко… Всичко, което чух — отвърна Снейп. — Точно заради това… точно по тази причина той смята, че става дума за Лили Евънс!

— В пророчеството изобщо не се говори за жена — възрази Дъмбълдор. — В него се говори за момче, родено в края на юли…

— Знаете какво имам предвид! Според Лорд Волдемор става дума за сина й, той ще тръгне да я издирва… ще ги убие всичките…

— Щом Лили значи толкова много за теб, Лорд Волдемор със сигурност ще я пощади, нали? — попита Дъмбълдор. — Не можа ли да го помолиш да се смили над майката в замяна на сина?

— Помолих го…

— Отвращаваш ме! — отсече Дъмбълдор, Хари не беше чувал никога толкова много презрение в гласа му. Снейп сякаш се смали. — Значи ти е все едно дали мъжът й и детето й ще загинат. Те нека мрат, нали ти ще получиш каквото искаш, а?

Снейп не каза нищо, само вдигна очи към Дъмбълдор.

— Тогава ги скрийте и тримата — изграчи той. — Някъде… на сигурно. Спасете ги! Моля ви!

— И какво ще ми дадеш в замяна, Сивиръс?

— В… в замяна ли? — зяпна Снейп и Хари очакваше да възрази, ала след дълго мълчание той каза тихо: — Всичко.

Билото на хълма изчезна и сега Хари стоеше в кабинета на Дъмбълдор, където нещо издаваше ужасен звук — като ранен звяр. Снейп се беше сгърбил и се беше навел напред на стола, а Дъмбълдор стоеше с мрачен вид над него. След миг-два Снейп вдигна лице — приличаше на човек, който след срещата на онзи хълм е живял нещастен сто години.

— Мислех… че ще я защитите…

— Двамата с Джеймс са се доверили не на когото трябва — отвърна Дъмбълдор. — Точно като теб, Сивиръс. Нали и ти се надяваше, че Лорд Волдемор ще я пощади?

Снейп дишаше плитко и учестено.

— Синът й се е спасил — уточни Дъмбълдор.

Снейп рязко вдигна глава, сякаш пъдеше досадна муха.

— Синът й е жив. Има очи като нейните, точно като нейните. Сигурен съм, че помниш формата и цвета на очите на Лили Евънс, нали?

— НЕ! — ревна Снейп. — Отиде си… Мъртва е…

— Това угризения ли са, Снейп?

— По-добре… по-добре да бях умрял аз…

— И каква полза щеше да има от това? — попита студено Дъмбълдор. — Ако си обичал Лили Евънс, ако наистина си я обичал, твоят път от сега нататък е ясен.

Снейп сякаш надзърна през пелената на болката, но трябваше да мине много време, докато осмисли думите на Дъмбълдор.

— В какъв… в какъв смисъл?

— Знаеш как и защо е загинала Лили. Постарай се да не е напразно. Помогни ми да защитя сина й.

— На него не му трябва защита. Черния лорд си отиде.

— Черния лорд ще се завърне и тогава Хари Потър ще бъде в огромна опасност.

Настъпи дълго мълчание, Снейп малко по малко си възвърна самообладанието и успокои дишането си. Накрая каза:

— Добре тогава. Добре. Но не казвайте… Дъмбълдор, не казвайте на никого. Нека си остане между нас! Закълнете се! Няма да го понеса… особено за сина на Потър… Дайте ми думата си!

— Да ти дам думата си, Сивиръс, че никога няма да разкривам най-доброто у теб? — въздъхна Дъмбълдор, взрян надолу в свирепото измъчено лице на Снейп. — Щом настояваш…

Кабинетът се разпадна, ала след миг се появи отново. Снейп сновеше напред-назад пред Дъмбълдор.

— Посредствен, нагъл като баща си, съвсем преднамерено нарушава правилата, дава всичко, само и само да е известен и да е в центъра на вниманието, нахален…

— Виждаш каквото ти се иска да виждаш, Сивиръс — каза Дъмбълдор, без да вдига очи от „Трансфигурацията днес“. — Според другите учители момчето е скромно, мило и сравнително талантливо. Лично аз го смятам за очарователно дете. — Дъмбълдор обърна страницата и допълни, без да вдига очи: — Дръж под око Куиръл, чу ли?

Вихрушка от цветове, всичко потъна в мрак: сега Снейп и Дъмбълдор стояха на известно разстояние един от друг във входната зала, а покрай тях минаваха последните ученици, които си тръгваха от Коледния бал, за да си легнат.

— Е? — прошепна Дъмбълдор.

— И знакът на Каркаров е потъмнял. Той е изпаднал в паника, страхува се от възмездие, знаете колко много съдействаше на министерството, след като Черния лорд падна. — Снейп погледна встрани, към профила на Дъмбълдор с гърбавия нос. — Ако знакът започне да пари, Каркаров смята да избяга.

— Виж ти! — пророни тихо Дъмбълдор точно когато Фльор Делакор и Роджър Дейвис се върнаха със смях от парка. — А ти изкушаваш ли се да избягаш заедно с него?

— Не — отговори Снейп, вторачил поглед във Фльор и Роджър, които се отдалечаваха. — Не съм такъв страхливец.

— Да, не си — съгласи се Дъмбълдор. — Много по-смел си от Игор Каркаров. Знаеш ли, понякога си мисля, че избързваме с разпределението на учениците по домовете…

Той се отдалечи и остави смаяния Снейп сам…

После Хари за пореден път попадна в директорския кабинет. Беше нощ, Дъмбълдор се беше свлякъл настрани върху троноподобния стол зад писалището сякаш всеки миг ще припадне. Дясната му ръка, почерняла и изгорена, вяло се клатушкаше отстрани. Снейп нашепваше заклинания, насочил магическата си пръчка към китката, а с лявата ръка изливаше в гърлото на Дъмбълдор бокал, пълен с гъста златиста отвара. След миг-два клепачите на Дъмбълдор затрепкаха и се отвориха.

— Защо — подхвана без предисловия Снейп, — защо си сложихте този пръстен? Със сигурност знаехте, че той носи проклятие. Защо изобщо го докоснахте?

Пръстенът на Мерсволуко Гонт беше оставен върху писалището пред Дъмбълдор, камъкът беше пукнат, до пръстена лежеше мечът на Грифиндор.

Дъмбълдор се свъси.

— Постъпих… глупаво. Изкушението беше ужасно…

— Изкушението ли? За какво?

Дъмбълдор не отговори.

— Цяло чудо е, че успяхте да се върнете тук! — каза вбесен Снейп. — Пръстенът носи проклятие с изключителна сила и единственото, на което можем да се надяваме, е да забавим действието му. Засега го ограничих само за едната ръка…

Дъмбълдор вдигна почернялата си безполезна ръка и я огледа така, сякаш му бяха показали ценна антика.

— Справил си се много добре, Сивиръс. Колко ми остава според теб?

Каза го нехайно, сякаш питаше какво ще бъде времето. Снейп се поколеба, после отговори:

— Не мога да кажа. Може би година… Действието на такава магия не може да бъде спряно завинаги. Накрая тя ще плъзне по цялото тяло, това е от онези проклятия, които с времето действат все по-силно.

Дъмбълдор се усмихна. Новината, че му остава да живее по-малко от година, сякаш изобщо не го вълнуваше.

— Щастливец съм, голям щастливец, че имам теб, Сивиръс.

— Ако бях дошъл малко по-рано, сигурно щях да успея да направя повече и да удължа времето! — отвърна вбесен Снейп. Той погледна надолу към повредения пръстен и меча. — Какво си мислехте, че като счупите пръстена, ще развалите проклятието ли?

— Нещо такова… Явно не съм бил с всичкия си… — отговори Дъмбълдор. Изправи с усилие гръб на стола. — Е, това значително улеснява нещата.

Снейп беше крайно озадачен, а Дъмбълдор се усмихна.

— Говоря ти за онова, което Лорд Волдемор е намислил за мен. За плана му да прати клетия Малфой младши да ме убие.

Снейп седна на стола срещу писалището на Дъмбълдор, където и Хари беше седял толкова често. Хари усети, че на Снейп му се иска да каже още нещо за прокълнатата ръка на Дъмбълдор, директорът обаче я вдигна, за да откаже любезно да го обсъждат. Снейп свъсено рече:

— Черния лорд не очаква Драко да успее. Това не е нищо повече от наказание за провалите на Луциус в последно време. Бавно изтезание за родителите на Драко, докато те гледат как той не успява и плаща цената.

— Накъсо, на момчето е произнесена смъртна присъда, точно както на мен — отбеляза Дъмбълдор. — Бих казал, че след като Драко се провали, естественият продължител на делото си ти.

Настъпи кратко мълчание.

— Според мен планът на Черния лорд е точно такъв.

— Нима той смята, че в близко бъдеще няма да има нужда от шпионин в „Хогуортс“?

— Да, убеден е, че скоро училището ще бъде в негови ръце.

— А ако това наистина се случи, даваш ли ми думата си, че ще направиш всичко по силите си да защитиш учениците в „Хогуортс“? — попита Дъмбълдор почти небрежно, сякаш между другото.

Снейп кимна сковано.

— Добре. И така… Най-важното сега е да разбереш какво е намислил Драко. Едно уплашено момче излага на опасност и другите, и самото себе си. Предложи му помощ и напътствия, той би трябвало да приеме, харесва те…

— Много по-малко, откакто баща му изпадна в немилост. Драко обвинява мен, смята, че съм завзел мястото, което по право се полага на Луциус.

— Въпреки това опитай. Притеснявам се не толкова за себе си, колкото да не би да има случайни жертви, пострадали от кроежите на момчето. В крайна сметка, разбира се, трябва да се направи едно-единствено нещо, ако се наложи да го спасяваме от гнева на Лорд Волдемор.

Снейп вдигна вежди и когато заговори, в гласа му имаше неприкрити ехидни нотки:

— Какво смятате да направите — да го оставите да ви убие ли?

— Разбира се, че не. Ти трябва да ме убиеш.

Настъпи дълго мълчание, нарушавано само от странен всмукващ звук: фениксът Фоукс глозгаше черупка от сепия.

— Сега ли искате да го направя? — иронично попита Снейп. — Или предпочитате да изчакам малко, за да си съчините епитафия?

— О, защо да бързаме! — усмихна се Дъмбълдор. — Мисля, че когато му дойде времето, ще ни се отвори възможност. След случилото се нощес — кимна той към изсъхналата си ръка — можем да бъдем сигурни, че това ще стане до една година.

— Щом нямате нищо против да умрете — подхвана грубо Снейп, — защо не оставите Драко да ви убие?

— Душата на момчето още не е опустошена толкова много — отвърна Дъмбълдор. — Не искам тя да бъде потъпкана заради мен.

— А моята душа, Дъмбълдор? Моята душа?

— Само ти си знаеш дали ще навреди на душата ти да помогнеш на един старец да избегне болката и унижението — рече Дъмбълдор. — Искам от теб тази огромна услуга, Сивиръс, защото смъртта ми се задава точно толкова сигурно, както последното място на „Чъдли Кенънс“ в класирането тази година. Признавам, предпочитам бърз безболезнен край, не искам да протакам и да усложнявам нещата, както ще стане, ако се намеси Грейбек например… подочух, че Волдемор е привлякъл и него. Или милата Белатрикс, която обича да си играе с храната, преди да я изяде.

Гласът му беше безгрижен, ала сините му очи пронизваха Снейп, както толкова често бяха пронизвали и Хари, сякаш той виждаше душата, която обсъждаха. Накрая Снейп отново кимна рязко.

Дъмбълдор явно остана доволен.

— Благодаря ти, Сивиръс…

Кабинетът изчезна и сега Снейп и Дъмбълдор се разхождаха заедно по здрач из безлюдния парк на замъка.

— Какво правите с Потър, когато често се залоствате вечер само двамата? — попита внезапно Снейп.

Дъмбълдор изглеждаше уморен.

— Защо? Нали не се опитваш да му налагаш още наказания, Сивиръс? Нищо чудно в скоро време момчето да прекарва повечето от времето си в изтърпяване на наказания.

— Пак се държи като баща си…

— Може да ти изглежда така, но дълбоко в себе си прилича много повече на майка си. Викам при себе си Хари, защото имам да обсъждам с него някои неща, да му съобщавам информация, докато не е станало твърде късно.

— Информация — повтори Снейп. — На него се доверявате… а на мен не.

— Това не опира до доверието. Както и двамата знаем, разполагам с ограничено време. От решаващо значение е да дам на момчето достатъчно информация, за да може то да направи каквото има да прави.

— А защо аз да не получавам същата информация?

— Предпочитам да не слагам всичките си тайни в една кошница, особено пък в кошница, която толкова често се поклаща върху ръката на Лорд Волдемор.

— Правя го по ваша заповед!

— И се справяш изключително добре. Не мисли, че подценявам опасността, на която постоянно се излагаш, Сивиръс. Да предоставяш на Волдемор наглед ценна информация, като същевременно не издаваш най-важното, е задача, която не бих поверил на никой друг.

— Въпреки това доверявате много повече на момче, което е некадърно за оклумантика и посредствено в магията и което има пряка връзка с ума на Черния лорд!

— Волдемор се страхува от тази връзка — каза Дъмбълдор. — Наскоро получи бегла представа какво всъщност му коства да е свързан с ума на Хари. Това му причини болка, каквато не беше изживявал никога. Няма да се опита да обсеби отново Хари, сигурен съм. Поне не по този начин.

— Не разбирам.

— Колкото и да е осакатена, душата на Лорд Волдемор не издържа на толкова близък контакт с душа като тази на Хари. Като език по заледена стомана, като плът в пламъци…

— Души ли? Не говорехме ли за съзнание?

— В случая с Хари и Лорд Волдемор, когато говорим за едното, говорим и за другото.

Дъмбълдор се огледа, за да се увери, че са сами. Бяха се приближили до Забранената гора, ала не личеше наоколо да има някой.

— След като ме убиеш, Сивиръс…

— Не искате да споделите с мен всичко докрай, а очаквате да ви направя тази малка услуга! — изръмжа Снейп и по слабото му лице се мярна истински гняв. — Смятате, Дъмбълдор, че много неща се разбират от само себе си. Ами ако съм се отказал?

— Сивиръс, ти ми даде дума. И понеже стана въпрос за услуги, които ми дължиш, мисля, че се съгласи да държиш под око нашия млад приятел от „Слидерин“.

Снейп изглеждаше крайно ядосан, на ръба на бунта. Дъмбълдор въздъхна.

— Довечера в единайсет ела в кабинета ми, Сивиръс, и вече няма да се оплакваш, че не ти се доверявам…

Отново бяха в кабинета на директора, прозорците бяха тъмни, Фоукс отдавна беше притихнал, Снейп седеше, без да помръдва, а Дъмбълдор обикаляше около него и говореше.

— Хари не бива да узнава — поне до последния момент, докато наистина не се наложи, иначе откъде ще намери сили да направи каквото трябва да направи?

— Но какво трябва да направи?

— Това ще си остане само между нас с Хари. А сега ме слушай внимателно, Сивиръс. След смъртта ми… недей да спориш и не ме прекъсвай… Та след смъртта ми ще дойде време, когато Лорд Волдемор ще се страхува за живота на своята змия.

— За Наджини ли? — учуди се Снейп.

— За нея. Ако дойде момент, когато Лорд Волдемор престане да праща змията да върши разни неща по негова заповед и я държи плътно до себе си, с магическа защита, тогава вече ще бъде безопасно да се каже на Хари.

— Да му се каже какво?

Дъмбълдор си пое дълбоко въздух и затвори очи.

— Че вечерта, когато Лорд Волдемор се е опитал да го убие и с цената на живота си Лили е застанала между тях като щит, смъртоносното проклятие е рикоширало в Лорд Волдемор, частица от душата му е била откъсната и се е вселила в единствената жива душа, оцеляла в срутващата се къща. Частица от Лорд Волдемор живее вътре в Хари и тъкмо тя дава на момчето способността да разговаря със змии и връзка с ума на Лорд Волдемор, която то не може да разбере. И Волдемор не може да умре, докато тази частица от душата му, чиято загуба не е усетил, остава единена с Хари и съхранена в него.

На Хари му се стори, че наблюдава двамата мъже от дъното на дълъг тунел — толкова странно кънтяха сега гласовете им в ушите му.

— Значи момчето… момчето трябва да умре? — вече доста спокойно попита Снейп.

— И трябва да умре от ръката не на някой друг, а именно на Лорд Волдемор, Сивиръс. Точно това е най-важното.

Поредното дълго мълчание. После Снейп каза:

— А аз си мислех… през всичките тези години… че го закриляхме заради нея. Заради Лили.

— Закриляхме го, защото беше изключително важно да го обучим, да го възпитаме, да го оставим да си опита силата — отвърна Дъмбълдор все още със стиснати клепачи. — Междувременно връзката между двамата става все по-силна, набъбва като паразит: понякога ми се е струвало, че го подозира и самият Хари. Доколкото го познавам, той ще направи всичко каквото трябва така, че когато е готов да посрещне смъртта си, тя със сигурност ще означава и края на Волдемор.

Дъмбълдор отвори очи. Снейп изглеждаше ужасѐн.

— Значи го държахте жив, за да умре точно когато трябва?

— Не се шокирай, Сивиръс. Колко мъже и жени са умрели пред очите ти?

— Напоследък само онези, които не съм могъл да спася — отговори Снейп. Той стана от стола. — Вие ме използвахте!

— В какъв смисъл?

— Шпионирах заради вас, лъжех заради вас, излагах се на смъртна опасност заради вас. И всичко уж за да защитим сина на Лили Потър. А сега ми казвате, че си го отглеждате като свиня за заколение…

— Колко трогателно, Сивиръс! — съвсем сериозно каза Дъмбълдор. — Нима накрая си се загрижил за него?

— За него? — извика Снейп. — Експекто патронум!

От върха на магическата му пръчка изскочи същата онази сребърна кошута, приземи се на пода в кабинета, препусна и после се извиси и излетя през прозореца. Дъмбълдор я загледа как се отдалечава и щом сребристото й сияние угасна, отново се обърна към Снейп с очи, плувнали в сълзи.

— След толкова много време?

— През цялото това време — каза Снейп.

И картината изчезна. После Хари видя как Снейп разговаря с портрета на Дъмбълдор зад писалището.

— Налага се да кажеш на Волдемор истинската дата, когато Хари ще замине от леля си и вуйчо си — каза Дъмбълдор. — Не го ли направиш, ще възникнат съмнения, а Волдемор смята, че си добре осведомен. Но трябва да пуснеш и идеята за двойниците, това според мен би трябвало да осигури безопасността на Хари. Опитай се да направиш на Мъндънгус Флечър заклинание за заблуждение. И ако се наложи да участваш в хайката, Сивиръс, постарай се да изиграеш ролята си убедително… разчитам да запазиш възможно най-дълго благоволението на Лорд Волдемор, в противен случай „Хогуортс“ ще бъде оставен на произвола на Алекто и Амик Кароу…

После Снейп седеше, съсредоточено свъсен, в непозната кръчма, глава до глава с Мъндънгус, чието лице беше странно безизразно.

— Ще предложиш на Ордена на феникса — пошушна Снейп — да използват двойници. Многоликова отвара. Еднакви Потъровци. Единствено това може да помогне. Ще забравиш, че съм ти го подсказал аз. Ще го представиш като своя идея. Разбра ли?

— Разбрах — прошепна с разфокусирани очи Мъндънгус…

После Хари летеше на метла до Снейп в ясното нощно небе, до тях летяха други качулати смъртожадни, а отпред бяха Лупин и Хари, който всъщност беше Джордж… един смъртожаден изпревари Снейп и вдигна магическата си пръчка, за да я насочи право към гърба на Лупин…

— Сектумсемпра! — извика Снейп.

Ала проклятието, предназначено за ръката, с която смъртожадният държеше пръчката, улучи не нея, а ухото на Джордж…

После Снейп беше паднал на колене в някогашната стая на Сириус. От върха на гърбавия му нос капеха сълзи, докато четеше старото писмо на Лили. На втория лист имаше само няколко думи:

Снейп прибра листа с подписа и любовта на Лили в джоба на мантията си. После скъса на две снимката, която също беше в ръцете му, прибра парчето, върху което Лили се смееше, и метна другото с Джеймс и Хари на пода, до шкафа с чекмеджетата…

После Снейп отново стоеше в директорския кабинет, а Финиъс Нигелус се върна забързан в портрета си.

— Директоре! Опънали са палатка във Форест ъф Дийн! Мътнородата…

— Не употребявай тази дума!

— Добре де… Грейнджър спомена мястото, докато отваряше чантата, и аз я чух!

— Добре. Много добре! — извика портретът на Дъмбълдор зад стола на директора. — А сега, Сивиръс, мечът! Не забравяй, че той трябва да бъде взет само при крайна нужда и с проява на храброст… и момчето не бива да разбира, че ти го даваш! Ако Волдемор разчете мислите на Хари и научи, че му помагаш…

— Знам — отсече Снейп.

Приближи се до портрета на Дъмбълдор и го дръпна отстрани. Той се завъртя напред, разкривайки кухина, откъдето Снейп извади меча на Грифиндор.

— Пак ли няма да ми кажете защо е толкова важно да дам меча на Потър? — попита Снейп, докато слагаше над мантията си пътническо наметало.

— Не, няма да ти кажа — отвърна портретът на Дъмбълдор. — Той знае какво да прави с него. И внимавай много, Сивиръс, те едва ли ще те посрещнат с разтворени обятия след онова, което се случи с Джордж Уизли…

Снейп се обърна, както стоеше на вратата.

— Не се притеснявайте, Дъмбълдор — рече той хладно. — Имам план…

И излезе от стаята. Хари се изправи от мислоема и след няколко мига вече лежеше на килима на пода в съвсем същата стая: Снейп сякаш току-що беше затворил вратата.