Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ДВАЙСЕТАКСЕНОФИЛИУС ЛЪВГУД

Хари не очакваше гневът на Хърмаяни да премине за една нощ и затова не се изненада, когато на другата сутрин тя общуваше главно със злобни погледи и многозначително мълчание. Рон отвърна на удара, като в нейно присъствие беше неестествено мрачен и сериозен, за да й покаже, че продължава да се разкайва. Когато и тримата бяха заедно, Хари всъщност се чувстваше като единственият, който не е сред опечалените на погребение, където са дошли малко хора. Но в редките мигове, които прекарваше само с Хари (докато двамата носеха вода или търсеха из храстите гъби), Рон се развеселяваше най-безочливо.

— Някой ни е помогнал — повтаряше той. — Някой ни е пратил кошутата. Някой е на наша страна. Един хоркрукс по-малко, мой човек!

Въодушевени, че са унищожили медальона с капачето, те се впуснаха да разискват къде може да са останалите хоркрукси и макар че и преди бяха обсъждали многократно въпроса, Хари беше оптимист и бе убеден, че след първия пробив ще дойдат и други. Цупенето на Хърмаяни не можеше да помрачи жизнерадостното му настроение: след внезапния щастлив обрат, след появата на тайнствената кошута, след намирането на меча на Грифиндор и най-вече след завръщането на Рон той се чувстваше толкова щастлив, че му беше доста трудно да ходи със сериозно изражение на лицето.

Късно следобед двамата с Рон отново избягаха от злобното присъствие на Хърмаяни — уж за да потърсят из голите храсти несъществуващи къпини — и продължиха да си разменят новини. Хари най-после беше успял да разкаже на Рон всичко за различните перипетии, през които бяха минали с Хърмаяни, и най-вече за случилото се в Годрикс Холоу, и сега Рон го осведомяваше какво е открил през двуседмичното си отсъствие из по-широкия магьоснически свят.

— И как разбра за Табуто? — попита той Хари, след като му разправи за множеството отчаяни опити на мъгълокръвните да се изплъзнат на министерството.

— За кое?

— Вие с Хърмаяни сте престанали да изричате името на Ти-знаеш-кого!

— А, да. Създадохме си този лош навик — потвърди Хари. — Но мен не ме е страх да го наричам В…

— НЕ! — ревна Рон, при което Хари скочи в храсталака, а Хърмаяни (забила нос в една книга при входа на палатката) ги погледа свъсена. — Извинявай — каза Рон, след като изтегли Хари от къпината, — но на името е направено заклинание, точно така те проследяват хората и ги откриват! Който изрече името, разваля защитните заклинания и създава някакви магически смущения… така са ни открили на „Тотнъм Корт Роуд“!

— Защото сме изрекли неговото име ли?

— Ами да! Трябва да им отдадем заслуженото, логично си е. Само хора, които като Дъмбълдор наистина са решили да се опълчат срещу него, дръзват да изрекат името. А сега са сложили върху името и Табу — който го каже, веднага го засичат: бърз и лесен начин да откриват членове на Ордена! За малко да заловят и Кингзли…

— Сериозно ли говориш?

— Да, Бил ми каза, че цяла тълпа смъртожадни са го причакали, но той се отскубнал с битка. Сега се укрива, точно като нас. — Рон се почеса замислено с върха на пръчката по брадичката. — Как мислиш, дали Кингзли не ни е пратил кошутата?

— Неговият покровител е рис, видяхме го на сватбата, не помниш ли?

— А, да…

Те продължиха нататък покрай храстите, по-далеч от палатката и Хърмаяни.

— Хари, ами ако е бил Дъмбълдор?

— Какво Дъмбълдор?

Рон изглежда се посмути, но въпреки това прошепна:

— Дъмбълдор… кошутата? Нали истинският меч е бил последно у него — допълни той, като наблюдаваше Хари с крайчеца на окото.

Той не се засмя, защото прекрасно разбираше копнежа, стаен в този въпрос. Каква неизразима утеха щеше да бъде за тях, ако Дъмбълдор беше успял да се завърне и сега бдеше над тримата! Хари поклати глава.

— Дъмбълдор е мъртъв — каза той. — Стана пред очите ми, видях тялото. Той със сигурност си отиде. Пък и неговият покровител е феникс, а не кошута.

— Но покровителите могат да се преобразяват, нали? — напомни Рон. — Например покровителя на Тонкс.

— Да, но ако Дъмбълдор е жив, защо не се е показал? Защо просто не ни е донесъл меча?

— Нямам представа — призна Рон. — Може би по същата причина, заради която не ти го е дал, докато е бил жив. И е завещал на теб един стар снич, а на Хърмаяни — детска книжка с приказки.

— И каква е тази причина? — попита Хари и се извърна да погледне Рон право в лицето — толкова отчаяно искаше да чуе отговора.

— Не знам — призна си Рон. — Случвало се е да ми докривее и да си мисля, че той ни се е присмивал… или просто е искал да усложни нещата. Но вече не мисля така. Дъмбълдор е знаел какво прави, когато ми е оставил загасителя, нали? Той… хм… — Ушите му пламнаха до мораво и Рон започна да си играе с няколко стръка трева в краката си, като леко ги подритваше с върха на обувката. — Той явно е знаел, че ще избягам от вас.

— Не — поправи го Хари. — Явно е знаел, че непременно ще поискаш да се върнеш.

Макар и да изглеждаше признателен, Рон още беше скован. Отчасти за да смени темата, Хари попита:

— Понеже стана дума за Дъмбълдор, чу ли какво е написала за него Скийтър?

— О, да — потвърди веднага Рон, — хората го обсъждат много. При други обстоятелства наистина щеше да е страхотна сензация, че Дъмбълдор е бил приятел с Гриндълуолд, сега обаче това е само повод за смях за онези, които не го харесваха, и лек шамар за всички, които го смятаха за много свестен. Лично аз не проумявам защо изобщо обръщат внимание. Той наистина е бил съвсем млад, когато…

— Бил е наш връстник — възрази Хари точно както беше напомнил и на Хърмаяни и заради нещо в изражението му Рон явно се отказа да го обсъжда повече.

Насред една замръзнала паяжина в къпинака се беше разположил голям паяк. Хари насочи към него магическата пръчка, която Рон му беше дал предната вечер и която Хърмаяни беше благоволила да огледа и установи, че е изработена от трънка.

— Енгорджио!

Паякът потрепери и леко подскочи в паяжината. Хари опита отново. Този път паякът стана малко по-голям.

— Престани! — спря го рязко Рон. — Извинявай, задето казах, че Дъмбълдор е бил съвсем млад.

Хари беше забравил, че Рон ненавижда паяци.

— Извинявай… Редукцио!

Паякът не се смали. Хари сведе поглед към пръчката от трънка. Всички по-безобидни магии и заклинания, които беше правил с нея дотук този ден, изглеждаха по-слаби, отколкото заклинанията с фениксовата пръчка. Хари чувстваше новата пръчка натрапчиво непозната, като чужда китка, пришита към ръката му.

— Просто трябва да се упражняваш — посъветва го Хърмаяни, която се беше приближила безшумно изотзад и беше наблюдавала тревожно как Хари се опитва да уголеми и да смали паяка. — Всичко е въпрос на увереност, Хари.

Той знаеше защо Хърмаяни иска всичко да е наред: още се чувстваше гузна, задето е счупила пръчката му. Едва се сдържа да не й каже, че щом според нея няма разлика, може да вземе пръчката от трънка и да му даде нейната. Но понеже искаше тримата отново да са приятели, се примири; после обаче Рон се усмихна плахо на Хърмаяни и тя се отдалечи, за да изчезне пак зад книгата, която четеше.

Щом се мръкна, и тримата се прибраха в палатката и Хари пръв пое дежурството. Седна на входа и се опита да направи с пръчката от трънка заклинание, с което да вдигне във въздуха ситните камъчета в краката си, но магията отново изглеждаше по-тромава и не така мощна, както предишните. Хърмаяни четеше в леглото, а Рон й отправи няколко притеснени погледа и накрая извади от раницата си малък дървен транзистор и започна да се опитва да го настрои.

— Има една програма — обясни тихо той на Хари, — която предава новините такива, каквито са. Всички останали са на страната на Ти-знаеш-кого и се придържат към линията на министерството, докато тази… чакай само да я чуеш, страхотна е. Не могат обаче да излъчват всяка вечер, налага им се да се местят, за да не ги засекат, освен това ти трябва парола, с която да настроиш приемника… лошото е, че изпуснах последното предаване…

Той почука леко с пръчката си по транзистора и замърмори напосоки някакви думи. Постоянно стрелкаше с очи Хърмаяни, явно се притесняваше тя да не се ядоса и да не избухне отново, момичето обаче изобщо не му обръщаше внимание. Десетина минути Рон потропваше и мърмореше нещо, Хърмаяни отгръщаше страниците на книгата, а Хари продължаваше да се упражнява с магическата пръчка от трънка.

Накрая Хърмаяни слезе от леглото. Рон веднага престана да почуква.

— Спирам, ако те дразня! — каза й притеснен той.

Тя не благоволи да му отговори и се доближи до Хари.

— Трябва да поговорим.

Той погледна книгата, която Хърмаяни още стискаше в ръка. Беше „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“.

— Какво има? — попита със свито сърце Хари.

Мина му през ума, че в книгата има глава за него — не беше убеден, че му се слушат импровизациите на Рита за отношенията му с Дъмбълдор. Ала отговорът на Хърмаяни беше съвсем неочакван.

— Искам да отида и да се срещна с Ксенофилиус Лъвгуд.

Хари я погледна смаян.

— Моля?

— Ксенофилиус Лъвгуд. Бащата на Луна. Искам да отида и да поговоря с него.

— Ъъъ… защо?

Тя си пое дълбоко въздух, сякаш за да набере смелост, и каза:

— Заради знака, заради знака в онази книга. Виж!

Тя пъхна „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“ пред изпълнените с нежелание очи на Хари и той видя факсимиле на оригинала на писмото, което Дъмбълдор беше написал на Гриндълуолд с познатия наклонен почерк. Стана му неприятно от това неоспоримо доказателство, че Дъмбълдор наистина е написал думите и те не са измислица на Рита.

— Подписа — каза Хърмаяни. — Виж подписа, Хари!

Той го направи. За миг изобщо не разбра за какво му говори тя, после обаче се взря по-внимателно с помощта на запалената магическа пръчка и видя, че Дъмбълдор е заменил буквата „А“ в „Албус“ с мъничка разновидност на същия триъгълен знак, който беше нарисуван и върху „Приказките на барда Бийдъл“.

— Ъъъ… и какво искаш да кажеш?… — попита плахо Рон, но Хърмаяни го изпепели с поглед и отново се обърна към Хари.

— Непрекъснато се появява, нали? — каза тя. — Знам, Виктор ти е казал, че това е знакът на Гриндълуолд, но той беше изсечен и върху онзи стар гроб в Годрикс Холоу, а датите върху плочата бяха от време много преди Гриндълуолд изобщо да го е имало! И сега това! Е, не можем да питаме Дъмбълдор и Гриндълуолд какво означава… дори не знам дали Гриндълуолд още е жив, — затова пък можем да отидем при господин Лъвгуд. На сватбата той носеше символа. Сигурна съм, че е важно!

Хари не й отговори веднага. Взря се замислен в напрегнатото й лице, върху което се беше изписало нетърпение, после и в мрака наоколо. След дълго мълчание каза:

— Не ни трябва още един Годрикс Холоу, Хърмаяни. Сами си втълпихме, че трябва да отидем там…

— Но знакът се появява отново и отново, Хари! Дъмбълдор ми е завещал „Приказките на барда Бийдъл“, откъде знаеш, че от нас не се очаква да разберем какво означава знакът?

— Пак се почва! — Хари се почувства леко подразнен. — Постоянно си внушаваме, че Дъмбълдор ни е оставил тайни знаци и следи…

— Загасителят се оказа много полезен — възрази Рон. — Според мен Хърмаяни е права, мисля, че трябва да отидем и да се видим с Лъвгуд.

Хари го изгледа злобно. Беше повече от сигурен, че подкрепата, която приятелят му оказва на Хърмаяни, няма нищо общо с желанието да разбере какво означава триъгълната руна.

— Няма да бъде като в Годрикс Холоу — допълни Рон. — Лъвгуд е на твоя страна, Хари, „Дрънкало“ те подкрепя открай време, а той все повтаря, че всички трябва да ти помагат!

— Сигурна съм, че е важно — отсече съвсем сериозно Хърмаяни.

— Не мислиш ли, че щом е толкова важно, Дъмбълдор щеше да ми каже за него преди да умре?

— Ами… ами ако е нещо, което трябва сам да откриеш? — продължи да упорства Хърмаяни донякъде с вид на удавник, вкопчил се в сламка.

— Да, логично си е — подмазвачески заяви Рон.

— Не, изобщо не е логично — тросна се Хърмаяни, — но въпреки това мисля, че трябва да поговорим с господин Лъвгуд. Символ, който свързва Дъмбълдор, Гриндълуолд и Годрикс Холоу… Сигурна съм, Хари, че трябва да разберем!

— Предлагам да гласуваме — предложи Рон. — Който е „за“ да отидем при Лъвгуд…

Ръката му се стрелна във въздуха още преди ръката на Хърмаяни, която я вдигна с подозрително треперещи устни.

— Съжалявам, Хари, два на един — потупа го Рон по гърба.

— Добре тогава — отвърна Хари и подразнен, и развеселен. — Но след като се видим с Лъвгуд, хайде да се опитаме да потърсим още някои от хоркруксите, искате ли? Всъщност къде живеят семейство Лъвгуд? Някой от вас знае ли?

— Да, недалеч от нас — отговори Рон. — Не знам точно къде, но като заговорят за тях, мама и татко все сочат хълмовете. Едва ли ще се затрудним да ги намерим.

След като Хърмаяни се върна в леглото си, Хари сниши глас.

— Съгласи се само колкото да замажеш положението и да се сдобрите.

— В любовта и войната всички средства са позволени — каза бодро-бодро Рон, — а сега аз провеждам и двете. Я повесело, коледната ваканция е, Луна ще си бъде у дома!

От бруления от вятъра склон на хълма, където се магипортираха на другата сутрин, се откриваше великолепна гледка към Отъри Сейнт Кечпоул. Отвисоко селото приличаше на събрани накуп къщички играчки, осветени от огромните полегати снопове слънчева светлина, които достигаха до земята през пролуките между облаците. Една-две минути тримата стояха, заслонили очи с ръка, и гледаха към „Хралупата“, но единственото, което различиха, бяха високият жив плет и дърветата в овощната градина, закрили климналата къщурка от мъгълски очи.

— Странно, само на хвърлей сме, а няма да отскочим дотам — отбеляза Рон.

— Е, не е като да не си ги виждал от цяла вечност! Нали прекара там Коледа — хладно напомни Хърмаяни.

— Не съм бил в „Хралупата“! — засмя се невярващо Рон. — Нима смяташ, че съм се върнал там и съм им разказал как съм ви изоставил? Да, Фред и Джордж щяха да ме посрещнат с отворени обятия. А Джини веднага щеше да ми влезе в положението.

— Къде беше тогава? — учуди се Хърмаяни.

— В новата къща на Бил и Фльор. „Черупката“. Бил винаги е бил справедлив с мен. Не изпадна във възторг, когато чу какво съм направил, но и не направи проблем. Знаеше, че наистина съжалявам. Никой от другите в семейството нямаше и представа, че съм там. Бил казал на мама, че те с Фльор няма да им гостуват за Коледа, защото искат да я карат сами. Все пак това е първият празник след сватбата. Според мен Фльор нямаше нищо против. Знаете, че ненавижда Селестина Уорбек. — Рон обърна гръб на „Хралупата“. — Хайде да опитаме насам — подкани той и ги поведе през билото на хълма.

Вървяха няколко часа, като по настояване на Хърмаяни Хари се беше скрил под мантията невидимка. Поне на пръв поглед сред ниските хълмове не живееше никой, виждаше се само една къщурка, в която не личеше да има хора.

— Дали не е тяхната и те да са заминали някъде за Коледа? — попита Хърмаяни, докато надничаше през прозореца на уютната кухничка със здравец по перваза.

Рон прихна.

— Според мен веднага ще разбереш кой живее в къщата, ако надзърнеш през някой от прозорците на семейство Лъвгуд. Хайде да проверим на следващите хълмове.

И така те се магипортираха още няколко километра на север.

— Охо! — викна Рон, докато вятърът развяваше косите и дрехите им.

Сочеше нагоре, към билото на хълма, на който се бяха магипортирали — на фона на небето отвесно се издигаше странна на вид къща: огромен черен цилиндър с призрачна луна, увиснала зад нея в следобедното небе.

— Това със сигурност е къщата на Луна, кой друг ще живее на такова място! Прилича на грамаден топ.

— Изобщо не прилича на оръдие — възрази Хърмаяни, свъсена към кулата.

— Говорех ти за шахматен топ — обясни Рон. — По твоему тур.

Неговите крака бяха най-дълги и той пръв се качи на билото. Когато Хари и Хърмаяни го настигнаха — едва си поемаха дъх и се държаха отстрани за хълбока, — видяха, че лицето му грее в широка усмивка.

— Тяхната е — оповести Рон. — Вижте.

На увисналата портичка бяха закачени три написани на ръка табели. Първата гласеше „«Дрънкало». Издател: К. Лъвгуд“, втората — „Сами си берете имела“, а третата — „Пази се, самонасочващи се сливи“.

Портичката изскърца, когато я отвориха. Лъкатушната пътека за входната врата беше обрасла с какви ли не странни растения, включително с храст, окичен с прилични на репички оранжеви плодчета, които Луна понякога си слагаше за обици. На Хари му се стори, че е зърнал и драка вероломка, и заобиколи отдалеч изсъхналия пън.

От двете страни на входната врата като на страж се извисяваха огънати от вятъра стари киселици, които нямаха листа, но бяха натежали от червени плодчета колкото малини и бяха увенчани с кичести корони от бели топчета имел. От един клон към тримата пришълци надзърна малка сова с леко сплескана като на ястреб глава.

— Я свали вече мантията невидимка, Хари — подкани Хърмаяни, — господин Лъвгуд иска да помогне на теб, а не на нас.

Той се вслуша в съвета и й подаде мантията — да я прибере в обшитата с мъниста чанта. След това Хърмаяни почука три пъти по дебелата черна врата, която беше обкована с железни пирони, а чукалото беше с форма на орел.

Бяха минали само десет секунди, когато вратата рязко се разтвори и пред тях застана Ксенофилиус Лъвгуд — бос и облечен в нещо като захабена нощница. Дългата му бяла коса с вид на захарен памук беше мръсна и сплъстена. От сватбата на Бил и Фльор те определено го помнеха по-спретнат.

— Какво? Какво има? Вие кои сте? Какво искате? — викна той пискливо и заядливо и погледна първо Хърмаяни, после Рон и накрая Хари, при което устата му се отвори на съвършено смешно „О“.

— Здравейте, господин Лъвгуд! — поздрави Хари и протегна ръка. — Аз съм Хари… Хари Потър.

Ксенофилиус не я пое, макар че окото, което не гледаше навътре към носа му, се плъзна право към белега върху челото на Хари.

— Нали нямате нищо против да влезем? — попита Хари. — Искаме да ви питаме нещо.

— Ама аз… не съм сигурен, че е разумно — пошушна Ксенофилиус. Преглътна и бързо погледна към градината. — Какъв ужас… наистина… аз… опасявам се, че наистина не бива да…

— Няма да се бавим много — обеща Хари, донякъде разочарован от не особено радушното посрещане.

— Аз… добре де. Влизайте, ама бързо. Бързо!

Едва бяха прекрачили прага, когато Ксенофилиус затръшна вратата отзад. Стояха в най-странната кухня, която Хари беше виждал някога. Помещението беше абсолютно кръгло и вътре човек се чувстваше като в грамадна пиперница. За да съответства на стените, всичко беше огънато — печката, мивката и шкафчетата, — и по всичко имаше нарисувани цветя, насекоми и птици в ярки основни цветове.

На Хари му се стори, че разпознава стила на Луна: в такова тясно пространство той всъщност си беше доста потискащ.

В средата на помещението имаше вита стълба от ковано желязо, водеща към етажите горе. Оттам се чуваха страхотен тътен и трясък и Хари се запита какво ли прави Луна.

— Я по-добре се качете горе — каза Ксенофилиус, който още изглеждаше страшно притеснен, и ги поведе натам.

Стаята горе беше нещо средно между всекидневна и работилница и затова беше още по-задръстена от кухнята с какво ли не. Макар и много по-малка и съвсем кръгла, приличаше на Нужната стая от онзи незабравим случай, когато тя се беше преобразила в грамаден лабиринт, състоящ се от предмети, които са били укривани през вековете. Тук върху всяка повърхност имаше камари и камари книги и листове. На тавана бяха окачени старателно изработени макети на същества, каквито Хари не познаваше и които плющяха с криле или тракаха със зъби.

Луна я нямаше: невероятният шум идваше от дървен предмет, целият в зъбци и колелета, които се въртяха магически. Приличаше на причудлива кръстоска между тезгях и стари етажерки, след миг обаче Хари се досети, че това е старовремска печатарска машина: тя бълваше броеве на „Дрънкало“.

— Извинете — рече Ксенофилиус, отиде при машината, издърпа мърлява покривка за маса изпод огромно количество книги и листове, които нападаха по пода, и я метна над машината, заглушавайки донякъде силните трясъци и трополене. После се обърна с лице към Хари. — Защо сте дошли?

Но още преди Хари да е отговорил, Хърмаяни нададе тих ужасен писък.

— Господин Лъвгуд… какво е това?

Сочеше огромен сив нагънат рог като на еднорозите, който беше закачен на стената и стърчеше на повече от метър над стаята.

— Рог на нагънаторог шнорхелоподобен квакльовец — обясни Ксенофилиус.

— Не, не е това! — възрази Хърмаяни.

— Хърмаяни — промърмори смутен Хари, — сега не е времето да…

— Но, Хари, това тук е рог на бълвачозавър! Попада в Списъка на стоките, подлежащи на строга проверка, и е изключително опасно да го държиш в къщата си!

— Откъде знаеш, че е рог на бълвачозавър? — попита Рон и се отдалечи светкавично, доколкото позволяваше задръстеното помещение.

— Описан е във „фантастични животни и къде да ги намерим“! Господин Лъвгуд, трябва да се отървете час по-скоро от него, нима не знаете, че и при най-лекия допир се взривява?

— Нагънаторогият шнорхелоподобен квакльовец — каза съвсем ясно Ксенофилиус с вироглаво изражение — е плашливо и силно магическо създание, а рогът му…

— Господин Лъвгуд, видях вдлъбнатинките в долния край, това е рог на бълвачозавър и е страшно опасен… не знам откъде сте го взели…

— Купих го — отсече безпрекословно Ксенофилиус — преди половин месец от един симпатичен млад магьосник, който знаеше, че се интересувам от прелестните квакльовци. Коледна изненада за моята Луна. И така — продължи той, като се извърна към Хари, — защо точно дойдохте, господин Потър?

— Имаме нужда от малко помощ — отговори Хари, докато Хърмаяни не е започнала отново.

— А, такава ли била работата — рече Ксенофилиус. — Помощ. Хм. — Здравото му око отново се насочи към белега на Хари. — Лошото е, че… да помагаш на Хари Потър… никак не е безопасно…

— Нали точно вие все повтаряте, че е пръв дълг на всички да помагат на Хари?! — напомни Рон. — В онова ваше списание.

Ксенофилиус погледна към скритата печатарска машина зад него, която продължаваше да трака и да блъска под покривката за маса.

— Ъъъ… да, изразявал съм такова становище. И все пак…

— Значи да го правят другите, а вие — не? — прекъсна го Рон.

Ксенофилиус не отговори. Продължаваше да преглъща и да мести поглед от единия към другия, после към третия от посетителите. Хари остана с впечатлението, че той изживява болезнена душевна борба.

— Къде е Луна? — попита Хърмаяни. — Хайде да чуем какво мисли тя.

Ксенофилиус хлъцна. Явно се стегна. Накрая каза с треперлив глас, който почти не се чуваше от шума на печатарската машина.

— Луна е долу на потока, лови пресноводни дългокраки гълтачи. Тя… тя много ще се зарадва, че сте тук. Ще ида да я повикам, а после… добре де, ще се опитам да ви помогна.

Той изчезна — заслиза по витата стълба, после те чуха как входната врата се отваря и се затваря. Спогледаха се.

— Дърт страхливец! — рече Рон. — Луна е десет пъти по-смела от него.

— Може би се притеснява какво ще стане с тях, ако смъртожадните научат, че съм бил тук — обясни Хари.

— Аз пък съм съгласна с Рон — намеси се и Хърмаяни. — Гаден стар двуличник, призовава всички да ти помагат, а самият той се опитва да се измъкне. И стойте по-далеч от оня рог, ако обичате.

Хари прекоси стаята и отиде при прозореца в другия край. Видя потока — тънка блещукаща лента далеч долу, в подножието на хълма. Намираха се много високо и пред прозореца прелетя птица точно когато Хари погледна по посока на „Хралупата“, която беше останала зад друга верига от възвишения.

Джини беше някъде там. За пръв път от сватбата на Бил и Фльор двамата с нея бяха толкова близо един до друг, а тя и не подозираше, че сега Хари гледа натам и си мисли за нея. Сигурно трябваше да се радва, защото с когото и да общуваше, той беше изложен на опасност, доказваше го и поведението на Ксенофилиус.

Хари се извърна с гръб към прозореца и погледът му падна върху друг странен предмет, сложен върху отрупан с какво ли не окръглен бюфет: изсечен от камък бюст на красива, но строга на вид магьосница с изключително причудливо украшение върху главата. Отстрани се виждаха два огънати предмета, наподобяващи златни слухови тръби. Към кожена каишка, минаваща отгоре по главата, бяха прихванати две проблясващи мънички сини крилца, а на втора каишка, вече през челото, беше окачена една от оранжевите репички.

— Вижте — каза Хари.

— Очарователно — отбеляза Рон. — Изненадан съм, че не е дошъл с това на сватбата.

Чуха как входната врата се затваря и след миг Ксенофилиус отново се качи по витата стълба в стаята: беше нахлузил на тънките си крака високи гумени ботуши и носеше табла с чашки от най-различни сервизи и чайник, над който се виеше пара.

— А, видели сте любимото ми изобретение — ахна той и след като тикна подноса в ръцете на Хърмаяни, отиде при Хари, който продължаваше да стои до статуята. — Измайсторено е за главата на красивата Роуина Рейвънклоу. Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям! — Ксенофилиус посочи предметите като слухови тръби. — Това тук са смукала от хаплив бръмбазък — да премахват всичко, което би могло да отклони вниманието на мислещия. А това тук — и той посочи крилцата — е Билиуигово витло, вдъхва възвисяващо състояние на ума. И накрая — Ксенофилиус посочи оранжевата репичка — самонасочваща се слива, която засилва способностите за възприемане на свръхестествени явления. — Той се върна с широка крачка при подноса, който Хърмаяни беше успяла да закрепи върху една от отрупаните с разни неща масички. — Заповядайте, налейте си от настойката от стражеви корен! — подкани Ксенофилиус. — Сами си я правим. — Докато наливаше от напитката с наситеноморавия цвят на сок от червено цвекло, той добави: — Луна е слязла чак зад Ботъм Бридж, страшно развълнувана е, че сте тук. Ще се върне всеки момент, хванала е достатъчно дългокраки гълтачи, за да направи супа за всички. Седнете де, вземете си захар. И така — продължи той, след като махна от едно кресло климналата купчина листове, седна и кръстоса ботушести крака, — с какво мога да ви бъда полезен, господин Потър?

— Ами — подхвана Хари и погледна Хърмаяни, която кимна насърчително, — дошли сме, господин Лъвгуд, заради символа, който носехте на врата си на сватбата на Бил и Фльор. Питахме се какво ли означава.

Ксенофилиус вдигна вежди.

— Да не би да имате предвид знака на Даровете на Смъртта?