Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТАПОДКУПЪТ

Хари беше убеден, че щом Крийчър е успял да избяга от езеро, пълно с инферии, залавянето на Мъндънгус ще му отнеме най-много няколко часа, затова цяла сутрин обикаля в състояние на напрегнато очакване из къщата. Крийчър обаче не се върна сутринта и дори следобед. На мръкване Хари вече се чувстваше обезсърчен и разтревожен и не му олекна особено от вечерята, която се състоеше главно от мухлясал хляб, на който Хърмаяни безуспешно се беше опитала да направи различни заклинания за трансфигурация.

Крийчър не се върна и на следващия, и на по-следващия ден. Затова пък на площада пред номер дванайсет се появиха двама мъже с наметала, които останаха там и през нощта, извърнати към къщата, която не можеха да видят.

— Със сигурност са смъртожадни — отсъди Рон, докато тримата с Хари и Хърмаяни ги наблюдаваха от прозореца в дневната. — Дали знаят, че сме тук?

— Съмнявам се — отговори Хърмаяни, въпреки че изглеждаше уплашена, — иначе щяха да ни пратят Снейп.

— Ами ако той е идвал и езикът му се е вързал от проклятието на Муди? — полюбопитства Рон.

— Възможно е — отговори Хърмаяни, — иначе досега да е казал на оная пасмина как да проникнат тук. Но те вероятно държат къщата под наблюдение, за да видят дали ще се появим. Все пак знаят, че тя е на Хари.

— Откъде могат да… — подхвана Хари.

— Завещанията на магьосниците се проверяват в министерството, забрави ли? Онези би трябвало да знаят, че Сириус ти е завещал къщата.

Присъствието на смъртожадните отвън засили тягостното настроение на тримата. Откакто беше идвал покровителят на господин Уизли, не бяха получавали вести от никого извън площад „Гримолд“ и напрежението започваше да си казва думата. Неспокоен и сприхав, Рон си беше създал дразнещия навик да си играе в джоба със загасителя и това вбесяваше най-вече Хърмаяни, която убиваше времето до появата на Крийчър с „Приказките на барда Бийдъл“ и не й беше приятно, че осветлението мига и ту гасне, ту отново се включва.

— Престани! — извика тя на третата вечер, откакто Крийчър беше заминал, когато за пореден път беше изсмукана цялата светлина във всекидневната.

— Извинявай, извинявай! — отвърна Рон и щракна със загасителя, който отново включи осветлението. — Правя го неволно!

— Не можеш ли да си намериш нещо полезно, с което да се заемеш?

— Например да чета детски приказки ли?

— Тази книга, Рон, ми е завещана от Дъмбълдор…

— Загасителят също ми е завещан от него — сигурно за да го използвам!

Хари не издържа на заяждането им и незабелязано се измъкна от стаята. Насочи се надолу към кухнята, където от време на време се отбиваше, защото беше сигурен, че Крийчър най-вероятно ще се появи отново именно там. Но по средата на стъпалата за вестибюла чу леко почукване по входната врата, после металното тракане и стържене на веригата.

Всеки нерв в тялото му сякаш се изопна: той извади магическата пръчка, премести се в здрача при отрязаните глави на домашни духчета и зачака. Вратата се отвори: Хари зърна на фона на осветения от уличните лампи площад отвън силует с наметало, който се шмугна във вестибюла и затвори вратата след себе си. Неканеният гост пристъпи напред, а гласът на Муди попита:

— Сивиръс Снейп?

После от дъното на коридора се издигна сянката от прах, която му връхлетя с вдигната мъртвешка ръка.

— Не съм те убил аз, Албус — пророни тих глас.

Заклинанието се развали: сянката от прах и този път се пръсна и остави след себе си гъст сив облак, закрил новодошлия.

Хари насочи пръчката към средата на облака.

— Не мърдай!

Беше забравил за портрета на госпожа Блек: от крясъка му завесите, зад които беше скрита старицата, се разтвориха и тя се разпищя:

— Мътнороди и боклуци, да позорят дома ми…

Рон и Хърмаяни се втурнаха надолу по стълбището след Хари и също насочиха магическите пръчки към новодошлия, който сега стоеше с вдигнати ръце във вестибюла долу.

— По-спокойно, аз съм, Ремус!

— О, слава на небесата! — промълви премаляла Хърмаяни и отклони пръчката към госпожа Блек: завесите се люшнаха, затвориха се с плющене и се спусна тишина.

Рон също свали пръчката, но Хари продължи да я държи насочена.

— Покажи се! — извика той.

Лупин пристъпи напред към светлината на лампите, без да сваля ръце, все едно се предава.

— Аз съм Ремус Джон Лупин, върколак, известен още като Лун, един от четиримата създатели на Хитроумната карта, женен за Нимфадора, или Тонкс, именно аз, Хари, те научих как да призоваваш покровител, който приема формата на млад елен.

— А, добре — каза момчето и смъкна пръчката, — но бях длъжен да проверя.

— Ако трябва да говоря като твой бивш преподавател по защита срещу Черните изкуства, напълно съм съгласен, че беше длъжен да провериш. А другите не биваше да свалят толкова бързо гарда.

Тримата се затичаха надолу по стълбището към него. Той се беше загърнал в дебело черно пътническо наметало и изглеждаше изтощен, но и радостен от срещата.

— Значи няма и следа от Снейп, а? — попита Лупин.

— Няма — отговори Хари. — Какво става? Всички добре ли са?

— Да — потвърди Лупин, — но всички сме под наблюдение. Отвън на площада има двама смъртожадни…

— Знаем.

— Наложи се да бъда много точен при магипортирането и да се приземя на горното стъпало пред входната врата, за да съм сигурен, че те няма да ме видят. Не знаят, че вие сте тук, иначе щяха да пратят отвън още хора — държат под око всички места, които са свързани по някакъв начин с теб, Хари. Хайде да слезем долу, имам да ви разказвам много неща, искам да знам и какво се е случило, след като напуснахте „Хралупата“.

Всички отидоха в кухнята, където Хърмаяни насочи магическата пръчка към огнището. В миг лумна огън, който създаде илюзията за уют между голите каменни стени и заблещука по дългата дървена маса. Лупин извади изпод пътническото наметало няколко бирени шейка и ги сложи отгоре.

— Идвах и преди три дни, но не успях да се отскубна от смъртожадните, които ме следяха — обясни той. — Значи след сватбата сте дошли право тук?

— Не — отговори Хари, — дойдохме чак след като в едно кафене на „Тотнъм Корт Роуд“ се натъкнахме на двама смъртожадни.

Лупин глътна на един дъх почти целия бирен шейк.

— Виж ти!

Те му обясниха какво се е случило и след като приключиха с разказа си, Лупин изглеждаше доста стреснат.

— Но как са ви открили толкова бързо? Невъзможно е да проследиш човек, който се магипортира, освен ако не се вкопчиш в него още преди да е изчезнал от поглед.

— А е малко вероятно просто да са се разхождали по „Тотнъм Корт Роуд“ — отбеляза Хари.

— Питахме се дали Хари не носи още Следата — намеси се плахо и Хърмаяни.

— Невъзможно е — отсече Лупин. Рон погледна самодоволно, а на Хари му олекна неимоверно. — Като изключим всичко останало, ако той още носи Следата, те щяха със сигурност да знаят, че е тук. Но не проумявам как са ви проследили до „Тотнъм Корт Роуд“, това си е притеснително, много притеснително.

Лупин изглеждаше разтревожен, но поне според Хари този въпрос можеше и да почака.

— Кажи какво стана, след като тръгнахме, нямаме ни вест, ни кост, откакто бащата на Рон ни съобщи, че всички от семейството са в безопасност.

— Е, Кингзли ни спаси — потвърди Лупин. — Благодарение на предупреждението му повечето гости на сватбата успяха да се магипортират още преди да се появят онези.

— А кои бяха те, смъртожадни или хора от министерството? — вметна Хърмаяни.

— Имаше и от едните, и от другите, но общо взето, сега те са едно и също — отговори Лупин. — Бяха десетина-дванайсет, ала не знаеха, че и ти си бил там, Хари. Артър е чул слух, че преди да убият Скримджър, са го изтезавали, за да откопчат от него къде си, и ако това е вярно, не те е издал той.

Хари погледна към Рон и Хърмаяни, върху лицата им се беше изписало стъписване, примесено с благодарност. Никога не беше харесвал особено Скримджър, но ако казаното от Лупин отговаряше на истината, последното, което министърът беше направил, беше да предпази Хари.

— Смъртожадните претърсиха „Хралупата“ сантиметър по сантиметър — продължи Лупин. — Намериха таласъма, но решиха да не се приближават много до него, после с часове разпитваха онези от нас, които бяхме останали. Опитваха се да научат нещо за теб, Хари, но освен хората от Ордена никой, разбира се, не знаеше, че си бил там. Докато смъртожадните вилнееха на сватбата, други са проникнали с взлом във всички свързани с Ордена къщи в страната. Няма загинали — побърза да добави той, за да изпревари въпроса, — но хич не са си поплювали. Опожарили са до основи къщата на Дедалус Дигъл, ала както знаете, той не е бил там, а на родителите на Тонкс са направили проклятието Круциатус… пак за да разберат къде си отишъл, след като си бил у тях. Майката и бащата на Тонкс са добре… потресени са, естествено, но иначе им няма нищо.

— Значи смъртожадните са преодолели всички защитни магии, така ли? — попита Хари, като си спомни колко непробиваеми бяха в нощта, когато той падна в градината на родителите на Тонкс.

— Разбери, Хари, сега смъртожадните имат на своя страна цялата мощ на министерството — обясни Лупин. — Имат власт да правят жестоки магии, без да се страхуват, че ще бъдат засечени или задържани под стража. Успяха да обезвредят всички защитни заклинания, които направихме срещу тях, и след като проникнаха, изобщо не криеха защо са дошли.

— И дават ли си труда да оправдават някак това, че изтезават хора само и само да разберат къде е Хари? — попита Хърмаяни с доста напрегнат глас.

— Хм… — Лупин се поколеба, после извади сгънат брой на „Пророчески вести“. — Виж — добави той и го побутна през масата към Хари, — при всички положения рано или късно ще научиш. Ето каква причина посочват да те издирват.

Хари изглади вестника. Първата страница беше запълнена от огромна снимка на лицето му. Заглавието беше:

Рон и Хърмаяни ревнаха от възмущение, но Хари не каза нищо. Бутна вестника настрани, не му се четеше повече: знаеше какво пише нататък. Само онези, които бяха на върха на кулата, когато Дъмбълдор беше загинал, знаеха кой всъщност го е убил, а както Рита Скийтър вече беше съобщила на магьосническия свят, Хари е бил забелязан да бяга от мястото мигове след като Дъмбълдор е паднал.

— Съжалявам, Хари — каза Лупин.

— Излиза, че смъртожадните са превзели и „Пророчески вести“, така ли? — попита вбесена Хърмаяни.

Лупин кимна.

— Но хората със сигурност осъзнават какво става!

— Превратът е извършен тихомълком, без да се вдига излишен шум — обясни Лупин. — Официалната версия след убийството на Скримджър е, че той е подал оставка, на негово място е назначен Пиус Тикнес, който обаче е под въздействието на проклятието Империус.

— Защо Волдемор не се е самопровъзгласил за министър на магията? — попита Рон.

Лупин се засмя.

— Не му трябва, Рон. Той всъщност пак си е министър, но за какво му е да седи зад някакво бюро в министерството? Неговата марионетка Тикнес движи всекидневните дела и така предоставя на Волдемор свободата да разширява властта си извън министерството. Мнозина, естествено, са се досетили какво се е случило: през последните дни се наблюдава рязък обрат в политиката на министерството и хората шушукат, че зад него със сигурност стои Волдемор. Но точно там е въпросът: само шушукат. Не се осмеляват да се доверят един на друг, понеже не знаят на кого могат да вярват, страхуват се да говорят, да не би подозренията им да се окажат верни и семействата им да попаднат на мушката. Да, Волдемор играе много хитра игра. Ако се беше самопровъзгласил за министър, можеше да отприщи открит бунт, а така, скрит зад маската, само сее смут, несигурност и страх.

— И този рязък обрат в политиката на министерството включва предупреждения към магьосническия свят да се пази от мен, а не от Волдемор, така ли? — попита Хари.

— Това определено е част от политиката им — потвърди Лупин — и е измислено гениално. Сега, след смъртта на Дъмбълдор, ти, Момчето-което-оживя, със сигурност би могъл да се превърнеш в олицетворение на съпротивата срещу Волдемор и да обединиш хората около себе си. Но с намеците, че имаш пръст в гибелта на стария герой, Волдемор не само е посочил цена за главата ти, а и е посял съмнения и страх сред мнозина, които биха те защитили. Междувременно министерството е започнало гонения срещу мъгълокръвните. — Лупин посочи „Пророчески вести“. — Погледнете втората страница.

Хърмаяни обърна страниците с почти същото изражение на погнуса, с което беше докосвала „Тайни на най-черната магия“.

— „Регистър на мъгълокръвните — зачете тя на глас. — Министерството на магията започва разследване на така наречените мъгълокръвни, за да изясни как те са получили достъп до магическите тайни. При проучване, проведено наскоро от отдел «Мистерии», се оказа, че магията може да се предава от човек на човек само когато магьосниците се сдобиват с потомство. Затова, ако нямат доказателства за магьосническо потекло, така наречените мъгълокръвни вероятно са получили магически умения чрез кражба или насилие. Министерството е решено да премахне тези узурпатори на магическа сила и с тази цел отправя покана към всички така наречени мъгълокръвни да се явят на събеседване в новоучредената Комисия за регистрация на мъгълокръвните.“

— Хората няма да допуснат това да се случи — отсече Рон.

— То вече се случва — възрази Лупин. — Докато ние с вас разговаряме, арестуват мъгълокръвни.

— Но как така са откраднали магия? — недоумяваше Рон. — Ама че тъпотия! Ако можеше да се краде магия, нямаше да има безмощни.

— Знам — съгласи се Лупин. — Въпреки това, ако не докажеш, че имаш поне един кръвен роднина магьосник, ще бъдеш дамгосан като човек, който се е сдобил с магьоснически способности по незаконен път и подлежи на наказание.

Рон погледна Хърмаяни, после каза:

— Ами ако някои чистокръвни магьосници и магьосници със смесена кръв се закълнат, че мъгълокръвният им е роднина? Ако тръгна да разправям на всички, че Хърмаяни ми е братовчедка…

Тя сложи длани върху ръката му и я стисна.

— Благодаря ти, Рон, но няма да позволя…

— Нямаш друг избор — отсече яростно той и на свой ред стисна ръката й. — Ще ти помогна да научиш родословието ми, за да можеш да отговаряш на въпросите.

Хърмаяни се засмя с треперлив глас.

— Ние с теб, Рон, бягаме заедно с Хари, най-издирвания човек в страната, затова мисля, че вече е все едно. Виж, щеше да е друго, ако се връщах на училище. Какво смята да прави Волдемор с „Хогуортс“? — попита тя Лупин.

— Сега всички невръстни магьосници, и момчета, и момичета, са задължени да го посещават — отговори той. — Съобщиха го вчера. Това е нововъведение, училището никога не е било задължително. Е, да, почти всички магьосници и вълшебници във Великобритания са учили в „Хогуортс“, но родителите им имаха право да ги обучават у дома или — ако предпочитат — да ги пратят в чужбина. Така Волдемор ще държи под око цялото магьосническо население още от най-ранна възраст. Това е и друг начин да се отстранят мъгълокръвните, тъй като учениците трябва да получат удостоверение за Кръвен статут — тоест преди да постъпят в училището да са доказали пред министерството магьосническия си произход.

Хари беше отвратен и ядосан: в този миг развълнувани единайсетгодишни деца нетърпеливо разглеждаха купчините току-що закупени учебници със заклинания, без да подозират, че дори няма да стъпят в „Хогуортс“ и вероятно никога вече няма да видят родителите си.

— Това е… това е… — изпелтечи той, търсейки думи, които да предадат ужаса му, ала Лупин пророни тихо:

— Знам. — Той се подвоуми. — Ще те разбера, ако не го потвърдиш, Хари, но в Ордена останахме с впечатлението, че Дъмбълдор ти е възложил нещо.

— Да, възложи ми — отвърна Хари. — Рон и Хърмаяни са посветени и идват с мен.

— Не можеш ли да довериш и на мен?

Хари се взря в преждевременно набръчканото лице, обрамчено с гъста, но вече прошарена коса, и много му се прииска да отговори другояче.

— Не мога, Ремус, съжалявам. Щом Дъмбълдор не ти е казал, аз също не мога.

— Това и очаквах да чуя — отвърна разочарован Лупин. — И все пак мога да ти бъда полезен. Знаеш кой съм и какво е по силите ми. Мога да дойда с теб, за да те пазя. Не е нужно да ми казваш какво точно ще правиш.

Хари се поколеба. Предложението беше много примамливо, макар и момчето да не си представяше как ще опазят в тайна от Лупин какво точно правят, при положение че той през цялото време ще бъде с тях.

Хърмаяни обаче изглеждаше озадачена.

— Ами Тонкс? — попита тя.

— Какво Тонкс? — рече Лупин.

— Нали сте женени! — свъси се момичето. — Какво ще каже тя, ако тръгнеш с нас?

— Тонкс ще бъде в пълна безопасност — уточни Лупин. — Отива при майка си и баща си.

В гласа му имаше нещо странно, той беше почти студен. Имаше нещо странно и в това, че Тонкс ще се укрие в къщата на родителите си — в края на краищата тя беше от Ордена и поне доколкото Хари знаеше, вероятно щеше да поиска да бъде във водовъртежа на събитията.

— Ремус — продължи плахо Хърмаяни, — всичко наред ли е… нали се сещаш… между вас двамата…

— Всичко е наред, благодаря — натърти Лупин.

Тя поруменя. Настъпи поредното мълчание, тягостно и неловко, после Лупин каза с такъв вид, сякаш е принуден да признае нещо неприятно:

— Тонкс чака дете.

— О, страхотно! — изписка Хърмаяни.

— Супер! — ахна въодушевено Рон.

— Честито! — поздрави Хари.

Лупин се усмихна изкуствено и кисело, после каза:

— И така… приемате ли предложението ми? Тримата ще станат ли четирима? Ако беше жив, Дъмбълдор нямаше как да не одобри, все пак именно той ме назначи за преподавател по защита срещу Черните изкуства. А трябва да призная, че според мен ще бъдем изправени пред магии, каквито мнозина от нас нито са срещали, нито са си представяли.

Рон и Хърмаяни погледнаха Хари.

— Все пак… все пак нека изясним — рече той. — Искаш да оставиш Тонкс при майка й и баща й и да дойдеш с нас?

— Там ще бъде в пълна безопасност, те ще се грижат за нея — потвърди Лупин. Говореше с категоричност, граничеща с безразличие. — Сигурен съм, Хари, че ако беше жив, Джеймс щеше да настоява да не се отделям и на крачка от теб.

— Е — проточи Хари, — аз не съм толкова сигурен. Но пък съм сигурен, че баща ми е щял да поиска да узнае защо всъщност не стоиш при собственото си дете.

Лупин пребледня като платно. Температурата в кухнята сякаш беше паднала с десет градуса. Рон се огледа, като че ли му бяха заповядали да запомни помещението, а Хърмаяни замести очи между Хари и Лупин.

— Ти не разбираш — каза накрая Лупин.

— Тогава ми обясни — подкани Хари.

Лупин преглътна.

— Направих… направих страшна грешка, когато се ожених за Тонкс. Не прецених добре нещата и оттогава ужасно съжалявам.

— Ясно — каза Хари, — значи просто ще зарежеш нея и детето и ще избягаш с нас?

Лупин скочи на крака така рязко, че столът му се преобърна назад, и изгледа тримата толкова свирепо, че Хари за пръв път видя върху човешкото му лице сянката на вълка.

— Толкова ли не разбираш какво съм причинил на жена си и на нероденото си дете? Не биваше изобщо да се женя за нея, обрекох я да бъде отритната от всички! — Той избута встрани с крак стола, който беше съборил. — Виждал си ме само сред другите от Ордена или под закрилата на Дъмбълдор в „Хогуортс“! Нямаш представа как повечето в магьосническия свят гледат на твари като мен! Щом разберат за недъга ми, не намират сили дори да разговарят с мен. Не виждаш ли какво съм направил? Дори собственото й семейство е отвратено от брака ни, коя майка и баща искат единствената им дъщеря да се омъжи за върколак?! А детето… детето… — Лупин започна да си скубе косата като побъркан. — Такива като мен обикновено не създават потомство! Детето ще бъде като мен… убеден съм в това… как да си простя, при положение че съвсем съзнателно съм рискувал да предам участта си на едно невинно дете? И ако стане чудо и детето не прилича на мен, то ще се чувства по-добре, стократно по-добре без баща, от който постоянно да се срамува.

— Ремус! — пророни насълзена Хърмаяни. — Не говори така… как детето ти ще се срамува от теб?

— О, Хърмаяни, аз не съм толкова сигурен — възрази Хари. — Лично аз бих се срамувал от него.

Не знаеше откъде се е взел гневът му, но той също го изстреля на крака.

Лупин го погледна така, сякаш Хари го е ударил.

— Щом според новия режим мъгълокръвните са лошите — продължи момчето, — какво ли ще направят с един полувърколак, чийто баща е в Ордена? Баща ми е загинал, докато се е опитвал да защити мен и майка ми, а ти твърдиш, че е щял да те посъветва да си зарежеш детето, за да се впуснеш заедно с нас в приключение!

— Как… как смееш? — подвикна Лупин. — Изобщо не търся опасности и лична слава… как смееш да подмяташ, че…

— Мисля, че ти се иска и ти да плюеш на всичко — прекъсна го Хари. — Да бъдеш като Сириус…

— Хари, недей — примоли се Хърмаяни, той обаче продължи да гледа Лупин право в пребледнялото лице.

— И през ум не би ми минало! — продължи момчето. — Човекът, който ме научи да се бия с диментори… бил страхливец!

Лупин извади магическата си пръчка толкова бързо, че Хари едва успя да посегне към своята: чу се силен трясък и той усети как политва назад, сякаш някой го беше бутнал с все сила, после се удари в стената на кухнята и се плъзна до пода, откъдето видя как пешовете на наметалото на Лупин изчезват зад вратата.

— Ремус, Ремус, върни се! — извика Хърмаяни, но Лупин не отговори.

След миг чуха как входната врата се затръшва.

— Хари! — проплака Хърмаяни. — Как можа?!

— Лесно — отговори той. Изправи се и усети как там, където си е ударил главата в стената, му излиза цицина. Още беше толкова вбесен, че трепереше. — Не ме гледай така! — тросна се на Хърмаяни.

— А ти не си го изкарвай на нея! — изръмжа Рон.

— Недейте… недейте… не трябва да се караме! — възкликна Хърмаяни и се спусна да застане между тях.

— Не биваше да говориш така на Лупин — укори го Рон.

— Сам си го изпроси.

В съзнанието му шеметно изникваха накъсани образи, които се застъпваха: Сириус, който пада отвъд завесата, Дъмбълдор, натрошен и увиснал във въздуха, внезапно блеснала зелена светлина и гласът на майка му, молеща за милост…

— Родителите не бива да изоставят децата си, освен… освен ако не са принудени — заяви той.

— Хари… — пророни Хърмаяни и му протегна ръка като за утеха, той обаче сви рамене и се отдалечи, вторачен в огъня, който момичето беше измагьосало.

Преди време беше разговарял с Лупин именно от това огнище, та някой да му вдъхне увереност за Джеймс, и Лупин го беше утешил. Сега измъченото му пребледняло лице сякаш се носеше във въздуха пред Хари и сякаш го плиснаха угризения, от които му призля. Рон и Хърмаяни не казваха нищо, но Хари беше сигурен, че се гледат зад гърба му и общуват безмълвно.

Той се завъртя и ги хвана как се обръщат бързо, уж не се гледат.

— Знам, не биваше да го наричам страхливец.

— Да, не биваше — съгласи се веднага Рон.

— Но се държи като такъв.

— Въпреки това… — обади се и Хърмаяни.

— Знам — каза Хари. — Но ако това го накара да се върне при Тонкс, си е струвало, нали?

Не успя да заглуши умолителните нотки в гласа си. Хърмаяни погледна състрадателно, Рон — несигурно. Хари заби очи в краката си и се замисли за баща си. Дали Джеймс би подкрепил сина си в позицията спрямо Лупин, или щеше да се ядоса от такова отношение към стария му приятел?

В притихналата кухня сякаш още кънтяха шокът от наскоро разигралата се сцена и неизречените упреци на Рон и Хърмаяни. „Пророчески вести“, които Лупин беше донесъл, пак си лежаха на масата с лицето на Хари, вторачено от първата страница в тавана.

Той отиде и седна до масата, после отвори вестника напосоки и се престори, че чете. Не беше в състояние да схване думите, съзнанието му беше погълнато от сблъсъка с Лупин. Беше сигурен, че от другата страна на „Пророчески вести“ Рон и Хърмаяни са подновили безмълвното си общуване. Той шумно отгърна страницата и името на Дъмбълдор веднага се наби в очите му. Трябваше да минат един-два мига, докато Хари осъзнае какво означава снимката, на която имаше фотографирано семейство. Под нея пишеше: „Семейство Дъмбълдор, от ляво на дясно Албус, Перцивал, прегърнал новородената Ариана, Кендра и Абърфорт“.

След като снимката привлече вниманието на Хари, той я разгледа по-внимателно. Бащата на Дъмбълдор — Перцивал — беше хубав мъж с очи, които сякаш блещукаха дори на тази излиняла стара фотография. Невръстната Ариана беше малко по-дълга от самун хляб. Майката Кендра беше с гарвановочерна коса, вдигната на висок кок. Лицето й беше като изсечено. Въпреки че беше облечена в копринена рокля с висока яка, докато Хари се взираше в тъмните й очи, високите скули и правия нос, тя му заприлича на индианка. Албус и Абърфорт бяха в еднакви жакети с копринени яки, косите им до раменете също бяха подстригани еднакво. Албус изглеждаше няколко години по-голям, но иначе момчетата си приличаха много, защото носът на Албус още не беше счупен и той не носеше очила.

Семейството изглеждаше доста щастливо и нормално и се усмихваше ведро от вестника. Бебето Ариана махаше с ръчица изпод пелената. Хари погледна над снимката и видя заглавието:

Хари отсъди, че едва ли може да му стане по-зле, и зачете:

Хари се беше излъгал: от прочетеното се почувства още по-зле. Погледна отново снимката на наглед щастливото семейство. Дали беше вярно? И как да разбере? Искаше да отиде в Годрикс Холоу, дори и Батилда да не беше в състояние да разговаря с него, искаше да посети мястото, където двамата с Дъмбълдор бяха загубили любими хора. Тъкмо понечи да остави вестника и да попита Рон и Хърмаяни какво мислят, когато в кухнята екна оглушително пук.

За пръв път от три дни Хари съвсем беше забравил за Крийчър. Първата му мисъл беше, че Лупин е нахълтал в помещението, и за стотна от секундата не различи какво всъщност е кълбото преплетени крайници, появило се като гръм от ясно небе току до стола му. Побърза да стане точно когато Крийчър се отскубна от кълбото и след като се поклони ниско на Хари, изграчи:

— Господарю, Крийчър се завърнал заедно с крадеца Мъндънгус Флечър.

Мъндънгус се изправи с усилие и извади магическата си пръчка, Хърмаяни обаче бе далеч по-бърза от него.

— Експелиармус!

Пръчката му се извиси във въздуха и момичето я улови. Мъндънгус се стрелна с безумен поглед към стълбището, ала Рон го притисна с гърди като при игра на ръгби и той се свлече с приглушен трясък на пода.

— К’во? — ревна Мъндънгус и се загърчи в опит да се освободи от хватката на Рон. — К’во толкова съм направил? Да насъскате срещу мен някакъв пиклив домашен дух, на к’во си играете, к’во толкова съм направил, а, пуснете ме, я да ме пускате, че…

— Не си в положение да отправяш заплахи — напомни Хари.

Метна встрани вестника, прекоси с няколко широки крачки кухнята и приклекна до Мъндънгус, който в ужаса си спря да се дърпа. Рон се изправи запъхтян и загледа как Хари насочва магическата пръчка право към носа на Мъндънгус, който вонеше на пот и на тютюн, косата му беше сплъстена, а мантията — на мазни петна.

— Господарю, Крийчър се извинява, задето се забавил и не довел веднага крадеца — изграчи домашното духче. — Флечър знае как да не го заловят, има много скривалища и съучастници. Въпреки това накрая Крийчър приклещил крадльото.

— Справил си се страхотно, Крийчър! — похвали го Хари и домашният дух се поклони ниско. — И така, трябва да ти зададем няколко въпроса — извърна се Хари към Мъндънгус, който веднага се развика:

— Паникьосах се, к’во толкова? Не се сърди, мой човек, ама никога не съм напирал да идвам, не съм пожелавал сам да умирам за теб, а онзи Ти-знаеш-кой-проклетник ми връхлетя, всеки на мое място щеше да духне, казах ти вече, изобщо не съм напирал да идвам…

— За твое сведение никой от останалите не се магипортира и не офейка — натърти Хърмаяни.

— Е, няма що, големи герои сте, ама аз никога не съм се преструвал, че изгарям от желание да се убивам…

— Не ни вълнува защо си избягал и си подвел Лудоокия — заяви Хари и доближи още малко магическата пръчка до подпухналите кръвясали очи на Мъндънгус. — Вече знаехме, че си боклук и на теб не може да се разчита.

— Защо тогава, да го вземат мътните, сте ме погнали с домашни духчета? Или пак заради ония пусти бокали? У мен не е останал нито един, иначе щях да ви ги върна…

— Не е и заради бокалите, но вече се доближи до топлото — каза Хари. — А сега млъкни и слушай.

Чувстваше се прекрасно, че има с какво да се заеме, че има пред себе си някого, от когото да поиска да чуе поне частица от истината. Пръчката му вече беше толкова близо до гърбицата на носа на Мъндънгус, че той беше станал разноглед в опитите да не я изпуска от поглед.

— Когато си отмъкнал от къщата всичко ценно… — подхвана Хари, но Мъндънгус го прекъсна отново:

— На Сириус изобщо не му пукаше за тия боклуци…

Чу се звук от шляпащи крака, блесна лъскава мед, прокънтяха трясък и писък от болка: Крийчър се беше засилил право към Мъндънгус и го беше ударил с един тиган по главата.

— Кажи му да спре, кажи му да спре, ’що не го заключите тоя някъде! — изврещя Мъндънгус и се сниши, защото Крийчър отново беше вдигнал тигана с тежко дъно.

— Крийчър, недей! — извика Хари.

Тънките ръце на домашния дух, който още държеше високо тигана, потрепериха от тежестта му.

— Може би само още веднъж, господарю Хари — за късмет?

Рон се засмя.

— Няма да ни свърши работа в безсъзнание, Крийчър, но ако стане нужда да го убеждаваме, тази чест ще се падне на теб — отвърна Хари.

— Много благодаря, господарю — поклони се домашното духче и отстъпи малко назад, без да сваля от Мъндънгус огромните си, изпълнени с ненавист воднисти очи.

— Когато си отмъкнал всичко ценно, което си намерил в къщата — подхвана отново Хари, — си взел разни неща и от килера в кухнята. Там имаше един медальон с капаче. — Изведнъж устата му пресъхна, той долови, че Рон и Хърмаяни също тръпнат от вълнение. — Какво направи с него?

— Защо? — попита Мъндънгус. — Ценен ли беше?

— Значи още е у теб! — възкликна Хърмаяни.

— Не, не е у него — възрази прозорливо Рон. — Той просто се чуди дали е можел да му вземе повече пари.

— Повече пари ли? — намеси се и Мъндънгус. — Де да беше така… направо си го подарих, да опустее дано. Нямах друг избор.

— В какъв смисъл?

— Продавах разни неща на „Диагон-али“, а една пристига и ме пита дали съм имал разрешително за търговия с магически артефакти. В чудо се видях с нея. Щеше да ми тръсне някоя глоба, но си хареса медальона с капачето и ми рече, че ще го вземе и този път ми се било разминало, бил съм извадил голям късмет.

— Коя беше тази жена? — попита Хари.

— Знам ли я, някаква вещица от министерството. — Мъндънгус сбърчи чело и се позамисли. — Дребна такава. С панделка на главата. — Той се свъси и уточни: — Приличаше на жаба.

Хари изпусна магическата пръчка, тя удари Мъндънгус по носа и изстреля червени искри по веждите му, които се подпалиха.

— Агуаменти! — изпищя Хърмаяни, от пръчката й на мощна струя рукна вода и погълна Мъндънгус, който започна да се дави и да плюе.

Хари вдигна очи и видя, че стъписването му е споделено и от Рон и Хърмаяни. Белезите отгоре върху дясната му ръка отново го наболяваха.