Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ШЕСТАТАЛАСЪМЪТ ПО ПИЖАМА

През следващите дни над къщата витаеше ужасът от загубата на Лудоокия. Хари все очакваше той да влезе с тежка стъпка през задната врата като другите членове на Ордена, които наминаваха да донесат новини. Чувстваше, че нищо, освен действия, няма да притъпи усещането му за вина и скръб и че трябва да поеме на път и да изпълни задачата си: час по-скоро да намери и да унищожи хоркруксите.

— Е, докато не навършиш седемнайсет години, не можеш да направиш нищо с тези… — Рон изрече само с устни думата „хоркрукси“. — Още носиш Следата. Освен това можем да кроим планове и тук, както навсякъде другаде, нали? Или… — Той сниши глас и зашушна: — Или вече смяташ, че знаеш къде са ти-знаеш-кои?

— Не, не знам — призна си Хари.

— Мисля, че Хърмаяни направи малко проучване — сподели Рон. — Каза, че го пазела за когато дойдеш.

Седяха на масата за закуска, господин Уизли и Бил току-що бяха отишли на работа, госпожа Уизли се беше качила да вдигне от сън Хърмаяни и Джини, а Фльор се беше пронесла покрай тях на път за банята.

— Следата ще падне на трийсет и първи — каза Хари. — Това означава, че трябва да стоя тук само още четири дни. После мога да…

— Пет дни — поправи го твърдо Рон. — Трябва да останем за сватбата. Те ще ни убият, ако я пропуснем.

Хари се досети, че „те“ са Фльор и госпожа Уизли.

— Само още един ден — допълни Рон, когато Хари се накани да се разбунтува.

— Толкова ли не разбират колко е важно да…

— То се знае, че не разбират — прекъсна го Рон. — Нямат си и понятие. И понеже заговори за това, исках да го обсъдим.

Рон надзърна в коридора, за да се увери, че госпожа Уизли още не се връща, и се наведе към Хари.

— Мама се опитва да изкопчи от нас с Хърмаяни какво сме намислили да правим. Ще пробва и с теб, ти си следващият, така че бъди готов. Татко и Лупин също подпитваха, но се отказаха, като им обяснихме, че Дъмбълдор те е предупредил да не казваш на никого, освен на нас. Мама обаче упорства. Такава си е.

Предупреждението на Рон се сбъдна само след няколко часа. Малко преди обяд госпожа Уизли откъсна Хари от другите, като го помоли уж да й помогне да намери еша на мъжки чорап, който според нея явно бил изпаднал от раницата му. Обаче го приклещи в тясното килерче до кухнята и подхвана:

— Рон и Хърмаяни май смятат, че тримата няма да се върнете в „Хогуортс“ — рече тя бодро и безгрижно.

— О… — отвърна Хари, — ами да. Няма да се връщаме там.

Пресата за изцеждане на прането в ъгъла се завъртя сама и избълва нещо, което приличаше на една от жилетките на господин Уизли.

— Мога ли да попитам защо си зарязвате образованието? — продължи госпожа Уизли.

— Ами Дъмбълдор ми възложи… нещо — промърмори Хари. — Рон и Хърмаяни знаят какво е и също искат да дойдат.

— Какво „нещо“?

— Съжалявам, но не мога да…

— Честно казано, смятам, че ние с Артър имаме право да знаем, и съм сигурна, че господин и госпожа Грейнджър ще се съгласят с мен! — заяви госпожа Уизли.

Хари се беше опасявал от това нападение на „загрижения родител“. Наложи си да погледне госпожа Уизли право в очите и забеляза, че те са в същия оттенък на кафявото, както на Джини. Това не му помогна.

— Дъмбълдор не искаше никой друг да узнава, госпожо Уизли. Съжалявам. Рон и Хърмаяни не са длъжни да идват, те сами решиха…

— Не виждам защо самият ти си длъжен да ходиш! — отсече тя, зарязала преструвките. — Всички вие сте си още деца! Пълна безсмислица… ако Дъмбълдор е искал нещо да се свърши, имаше на разположение целия Орден и можеше да го възложи на всеки от нас! Явно си го разбрал погрешно. Той сигурно е казал, че иска нещо да се свърши, и ти си решил, че държи точно ти да го направиш…

— Не съм го разбрал погрешно — отсече Хари. — Трябва аз да го направя.

Връчи й обратно единичния чорап, чийто еш уж трябваше да открие и който беше на златни папури.

— И това тук не е мое, не съм запалянко на „Пъдълмиър Юнайтед“.

— О, да, разбира се! — каза госпожа Уизли, като внезапно и доста дразнещо се върна към безгрижния тон. — Трябваше да се досетя. Е, Хари, докато все още си тук, с нас, нали нямаш нищо против да ни помогнеш с подготовката на сватбата на Бил и Фльор? Имаме да свършим още толкова много неща.

— Разбира се, че нямам — отвърна той, объркан от ненадейната смяна на темата.

— Много мило от твоя страна — рече жената и с усмивка излезе от килера.

От този миг нататък само се чудеше какво да възложи на Хари, Рон и Хърмаяни около подготовката на сватбата и на тях почти не им оставаше време да поразсъждават. Най-великодушното обяснение за поведението на госпожа Уизли би било желанието да ги отклони от мислите за Лудоокия и от ужасите на неотдавнашното пътуване. Но след два дни несекващо лъскане на прибори за хранене, съчетаване по цвят на фльонги, панделки и цветя, обезгномяване на градината и участие в приготвянето на промишлени количества сандвичи Хари се усъмни, че госпожа Уизли се ръководи от други подбуди. Каквото и да им възложеше, тя сякаш целеше да ги държи тримата с Рон и Хърмаяни по-далеч един от друг и той не бе имал възможност да поприказва насаме с тях от първата вечер, когато им беше разправил как Волдемор е изтезавал Оливандър.

— Според мен мама си е наумила, че ако ви попречи тримата да бъдете заедно и да обмисляте плана, ще отложи заминаването ви — сподели едва чуто Джини с Хари, докато на третия ден от престоя му слагаха масата за вечеря.

— И какво според нея ще се случи после? — промърмори Хари. — Някой друг ще убие Волдемор, докато тя ни държи тук да правим петифури?

Каза го, без да се замисля, и видя как Джини пребледнява.

— Значи е вярно? — възкликна тя. — Значи се опитваш да направиш точно това?

— Аз… не… само се пошегувах — заувърта Хари.

Двамата се погледнаха, върху лицето на Джини се четеше нещо повече от стъписване. Изведнъж Хари осъзна, че за пръв път е сам с нея след онези откраднати часове в закътани ъгълчета в парка на „Хогуортс“. Беше сигурен, че и тя ги помни. И двамата подскочиха, когато вратата се отвори и влязоха господин Уизли, Кингзли и Бил.

Сега често на вечеря идваха и други членове на Ордена, защото щабквартирата вече беше не на „Гримолд“ номер дванайсет, а в „Хралупата“. Господин Уизли беше обяснил, че след смъртта на Дъмбълдор — Пазителя на тайната — всеки, на когото той е доверил къде точно се намира „Гримолд“, на свой ред се е превърнал в неин Пазител.

— И тъй като сме общо двайсет души, това много обезсилва заклинанието Фиделиус. Двайсет пъти повече възможности смъртожадните да изтръгнат от някого тайната. Едва ли ще издържим още дълго.

— Но Снейп със сигурност вече им е казал адреса! — учуди се Хари.

— Лудоокия е направил две-три заклинания срещу Снейп, в случай че той отново се появи там. Дано са достатъчно силни, за да го държат надалеч и да му завържат езика, ако реши да се говори за мястото, но не можем да бъдем сигурни. Сега, след като защитата на къщата не е надеждна, би било безумство щабквартирата да остане там.

Тази вечер на масата имаше толкова много хора, че им беше трудно да маневрират с ножовете и вилиците. Хари се озова притиснат до Джини и заради нещата, които бяха останали неизречени между двамата, той съжали, че не ги делят поне няколко души. Постоянно внимаваше да не я закачи за ръката и едва успяваше да си отреже от пилето.

— Няма ли новини за Лудоокия? — попита той Бил.

— Нищо.

Не бяха успели да му направят погребение, защото Бил и Луташ не бяха намерили тялото. Заради мрака и суматохата по време на битката беше трудно да определят къде е паднало.

— В „Пророчески вести“ няма и дума, че е умрял или че тялото му е било намерено — продължи Бил. — Но това не значи кой знае какво. Напоследък вестникът премълчава доста неща.

— Още ли не са насрочили заседание за магиите, които приложих, за да се изплъзна от смъртожадните? — провикна се Хари през масата към господин Уизли, който поклати глава. — Защото знаят, че не съм имал друг избор, или защото не искат да разгласявам пред света, че Волдемор ме е нападнал?

— Според мен второто. Скримджър отказва да признае, че Ти-знаеш-кой е толкова могъщ, а също и че в Азкабан е имало масово бягство.

— Да де, защо да казват на обществеността истината? — възкликна Хари и стисна юмрук толкова силно, че върху дясната му ръка се откроиха едва забележимите бледи белези „Няма да лъжа.“

— Никой ли в министерството не е готов да му се противопостави? — ядосано попита Рон.

— Има и такива, Рон, но хората са изпаднали в ужас, че ще бъдат следващите, които ще изчезнат и чиито деца ще бъдат нападнати — отговори баща му. — Плъзнали са страшни слухове: лично аз не вярвам, че преподавателката по мъгълознание в „Хогуортс“ сама е пожелала да напусне работа. Никой не я е виждал от седмици. През това време Скримджър седи залостен по цял ден в кабинета си — да се надяваме, че разработва някакъв план.

Настъпи мълчание, през което госпожа Уизли магипортира празните чинии върху шкафа отстрани и поднесе ябълков сладкиш.

— Трябва да рррешим, ’Арри, как ще те скррием — каза Фльор, след като всички получиха от сладкиша. — За сватбата — уточни тя и се смути. — Срред гостите ни няма, рразбира се, смърртожадни, но не можем да обещаем, че след като си пийнат шампанско, няма да се рраздъррдорят.

От думите й Хари разбра, че тя още подозира Хагрид.

— Да, добре си се сетила — одобри госпожа Уизли от челното място на масата, където с очила, закрепени на върха на носа, преглеждаше огромния списък със задачи, нахвърлян върху предълъг пергамент. — И така, Рон, подреди ли си стаята?

— Ама защо да я редя? — възкликна Рон, като тропна с лъжицата и злобно изгледа майка си. — Защо трябва да е подредена? Ние с Хари се чувстваме добре в нея и така.

— След няколко дни, млади момко, тук ще бъде сватбата на брат ти…

— Да не би да се женят в моята стая? — подвикна вбесен Рон. — Не! Защо тогава, в името на увисналия ляв крачол на Мерлин…

— Не дръж такъв език на майка си! — скастри го твърдо господин Уизли. — И слушай какво ти казва.

Рон се свъси срещу майка си и баща си, после грабна лъжицата и се нахвърли на последните няколко хапки от ябълковия сладкиш, които му бяха останали.

— Мога да ти помогна, и аз съм участвал в разхвърлянето — предложи му Хари, но госпожа Уизли го прекъсна.

— Не, Хари, миличък, предпочитам да помогнеш на Артър за кокошките, а на теб, Хърмаяни, ще ти бъда страшно признателна, ако смениш чаршафите за господин и госпожа Делакор… нали знаеш, че пристигат утре в единайсет сутринта.

Оказа се обаче, че Хари няма какво толкова да помага за кокошките.

— Само не казвай на Моли — рече господин Уизли, след като му препречи пътя към кокошарника, — но… хм… Тед Тонкс ми изпрати каквото е останало от мотора на Сириус и аз… хм… го крия… по-точно държа го тук, вътре. Невероятни неща: парче от ауспух, май така се казваше, страхотен акумулатор, сега ще имам и прекрасната възможност да проверя как се включват спирачките. Ще се опитам да го сглобя отново, когато Моли не… когато имам време де.

Когато се върнаха в къщата, госпожа Уизли не се виждаше никъде, затова Хари се промъкна в таванската стаичка на Рон.

— Подреждам, подреждам!… А, ти ли си — възкликна с облекчение той, когато Хари влезе в стаята.

Рон се просна отново на леглото, от което явно току-що беше станал. Стаята си беше точно толкова разхвърляна, както през цялата седмица, и единствената промяна беше, че сега Хърмаяни седеше в ъгъла в дъното с пухкавия рижав котарак Крукшанкс в краката си и редеше на две огромни купчини книги и учебници, сред които Хари видя и свои.

— Здрасти, Хари — поздрави го момичето, след като той седна на походното легло.

— И как успя да се отскубнеш?

— О, майката на Рон е забравила, че вчера вече ни помоли с Джини да сменим чаршафите — обясни Хърмаяни.

Тя метна „Нумерология и граматика“ върху едната купчина, а „Възход и падение на черните изкуства“ — върху другата.

— Тъкмо говорехме за Лудоокия — каза Рон на Хари. — Лично аз смятам, че той сигурно се е спасил.

— Но Бил е видял как го поразява смъртоносно проклятие!

— Да де, ама точно тогава и той е бил нападнат — изтъкна Рон. — Как може да бъде сигурен какво е видял?

— Дори и Лудоокия да се е разминал със смъртоносното проклятие, все пак е паднал от около триста метра височина — включи се и Хърмаяни, която сякаш претегляше върху дланта си „Отборите по куидич на Великобритания и Ирландия“.

— Ами ако е използвал защитно заклинание.

— Фльор каза, че магическата пръчка е била избита от ръката му — рече Хари.

— Добре, щом толкова ви се иска да е мъртъв — нацупи се Рон и удари с юмрук възглавницата си.

— Разбира се, че не искаме да е мъртъв! — възмути се Хърмаяни. — Ужасно е, че е мъртъв. Но просто сме реалисти.

За пръв път Хари си представи тялото на Лудоокия, прекършено като на Дъмбълдор, но с око, което шеметно се върти в очната кухина. Усети как му се повдига ведно със странното желание да се засмее.

— Смъртожадните сигурно са замели следите след себе си и затова никой не го е намерил — благоразумно отсъди Рон.

— Да — съгласи се Хари. — Като с Барти Крауч, превърнат в кост и заровен отпред в градината на Хагрид. Сигурно са трансфигурирали Муди и са го препарирали…

— Стига! — изписка Хърмаяни.

Стреснат, Хари вдигна очи точно навреме, за да види как тя избухва в сълзи над „Силабичния речник“ на Спелман.

— О, не! — възкликна той и се опита да стане от старото походно легло. — Не исках да те разстройвам, Хърмаяни…

Но на фона на страшно скърцане на ръждясала пружина Рон скочи от леглото и пръв се озова при нея. Прегърна я с една ръка, бръкна в джоба на джинсите си и издърпа отблъскваща на вид носна кърпа, с която беше чистил фурната на печката. Побърза да извади и магическата си пръчка и след като я насочи към парцала, каза:

— Тергео!

Пръчката изсмука почти цялата мазнина. Със самодоволен вид Рон подаде на Хърмаяни кърпата, от която се вдигаше лек дим.

— О… благодаря, Рон… Извинявайте… — Тя си избърса носа и хлъцна. — Как-к-ъв ужас, а? В-в-веднага след Дъмбълдор. Просто… просто и през ум не ми е минавало, че Лудоокия ще умре, той изглеждаше толкова калѐн!

— Да, така е — съгласи се Рон и я притисна до себе си. — Но знаете ли какво щеше да ни каже той, ако беше тук?

— П-постоянна бдителност! — отвърна Хърмаяни и си избърса очите.

— Точно така — кимна Рон. — Щеше да ни каже да си извлечем поука от случилото се с него. А поуката, която си извлякох аз, е да нямам доверие на това страхливо нищожество Мъндънгус.

Хърмаяни се засмя през сълзи и се наведе да вдигне още две книги. След миг Рон рязко дръпна ръцете си от раменете й — тя беше изпуснала върху крака му „Чудовищна книга за чудовища“, томчето се беше отскубнало от каишката, с която беше прихванато, за да не буйства, и злобно беше фраснало Рон по глезена.

— Извинявай, извинявай! — викна Хърмаяни, а Хари сграбчи книгата от крака на Рон и след като я затвори, я завърза здраво.

— Какво всъщност правиш с всички тези книги? — полюбопитства Рон и закуцука обратно към леглото.

— Просто се опитвам да реша кои от тях да взема с нас — отговори Хърмаяни. — Докато търсим хоркруксите.

— Да, разбира се — шляпна се по челото Рон. — Забравих, че ще тръгнем да преследваме Волдемор с пътуваща библиотека.

— Ха-ха! — засмя се Хърмаяни и погледна надолу към „Силабичния речник“ на Спелман. — Чудя се… дали ще ни се налага да превеждаме руни? Не е изключено… Я да вземем за всеки случай и речника.

Тя го пусна върху по-голямата от двете купчини и вдигна „История на «Хогуортс»“.

— Слушайте — намеси се Хари.

Беше изправил гръб. Рон и Хърмаяни го погледнаха хем примирено, хем предизвикателно.

— Знам, след погребението на Дъмбълдор казахте, че искате да дойдете с мен — подхвана той.

— Пак се почва — рече Рон на Хърмаяни и завъртя очи.

— Както и очаквахме — въздъхна тя и отново се зае с книгите. — Знаеш ли, мисля все пак да взема „История на «Хогуортс»“. Дори и да не се върнем там, ще съжалявам, че не съм я сложила при…

— Слушайте! — подкани пак Хари.

— Не, Хари, ти ще слушаш — отсече Хърмаяни. — Идваме с теб. Решено е преди месеци, всъщност преди години.

— Ама…

— Млъквай — посъветва го Рон.

— … сигурни ли сте, че сте го обмислили добре? — продължи да упорства Хари.

— Я да видим — каза със свирепо лице Хърмаяни и с трясък остави „Туризъм с тролове“ върху купчината, която не смяташе да взима със себе си. — Приготвям от доста дни багажа, така че да сме готови да тръгнем незабавно, и за твое сведение тази подготовка включваше някои твърде сложни магии… да не споменавам, че под носа на госпожа Уизли тайно изнесохме всички запаси от многоликова отвара на Лудоокия. Освен това пренастроих паметта на татко и мама и сега те са убедени, че всъщност се казват Уендъл и Моника Уилкинс и че мечтата на живота им е да се изселят в Австралия, което вече се случи. Направих го, за да му е по-трудно на Волдемор да ги издири и да ги разпитва за мен… или за теб, защото за съжаление доста съм им разказвала за Хари Потър. Ако след това издирване на хоркруксите все още съм жива, ще намеря мама и татко и ще разваля заклинанието. Ако не… е, струва ми се, че направих доста добра магия да се чувстват щастливи и в безопасност. Уендъл и Моника Уилкинс дори не подозират, че имат дъщеря.

Очите на Хърмаяни отново бяха пълни със сълзи. Рон пак стана, прегърна я и се свъси срещу Хари, сякаш го укоряваше в нетактичност. Хари не се сети какво да каже, още повече че си беше твърде необичайно точно Рон да учи другите на тактичност.

— Аз… Хърмаяни, извинявай… не…

— Не знаеш, че ние с Рон сме съвсем наясно какво може да се случи, ако тръгнем с теб? Е, наясно сме. Рон, покажи му какво си направил.

— А, не, току-що е ял! — възрази момчето.

— Хайде де, той трябва да знае.

— Ох, добре тогава. Ела, Хари.

За втори път той пусна Хърмаяни и с тежка стъпка тръгна към вратата.

— Ела.

— Защо? — учуди се Хари, но излезе след него на мъничката стълбищна площадка.

— Десендо!6 — измънка Рон, като насочи магическата си пръчка към ниския таван.

Точно над главите им зейна отвор и към краката им се плъзна стълба. От четвъртитата дупка се чу ужасен звук — нещо като всмукване и стон едновременно, — лъхна ги и миризма като от канализация.

— Това е вашият таласъм, нали? — попита Хари, въпреки че никога не беше срещал създанието, което понякога нарушаваше нощната тишина.

— Да, нашият е — потвърди Рон и тръгна нагоре по стълбата. — Ела да го видиш.

Хари се качи по няколкото тесни стъпала на мъничкия таван. Вече беше пъхнал главата и раменете си през отвора, когато зърна създанието, свито на няколко крачки от него — спеше непробудно в сумрака с отворена голяма уста.

— Но той… той прилича на… Таласъмите имат ли навика да носят пижами?

— Не — отвърна Рон. — Обикновено не са и червенокоси и чак толкова пъпчиви.

Хари загледа с леко отвращение спящата твар. Като форма и размери приличаше на човек и след като очите на Хари посвикнаха със здрача, той видя, че таласъмът е облечен със стара пижама на Рон. Освен това беше сигурен, че като цяло таласъмите са слузести и без косъмче по главата, а не с буен перчем и свирепи морави пъпки по лицето.

— Той е аз, виждаш ли? — попита Рон.

— Не — отговори Хари. — Не виждам.

— Ще ти обясня долу в стаята, че вече ми се гади от тая миризма.

Слязоха по стълбата, Рон я върна в тавана и отидоха при Хърмаяни, която продължаваше да подрежда книгите на две купчини.

— След като заминем, таласъмът ще слезе да живее тук, в моята стая — заяви Рон. — Според мен той наистина изгаря от нетърпение да се премести… всъщност е трудно да се каже, понеже единственото, което знае да прави, е да стене и да пелтечи, но отвориш ли дума за това, почва да кима често-често. И така, той ще бъде аз с шаренопръска. Хитро съм го измислил, нали?

Хари само погледна объркано.

— Хитро, я! — отговори си сам Рон, явно разстроен, че Хари не оценява колко блестящ е планът му. — Слушай сега, когато ние тримата не се появим отново в „Хогуортс“, всички ще решат, че двамата с Хърмаяни сме с теб, нали? А това означава, че смъртожадните ще се появят веднага при родителите ни, за да питат къде сме.

— Дано все пак си помислят, че съм заминала с мама и тате, напоследък мнозина мъгълокръвни обсъждат дали да не се укрият някъде — допълни Хърмаяни.

— Няма как да скрием цялото ми семейство, ще изглежда доста съмнително, пък и те не могат да си зарежат работата току-така — продължи Рон. — Затова ще пуснем слух, че страдам от тежка форма на шаренопръска и по тази причина не мога да се върна на училище. Ако някой дойде да провери, мама и татко ще му покажат таласъма в леглото ми, покрит целият с пъпки. Шаренопръската наистина си е заразна и никой няма да се престраши да се доближи. Не е страшно, че таласъмът не може да каже и дума, защото човек наистина онемява, след като заразата порази и мъжеца.

— А майка ти и баща ти посветени ли са в плана? — поинтересува се Хари.

— Татко знае. Помогна на Фред и Джордж да преобразят таласъма. А мама… хм, нали видя какво прави. Няма да се примири, че заминаваме, докато наистина не го направим.

В стаята се възцари тишина, нарушавана само от Хърмаяни, която продължаваше да мята книги ту на едната, ту на другата купчина. Рон седеше и я наблюдаваше, а Хари местеше поглед от единия към другия — просто не знаеше какво да каже. Заради мерките, които двамата бяха взели, за да защитят семействата си, той осъзна пределно ясно, че двамата наистина смятат да тръгнат с него и си дават сметка на какви опасности ще се изложат. Искаше му се да им каже какво означава това за него, но просто не намираше достатъчно силни думи.

В тишината се чуха приглушените викове на госпожа Уизли четири етажа по-долу.

— Джини сигурно е оставила прашинка върху някоя тъпа поставка за салфетки — отбеляза Рон. — Не проумявам защо семейство Делакор ни се изтърсват два дни преди сватбата.

— Сестрата на Фльор е шаферка, трябва да бъде тук за репетицията, а още е малка да пътува сама — обясни Хърмаяни, докато разглеждаше „Пътешествия с призраци“ и умуваше какво да прави с книгата.

— Е, гостите няма да допринесат мама да се поуспокои — рече Рон.

— Трябва все пак да решим — заяви Хърмаяни, след като метна в кошчето „Теория на отбранителната магия“, без да я поглежда втори път, и взе „Преглед на магьосническото образование в Европа“, — къде ще отидем най-напред. Хари, ти спомена, че първо искаш да отидеш в Годрикс Холоу, и те разбирам, но… дали хоркруксите не са най-важни?

— Щях да се съглася с теб, ако знаехме къде се намира поне някой от тях — отвърна Хари: не му се вярваше Хърмаяни наистина да е наясно защо той иска да се завърне в Годрикс Холоу.

Привличаха го не само гробовете на майка му и баща му: Хари имаше силното, макар и необяснимо усещане, че там ще намери някои отговори. То може би беше породено просто от факта, че именно там Хари беше оцелял след смъртоносното проклятие на Волдемор, и сега, когато беше изправен пред предизвикателството да повтори подвига, селото го притегляше, защото искаше да разбере всичко.

— Не смяташ ли, че е напълно възможно Волдемор да държи под око Годрикс Холоу? — попита Хърмаяни. — Той сигурно очаква да тръгнеш към гробовете на родителите си веднага след като получиш свободата да отидеш където си искаш.

Това не беше хрумвало на Хари. Докато той се опитваше да намери някакъв контрадовод, се намеси Рон, който очевидно следваше хода на собствените си мисли.

— Този Р.А.Б. — подхвана той, — дето е откраднал истинския медальон с капачето…

Хърмаяни кимна.

— В бележката пише, че смята да го унищожи, нали?

Хари притегли към себе си раницата и извади фалшивия хоркрукс, където още държеше сгънатата бележка от Р.А.Б.

— „Откраднах истинския хоркрукс и възнамерявам при първа възможност да го унищожа“ — прочете на глас.

— Ами ако наистина го е премахнал? — възкликна Рон.

— Или тя — вметна Хърмаяни.

— Все едно — каза Рон. — В такъв случай ни остава да унищожим един по-малко!

— Да, но въпреки това сме длъжни да опитаме да открием истинския медальон — заяви Хърмаяни. — За да разберем дали е унищожен.

— А след като го открием, как ще го унищожим? — по-любопитства Рон.

— Проучвам въпроса — отвърна момичето.

— Къде? — възкликна Хари. — Мислех, че в библиотеката няма книги за хоркруксите.

— Да, няма — потвърди Хърмаяни, която беше поруменяла. — Дъмбълдор ги е изнесъл всичките, но… но не ги е унищожил.

Рон изправи гръб и се ококори.

— Как, в името на гащите на Мерлин, си се докопала до книгите за хоркруксите?

— Аз… аз не съм ги откраднала — заоправдава се момичето, като отчаяно местеше поглед от единия към другия. — Книгите пак си бяха библиотечни, нищо че Дъмбълдор ги е махнал от лавиците. Ако наистина е искал никой да няма достъп до тях, щеше да се постарае да бъде много по-трудно да…

— Давай по същество! — подкани Рон.

— Ами… беше лесно — тихо пророни момичето. — Просто направих призоваваща магия. Нали се сещате — акцио… И те… изхвърчаха през прозореца в кабинета на Дъмбълдор и дойдоха право в момичешката спалня.

— Но кога си го направила? — попита Хари и я погледна с възхита, но и с неверие.

— Веднага след неговото… на Дъмбълдор… погребение — обясни още по-тихо Хърмаяни. — Още щом се разбрахме да напуснем училището и да тръгнем да търсим хоркруксите. Когато се върнах горе да си взема нещата, ми хрумна, че… че колкото повече знаем за хоркруксите, толкова по-добре… и понеже бях сама… опитах… и се получи. Книгите влетяха право през отворения прозорец и аз… аз ги прибрах в багажа си. — Тя преглътна, после добави умолително: — Не ми се вярва, че Дъмбълдор би се ядосал, нали няма да използваме информацията, за да правим хоркрукс!

— Да си чула да недоволстваме? — попита Рон. — И къде са тези книги?

Хърмаяни потършува из купчината и издърпа дебел том, подвързан в излиняла черна кожа. Погледна го така, сякаш й се повдига, и го хвана плахо като че беше наскоро умряла твар.

— Ето тук има категорично формулирани напътствия за изработване на хоркрукс. „Тайни на най-черната магия“ — наистина гадна, ужасна книга, пълна с черни магии. Кога ли Дъмбълдор я е махнал от библиотеката?… Ако го е направил чак след като е станал директор, обзалагам се, че Волдемор е научил именно от нея всичко, което му е било необходимо.

— Ако наистина я е прочел, защо е питал Слъгхорн как се прави хоркрукс? — учуди се Рон.

— Той е разговарял със Слъгхорн само за да разбере какво ще стане, ако разделиш душата си на седем — уточни Хари. — Дъмбълдор беше сигурен, че когато Риддъл е разпитвал Слъгхорн за хоркруксите, вече е знаел как се правят. Според мен Хърмаяни е права — той лесно е могъл да се сдобие оттук с информацията.

— И колкото повече чета за тях — сподели момичето, — толкова по-ужасни изглеждат и все по-невероятно ми се струва да е направил цели шест. В книгата се предупреждава, че ако разкъсаш душата си, онова, което остане от нея, ще е много неустойчиво, и то след като си направил само един-единствен хоркрукс!

Хари си спомни думите на Дъмбълдор, че Волдемор е прекрачил извън пределите на „онова, което бихме могли да наречем обикновено зло“.

— А има ли начин да събереш отново парчетата от душата си в едно? — поинтересува се Рон.

— Да — потвърди Хърмаяни с разсеяна усмивка, — но болката е убийствено мъчителна.

— Защо? Как го правиш? — попита Хари.

— С покаяние — отвърна Хърмаяни. — Трябва наистина да почувстваш какво си извършил. Има бележка под линия. Болката може да те унищожи. Но някак не мога да си представя Волдемор да опита, а вие?

— И аз! — Рон изпревари Хари с отговора. — Та казва ли се в книгата как се унищожават хоркрукси?

— Да — отвърна Хърмаяни, която вече прелистваше трошливите страници така, сякаш пипаше развалена карантия, — защото има предупреждение към черните магьосници, че трябва да направят заклинания с особена мощ. От всичко, което прочетох, разбрах, че онова, което Хари направи с дневника на Риддъл, е един от малкото напълно безопасни начини да унищожиш хоркрукс.

— Да го пронижеш със зъб от базилиск ли? — попита Хари.

— Е, в такъв случай сме извадили късмет, че имаме такива големи запаси от зъби на базилиск — отбеляза Рон. — Тъкмо се чудех какво ще ги правим.

— Не е задължително да прибягваш до зъб от базилиск — търпеливо уточни Хърмаяни. — Трябва да използваш нещо толкова разрушително, че хоркруксът да не се възстанови от само себе си. За отровата на базилиска има само една противоотрова и тя се среща изключително рядко…

— … сълзи на феникс — кимна Хари.

— Именно — потвърди Хърмаяни. — Лошото е, че има твърде малко вещества, които са унищожителни колкото отровата на базилиска, и всички са опасни за пренасяне. Трябва обаче да отстраним тази пречка, защото няма да постигнем нищо, ако просто разкъсаме, стъпчем или счупим хоркрукса. Трябва да се постараем той да не може да бъде възстановен с магия.

— Но дори и да унищожим нещото, където е хоркруксът — каза Рон, — не може ли късчето душа в него да продължи да живее другаде?

— Не може, защото той е пълна противоположност на човешкото същество. — Хърмаяни забеляза, че Хари и Рон изглеждат доста объркани, и побърза да уточни: — Вижте сега, ако взема меч и те пронижа, Рон, той изобщо няма да навреди на душата ти.

— Голяма утеха, няма що! — подметна момчето.

Хари се засмя.

— А би трябвало да ти е утеха, наистина! Аз обаче исках да кажа, че каквото и да се случи с тялото ти, твоята душа остава непокътната — наблегна Хърмаяни. — А с хоркруксите е точно обратното. Късчето душа вътре в обвивката зависи от нея, от омагьосаното си тяло, за да оцелее. Не може да съществува без него.

— Когато пронизах дневника, той сякаш умря — потвърди Хари при спомена за мастилото, бликнало като кръв от разкъсаните страници, и за писъците на душата на Волдемор, докато частица от нея е изчезвала в небитието.

— След като дневникът беше наистина унищожен, късчето душа, затворено в него, също престана да съществува. Преди теб и Джини се опита да се отърве от дневника, хвърли го в тоалетната, той обаче явно се е завърнал, сякаш нищо не се е случило.

— Я чакайте — свъси се Рон. — Късчето душа в онзи дневник беше обсебило Джини, нали? Как точно е станало?

— Докато магическата обвивка е цяла и невредима, късчето душа вътре в нея може да влиза и да излиза от онзи, който се е доближил прекалено много до предмета. Нямам предвид да го държи дълго, това няма нищо общо с физическия допир — добави Хърмаяни преди Рон да я прекъсне. — Говоря ви за емоционална близост. Джини си е изляла душата в онзи дневник и така е станала невероятно уязвима. Човек загазва сериозно, ако се привърже към хоркрукса или стане зависим от него.

— Чудя се как Дъмбълдор е унищожил пръстена — присети се Хари. — Защо не го попитах! Всъщност изобщо не…

Гласът му заглъхна: Хари се замисли за всички неща, за които е трябвало да го пита, и как след смъртта на директора на него все му се струва, че докато Дъмбълдор е бил жив, е пропилял безброй възможности да разбере повече… да разбере всичко…

Тишината беше нарушена: вратата на стаята се разтвори с трясък, от който се разклатиха стените. Хърмаяни изпищя и изпусна „Тайни на най-черната магия“, Крукшанкс се шмугна с възмутен съсък под леглото, Рон подскочи, подхлъзна се на хвърлена на пода обвивка от шоколадова жаба и си удари главата в стената отсреща, а Хари инстинктивно се стрелна към магическата пръчка, докато не забеляза, че всъщност пред него стои госпожа Уизли с разрошена коса и с изкривено от гняв лице.

— Извинявайте, че ви развалям малката задушевна сбирка — подхвана тя с разтреперан глас. — Сигурна съм, че всички имате нужда от почивка… но в стаята ми са струпани сватбени подаръци, които трябва да се подредят, и бях останала с впечатлението, че сте готови да помогнете.

— А, да — каза крайно притеснена Хърмаяни, скочи на крака и книгите се разлетяха във всички посоки. — Ей сега… извинявайте…

Погледна измъчено Хари и Рон и забърза след госпожа Уизли, която излезе от стаята.

— Като че ли сме домашни духчета! — оплака се тихо Рон, който още си разтъркваше главата, когато двамата с Хари също излязоха от стаята. — Но без удовлетворението от свършената работа. Да минава най-после тая сватба, че да се почувствам щастлив!

— Да — съгласи се Хари, — тогава вече няма да имаме друга работа, освен да намираме хоркрукси… Ще бъде истински празник, нали?

Рон щеше да се засмее, но при вида на грамадната купчина сватбени подаръци, които ги чакаха в стаята на госпожа Уизли, спря като закован.

Семейство Делакор пристигаха на другия ден в единайсет часа. Хари, Рон, Хърмаяни и Джини вече бяха обидени на всички с тази фамилия и затова на Рон му беше твърде неприятно да се качи горе да си сложи два еднакви чорапа, а на Хари — да се опита да си приглади косата. След като всеобщият външен вид беше одобрен като приличен, те излязоха едва ли не под строй в окъпания от слънце заден двор и зачакаха гостите.

Хари никога не беше виждал къщата толкова подредена. Ръждясалите котли и старите гумени ботуши, с които обикновено беше осеяно стълбището при задната врата, бяха изчезнали и бяха заменени с два нови треперудови храста в големи саксии, сложени от двете страни на вратата: уж не духаше вятър, а листата им пърхаха лениво, нагънати на красиви дипли. Кокошките бяха затворени, дворът беше пометен и градината в съседство беше оплевена, подкастрена и като цяло разкрасена, но Хари, който си я харесваше в избуялото й състояние, си помисли, че изглежда някак посърнала без обичайните пълчища подрипващи гномчета.

Вече не помнеше колко заклинания за безопасност са направени на „Хралупата“ и от Ордена, и от министерството, знаеше само, че сега никой не може да пристигне с магия направо в къщата. Затова господин Уизли беше отишъл да посрещне семейство Делакор на билото на съседния хълм, където трябваше да ги приземи летекод. Първият звук, възвестил приближаването им, беше необичайно силен смях — след няколко мига при портичката се появи господин Уизли, натоварен с багаж, а след него вървеше красива руса жена с дълга мантия в горскозелено, която не можеше да бъде друга, освен майката на Фльор.

— Maman! — извика Фльор и се спусна да я прегърне. — Papa!7

Господин Делакор изобщо не беше привлекателен като жена си: с цяла глава по-нисък от нея, изключително закръглен, с остра черна брадичка. Но изглеждаше добродушен. Той заподскача с ботушите си на високи токове към госпожа Уизли, целуна я два пъти по всяка буза и я остави поруменяла и развълнувана.

— Давате си излииишен трруд — заяви с гърлен глас мъжът. — Фльорр ни каза, че се пррестарравате.

— А, няма такова нещо! — изгука щастлива госпожа Уизли. — Изобщо не се престараваме.

Рон даде воля на чувствата си, като изрита гномчето, което надзърташе иззад един от новите треперудови храсти.

— Дррага ми госпожо! — подхвана грейнал господин Делакор и стисна между пухкавите си длани ръката на госпожа Уизли. — За нас е изключителна чест, че двете ни семейства скоррро ще се срродят! Нека ви прредставя жена си Аполин.

Госпожа Делакор се приближи с плавна стъпка и спря да целуне госпожа Уизли.

— Enchanèe8 — каза тя. — Вашият съпрруг ни рразказа много забавни исторрии!

Господин Уизли се засмя маниакално, а госпожа Уизли го стрелна с поглед, след който мъжът й тутакси млъкна и върху лицето му се появи изражение като край леглото на тежкоболен близък приятел.

— Вие вече познавате, ррразбира се, малката ми дъщерря Габрриел! — каза господин Делакор.

Габриел изглеждаше като Фльор в умален вид — единайсетгодишна, с дълга до кръста сребриста коса, тя озари госпожа Уизли с ослепителна усмивка и я прегърна, после хвърли към Хари лъчезарен поглед и премрежи очи. Джини се прокашля силно.

— Е, влизайте, влизайте де! — весело рече госпожа Уизли и с множество „Ама моля ви се!“ „Първо вие“ и „В никакъв случай!“ ги подкара към къщата.

Както бързо се установи, Делакор бяха отзивчиви, мили гости. Всичко им харесваше и те на драго сърце бяха готови да помогнат с приготовленията за сватбата. Господин Делакор обяви цялата подготовка — от плана кой къде ще седне до обувките на шаферките — за „charmant9“. Госпожа Делакор пък владееше до съвършенство домакинските заклинания и в миг почисти фурната както си трябва, а Габриел следваше по петите по-голямата си сестра, като се опитваше да й помага с каквото може и бързо бъбреше на френски.

За съжаление „Хралупата“ не беше строена да побира толкова много народ. Сега господин и госпожа Уизли спяха във всекидневната, след като бяха заглушили с викове възраженията на господин и госпожа Делакор и бяха настояли те да се настанят в тяхната стая. Габриел спеше заедно с Фльор в някогашната стая на Пърси, а Бил щеше да дели стая с шафера си Чарли, след като той пристигнеше от Румъния. Хари, Рон и Хърмаяни всъщност бяха лишени от възможността да кроят заедно планове и в отчаянието си сами предлагаха да нахранят кокошките само и само да избягат от пренаселената къща.

— Но тя пак отказва да ни остави сами! — изръмжа Рон, когато и вторият им опит да се срещнат на двора беше осуетен от госпожа Уизли, която се появи с огромен кош с пране.

— Е, браво на вас, нахранили сте кокошките — провикна се тя, докато се приближаваше. — Я пак да ги затворим, утре ще дойдат… да сложат шатъра за сватбата — обясни госпожа Уизли, като поспря, за да се облегне на кокошарника. Изглеждаше изтощена. — „Вълшебни шатри «Миламант»“… Бива си ги. Бил ще ги доведе… докато са тук, Хари, по-добре не излизай. Няма как да не призная, че при всички тези заклинания за сигурност в къщата си е доста сложно да стягаш сватба.

— Съжалявам — каза смирено Хари.

— О, миличък, не говори глупости! — възкликна на мига госпожа Уизли. — Не исках да кажа, че… хм, твоята безопасност е много по-важна! Всъщност смятах да те питам как искаш да отпразнуваме рождения ти ден, Хари. Все пак ставаш на седемнайсет, това е паметен ден…

— Не искам да ви затруднявам — отвърна той, защото веднага си представи допълнителното напрежение за всички. — Наистина, госпожо Уизли, обичайната вечеря е достатъчна… пада се в деня преди сватбата…

— Е, щом искаш, така да бъде. Ще поканя Ремус и Тонкс, нали? А Хагрид?

— Ще бъде страхотно — отговори Хари. — Но ви моля, не си правете излишен труд…

— Няма, няма… не се притеснявай…

Тя го гледа дълго и изпитателно, после се усмихна някак тъжно, изправи се и продължи нататък. Хари видя как госпожа Уизли замахва с магическата пръчка към въжето за пране и мокрите дрехи се издигат във въздуха, за да се окачат сами, и изведнъж го плисна вълна от угризения, задето й причинява толкова неудобства и болка.