Хари Потър и даровете на смъртта

Запознах се с Албус Дъмбълдор, когато бях на единайсет години, на първия учебен ден в „Хогуортс“. Взаимните ни симпатии безспорно се дължаха на това, че и двамата се чувствахме отритнати. Малко преди да пристигна в училището се бях разболял от змейска шарка и въпреки че вече не бях заразен, сипаничавото ми синкаво лице не насърчаваше другите да общуват с мен. Албус пък беше дошъл в „Хогуортс“ с бремето на нежеланата лоша слава. Само около година преди това баща му Перцивал беше осъден на затвор за жестоко и широко разгласено нападение срещу три мъгълчета.

Албус нито веднъж не се е опитвал да отрича, че баща му (който остана до края на живота си в Азкабан) е извършил престъплението, напротив — когато събрах смелост да го попитам, той ме увери, че е убеден във вината на баща си. Ако не броим това, Дъмбълдор отказваше да обсъжда тази тъжна история, макар че мнозина го подпитваха. Някои всъщност бяха склонни да приветстват постъпката на баща му и смятаха, че и Албус е мъгълофоб като него. Но се заблуждаваха дълбоко: който го е познавал, ще потвърди, че той никога не е проявявал и намек за антимъгълски настроения. Точно обратното, Албус решително отстояваше правата на мъгълите и през следващите години си спечели с това много врагове.

Ала само след няколко месеца Албус започна да засенчва със славата си своя баща. В края на първата година вече никой не го възприемаше като син на мъгълофоб и всички говореха за него като за най-блестящия ученик, постъпвал някога в училището. Онези от нас, които имахме предимството да му бъдем приятели, се възползвахме от неговия пример, да не говорим пък за помощта и насърчението, които той винаги оказваше прещедро. По-късно през живота си е споделял с мен как още тогава е знаел, че най-голямата му радост ще е да преподава.

Албус не само спечели всички награди и почести на училището, но не след дълго започна да си пише редовно с най-големите светила в магьосническия свят от онова време, включително с прочутия алхимик Никола Фламел, с изтъкнатата историчка Батилда Багшот и с теоретика на магията Ейдълбърт Уофлинг. Много от трудовете му са помествани в научни издания като „Съвременна трансфигурация“ „Предизвикателства в магията“ и „Отвари за всеки ден“. По всичко личеше, че Дъмбълдор ще направи шеметна кариера, и оставаше само да се изясни кога точно ще се издигне до министър на магията. Макар че след време често се чуваха предсказания, че Дъмбълдор е на път да заеме поста, всъщност той никога не е имал амбиции да става министър.

Когато започнахме трети курс в „Хогуортс“ в училището постъпи братът на Албус — Абърфорт. Двамата не си приличаха: Абърфорт никога не е бил особено ученолюбив и за разлика от Албус предпочиташе да решава споровете в дуел, а не с разумни доводи. Но не са верни догадките на някои, че двамата братя не са били приятели. Колкото и различни да бяха, момчетата се разбираха прекрасно. Трябва да признаем, че едва ли на Абърфорт му е било особено приятно да живее в сянката на Албус, който неминуемо засенчваше приятелите си, и това с пълна сила важеше и за брат му.

След като завършихме „Хогуортс“, ние с Албус имахме намерение да тръгнем на околосветско пътешествие, каквато беше традицията в ония времена, и да погостуваме на магьосници в чужбина, а после да поемем всеки по своя професионален път. Но намеренията ни бяха осуетени от една трагедия. В самото навечерие на пътуването Кендра, майката на Албус, почина и той остана глава на семейството и единственият, който да се грижи за прехраната му. Отложих заминаването си, за да отида на погребението на Кендра и да й отдам последна почит, сетне предприех пътуване, което се оказа самотно. Вече не можеше да става и дума Албус да ме придружи — имаше да се грижи за по-младите си брат и сестра, заедно с които беше наследил малко злато.

Това беше времето, когато сме общували най-рядко. Пращах на Албус писма, в които вероятно нетактично му описвах чудесата на пътешествието си, като се почне от измъкването на косъм от химерите в Гърция и се стигне до експериментите на египетските алхимици. От неговите писма почти не научавах за делничния му живот, който според мен сигурно е бил потискащо скучен за такъв блестящ магьосник. Бях погълнат от приключенията си и се ужасих, когато към края на едногодишното си пътешествие научих, че го е сполетяла нова трагедия — смъртта на сестра му Ариана.

Въпреки че тя отдавна беше с разклатено здраве, ударът, дошъл толкова скоро след загубата на майка им, оказа огромно въздействие върху двамата й братя. Най-близките на Албус — а аз се смятам за един от тези щастливци — споделяме мнението, че смъртта на Ариана и неговото усещане, че носи лична вина за нея (въпреки че той, разбира се, нямаше никаква вина), са оставили завинаги в душата му дълбока следа.

Когато се прибрах, заварих един младеж, понесъл страдания, каквито сполитат много по-възрастни хора. Албус беше по-сдържан отпреди и много по-угрижен. Нещастието ставаше още по-голямо от това, че вместо да се сближат още повече, Албус и Абърфорт се отчуждиха. (След време това се разсея — в по-късни години двамата възстановиха ако не близките си взаимоотношения, то поне сърдечната връзка помежду си.) От този момент нататък обаче той рядко говореше за своите родители и за Ариана и ние се научихме да не отваряме дума за тях.

Други пера ще опишат подвизите от по-късни години. Неизчислимият принос на Дъмбълдор в съкровищницата на магьосническото знание, включително откритите от него дванайсет приложения на змейската кръв, ще бъде от огромна полза за идните поколения. Същото важи и за мъдростта, проявявана в решенията, които той е взимал като главен съдия на Магисъбора. И досега се твърди, че няма дуел между магьосници, който да се мери с двубоя между Дъмбълдор и Гриндълуолд през 1945 година. Очевидците описват ужаса и благоговението, които са изпитвали, докато са наблюдавали единоборството между двамата изумителни магьосници. Победата на Дъмбълдор и последиците й за магьосническия свят се смятат за повратна точка в историята на магията, равна по важност на въвеждането на Указа за секретност на Международната конфедерация на магьосниците и на краха на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.

Албус Дъмбълдор никога не се е възгордявал и не е бил суетен — умееше да намира нещо ценно у всекиго, колкото и незначителен и жалък да изглеждаше той, и според мен загубите, които претърпя на такава крехка възраст, са му вдъхнали голяма човещина и състрадание. Не мога да изразя колко ще ми липсва приятелството му, но моята загуба е несравнима със загубата, понесена от света на магьосниците. Никой няма да оспори, че той беше най-вдъхновяващият и най-обичаният от всички директори на „Хогуортс“.

Дъмбълдор умря така, както и живя: до сетния си дъх отстояваше доброто точно както в деня, когато се запознахме, беше готов да протегне ръка на едно малко момченце със змейска шарка.

Следващата седмица очаквайте сензационния разказ за несъвършения гений, смятан от мнозина за най-великия магьосник на своето поколение. Рита Скийтър развенчава наложилия се образ на Дъмбълдор като достолепен мъдрец със сребриста брада и разбулва смутното му детство, непокорната му младост, враждите, продължили цял живот, и гузните тайни, които той отнесе в гроба. ЗАЩО човекът, нарочван за министър на магията, се е задоволил да остане най-обикновен директор на училище? КАКВА е била истинската цел на тайната организация, известна като Орден на феникса? КАК всъщност Дъмбълдор е намерил смъртта си?

Отговорите на тези и на много други въпроси са дадени в сензационната нова биография „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“ от Рита Скийтър — на 13 страница ще намерите специалното интервю, което тя е дала само за нашето издание на Вети Брейтуейт.

На живо Рита Скийтър е много по-сърдечна и мила, отколкото ще предположите покрай прочутите й портрети, написани с толкова хъс. Тя ме посреща в антрето на уютния си дом и ме отвежда право в кухнята, където ми поднася чаша чай, парче плодов сладкиш и — иска ли питане! — врящ котел пресни клюки.

— Дъмбълдор, разбира се, е мечта за всеки биограф — заявява Скийтър. — Такъв дълъг богат живот! Сигурна съм, че моята книга е само първата от дълга поредица такива биографии.

Скийтър безспорно не си е губила времето. Написала е книгата си от деветстотин страници само за четирите седмици след загадъчната смърт на Дъмбълдор през юни. Питам я как е постигнала този свръхскоростен подвиг.

— Работя като журналист толкова отдавна, че гоненето на срокове се е превърнало в моя втора природа. Знаех, че магьосническият свят изгаря от нетърпение да чуе историята от край до край, и исках първа да удовлетворя тази потребност.

Напомням, че наскоро Елфиъс Дож, специален съветник към Магисъбора и дългогодишен приятел на Албус Дъмбълдор, е заявил, че „книгата на Скийтър съдържа по-малко факти и от шоколадова жаба с картичка“, и думите му са получили широка гласност.

Скийтър отмята назад глава и се смее.

— Скъпият Дожко! Помня, преди няколко години взех от него интервю за правата на езеряните. Да ни е жив и здрав, но съвсем е изкуфял. Мислеше, че седим на дъното на езеро Уиндърмир, и все ми повтаряше да съм се пазела от нахалните жаби.

Въпреки това обвиненията на Елфиъс Дож в неточности получават широк отзвук на много места. Дали Скийтър наистина смята, че краткото време от четири седмици й е било достатъчно, за да добие пълна представа за дългия и изключителен живот на Дъмбълдор.

— О, драга моя — грейва Скийтър и ме потупва с обич по кокалчетата на пръстите, — знаете не по-зле от мен колко много информация може да бъде събрана с чанта, натъпкана с галеони, с отказа да чуваш думата „не“ и с хубаво, добре подострено самопишещо перо! Хората бездруго се редяха на опашка да леят помия върху Дъмбълдор. Не всеки го смята за толкова неотразим… той е настъпил по мазолите ужасно много важни клечки. Но онзи стар мърморко Дож може да слезе от високия си хипогриф, защото аз имам достъп до източник, за какъвто доста журналисти биха заменили магическата си пръчка, източник, който никога досега не се е изказвал публично и е бил много близък с Дъмбълдор по време на най-бурните и тежки дни в неговата младост.

В предварителната рекламна кампания за биографията, написана от Скийтър, със сигурност се намеква, че има стряскащи изненади за убедените, че Дъмбълдор е живял безупречно. Питам Скийтър кои са най-големите сред тези изненади.

— А, не, Вети, няма да разкривам най-големите сензации още преди хората да са си купили книгата! — смее се тя. — Но на онези, които и досега смятат, че Дъмбълдор е бил бял като брадата си, обещавам, че ги чака грубо събуждане. Ще кажа само, че никой от тези, които са го чували яростно да негодува срещу Вие-знаете-кого, не е и подозирал, че на младини и той се е увличал по черната магия! През късните си години Дъмбълдор постоянно призоваваше към търпимост, но на по-ранна възраст не е бил така широкомислещ. Да, миналото на Албус Дъмбълдор е изключително мътно, да не говорим пък за твърде съмнителното му семейство — той правеше всичко възможно да не се обсъждат.

Питам Скийтър дали има предвид брата на Дъмбълдор Абърфорт, който беше осъден от Магисъбора за злоупотреба с магия и преди петнайсет години това предизвика дребен скандал.

— О, Абърфорт е само върхът на торището — смее се Скийтър. — Не, не, имам предвид нещо много по-отблъскващо от брат със склонност да си прави експерименти с кози, по-страшно и от баща, осакатил няколко мъгъли… Дъмбълдор така и не успя да потули нещата и двамата бяха обвинени от Магисъбора в престъпления. Не, любопитството ми беше привлечено от майката и сестрата и след кратко проучване определено се натъкнах на гнусно гнездо… ала както вече казах, ще трябва да почакате, за да научите от глави девета до дванайсета всички подробности. Сега ще кажа само това — изобщо не е чудно, че Дъмбълдор никога не е споменавал как точно е бил счупен носът му.

Ако оставим настрана кирливите ризи на семейството, отрича ли Скийтър блестящия ум на Дъмбълдор, благодарение на който той е направил толкова много магически открития?

— Наистина беше умен — съгласява се тя, — макар и мнозина днес да оспорват, че само той има принос за всичките си така наречени постижения. Както разказвам в шестнайсета глава, Айвър Дилънсби твърди, че вече бил открил осем от приложенията на змейската кръв, когато Дъмбълдор е „заимствал“ от научния му труд.

Все пак се престрашавам да отбележа, че няма как да отречем някои от постиженията на Дъмбълдор. Например прочутата му победа над Гриндълуолд.

— О, радвам се, че отвори дума за Гриндълуолд — заявява с многозначителна усмивка Скийтър. — Опасявам се, че онези, които се просълзяват, щом чуят за зрелищната победа на Дъмбълдор, трябва да се подготвят за истинска бомба, или по-скоро — за торова бомбичка. Много мръсна история, наистина… Ще кажа само — не бъдете толкова убедена, че е имало такъв зрелищен легендарен дуел. След като прочетат книгата ми, хората вероятно ще бъдат принудени да стигнат до извода, че Гриндълуолд просто е измагьосал на върха на пръчката си бяла носна кърпа и се е предал мирно и кротко.

Скийтър отказва да разкрие нещо повече по този прелюбопитен въпрос, затова се насочваме към отношенията, по които читателите й безспорно ще се захласнат най-много.

— О, да — кима отсечено Скийтър, — посветила съм цяла глава на отношенията между Потър и Дъмбълдор. Наричат ги нездравословни, дори зловещи. Пак ще напомня, че читателите ви трябва да си купят моята книга, за да научат всичко от край до край, но няма спор, че още от самото начало Дъмбълдор е проявявал неестествен интерес към Потър. Дали това наистина е било в интерес на момчето… хм, предстои да видим. Със сигурност за никого не е тайна, че юношеството на Потър е било доста тежко.

Питам дали Скийтър и досега общува с Хари Потър, от когото миналата година взе сензационно интервю — в него Потър говори единствено и само за убедеността си, че Вие-знаете-кой се е завърнал.

— О, да, създадохме тясна връзка — споделя Скийтър. — Клетият Потър има малко истински приятели, а аз се запознах с него по време на един от най-трудните периоди в живота му — Тримагическия турнир. Вероятно съм сред малкото живи хора, които могат да кажат, че познават истинския Хари Потър.

Това, естествено, ни отвежда към множеството слухове за последните часове на Дъмбълдор, които все още се разпространяват Смята ли Скийтър, че Потър е присъствал на смъртта му?

— Е, не искам да се разпростирам по въпроса, всичко е написано в книгата, но очевидци в замъка „Хогуортс“ са видели как Потър бяга от мястото броени мигове след като Дъмбълдор е паднал, скочил е или е бил бутнат. По-късно Потър е дал свидетелски показания срещу Сивиръс Снейп, човека, на когото — както е всеизвестно — има зъб. Дали всичко е станало така, както изглежда? Нека реши магьосническата общественост — след като прочете книгата ми.

Подир тези интригуващи думи аз се сбогувам със Скийтър. Няма съмнение, че тя е написала книга, която моментално ще се превърне в бестселър. Междувременно безбройните поклонници на Дъмбълдор сигурно тръпнат какво ли скоро ще излезе наяве за техния кумир.