Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАОТНОВО ГОРАТА

Най-после истината! И както лежеше, опрял лице в прашния килим в кабинета, където навремето си беше въобразявал, че научава тайните на победата, Хари осъзна, че не му е писано да се спаси. Задачата му беше да се отправи спокойно към гостоприемните обятия на Смъртта. От него се очакваше пътем да съсече всички връзки на Волдемор с живота, така че когато накрая се хвърли на пътя на Черния лорд и не вдигне магическата пръчка, за да се защити, завършекът щеше да бъде ясен и започнатото в Годрикс Холоу щеше да се осъществи: никой от двамата нямаше да оживее, никой не можеше да оцелее.

Сърцето му биеше яростно в гърдите. Колко странно — в страха си пред смъртта то бумтеше още по-силно, храбро поддържайки живота на Хари. Но щеше да му се наложи да спре, и то скоро. Ударите му бяха преброени. За колко ли още имаше време, след като Хари се изправи и тръгне за последен път към замъка, а оттам през парка към гората?

Обзе го ужас, докато лежеше на пода и погребалният тъпан думкаше някъде вътре в него. Дали боли да умреш? Нито един път, когато беше очаквал това да му се случи и му се беше разминавало, Хари всъщност изобщо не се беше замислял за смъртта: волята му за живот винаги беше много по-силна от страха пред нея. Сега обаче не му и хрумна да бяга, да изпревари Волдемор. Знаеше, че всичко е приключило и му остава само едно: да умре.

Съжали, че не е загинал в онази лятна нощ, когато за последен път напусна „Привит Драйв“ номер четири и пръчката с перото на благородния феникс го беше спасила! Съжали, че не е издъхнал като Хагрид — толкова бързо, че да не разбере кога се е случило! Съжали и че не се е хвърлил пред някоя магическа пръчка, за да спаси някого, когото обича… сега завиждаше дори на майка си и на баща си за начина, по който са издъхнали. За хладнокръвното пътуване към собствената му гибел щеше да се иска друг вид храброст. Усети, че пръстите му треперят леко, и се помъчи да ги овладее, въпреки че никой не го гледаше: всички портрети по стените бяха празни.

Бавно, много бавно седна и докато се вдигаше, се почувства по-жив, усети живото си тяло по-силно от всякога. Защо никога не бе оценявал какво чудо е: мозък, нерви и свързващо ги сърце? Всичко това щеше да си отиде… най-малкото той щеше да си отиде от него. Дишаше бавно и дълбоко, устата и гърлото му бяха напълно сухи, както и очите му.

Предателството на Дъмбълдор не представляваше почти нищо. Разбира се, че е имало по-голям план и Хари чак сега си даде сметка, че е бил прекалено глупав, за да не го види. Никога не беше подлагал на съмнение собственото си убеждение, че Дъмбълдор го иска жив. Сега осъзнаваше, че продължителността на живота му винаги се е определяла от това колко време ще отнеме да се унищожат всички хоркрукси. Дъмбълдор беше прехвърлил на Хари задачата да ги премахне и той покорно беше продължил да разсича онова, което свързваше с живота не само Волдемор, но и самия него! Колко чисто, колко изискано, без да се жертва животът и на други — опасната задача да се възложи на момче, което вече е белязано да отиде на заколение и чиято смърт щеше да бъде не нещастие, а поредният удар срещу Волдемор…

И Дъмбълдор е знаел, че Хари няма да се откаже, ще продължи до края, нищо че това всъщност щеше да бъде неговият край, защото Дъмбълдор си беше направил труда да го опознае. Точно както и Волдемор, Дъмбълдор беше наясно, че Хари няма да допусне друг да загине заради него, след като открие, че е по силите му да спре това. В съзнанието му отново изникнаха образите на Фред, на Лупин и Тонкс, които лежаха мъртви в Голямата зала, и за миг Хари спря да диша: Смъртта беше нетърпелива…

Ала Дъмбълдор го беше надценил. Хари се беше провалил: змията беше оцеляла. Беше останал един хоркрукс, който да свързва Волдемор със земята дори и след като Хари бъде убит. Е, да, това означаваше, че задачата на някой друг щеше да бъде по-лесна. Хари се запита кой ли ще го извърши… Рон и Хърмаяни, разбира се, щяха да знаят какво трябва да се направи… именно заради това Дъмбълдор е искал Хари да им се довери… та те да продължат, ако истинската му съдба се изпълни малко по-рано…

Тези мисли блъскаха като дъжд по студен прозорец по твърдата повърхност на неопровержимата истина, а тя беше, че Хари трябваше да умре… „Трябва да умра.“ Всичко това трябваше да приключи.

Струваше му се, че Рон и Хърмаяни са много далеч, в някаква друга държава, и той се е разделил с тях много отдавна. Нямаше да има никакво сбогуване и обяснения, Хари беше решен да не го допусне. Това беше пътуване, на което не можеха да тръгнат заедно, а опитите им да го спрат само щяха да отнемат ценно време. Погледна надолу към очукания златен часовник, който беше получил за седемнайсетия си рожден ден. Беше изминала близо половината от единия час, който Волдемор му беше дал като срок да се предаде.

Хари се изправи. Сърцето му се блъскаше като обезумяла птица в гръдния му кош. Може би знаеше, че му остава малко, и беше решено преди края да отброи всички удари, отредени за един живот. Затвори вратата на кабинета, без да се обръща.

Замъкът беше празен. Докато вървеше сам през него, Хари се чувстваше призрак, като че ли вече беше умрял. Хората от портретите още ги нямаше в рамките, всичко наоколо беше зловещо притихнало, сякаш кръвта, която беше останала на замъка, се беше стекла в Голямата зала, препълнена с мъртви и със скърбящи.

Хари се заметна с мантията невидимка, заслиза по етажите и накрая отиде по мраморното стълбище във входната зала. Може би дълбоко в себе си се надяваше да го усетят, да го видят, да го спрат, ала мантията както винаги беше непроницаема и безпогрешна и той с лекота стигна при входната врата.

Точно тогава Невил едва не го блъсна. Пренасяше с още един човек тяло от парка. Хари погледна надолу и усети поредния тъп удар в стомаха си: макар и непълнолетен, Колин Крийви явно се беше промъкнал обратно в замъка точно като Малфой, Краб и Гойл. Мъртъв изглеждаше съвсем малък.

— Знаеш ли какво, Невил? Ще го пренеса сам — каза Оливър Ууд, после като пожарникар метна Колин на рамото си и тръгна с него към Голямата зала.

Невил се облегна за миг на рамката на вратата и избърса с длан челото си. Приличаше на старец. После пак слезе по стълбите и тръгна да търси в мрака още трупове.

Хари погледна към вратата на Голямата зала. Хората вътре се движеха, опитваха се да се утешат взаимно, пиеха, падаха на колене до мъртвите, ала той не видя никого от онези, които обичаше, нямаше и следа от Хърмаяни, Рон, Джини или другите от семейство Уизли, от Луна. Изпита чувството, че е готов да жертва цялото време, което му остава, само и само да ги зърне още веднъж, но дали после щеше да намери сили да спре да ги гледа? Така беше по-добре.

Слезе по стълбите в мрака. Наближаваше четири след полунощ и мъртвешката тишина създаваше усещането, че паркът е затаил дъх и чака да види дали Хари ще успее да изпълни своя дълг.

Той тръгна към Невил, който се беше надвесил над друг труп.

— Невил…

— Ау, Хари, заради теб щеше да ми се пръсне сърцето!

Хари беше смъкнал мантията невидимка: идеята му беше хрумнала внезапно, беше породена от желанието да е напълно сигурен.

— Къде отиваш сам? — попита Невил и в гласа му се долавяше съмнение.

— Това си влиза в плана — отвърна Хари. — Трябва да направя нещо. Виж какво… Невил…

— Хари! — внезапно се уплаши другото момче. — Хари, нали не си намислил да се предадеш?

— А, не — с лекота излъга Хари. — Разбира се, че не… друго е. Но за известно време трябва да изчезна. Нали знаеш за змията на Волдемор, Невил? Той има огромна змия… нарича я Наджини…

— Да, чувал съм… и какво за нея?

— Трябва да бъде убита. Рон и Хърмаяни знаят, но ако те случайно…

Тази ужасна възможност за миг го затисна и Хари сякаш изгуби дар слово. После обаче се окопити: това беше изключително важно, той трябваше да се държи като Дъмбълдор, да запази самообладание, да се увери, че има кой да продължи след него започнатото. Дъмбълдор беше издъхнал с мисълта, че има трима души, които знаят за хоркруксите — сега Невил щеше да заеме мястото на Хари и пак трима щяха да са посветени в тайната.

— Ако те случайно са… заети… и на теб ти падне случай…

— Да убия змията ли?

— Да убиеш змията — повтори Хари.

— Ще го направя, Хари. Ти си добре, нали?

— Да, добре съм. Благодаря, Невил.

Но тъкмо се накани да тръгне и Невил го хвана за китката.

— Всички ще продължим да се сражаваме, Хари. Знаеш го, нали?

— Да, аз…

Задушаващите го чувства заглушиха края на изречението и той не успя да продължи. На Невил това явно не му се стори странно. Той потупа Хари по рамото, пусна го и тръгна да търси още тела.

Хари отново се заметна с мантията невидимка и продължи нататък. Още някой вървеше наблизо и по едно време се надвеси над друго тяло, проснато на земята. Хари беше само на няколко метра, когато видя, че това е Джини.

Спря като закован. Джини се наведе над момиче, което плачеше за майка си.

— Всичко ще бъде наред — каза му тя. — Няма страшно. Ще те пренесем вътре.

— Но аз искам вкъщи! — изхлипа момичето. — Не искам да се бия повече.

— Знам… — Гласът на Джини заглъхваше. — Всичко ще бъде наред.

Хари настръхна. Искаше му се да изкрещи в нощта, искаше му се Джини да знае, че той е там, искаше му се тя да разбере къде отива. Искаше му се да го спрат, да го издърпат обратно, да го пратят у дома…

Но той си беше у дома. „Хогуортс“ беше единственият и най-хубав дом, който имаше. Той, Волдемор, Снейп, изоставените момчета — всички те бяха намерили тук своя дом…

Джини беше коленичила до раненото момиче и го държеше за ръката. С огромно усилие Хари си наложи да продължи нататък. Стори му се, че Джини се озърна, докато минаваше покрай нея, и се запита дали е усетила, че някой върви наблизо, но не каза нищо, дори не се обърна.

От мрака изникна колибата на Хагрид. Не се виждаха светлини, не се чуваше Фанг да дращи по вратата и гостоприемният лай да оглася всичко наоколо. Всички посещения при Хагрид, лъскавият меден чайник на огъня, курабийките, огромните личинки… и голямото брадато лице на великана, и Рон, който бълва плужеци, и Хърмаяни, с която изнесоха Норбърт, за да го спасят…

Хари продължи нататък и спря чак когато стигна до началото на гората.

Между дърветата гъмжеше от диментори. Хари усети вледеняващия им студ и се усъмни, че ще успее да мине безпрепятствено през тях. Не му бяха останали сили да повика покровител. Сега вече не можеше да се овладее и дори да спре да трепери. В края на краищата не е толкова лесно да си готов да умреш. Бяха му скъпи всяка секунда, всяко дихание, мирисът на тревата, прохладният полъх край лицето му; помисли си, че хората разполагат с дълги години време за пилеене, с толкова много време, че то сякаш се влачи, а той се вкопчваше във всяка секунда! В същия миг си каза и че няма сили да продължи нататък, а знаеше, че е длъжен да го направи.

Дългата игра беше приключила, сничът беше уловен, време беше Хари да напусне въздуха…

Сничът! Неподчиняващите се пръсти го затърсиха из кесийката и Хари го извади.

Отварям се преди края…

Като дишаше бързо, с усилие, Хари се вторачи в топчицата. Сега, когато му се искаше времето да тече възможно най-бавно, то сякаш препускаше и озарението дойде толкова бързо, че май изпревари мисълта. Това беше краят. Това беше мигът.

Хари притисна до устните си златния метал и прошепна:

— Скоро ще умра.

Металната обвивка се разтвори. Хари свали трепереща ръка, насочи под мантията невидимка пръчката на Драко и пророни:

— Лумос!

В снича лежеше черният камък с назъбената пукнатина по средата. Животворният камък се беше разцепил по отвесната черта — символ на Бъзовата пръчка. Все още личаха триъгълникът и кръгът, олицетворяващи мантията и камъка.

И този път Хари разбра, без дори да му се налага да обмисля. Не беше важно дали ще ги върне, защото много скоро самият той щеше да бъде при тях. Всъщност не те идваха, а той отиваше…

Стисна очи и завъртя три пъти в ръката си камъка.

Знаеше, че се е получило, понеже чу около себе си леко движение, от което разбра, че крехките тела пристъпват леко по осеяната с клонки пръст в края на гората. Отвори очи и се огледа.

Не бяха призраци, не бяха плът… Приличаха най-много на Риддъл, когато преди години беше излязъл от дневника — нещо като почти въплътен спомен. По-безплътни от живите тела, ала много повече от призраци, те тръгнаха към Хари и по лицата на всички се беше изписала една и съща пълна с обич усмивка.

На ръст Джеймс беше точно колкото Хари. Беше облечен в дрехите, с които бе загинал, косата му беше несресана и чорлава, а очилата му стояха малко накриво — както на господин Уизли.

Сириус беше висок и красив, много по-млад, отколкото Хари го беше виждал приживе. Вървеше с широка лека крачка, с ръце в джобовете и дяволита усмивка.

Лупин също беше по-млад и много по-спретнат, косата му беше по-гъста и тъмна. Явно беше щастлив, че се е завърнал на това познато място, където беше вършил толкова много хлапашки лудории.

Най-широка беше усмивката на Лили. Тя отметна назад дългата си коса и се приближи до Хари, а зелените й очи, които толкова приличаха на неговите, се взряха жадно в лицето му, сякаш тя никога нямаше да може да му се нагледа.

— Беше толкова смел!

Хари стоеше онемял. Впи очи в Лили и си помисли, че може да стои така и да я гледа цяла вечност, че друго не му трябва.

— Почти успя — каза Джеймс. — Малко ти остава… Толкова… се гордеем с теб.

— Боли ли?

Детинският въпрос се отскубна от устните на Хари още преди да успее да го спре.

— Да умреш ли? Изобщо не боли — рече Сириус. — Става по-бързо и лесно, отколкото да заспиш.

— И той ще иска да стане бързо. Иска всичко да приключи — намеси се и Лупин.

— Не исках да умирате — тихо рече Хари. Думите прозвучаха пряко волята му. — Никой от вас. Съжалявам… — Той говореше най-вече на Лупин, сякаш го молеше. — Точно след като ти се роди син… Ремус, наистина съжалявам…

— Аз също — рече Лупин. — Така и няма да го опозная… той обаче ще знае защо съм загинал и се надявам да разбере. Опитвах се да създам свят, където да живее по-щастливо.

Сякаш от сърцето на гората подухна леден вятър, който вдигна косата от челото на Хари. Знаеше, че те няма да му кажат да продължи нататък, че сам трябва да вземе решението.

— Ще останете ли с мен?

— До самия край — увери го Джеймс.

— А те няма ли да ви видят?

— Ние сме част от теб — отговори Сириус. — Невидими сме за всички останали.

Хари погледна майка си.

— Стой близо до мен — помоли я тихо.

И тръгна нататък. Леденият въздух на дименторите не го спря: той мина през него заедно със спътниците си, които го пазеха като покровители, и всички продължиха да вървят през старите дървета, израснали съвсем близо едно до друго, с преплетени клони и усукани чворести коренища. Хари стискаше здраво около себе си мантията невидимка и навлизаше все по-навътре в тъмната гора, макар да нямаше представа къде точно е Волдемор, затова пък беше сигурен, че ще го намери. Почти без да издават звук, до него крачеха Джеймс, Сириус, Лупин и Лили и тяхното присъствие му вдъхваше смелост, то му даваше сили да мести единия си крак пред другия.

Сега, колкото и да е странно, между тялото и ума му сякаш нямаше връзка и крайниците му се движеха без съзнателни указания, сякаш той бе просто пътник, а не водач на тялото си, което не след дълго щеше да напусне. Мъртвите, които вървяха с него през гората, му се струваха много по-истински, отколкото живите в замъка: сега за него Рон, Хърмаяни, Джини и всички останали бяха като призраци, докато вървеше и се препъваше, промъкваше се към края на живота си, към Волдемор…

Глух звук и шепот: някъде наблизо се беше размърдала и друга жива твар. Хари спря под мантията невидимка и започна да се озърта и да се ослушва; майка му и баща му, Лупин и Сириус също спряха.

— Тук има някой — чу се груб шепот само на хвърлей. — С мантия невидимка е. Дали пък не е…

Иззад едно дърво наблизо изникнаха силуетите на двама мъже; магическите им пръчки лумнаха и Хари забеляза, че Йаксли и Долохов се взират в тъмнината право към мястото, където той стоеше заедно с майка си, с баща си, със Сириус и Лупин. Явно не виждаха нищо.

— Сигурен съм, че чух звук — каза Йаксли. — Как мислиш, дали не е някое животно?

— Смахнатият Хагрид държеше тук цял зверилник — отвърна Долохов и надзърна през рамо.

Йаксли си погледна часовника.

— Времето почти изтече. Часът, отпуснат на Потър, мина. Момчето не се яви.

— А той беше сигурен, че ще дойде! Никак няма да е доволен.

— Я да се връщаме — подкани Йаксли. — И да разберем какъв е планът сега.

Двамата с Долохов се обърнаха и навлязоха навътре в гората. Хари тръгна след тях, понеже знаеше, че ще го отведат точно където иска да отиде. Погледна встрани — майка му се усмихна, а баща му кимна насърчително.

Бяха вървели само няколко минути, когато Хари видя отпред светлина и Йаксли и Долохов излязоха на поляна — момчето знаеше, че навремето там бе живяло чудовището Арагог. Остатъците от огромната му паяжина още си стояха, но гъмжилото негови потомци го нямаше — смъртожадните ги бяха подкарали да се бият за тяхната кауза.

В средата на поляната гореше огън и трепкащата му светлина падаше върху множество потънали в мълчание смъртожадни, които стояха нащрек. Някои още бяха с маските и качулките, други бяха открили лицата си. В края на групата седяха двама великани, които хвърляха грамадни сенки, жестоките им лица бяха грубо изсечени като скали. Хари видя Фенрир, който се спотайваше и гризеше дългите си нокти, а едрият рус Роул попиваше кръвта по устната си. Видя и Луциус Малфой, който изглеждаше сломен и ужасѐн, а очите на Нарциса бяха хлътнали и гледаха уплашено.

Всички погледи бяха приковани във Волдемор, който стоеше със сведена глава, а бледите му пръсти стискаха Бъзовата пръчка. Може би се молеше или броеше наум и както стоеше притихнал в края на гората, Хари си помисли, че колкото и да е нелепо, Волдемор прилича на хлапак, който играе на криеница и брои. Отзад се рееше огромната змия Наджини — още се нагъваше и се разгъваше в блещукащия омагьосан кафез, който приличаше на чудовищен ореол зад главата на Волдемор.

Когато Долохов и Йаксли се присъединиха отново към кръга, Волдемор вдигна очи.

— Няма и следа от него, господарю — съобщи Долохов.

Лицето на Волдемор не се промени. Червените очи сякаш пламтяха в светлината на огъня. Той бавно изтегли Бъзовата пръчка между дългите си пръсти.

— Господарю…

Беше се намесила Белатрикс: седеше най-близо до него, раздърпана, с малко кръв по лицето, но иначе невредима.

Волдемор вдигна ръка, за да й покаже да мълчи, и тя не изрече ни дума повече, само го изгледа благоговейно и с възхита.

— Мислех, че ще дойде — рече Волдемор с високия си ясен глас, вперил очи в подскачащите пламъци. — Очаквах да дойде.

Всички продължиха да мълчат. Изглеждаха уплашени не по-малко от Хари, чието сърце блъскаше в гръдния кош, сякаш решено да избяга от тялото, с което той смяташе да се раздели. Хари смъкна с потни ръце мантията невидимка и я напъха заедно с пръчката под наметалото си. Не искаше да се изкушава да влиза в битка.

— Явно… съм сбъркал — каза Волдемор.

— Не, не си сбъркал.

Хари го изрече възможно най-високо, с цялата сила, която успя да събере: не искаше да проличи, че го е страх. Животворният камък се плъзна по скованите му пръсти и Хари мигом съзря как родителите му, Сириус и Лупин изчезват, докато той пристъпваше напред в светлината на огъня. В този миг му се струваше, че никой друг няма значение, освен Волдемор. Че са само двамата.

Илюзията се разсея точно толкова бързо, както и беше изникнала. Великаните ревнаха, смъртожадните се изправиха всички едновременно, екнаха викове, възгласи, дори смях. Волдемор стоеше като вкаменен, ала червените му очи бяха намерили Хари и той го загледа как върви към него, делеше ги само огънят…

После някой изкрещя:

— ХАРИ! НЕДЕЙ!

Той се обърна: Хагрид беше омотан с въжета и беше завързан за едно дърво наблизо. Огромното му туловище разклати клоните горе, докато той отчаяно се опитваше да се отскубне.

— НЕДЕЙ! НЕДЕЙ! К’ВО ПРАВИШ БЕ, ХАРИ!…

— ТИШИНА! — извика Роул и замахна с магическата си пръчка, а Хагрид млъкна.

Белатрикс беше скочила на крака и местеше въодушевен поглед от Волдемор към Хари и обратно, а гърдите й бързо се надигаха и се снишаваха. Единственото, което се движеше, бяха пламъците и змията, която се навиваше и се разгъваше в блещукащия кафез зад главата на Волдемор.

Хари усещаше до гърдите си магическата пръчка, но дори не опита да я извади. Знаеше, че змията е защитена много добре, знаеше, че дори да успее да насочи към нея пръчката, първо върху него ще се стоварят петдесет проклятия. Въпреки това Волдемор и Хари продължиха да се гледат, Волдемор понаклони глава на една страна, вторачен в момчето, и устата му без устни се изви в изключително безрадостна усмивка.

— Хари Потър — каза той много тихо. Гласът му сякаш беше част от пукащия огън. — Момчето, което оживя.

Никой от смъртожадните не се помръдваше. Те чакаха: всичко чакаше. Хагрид се мъчеше да се освободи, Белатрикс дишаше запъхтяно, а Хари кой знае защо си спомни Джини, пламналия й поглед и устните й върху своите…

Волдемор беше вдигнал магическата си пръчка. Главата му още беше наклонена на една страна, като на любопитно дете, което се чуди какво ли ще стане, ако продължи. Хари се взря в червените му очи и му се прииска всичко да стане бързо, незабавно, докато той още издържа, докато не е изгубил самообладание и не се е издал, че го е страх…

Видя как устата мърда и блясва зелена светлина, после всичко изчезна.