Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМАИЗЧЕЗНАЛОТО ОГЛЕДАЛО

Ходилата на Хари опряха в път. Той видя до болка познатата главна улица в Хогсмийд — тъмни витрини и очертанията на черни планини зад селото, завоя на пътя отпред, който водеше към „Хогуортс“, и светлина, плиснала от прозорците на „Трите метли“, — и със свито сърце пронизващо ясно си спомни как преди близо година се приземи тук, как отчаяно крепеше изнемощелия Дъмбълдор… Секунда след като се спуснаха, още докато Хари разхлабваше хватката около ръцете на Рон и Хърмаяни, екна писък.

Той разцепи въздуха и прокънтя като писъка на Волдемор, когато разбра, че чашата е била открадната: звукът сякаш прониза всяка клетка в тялото на Хари и той веднага осъзна, че го е предизвикала появата им. Тъкмо погледна другите двама под мантията невидимка, когато вратата на „Трите метли“ се отвори рязко и на улицата се изсипаха десетина смъртожадни с наметала, качулки и насочени магически пръчки.

Рон също понечи да вдигне пръчката, но Хари го сграбчи за китката. Смъртожадните бяха прекалено много, за да ги зашеметят с магия: щяха да се издадат къде са дори с опит да го направят. Един от смъртожадните замахна с пръчката и писъкът заглъхна — остана само ехото му в далечните планини.

— Акцио мантия невидимка! — ревна един от смъртожадните.

Хари стисна здраво гънките на мантията, но тя не се и опита да им бяга — призоваващата магия не й действаше.

— Значи не си под прикритието си, а, Потър? — изкрещя смъртожадният, който беше опитал да направи заклинанието, после се извърна към другарите си: — Пръснете се. Той е тук.

Шестима от смъртожадните хукнаха право срещу тях: Хари, Рон и Хърмаяни отстъпиха възможно най-бързо и се спотаиха в най-близката пресечка, а смъртожадните ги подминаха на сантиметри. Тримата зачакаха в мрака и заслушаха как смъртожадните тичат насам-натам, а от магическите им пръчки по улицата се разхвърчаха лъчове светлина.

— Хайде да се махаме! — пошушна Хърмаяни. — Още сега да се магипортираме!

— Страхотна идея! — одобри Рон, но още преди Хари да е отговорил, един от смъртожадните извика:

— Потър, знаем, че си тук, няма да ни се изплъзнеш. Ще те намерим!

— Чакаха ни в пълна бойна готовност — прошепна Хари. — Направили са заклинание, за да ги предупреди, когато се появим. Според мен са прибягнали и до нещо, което да ни задържи тук, да ни хване като в капан…

— Какво ще кажете за няколко диментора? — провикна се друг смъртожаден. — Дайте да ги пуснем да повилнеят, те ще го открият за нищо време!

— Черния Лорд държи Потър да умре от неговата и ничия друга ръка…

— Дименторите няма да го убиват! Черния Лорд иска живота, а не душата на Потър. Потър ще стане по-лесен за убиване, ако първо бъде целунат!

Чуха се одобрителни шумове. Хари беше обзет от уплаха: за да отблъснат дименторите, щяха да бъдат принудени да призоват покровители, а те щяха да ги издадат моментално.

— Хари, налага се да опитаме да се магипортираме — прошепна Хърмаяни.

Още докато тя го изричаше, Хари усети как по улицата се прокрадва неестествен студ. Светлината наоколо беше изсмукана чак до звездите, които се скриха. Той усети как Хърмаяни се хваща в непрогледния мрак за ръката му и те се завъртяха заедно на място.

Въздухът, през който трябваше да се придвижат, сякаш се беше втвърдил: тримата не успяха да се магипортират, смъртожадните бяха направили добре магиите. Студът захапваше все по-надълбоко плътта на Хари. Тримата влязоха още по-навътре в пресечката, като се промъкваха опипом покрай стената и се мъчеха да не издават звуци.

После иззад ъгъла се появиха диментори, които се плъзгаха безшумно, бяха десетина, че и повече, и се виждаха, защото с черните си наметала и полуразложените, покрити със струпеи ръце бяха от по-плътен мрак, отколкото тъмнината наоколо. Дали усещаха страха наблизо? Хари беше сигурен в това, защото дименторите като че ли започнаха да се приближават по-бързо, като си поемаха въздух с отблъскващи хрипове, долавяха витаещото отчаяние и стесняваха обръча…

Той вдигна магическата си пръчка: не можеше, не искаше да го целуват диментори, пък после да става каквото ще. Мислеше за Рон и Хърмаяни, когато прошепна:

— Експекто патронум!

Сребърният елен изскочи от пръчката и нападна: дименторите се пръснаха и някой, който не се виждаше, нададе победоносен вик.

— Той е там, ей там, видях неговия покровител, беше елен!

Дименторите се бяха изтеглили, звездите заблещукаха отново и стъпките на смъртожадните закънтяха по-силно, но още преди изпадналият в паника Хари да реши какво да прави, някъде наблизо изскърца резе, от лявата страна на тясната уличка се отвори врата и някакъв груб глас каза:

— Насам, Потър, бързо!

Той се подчини без колебание: тримата се шмугнаха през отворената врата.

— Качвайте се горе, без да сваляте мантията невидимка, и тихо! — промърмори висок човек, който ги подмина, излезе на улицата и затръшна след себе си вратата.

Хари нямаше представа къде се намират, после обаче видя на трепкащата светлина на единствената свещ занемарената кръчма „Свинската глава“ със стърготини по пода. Те притичаха зад тезгяха, сетне през втора врата, водеща към паянтова дървена стълба, по която се качиха възможно най-бързо. Влязоха във всекидневна с протрит килим и малка камина, над която висеше една-единствена голяма картина — портрет с маслени бои на русо момиче, което гледаше към стаята с някак разсеяна приветливост.

От улицата долу долетяха викове. Както бяха заметнати с мантията невидимка, тримата се прокраднаха до мръсния прозорец и надзърнаха. Само един от хората на улицата не беше с качулка, това бе техният спасител, когото Хари разпозна — беше кръчмарят от „Свинската глава“.

— И какво от това? — изкрещя той в лицето на един от качулатите. — И какво? Пращате ми диментори на улицата, аз пък им пращам покровител! Само това оставаше, да ги пусна да се приближат, казах ви вече, няма да го позволя!

— Това не беше твоят покровител — възрази един от смъртожадните. — Това беше елен, той е на Потър!

— Елен, да бе! — ревна кръчмарят и извади магическата си пръчка. — Елен! Малоумник такъв… Експекто патронум!

От пръчката изскочи нещо огромно и рогато: навело глава, то хукна към главната улица и се скри от поглед.

— Аз пък видях друго… — заяви смъртожадният, но вече не толкова убедено.

— Вечерният час е бил нарушен, нали си чул шума? — попита друг. — Някой се разхождаше по улиците въпреки забраната…

— Ако искам да си пусна котката навън, ще го направя и пет пари не давам за вечерния ви час!

— Ти ли си задействал заклинанието за котешки писъци?

— И да съм го задействал, какво от това? Ще ме откараш в Азкабан ли? Ще ме убиеш, задето съм си показал носа от вратата? Хайде да те видим, щом толкова искаш! Но дано не си натиснал малкия си Черен знак и не си го повикал, иначе зле ти се пише! Едва ли ще му хареса, че го викаш заради мен и заради старата ми котка.

— Ти не бери грижа за нас — отвърна един от смъртожадните — и помисли за себе си, нарушил си вечерния час!

— И къде ще търгувате на черно с отвари и отрови, ако ми затворят кръчмата? Какво ще стане с вашите далавери?

— Заплашваш ли ни?

— Държа си езика зад зъбите, нали точно заради това идвате тук!

— Обаче аз твърдя, че видях покровител във вид на елен — викна първият смъртожаден.

— Елен ли? — ревна кръчмарят. — Това е коза, малоумник такъв!

— Добре де, сгрешили сме — намеси се вторият смъртожаден. — Но ако пак нарушиш вечерния час, вече няма да бъдем толкова милостиви.

Смъртожадните отново се насочиха към главната улица. Хърмаяни въздъхна с облекчение, измъкна се изпод мантията невидимка и седна на един нестабилен стол. Хари дръпна пердетата, после свали мантията от себе си и Рон. Чуха как кръчмарят заключва отново вратата, след това се качва по стълбите.

Вниманието на Хари беше привлечено от нещо върху лавицата над камината: правоъгълно огледалце, подпряно най-отгоре, точно под портрета на момичето.

Кръчмарят влезе в стаята.

— Ама че сте глупави! — тросна се сърдито той, като ги огледа един по един. — Толкова ли нямате ум в главата си, че да идвате тук?

— Благодаря ви — рече Хари, — направо не знам как да ви се отплатим. Спасихте ни живота.

Кръчмарят изсумтя. Хари се приближи, взря се в лицето му и се опита да види друго, освен дългите клечести стоманеносиви коса и брада. Мъжът носеше очила. Очите зад мръсните стъкла бяха пронизващо ясносини.

— Значи съм видял в огледалото вашето око!

В стаята се спусна тишина. Хари и кръчмарят се погледнаха.

— Вие ли пратихте Доби?

Мъжът кимна и затърси с очи домашното духче.

— Мислех, че ще бъде с вас. Къде сте го оставили?

— Доби е мъртъв — отговори Хари. — Белатрикс Лестранж го уби.

Лицето на кръчмаря си остана безизразно. След малко той каза:

— Жалко. Харесвах го.

Мъжът се обърна и тръгна да пали с почукване на пръчката си лампите, без да поглежда никого от тримата.

— Вие сте Абърфорт — заяви Хари на гърба му.

Кръчмарят нито потвърди, нито отрече, само се наведе да запали огъня.

— Откъде имате това? — попита Хари, след като отиде при огледалото на Сириус, съвсем същото като онова, което той беше счупил преди около две години.

— Някъде преди година го купих от Дънг — обясни Абърфорт. — Албус ми каза какво е. Опитвах се да ви държа под око.

Рон ахна.

— Сребърната кошута! — възкликна той развълнуван. — Пак ли вие?

— За какво ми говориш? — попита Абърфорт.

— Някой ни прати покровител във вид на кошута.

— С тоя пъргав ум можеш да станеш и смъртожаден, синко. Нали току-що доказах, че моят покровител е коза?

— О! — рече Рон. — Да, ама аз съм гладен! — добави той така, сякаш се защитаваше, а стомахът му изкъркори страшно шумно.

— Намира ми се храна — каза Абърфорт и излезе сгърбен от стаята, а след няколко мига се върна с голям самун хляб, сирене и оловна кана медовина, които сложи на масичката при огъня.

Тримата се нахвърлиха лакомо и известно време не се чуваше друго, освен пукащият огън, потракващите бокали и звуци от дъвчене.

— И така — каза Абърфорт, след като тримата си хапнаха до насита и Хари и Рон се отпуснаха сънено в креслата. — Трябва да измислим как най-лесно да ви измъкнем оттук. Не може да се направи нощем, чухте какво се случва, ако някой тръгне навън по мръкнало: включва се заклинанието за котешки писъци и ония ще ви се нахвърлят като съчковци върху яйца на омайница. Съмнявам се още веднъж да успея да ги убедя, че еленът е коза. Изчакайте да съмне и вечерният час да свърши, тогава можете да се покриете с мантията невидимка и да тръгнете пеш. Махнете се от Хогсмийд, идете в планината и там вече ще успеете да се магипортирате. Нищо чудно да срещнете и Хагрид. Откакто се опитаха да го задържат, той се укрива в една пещера заедно с Гроп.

— Няма да ходим никъде — отсече Хари. — Трябва да проникнем в „Хогуортс“.

— Не изглупявай, момче — каза Абърфорт.

— Длъжни сме — възрази Хари.

— Ако има нещо, което сте длъжни да направите, то е да отидете възможно най-далеч оттук — възрази кръчмарят, след като се наклони напред.

— Вие не разбирате. Няма много време. Трябва да проникнем в замъка. Дъмбълдор… брат ви де, искаше да…

За миг мръсните стъкла на очилата на Абърфорт станаха матови от светлината на огъня, някак плоски и яркобели, и Хари се сети за слепите очи на грамадния паяк Арагог.

— Брат ми Албус искаше много неща — рече Абърфорт — и хората имаха навика да бъдат наранявани, докато той осъществяваше грандиозните си замисли. Махни се от училището, Потър, махни се и от страната, ако можеш. Забрави брат ми и хитроумните му кроежи. Той отиде там, където всичко това не може да го нарани, и ти не му дължиш нищо.

— Вие не разбирате! — повтори Хари.

— О, не разбирам ли? — рече тихо кръчмарят. — Смяташ, че не съм разбирал родния си брат? Смяташ, че си познавал Албус по-добре от мен?

— Имах предвид друго — възрази Хари, чийто мозък сякаш се беше размекнал от изтощението и обилната храна и вино. — Той… той ми възложи нещо.

— Виж ти! — възкликна Абърфорт. — Надявам се, нещо приятно. И лесно. Което е по силите и на неподготвен невръстен магьосник.

Рон се засмя мрачно. Хърмаяни изглеждаше напрегната.

— Аз… е, не, не е лесно — призна Хари. — Но аз трябва…

— Трябва ли? Защо пък да трябва? Албус е мъртъв, нали? — напомни грубо Абърфорт. — Остави тая работа, момче, докато не си го последвал! Спасявай се!

— Не мога.

— Как така не можеш?

— Аз… — Хари сякаш онемя: не можеше да обясни, затова предпочете да премине в настъпление. — Но и вие се борите, нали, и вие сте в Ордена на феникса…

— Бях — поправи го Абърфорт. — С Ордена на феникса е свършено. Ти-знаеш-кой победи, всичко приключи и който твърди обратното, само се заблуждава. Тук, Потър, няма да бъдеш никога в безопасност, той те издирва под дърво и камък. Върви в чужбина, скрий се, спасявай се. И най-добре вземи със себе си и тия двамата — показа рязко той с показалец Рон и Хърмаяни. — Докато са живи, те ще бъдат в опасност, сега вече всички знаят, че ти помагат.

— Не мога да се махна оттук — повтори Хари. — Имам да върша нещо…

— Възложи го на друг!

— Не мога. Трябва да го направя аз, Дъмбълдор обясни всичко…

— О, така ли? И наистина ли ти каза всичко, беше ли откровен с теб?

На Хари му се искаше от все сърце да каже „да“, но простичката дума някак си не излизаше от устата му. Абърфорт сякаш прочете мислите му.

— Аз познавах брат си, Потър. Той се научи да е потаен още в скута на майка ни. Тайни и лъжи, ето как сме израсли ние, а Албус… това направо си му беше вродено.

Очите на стареца се плъзнаха към портрета на момичето над камината. Сега, когато се огледа по-внимателно, Хари забеляза, че това е единствена картина в стаята. Нямаше снимки на Албус Дъмбълдор или на друг.

— Господин Дъмбълдор! — намеси се доста смутена Хърмаяни. — Това сестра ви ли е? Ариана?

— Да — лаконично потвърди Абърфорт. — Както гледам, малка госпожичке, следиш писанията на Рита Скийтър.

Дори в розовата светлина на огъня беше ясно, че Хърмаяни се е изчервила.

— Елфиъс Дож ни спомена за нея — уточни Хари в опит да я спаси.

— Ах, старият му негодник! — промърмори кръчмарят и пак отпи от медовината. — Смяташе, че от всяко отвърстие на брат ми грее слънце. Е, много хора бяха на това мнение, както гледам, и вие тримата сте от тях.

Хари не каза нищо. Не искаше да изрича на глас съмненията и подозренията за Дъмбълдор, които го терзаеха вече от няколко месеца. Докато копаеше гроба на Доби, беше решил да продължи по опасния криволичещ път, посочен му от Албус Дъмбълдор, да приеме, че не му е било казано всичко, което иска да знае, и просто да вярва. Нямаше желание отново да изпада в съмнения, не искаше да чува неща, които биха могли да го отклонят от целта му. Той срещна погледа на Абърфорт, който изумително приличаше на погледа на брат му: ясносините очи създаваха същото усещане, че те разглеждат като през рентген. Хари си каза, че Абърфорт е разчел мислите му, и го презря за това.

— Професор Дъмбълдор обичаше Хари, и то много — пророни тихо Хърмаяни.

— Виж ти! — възкликна Абърфорт. — Интересна работа, мнозина от онези, които брат ми обичаше много, накрая се озоваха в по-тежко положение, отколкото ако той не се беше занимавал с тях.

— Какво искате да кажете? — попита момичето.

— Все едно е — отсече кръчмарят.

— Но вие казахте нещо наистина сериозно! — възрази Хърмаяни. — Кого… кого имате предвид, сестра си ли?

Абърфорт се вторачи в нея: устните му замърдаха, сякаш той дъвчеше думите, които не искаше да изрече. После обаче заговори.

— Когато беше на шест години, сестра ми беше нападната от трима малки мъгъли, които й устроили засада. Видели я да прави магии, дебнели я иззад живия плет отзад в градината: тя си беше дете, нямаше власт над способностите си, на тази възраст никой магьосник не ги владее. Онова, което са видели, сигурно ги е уплашило. Прехвърлили се през плета и когато сестра ми не успяла да повтори пред тях номера, доста се поувлекли в опитите да й попречат да върши това.

В светлината на огъня очите на Хърмаяни изглеждаха огромни, а на Рон явно му се гадеше. Абърфорт се изправи — беше висок като Албус и изведнъж им се стори ужасен в своя гняв и в силната си болка.

— Това я съсипа, ето какво сториха мъгълите… После сестра ми така и не се възстанови. Не искаше да прави магии, но и не можеше да се спре: способностите й се насочиха навътре и я тласнаха към безумие, бликваха в моменти, когато сестра ми не се владееше, и тогава тя ставаше странна и опасна. Но обикновено беше мила, уплашена и безобидна. Баща ми издирил копелдаците, които й бяха причинили това, и ги нападнал — продължи Абърфорт. — Затова го пратиха в Азкабан. Баща ми така и не спомена защо го е направил: ако в министерството научеха какво е станало с Ариана, щяха да я заключат до края на живота й в „Свети Мънго“. Щяха да сметнат, че Ариана сериозно застрашава Международния указ за секретност, защото е неуравновесена и магията направо избухва от нея в мигове, когато не може да я сдържа повече. Бяхме принудени да я държим на сигурно място и да не я показваме. Преместихме се в друга къща, разпространихме, че е болнава, и мама се грижеше за нея и се опитваше да и осигури спокойствие и щастие. Ариана най-много обичаше мен — продължи Абърфорт и докато го изричаше, иззад бръчките и сплъстената му брада сякаш надзърна размъкнат ученик. — Не Албус… Когато си беше у дома, той вечно стоеше горе в стаята си, четеше си книгите и си броеше наградите, пишеше си с „най-прочутите магьосници на своето време“. — Мъжът се подсмихна. — Не искаше да се затормозява с грижите за Ариана. Мен тя харесваше най-много. Знаех как да я убедя да хапне, когато отпращаше мама, знаех как да я успокоя, ако беше изпаднала в пристъп на ярост, а когато беше спокойна, ми помагаше да храня козите. После, когато беше на четиринайсет години… лошото е, че не бях там — обясни Абърфорт. — Ако бях там, сигурно щях да я успокоя. Тя получила поредния пристъп, мама вече не беше толкова млада и… станало случайно… Ариана не успяла да се спре… Но майка ми беше убита.

Хари усети ужасна смесица от чувства — и съжаление, и отвращение, не му се слушаше повече, но Абърфорт продължи нататък и Хари се запита откога ли той не е говорил за това и дали всъщност изобщо някога го е разказвал.

— Това осуети околосветското пътешествие, което Албус смяташе да направи заедно с онзи дребосък Дож. Двамата дойдоха у нас за погребението на мама, после Дож замина сам, а Албус остана като глава на семейството. Ха! — Абърфорт се изплю в огъня. — Щях и сам да се грижа за Ариана, казах му го, не държах да ходя на училище, щях да си остана вкъщи. Брат ми обаче настоя да си завърша образованието, а той щял да поеме задълженията на мама. Нещо като крачка назад за Господин Неотразимия… никой не дава награди за това, че се грижиш за полуоткачената си сестра и през ден я спираш да не вдигне във въздуха къщата. Албус обаче се нагърби с това и се справяше в продължение на няколко седмици, докато… докато не се появи той…

На лицето на Абърфорт се появи определено опасно изражение.

— Гриндълуолд. Брат ми най-после имаше равностоен събеседник, точно толкова буден и талантлив като него. И тогава грижите за Ариана отстъпиха на заден план и двамата с Гриндълуолд се заеха да умуват как да наложат нов магьоснически ред, да издирват Даровете и да се занимават с другите неща, които ги вълнуваха. Грандиозни замисли за добруването на цялото магьосническо съсловие — чудо голямо, че някакво момиче било оставено на произвола на съдбата, нали Албус работеше за висшето благо? След няколко седмици обаче на мен ми дойде до гуша, наистина… Наближаваше времето да се върна в „Хогуортс“ и аз им го заявих право в лицето и на двамата, така, както сега говоря на вас. — Абърфорт погледна надолу към Хари и на него никак не му беше трудно да си представи стареца като як и разгневен тийнейджър, опълчил се срещу по-големия си брат. — Казах му — виж, по-добре се откажи. Не може да я местиш, тя не е в състояние да пътува, не можеш да я вземеш със себе си, където и да смяташ да ходиш, за да държиш умни речи и да се опитваш да печелиш последователи. Не му хареса… — За миг очите на Абърфорт бяха закрити от светлината на огъня, отразила се в стъклата на очилата: те отново проблеснаха някак бели и слепи. — И никак не допадна на Гриндълуолд. Той се ядоса. Каза ми, че съм тъпанар, който се опитва да застане на неговия път и на пътя на неотразимия си брат… не съм ли проумявал, че вече няма да се налага да крием клетата си сестра, след като те така преобразят света, че магьосниците да излязат от укритието си и да покажат на мъгълите къде им е мястото. Скарахме се… аз извадих магическата си пръчка, Гриндълуолд също извади своята и най-добрият приятел на брат ми насочи срещу мен проклятието Круциатус… Албус се опита да го спре, тримата започнахме битка… сестра ми не издържа на блесналите светлини и трясъците… — Абърфорт пребледня като платно, сякаш му бяха нанесли смъртоносна рана. — Мисля, че Ариана е искала да помогне, но всъщност не осъзнаваше какво прави… не знам кой точно го е извършил, може да е всеки от тримата… и тя умря.

След последната дума гласът му заглъхна и той тежко се отпусна на най-близкия стол. Лицето на Хърмаяни беше мокро от сълзите, Рон беше блед едва ли не колкото самия Абърфорт. Хари не усещаше нищо, освен отвращение: искаше му се да не е чул всичко това, искаше му се да изчисти съзнанието си от него…

— Ужасно… ужасно съжалявам! — пророни Хърмаяни.

— Отиде си — изграчи Абърфорт. — Отиде си завинаги. — Той избърса нос в края на ръкава си и се прокашля. — Гриндълуолд избяга, разбира се. Вече имаше някои прегрешения в родината си, не искаше името му да се свързва и с Ариана. А Албус беше свободен, нали? Свободен от бремето да се грижи за сестра си, свободен да стане най-великият магьосник на…

— Никога не е бил свободен! — възрази Хари.

— Моля? — каза Абърфорт.

— Никога — повтори Хари. — В нощта, когато брат ви загина, той изпи отвара, от която направо обезумя. Започна да пищи, да моли някого, който не беше там: „Не им причинявай болка, недей, моля те… мен нарани.“

Рон и Хърмаяни се втренчиха в Хари. Той така и не им беше разказал с подробности какво точно се е случило на островчето в езерото: събитията след завръщането на двамата с Дъмбълдор в „Хогуортс“ го бяха засенчили напълно.

— Мислел е, че отново е там заедно с вас и с Гриндълуолд, сигурен съм — заяви Хари при спомена за стенещия Дъмбълдор. — Мислел е, че вижда как Гриндълуолд причинява болка на вас с Ариана… за него това си беше жива мъка… Ако можехте да го видите в онзи миг, нямаше да твърдите, че е бил свободен!

Абърфорт като че ли беше погълнат от това да разглежда ръцете си, набраздени с жили и изкривени от артрита. След дълго мълчание той каза:

— Откъде можеш да бъдеш сигурен, Потър, че брат ми се е интересувал не толкова от теб, колкото от висшето благо? Откъде можеш да бъдеш сигурен, че нямаше да те използва и да те зареже, както направи с малката ми сестричка?

На Хари му се стори, че в сърцето му се заби остро парче лед.

— Не вярвам. Дъмбълдор обичаше Хари — отсече Хърмаяни.

— Тогава защо не му е казал да се скрие? — не й остана длъжен Абърфорт. — Защо не му е казал — пази се, спаси се…

— Защото понякога се налага човек да мисли не само за собствената си кожа — намеси се и Хари още преди Хърмаяни да отговори. — Понякога се налага човек да мисли за висшето благо! Във война сме!

— Ти си само на седемнайсет, момче!

— Пълнолетен съм и ще продължа да се боря, а вие се предавате.

— Кой казва, че съм се предал?

— „С Ордена на феникса е свършено“ — повтори думите му Хари. — „Ти-знаеш-кой победи, всичко приключи и който твърди обратното, само се заблуждава.“

— Не съм казвал, че ми харесва, но истината е такава!

— Не, не е такава! — възрази Хари. — Брат ви знаеше как да довърши Вие-знаете-кого и предаде това познание на мен. Ще продължа, докато успея… или умра. Не си мислете, че не знам как може да завърши всичко това! Знам от години.

Очакваше Абърфорт да му се присмее или да започне да спори, той обаче си замълча. Само се свъси.

— Трябва да проникнем в „Хогуортс“ — повтори Хари. — Ако не можете да ни помогнете, ще изчакаме да съмне, ще ви оставим на спокойствие и ще се помъчим да се справим сами. А ако можете да ни помогнете… ще бъде страхотно да го кажете още сега.

Абърфорт продължи да седи на стола, без да се помръдва, и да гледа Хари с тези сини очи, които невероятно много приличаха на очите на брат му. Накрая се прокашля, изправи се, заобиколи масичката и отиде при портрета на Ариана.

— Знаеш какво да направиш — каза той.

Тя се усмихна, обърна се и тръгна нанякъде, но не както другите по портретите — през страничните рамки, — а по нещо като дълъг проход, нарисуван зад нея. Четиримата загледаха как тънкият й силует се отдалечава, докато накрая напълно беше погълнат от тъмнината.

— Ъъъ… ама какво?… — подхвана Рон.

— Сега има само един път — отговори Абърфорт. — Трябва да знаете, че според моите източници входовете и изходите на всички стари тайни тунели са под наблюдение, покрай оградата пазят диментори и вътре в училището постоянно има патрули. Замъкът никога не е бил охраняван толкова строго. Как изобщо се надявате да постигнете нещо, след като проникнете вътре — сега директор е Снейп, а Алекто и Амик Кароу са му заместници… е, може би точно това и търсиш, нали каза, че си готов да умреш.

— Но какво… — възкликна и Хърмаяни, свъсена към портрета на Ариана.

В дъното на нарисувания проход отново се беше появила бяла точица: Ариана се връщаше при тях и ставаше все по-голяма. Сега обаче с нея имаше още някой, който беше по-висок, изглеждаше развълнуван и куцукаше. Хари не го беше виждал никога с толкова дълга коса: по лицето му личаха следи от удари, дрехите му бяха разкъсани и съдрани. Двата силуета ставаха все по-големи и по-големи, докато портретът не се запълни само от главите и раменете им. После цялата картина се завъртя напред върху стената като малка врата, показа се вход за истински проход и от него се измъкна истинският Невил Лонгботъм — с прекалено дълга коса, с разранено лице и с раздрана мантия, — който нададе радостен рев, скочи от полицата над камината и викна:

— Знаех си аз, че ще дойдеш. Знаех, Хари!