Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАМАЙСТОРЪТ НА МАГИЧЕСКИ ПРЪЧКИ

Хари сякаш хлътваше в стар кошмар: за миг отново беше паднал на колене до тялото на Дъмбълдор в подножието на най-високата кула в „Хогуортс“, всъщност обаче вторачено гледаше мъничкото телце, свито върху тревата и пронизано от сребърната кама на Белатрикс. Собственият му глас още повтаряше сякаш отдалеч:

— Доби… Доби…

Но той знаеше, че домашният дух е отишъл там, откъдето не може да го повика обратно.

След минута-две осъзна, че все пак не са сбъркали мястото: както беше коленичил, надвесен на Доби, около него се събраха Бил, Фльор, Дийн и Луна.

— Хърмаяни? — попита внезапно той. — Къде е Хърмаяни?

— Рон я отнесе вътре — отвърна Бил. — Тя ще се оправи.

Хари отново погледна надолу към Доби. Пресегна се и издърпа острата кама от тялото на домашното духче, после смъкна якето си и покри Доби с него като с одеялце.

Някъде наблизо морето се разбиваше о скалите и Хари се заслуша в прибоя, докато останалите разговаряха, обсъждаха неща, които не го вълнуваха, вземаха решения. Дийн занесе в къщата ранения Грипкук и Фльор забърза след тях, а Бил предложи да погребат духчето. Хари се съгласи, без дори да осъзнава какво говори. Пак погледна към мъничкото телце, а болката в белега припламна и с част от съзнанието си Хари видя сякаш през преобърнат дълъг телескоп как Волдемор наказва онези, които те бяха оставили в къщата на Малфой. Гневът му беше ужасяващ, ала скръбта на Хари по Доби като че ли го притъпи, сякаш бе далечна буря, достигнала до него през огромен притихнал океан.

— Искам да го направя както е редно — бяха първите думи, които Хари изрече съвсем осъзнато. — Не с магия. Имате ли лопата?

След малко той вече беше запретнал ръкави и копаеше сам гроб на мястото, показано му от Бил, в края на градината, между храстите. Копаеше с нещо като ярост, наслаждаваше се на тежкия труд и на това, че го върши без магия, защото имаше чувството, че всяка капка пот и всеки мазол са дар за домашния дух, който им бе спасил живота.

Белегът му гореше, ала сега Хари беше господар на болката: чувстваше я, а беше някак си встрани от нея. Най-после се беше научил да я направлява, беше се научил да затваря съзнанието си за Волдемор, а Дъмбълдор беше настоявал Хари да усвои именно това от Снейп. Точно както Волдемор не беше успял да обсеби Хари, докато той бе погълнат от скръбта си по Сириус, по същия начин мислите му не можеха да проникнат в съзнанието на Хари сега, докато той оплакваше Доби. Както личеше, скръбта отблъскваше Волдемор… макар че Дъмбълдор щеше да каже, разбира се, че го отблъсва любовта…

И Хари копаеше ли, копаеше все по-надълбоко в твърдата студена пръст, давеше скръбта си в пот, не обръщаше внимание на болката в белега. В мрака, където не виждаше и не чуваше никого, освен дишането си и прибоя, отново преживя случилото се в дома на Малфой, онова, което беше чул, и проумя всичко…

Равномерният ритъм на ръцете му беше в съзвучие с неговите мисли. Дарове… хоркрукси… Дарове… хоркрукси… и въпреки това вече не го изгаряше онзи странен обсебващ копнеж. Загубата и страхът го бяха потушили: Хари имаше чувството, че са му ударили плесница и са го събудили от дълбок сън.

Той потъваше все по-надълбоко и надълбоко в гроба и знаеше къде е бил нощес Волдемор, знаеше и кого е убил в най-високата килия в Нюрменгард и защо…

И си помисли за Опаш, мъртъв заради един-единствен мигновен порив към милост… Дъмбълдор го беше предвидил… Колко ли още е знаел?

Хари загуби представа за времето. Когато тъмнината отстъпи към просветляване, при него дойдоха Рон и Дийн.

— Как е Хърмаяни?

— По-добре — отвърна Рон. — Фльор се грижи за нея.

Хари имаше готов отговор, ако двамата го попитат защо просто не е направил с магическата си пръчка гроб, но се оказа, че той не му е нужен. Рон и Дийн също скочиха с лопати в рова, който Хари беше изкопал, и тримата продължиха да работят мълчаливо, докато дупката не стана достатъчно дълбока.

Хари уви още по-хубаво домашното духче в якето си. Рон седна в края на гроба и смъкна чорапите и обувките си, които сложи на босите крака на домашното духче. Дийн извади вълнена шапка, която Хари надяна внимателно върху главата на Доби, като закри прилеповите му уши.

— Трябва да склопим очите му.

Хари не чу в мрака кога са дошли и другите. Бил беше с пътническо наметало, Фльор — с голяма бяла престилка, от джоба на която стърчеше тубичка костраст. Хърмаяни, която беше бледа и едва се държеше на крака, загърната в чужд халат, отиде при Рон и той я прегърна през раменете. Луна, сгушена в едно от якетата на Фльор, се наведе и нежно долепи пръсти до всеки от клепачите на домашното духче, като ги плъзна над изцъклените му очи.

— Готово — пророни тя тихо. — Сега той все едно спи.

Хари положи Доби в гроба, нагласи крайниците му така, сякаш си почива, после се качи горе и погледна за последно мъничкото телце. Наложи си да не рухва при спомена за погребението на Дъмбълдор и множеството редици златисти столове, за министъра на магията на първия ред, за изброените заслуги на Дъмбълдор и за достолепието на бялата мраморна гробница. Помисли си, че Доби заслужава точно толкова тържествено погребение, а ето че лежеше сред храсталака, в набързо изкопана дупка.

— Мисля, че трябва да кажем нещо — отбеляза Луна. — Нека аз първа, може ли?

Всички се извърнаха към нея и тя каза на мъртвото домашно духче в гроба:

— Благодаря ти много, Доби, че ме спаси от подземието. Много несправедливо е, че трябваше да умреш, а беше толкова добър и храбър. Винаги ще помня какво направи за нас. Надявам се сега да си щастлив.

Обърна се и погледна с очакване Рон, който се прокашля и каза с пресипнал глас:

— Да… Благодаря, Доби.

— Благодаря — пророни Дийн.

Хари преглътна.

— Сбогом, Доби! — изрече той.

Не намери сили за повече, но Луна беше изразила и неговите чувства. Бил вдигна магическата си пръчка и купчината пръст край гроба се издигна във въздуха и падна точно отгоре на червеникава могилка.

— Нали нямате нищо против да остана още малко? — попита Хари другите.

Те промълвиха нещо, което той не долови: усети как го потупват леко по гърба, после го оставиха сам до домашното духче и бавно тръгнаха към къщата.

Хари се огледа: имаше няколко валчести, загладени от морето бели камъка, с които бяха очертани цветните лехи. Той взе един от най-големите и го положи над мястото, където сега беше главата на Доби. После затърси опипом в джоба си магическа пръчка.

Но имаше две. Хари беше забравил, беше изгубил представа и сега не помнеше чии пръчки са в джоба му, все пак се сети, че ги е издърпал от ръката на някого. Избра по-късата от двете, която усети по-дружелюбна в ръката си, и я насочи към камъка.

Бавно, с напътствията, които той започна да нашепва, по повърхността на камъка се появиха дълбоки вдлъбнатини. Знаеше, че Хърмаяни би го направила по-красиво и вероятно по-бързо, но искаше сам да отбележи мястото, точно както беше поискал сам да изкопае гроба. Когато се изправи отново, върху камъка пишеше:

Погледна надолу, за да види какво се е получило, и след няколко секунди си тръгна — белегът още го наболяваше, а съзнанието му бе пълно с прозрението, което го беше връхлетяло долу в гроба, мисли, които бяха придобили в мрака форма, бяха и прекрасни, и ужасни.

Когато Хари влезе в малкото антре, всички седяха във всекидневната, насочили вниманието си към Бил, който говореше. Помещението беше светло и уютно, в камината гореше малък ярък огън от изхвърлени от морето дървета. Хари не искаше да внася кал по килима и заслуша от прага.

— Пак добре, че Джини е във ваканция. Ако беше в „Хогуортс“, можеха да ни изпреварят и да я отвлекат. Сега знаем, че и тя е в безопасност. — Той се огледа и видя, че Хари стои на вратата. — Извеждам всички от „Хралупата“ — обясни Бил. — Местя ги при Мюриъл. Сега вече смъртожадните знаят, че Рон е с теб, и неминуемо ще вземат на прицел семейството… Не се извинявай — допълни той, забелязал изражението на Хари. — Винаги е било само въпрос на време, татко го повтаря от месеци. Ние сме най-голямото семейство на родоотстъпници.

— Как са защитени? — попита Хари.

— Със заклинанието „Фиделиус“. Татко е Пазител на тайната. Направихме го и на нашата къща, тук Пазител на тайната съм аз. Никой от нас не може да ходи на работа, но сега това едва ли е най-важното. Щом Оливандър и Грипкук се пооправят, ще преместим и тях у Мюриъл. Тук е тясно, докато при нея място — колкото щеш. Краката на Грипкук се възстановяват, Фльор му даде костраст, и до час и нещо сигурно ще можем да ги прехвърлим…

— Не — каза Хари и Бил го погледна стъписан. — И двамата ми трябват тук. Трябва да поговоря с тях. Важно е.

Чу властните нотки в гласа си, убедеността, усещането за целеустременост — бяха се появили, докато копаеше гроба на Доби. Всички лица се бяха извърнали озадачени към него.

— Отивам да се измия — каза Хари на Бил, като си погледна ръцете, които още бяха покрити с кал и с кръвта на Доби. — Веднага след това трябва да ги видя.

Той отиде в малката кухня, при мивката под прозореца с изглед към морето. На хоризонта се пукваше зората, розовооранжева като вътрешността на мида и леко златиста, и докато Хари се миеше, отново проследи хода на мислите си от изминалата нощ в тъмната градина…

Доби нямаше да може да им каже никога кой го е пратил в подземието, но Хари знаеше какво е видял. От парчето огледало го беше погледнало пронизващо синьо око и веднага след това беше дошла помощта. В „Хогуортс“ винаги ще бъде оказвана помощ на всеки, който я поиска…

Хари избърса ръцете си, сляп за красивата гледка зад прозореца и за хората, които шепнеха в съседната стая. Погледна към океана и почувства, че в тази ранна утрин е по-близо, по-близо от всякога до сърцевината на всичко това.

Белегът продължаваше да го наболява и Хари знаеше, че и с Волдемор се случва същото. Разбираше и в същото време още не разбираше. Инстинктът му казваше едно, разумът — съвсем друго. Дъмбълдор, който беше в главата на Хари, се усмихна и го загледа над върховете на пръстите си, допрени като за молитва.

Оставихте на Рон загасителя. Разбрал сте… дадохте му начин да се върне назад…

Разбрал сте и за Опаш… знаел сте, че някъде дълбоко в себе си той съжалява…

И щом сте опознал тях така добре, какво знаехте за мен, Дъмбълдор?

Какво се е очаквало от мен — да знам, а не да търся? Знаехте ли колко трудно ще открия всичко? Затова ли го направихте толкова сложно? За да имам време да го проумея?

Хари стоеше, без да помръдва, и гледаше с разсеян поглед мястото, където яркозлатният ръб на ослепителното слънце се издигаше над хоризонта. След това извърна очи към чистите си ръце и за миг се изненада от кърпата, която държеше. Остави я и се върна в антрето, в миг усети как белегът тупти гневно, после в съзнанието му блесна светкавица, мимолетна като отражението на водно конче върху езеро, и изникнаха очертанията на постройка, която Хари познаваше изключително добре.

Бил и Фльор стояха в долния край на стълбището.

— Трябва да поговоря с Грипкук и Оливандър — каза Хари.

— Не — отсече Фльор. — Налага се да почакаш, ’Арри. И двамата са болни, уморрени…

— Съжалявам, но не търпи отлагане — отвърна той, без да се горещи. — Трябва да разговарям с тях още сега. На четири очи… и поотделно. Спешно е.

— Какво става, Хари, да го вземат мътните? — попита Бил. — Идваш тук с мъртво домашно духче и таласъм, който всеки момент ще изпадне в несвяст, Хърмаяни изглежда така, сякаш са я изтезавали, а Рон отказва да ми обясни каквото и да било…

— Не можем да ти кажем какво правим — заяви Хари. — Бил, ти си в Ордена, знаеш, че Дъмбълдор ни е възложил нещо. Не бива да споменаваме на никого.

Фльор издаде нетърпелив звук, но Бил не я погледна — беше се вторачил в Хари. Избразденото му с белези лице беше непроницаемо. Накрая той каза:

— Добре тогава. С кого първо искаш да разговаряш?

Хари се подвоуми. Знаеше какво зависи от решението му. Почти нямаха време, трябваше още сега да реши: хоркруксите или Даровете?

— Грипкук — избра той. — Първо ще разговарям с Грипкук.

Сърцето му биеше лудо, сякаш беше тичал презглава и току-що беше преодолял огромно препятствие.

— В такъв случай да се качим горе — подкани Бил и тръгна пръв.

Хари вече беше изкачил няколко стъпала, когато се обърна и погледна назад.

— Имам нужда и от вас двамата — извика той на Рон и Хърмаяни, които надзъртаха през вратата на всекидневната.

Те излязоха в светлината: странно, но явно им беше олекнало.

— Как си? — попита Хари Хърмаяни. — Направо ме изуми… как измисли онази история, докато Белатрикс ти причиняваше такава болка…

Хърмаяни се усмихна едва-едва, а Рон я притисна с една ръка до себе си.

— Какво правим сега, Хари? — попита той.

— Ще видиш. Елате.

Тримата тръгнаха след Бил нагоре по стръмното стълбище и излязоха на малка площадка. На нея имаше три врати.

— Тук — подкани Бил и отвори вратата на тяхната спалня.

И от нея се виждаше морето, което сега беше напръскано от изгрева със златисто. Хари отиде на прозореца, загърби невероятния изглед и зачака със скръстени ръце и с тупкаща болка в белега. Хърмаяни седна на креслото до тоалетката, а Рон се разположи на страничната му облегалка.

Бил се появи отново — носеше дребния таласъм, когото положи внимателно върху леглото. Грипкук му благодари със сумтене и Бил излезе, като затвори след себе си вратата.

— Извинявай, че те вдигам от леглото — каза Хари. — Как са краката ти?

— Болят — отговори таласъмът. — Но заздравяват.

Още стискаше меча на Грифиндор и изражението му беше доста странно: опърничаво, но и заинтригувано. Хари забеляза нездравата на цвят кожа на таласъма, дългите му тънки пръсти, черните му очи. Фльор му беше свалила обувките — дългите му ходила бяха мръсни. Беше по-голям от домашно духче, но не много. Куполовидната му глава беше много по-голяма от човешка.

— Сигурно не помниш… — подхвана Хари.

— Че именно аз те отведох при трезора ти първия път, когато дойде в „Гринготс“? — продължи Грипкук. — Помня, помня, Хари Потър. Ти си много прочут дори сред таласъмите.

Двамата се погледнаха, сякаш се преценяват. Белегът на Хари все още болеше. Той искаше да приключи бързо този разговор с таласъма и същевременно се страхуваше да не направи погрешна стъпка. Докато се опитваше да реши как най-добре да изложи молбата си, Грипкук наруши мълчанието.

— Ти погреба домашното духче — заяви той неочаквано враждебно. — Наблюдавах те от прозореца в съседната стая.

— Да — потвърди Хари.

Грипкук го погледна с крайчетата на дръпнатите си черни очи.

— Ти, Хари Потър, си необикновен магьосник.

— В какъв смисъл? — попита Хари, като разсеяно разтърка белега.

— Сам изкопа гроба.

— Е, и?

Грипкук не отговори. На Хари му се стори, че му се присмива, задето е постъпил като мъгъл, но не го вълнуваше особено дали таласъмът одобрява гроба на Доби. Стегна се — да е готов за нападението.

— Трябва да те попитам, Грипкук…

— Освен това спаси един таласъм.

— Моля?

— Доведе ме тук. Спаси ме.

— Е, предполагам, че не съжаляваш — каза малко нетърпеливо Хари.

— Не, не съжалявам, Хари Потър — потвърди Грипкук и започна да суче с пръст рядката си черна брада, — но ти си много странен магьосник.

— Така да бъде — рече Хари. — Е, имам нужда от малко помощ, Грипкук, и точно ти можеш да ми помогнеш.

Таласъмът не даде знак, с който да го насърчи, само продължи да се въси срещу него, сякаш за пръв път виждаше такова нещо.

— Трябва да проникна в един трезор в „Гринготс“.

Хари не искаше да го оповестява толкова дръзко, думите сами излязоха от устата му, защото го проряза болка в челото и той отново видя очертанията на „Хогуортс“. Затвори твърдо съзнанието си. Първо трябваше да приключи с Грипкук. Рон и Хърмаяни гледаха Хари така, сякаш е полудял.

— Хари… — подхвана Хърмаяни, но Грипкук я прекъсна.

— Да проникнеш в трезор в „Гринготс“ ли? — повтори таласъмът и се понамръщи, докато се наместваше върху леглото. — Невъзможно!

— Не, възможно е — възрази Рон. — Вече е правено.

— Да — потвърди и Хари. — Същия ден, когато те срещнах за пръв път, Грипкук. На моя рожден ден преди седем години.

— Но в онзи момент въпросният трезор вече беше празен — тросна се таласъмът и Хари разбра — макар да бе напуснал „Гринготс“, Грипкук беше възмутен от самата мисъл, че защитата на банката е била разбита. — Тогава банката почти не се охраняваше.

— Е, трезорът, в който трябва да проникнем, не е празен и предполагам, че има доста мощна защита — обясни Хари. — Принадлежи на семейство Лестранж.

Видя как Хърмаяни и Рон се споглеждат учудено, но искаше първо Грипкук да отговори — на тях щеше да им обяснява после.

— Избий си го от главата — отсече таласъмът. — Под пода ако търсиш ти туй, що не ти принадлежи…

— Там ще намериш за „заслуга“ освен богатство, нещо друго… Да, знам, помня надписа — каза Хари. — Но аз не се опитвам да се сдобия с богатство, не се опитвам да направя нещо за лична изгода. Вярваш ли ми?

Таласъмът го погледна с крайчеца на дръпнатите си очи и мълниевидният белег бе пронизан от болка, но Хари не й обърна внимание и отказа да я признае и да последва поканата й.

— Ако има магьосник, на когото ще повярвам, че не търси лична изгода — каза накрая Грипкук, — то това си ти, Хари Потър. Таласъмите и домашните духчета не са свикнали да ги закрилят и да им засвидетелстват уважение, както ти направи тази нощ. Най-малкото пръчконосците.

— Пръчконосците… — повтори Хари: думата му прозвуча доста странно точно когато в белега отново го прониза болка и Волдемор насочи мислите му на север, а Хари изгаряше от нетърпение да поразпита Оливандър в съседната стая.

— Магьосниците и таласъмите отдавна си оспорват правото да носят магически пръчки — обясни тихо Грипкук.

— Е, таласъмите могат да правят магии и без пръчки — напомни Рон.

— Това е несъществено! Магьосниците отказват да споделят тайните на пръчките с другите магически създания, те не ни позволяват да разширим силата си!

— Е, и таласъмите не искат да споделят с магьосниците как правят своите си магии — рече Рон. — Отказвате да ни обясните как изработвате мечове и доспехи. Таласъмите владеят ковашкото изкуство в степен, непостижима за магьосниците…

— Това не е важно — прекъсна го Хари, забелязал, че Грипкук почервенява все повече. — Тук не става въпрос за съперничеството между магьосници и таласъми или други магически същества…

Грипкук се засмя гадничко.

— А, точно за това става въпрос! Черния лорд набира все по-голяма мощ и вашето племе се поставя все по-твърдо над моето! „Гринготс“ попада във властта на магьосниците, домашните духчета са изтребвани, а кой от пръчконосците негодува от това?

— Ние! — възкликна Хърмаяни. Както седеше на креслото, беше изправила гръб и очите й бяха блеснали. — Ние негодуваме! И аз, Грипкук, съм подложена на не по-малки гонения от таласъмите и домашните духчета. Аз съм мътнорода!

— Не се наричай така… — промърмори Рон.

— Защо да не се наричам? — каза Хърмаяни. — Мътнорода съм и се гордея с това! При новия ред аз, Грипкук, не съм в по-розово положение от теб. В къщата на Малфой избраха мен, за да ме изтезават! — Докато говореше, тя отмести яката на халата, за да покаже как на мястото на врата й, където Белатрикс бе натиснала камата, се червенее рана. — Знаеш ли, че именно Хари направи Доби свободен? — попита Хърмаяни. — Знаеш ли, че от години искаме домашните духчета да получат свобода? — Рон се намести притеснен върху страничната облегалка на креслото, където седеше тя. — Едва ли, Грипкук, мечтаеш повече от нас Ти-знаеш-кой да бъде победен.

Таласъмът я изгледа със същото любопитство, което беше проявил и към Хари.

— Какво ще търсите в трезора на Лестранж? — попита той внезапно. — Мечът вътре е фалшив. Този тук е истинският. — Той премести поглед от единия към другия. — Мисля, че вече го знаете. Там ме помолихте да излъжа заради вас.

— Но в трезора се пази не само фалшивият меч, нали? — попита Хари. — Ти сигурно си виждал и другите неща вътре.

Сърцето му биеше по-силно от всякога. Той удвои усилията си да не забелязва туптящата болка в белега.

Таласъмът отново намота брадата си около пръста.

— В разрез с нашия кодекс е да разгласяваме тайните на „Гринготс“. Пазители сме на несметни съкровища. Имаме задължение към вещите, които са поверени на нашите грижи и които твърде често са сътворени от пръстите ни. — Таласъмът помилва меча и плъзна черни очи от Хари към Хърмаяни и към Рон, после отново към Хари. — Толкова млад, а се сражава срещу толкова много!

— Ще ни помогнеш ли? — попита Хари. — Не можем и да мечтаем да проникнем в трезора, ако не ни помогне някой от таласъмите. Ти си единствената ни надежда.

— Аз… ще помисля — отговори влудяващо Грипкук.

— Обаче… — подхвана вбесен Рон и Хърмаяни го сръга в ребрата.

— Благодаря ти — каза Хари.

Таласъмът наведе в нещо като поклон голямата си глава като кубе, после разгъна къси крачка.

— Мисля, че кострастът е свършил работа — оповести той, като се разположи опасно съвсем в края на леглото на Бил и Фльор. — Сигурно най-после ще мога да поспя. Извинявайте…

— Да, разбира се — рече Хари, но преди да излезе от стаята се наведе и взе меча на Грифиндор, който лежеше до таласъма.

Грипкук не възрази, ала докато затваряше след себе си вратата, на Хари му се стори, че зърна негодувание в таласъмските очи.

— Ах, тъпанарът му с тъпанар! — пошушна Рон. — Приятно му е да ни размотава.

— Хари — прошепна и Хърмаяни, като дръпна и двамата по-далеч от вратата, в средата на стълбищната площадка, която още тънеше в мрак, — дали казваш това, което си мисля, че казваш: че в трезора на Лестранж има хоркрукс?

— Да — потвърди той. — Белатрикс изпадна в ужас, когато реши, че сме били вътре в трезора, място не можеше да си намери. Защо? За кое си помисли, че сме го видели и че сме могли да го вземем? Направо се вцепени, че Вие-знаете-кой може да научи.

— Пък аз смятах, че търсим места, където Вие-знаете-кой е ходил, места, където е правил нещо важно — озадачи се Рон. — Влизал ли е някога в трезора на Лестранж?

— Не знам дали изобщо е влизал в „Гринготс“ — отговори Хари. — Като по-млад никога не е държал там злато, защото никой не му е завещавал нищо. Но не е изключено да е видял банката отвън първия път, когато е отишъл на „Диагон-али“.

Болката в белега на Хари туптеше, но той не й обръщаше внимание — искаше Рон и Хърмаяни да разберат за „Гринготс“, преди тримата да разговарят с Оливандър.

— Според мен Волдемор е завиждал на всеки, който е имал ключ от трезор в „Гринготс“. Мисля, че за него това е олицетворявало принадлежността към магьосническия свят. И не забравяйте, той се е доверявал на Белатрикс и мъжа й. Преди краха му те са били неговите най-предани слуги, а след като е изчезнал, са тръгнали да го търсят. Каза го през нощта, когато се завърна, чух го с ушите си. — Хари разтърка белега си. — Но според мен Волдемор не е казал на Белатрикс, че това е хоркрукс. Не е казал на Луциус Малфой истината за дневника. Вероятно е обяснил на Белатрикс, че това е ценна вещ, която притежава, и я е помолил да я прибере в трезора. Хагрид ми е казвал, че ако искаш да скриеш нещо, това е най-сигурното място на света… след „Хогуоргс“.

След като Хари замълча, Рон поклати глава.

— Наистина го разбираш.

— Мъничко — рече Хари. — Съвсем мъничко… де да разбирах толкова и Дъмбълдор! Но ще видим. Хайде… наред е Оливандър.

Рон и Хърмаяни бяха изумени, но и възхитени, когато тръгнаха след него по малката стълбищна площадка и почукаха на вратата срещу стаята на Бил и Фльор.

— Влез! — чуха немощния отговор.

Майсторът на магически пръчки лежеше на едното от двете еднакви легла по-далеч от прозореца. Бяха го държали повече от година в подземието и както знаеше Хари, бяха го изтезавали поне веднъж. Старецът беше изпосталял, жълтеникавата кожа на лицето му се беше опънала върху костите. Големите му сребристи очи изглеждаха огромни в хлътналите очни ябълки. Ръцете, отпуснати върху одеялото, можеха да са и на скелет. Хари седна на свободното легло заедно с Рон и Хърмаяни. Тук изгряващото слънце не се виждаше. Стаята беше обърната към градината върху отвесната скала и току-що изкопания гроб.

— Извинявайте, че ви безпокоя, господин Оливандър — подхвана Хари.

— Мило момче — гласът на стареца беше съвсем тих, — вие ни спасихте. Мислех, че ще умрем на онова място. Не знам как да ви благодаря… Направо не знам…

— За нас беше удоволствие.

Белегът на Хари туптеше. Той знаеше, беше сигурен, че почти няма време, ако иска да изпревари Волдемор или да се опита да му попречи. Усети за кратко паника… но вече беше взел решението, когато беше предпочел да разговаря първо с Грипкук. Престори се на спокоен, затърси опипом в кесийката около врата си и извади двете половини от счупената магическа пръчка.

— Господин Оливандър, нуждая се от малко помощ.

— Винаги на твое разположение. Винаги — отвърна немощно старецът.

— Можете ли да поправите тази пръчка? Възможно ли е изобщо?

Оливандър протегна трепереща ръка и Хари сложи в дланта му двете половини, прихванати едва-едва една за друга.

— Бодлива зеленика и фениксово перо — рече майсторът с треперлив глас. — Двайсет и осем сантиметра. Чудесна и податлива.

— Да — съгласи се Хари. — Можете ли да…

— Не — пророни старецът. — Съжалявам, ужасно съжалявам, но пръчка, пострадала до такава степен, не може да бъде поправена с никое от средствата, които зная.

Хари се беше приготвил да чуе това, но то все пак му подейства като удар. Той си взе двете половини на пръчката и отново ги прибра в кесийката около врата си. Оливандър гледаше пространството, откъдето беше изчезнала прекършената пръчка, и извърна очи чак когато Хари извади от джоба си двете пръчки, които беше донесъл от къщата на Малфой.

— Можете ли да определите на кого са? — попита Хари.

Майсторът взе едната от пръчките и я доближи до недовиждащите си очи, като я завъртя между пръстите си с издути стави и я огъна леко.

— Орех и змейска нишка — съобщи той. — Трийсет сантиметра. Неподатлива. Пръчката е на Белатрикс Лестранж.

— А тази?

Оливандър извърши същия оглед.

— Глог и косъм от еднорог. Точно двайсет и пет сантиметра. Достатъчно гъвкава. Пръчката беше на Драко Малфой.

— Беше ли? — повтори Хари. — Не е ли и досега негова?

— Вероятно не. Щом си му я отнел…

— Да, отнех му я…

— В такъв случай може да е и твоя. Важно е, разбира се, и как си му я отнел. Много зависи и от самата пръчка. Като цяло обаче, ако някоя пръчка е била победена, тя вече не е вярна на предишния си господар.

В стаята се възцари мълчание, чуваше се само далечният морски прибой.

— Говорите за пръчките, сякаш имат чувства — сподели Хари — и могат да мислят сами.

— Пръчката сама си избира магьосника — потвърди Оливандър. — Ако не друго, то поне това винаги е било ясно на онези, които усвояват изкуството да изработват пръчки.

— Значи човек може да използва и пръчка, която не го е избрала, така ли? — полюбопитства Хари.

— О, да, ако изобщо си магьосник, ще успееш да насочиш магическите си способности почти през всяко оръдие. Ала най-богати са плодовете там, разбира се, където има най-силна връзка между магьосник и пръчка. Тези взаимоотношения са сложни. Първоначално привличане, после споделен стремеж към натрупване на опит, когато пръчката се учи от магьосника, а магьосникът — от пръчката.

Морето се люшкаше с тътен напред-назад — звукът беше печален.

— Взех тази пръчка от Драко Малфой насила — обясни Хари. — Мога ли да я използвам, без да се излагам на опасност?

— Според мен да. Притежанието на пръчките е подчинено на сложни закони, ала победената пръчка обикновено изпълнява волята на новия си господар.

— Значи и аз мога да използвам тази? — включи се и Рон, извади пръчката на Опаш от джоба си и я връчи на Оливандър.

— Кестен и змейска сърдечна нишка. Двайсет и три сантиметра и два милиметра. Чуплива. Малко след като бях отвлечен, бях принуден да я изработя за Питър Петигрю. Да, ако си я спечелил в битка, е по-вероятно да изпълнява волята ти, и то по-добре, отколкото друга пръчка.

— Това важи за всички пръчки, нали? — попита Хари.

— Мисля, че да — потвърди Оливандър, вперил изпъкнали очи в лицето му. — Ти, господин Потър, задаваш сериозни въпроси. Науката за магическите пръчки е сложен и тайнствен раздел от магията.

— Излиза, че не е задължително да убиваш предишния собственик, за да притежаваш истински дадена пръчка? — попита Хари.

Старецът преглътна.

— Дали е задължително ли? Не, не бих казал, че е задължително.

— Има обаче предания — продължи Хари и сърцето му заби по-ускорено, а болката в белега се засили: той беше сигурен, че Волдемор е решил да осъществи идеята си. — Предания за една — или няколко — пръчки, които се предават от човек на човек само чрез убийство.

Оливандър пребледня. До снежнобялата възглавница изглеждаше сивкав, а очите му бяха огромни, кръвясали и изпъкнали от нещо, което наподобяваше страх.

— Мисля, че само една пръчка се предава по този начин — прошепна той.

— И Вие-знаете-кой се интересува от нея, нали? — продължи с въпросите Хари.

— Ти… откъде… — изграчи Оливандър и погледна Рон и Хърмаяни така, сякаш ги молеше за помощ. — Откъде знаеш?

— Искал е да му кажете как да преодолее връзката между нашите пръчки — рече Хари.

Оливандър изпадна в ужас.

— Разберете, той ме изтезаваше! Проклятието Круциатус, аз… нямах друг избор, освен да му кажа каквото знам и за което се досещам!

— Ясно — отсече Хари. — Казахте ли му за еднаквите сърцевини? Казахте ли му, че просто трябва да вземе пръчката на друг магьосник?

Оливандър беше вцепенен и ужасѐн колко много знае Хари. Той кимна бавно.

— Но не се получи — продължи Хари. — Моята пръчка пак победи пръчката, която Волдемор беше взел за кратко. Знаете ли защо стана така?

Старецът поклати глава точно толкова бавно, както току-що беше и кимнал.

— Аз… никога не съм чувал за подобно нещо. Онази нощ пръчката ти е направила нещо нечувано. Връзката между еднакви сърцевини се среща изключително рядко, но виж, не знам защо твоята пръчка е счупила пръчка, взета от друг…

— Говорехме за другата пръчка, за пръчката, която сменя собствениците си само чрез убийство. Щом разбра, че моята пръчка е извършила нещо твърде необичайно, Вие-знаете-кой се върна и попита за онази, другата пръчка, нали?

— Откъде знаеш?

Хари не отговори.

— Да, той ме попита — пророни Оливандър. — Искаше да му кажа всичко, което знам за пръчката, известна с различни имена: Смъртоносна пръчка, Пръчка на Ориста и Бъзова пръчка.

Хари погледна встрани към Хърмаяни. Тя беше потресена.

— Черния лорд — продължи приглушено и уплашено Оливандър — винаги е бил доволен от пръчката, която му изработих, със сърцевина от фениксово перо, трийсет и пет сантиметра, после обаче откри връзката между еднаквите сърцевини. Сега търси друга, по-могъща пръчка като единствен начин да победи твоята.

— Но той много скоро ще научи — ако вече не е научил, — че пръчката ми е повредена до степен да не може да се поправи — каза тихо Хари.

— Не! — извика стресната Хърмаяни. — Няма откъде да знае, Хари, как ще научи, че…

— С „Приори инкантатем“ — отговори той. — Хърмаяни, ние оставихме твоята пръчка и пръчката от трънка в къщата на Малфой. Ако ги разгледат добре, ако ги накарат да възстановят заклинанията и магиите, които са правили напоследък, ще видят, че твоята е счупила моята, ще разберат, че си се опитала и не си успяла да я поправиш, и ще се досетят, че оттогава използвам пръчката от трънка.

Не остана и следа от малкото руменина, която Хърмаяни си беше възвърнала, откакто бяха пристигнали тук. Рон погледна укорно Хари и каза:

— Дайте да не мислим за това сега…

Но тук се намеси господин Оливандър:

— Черния лорд вече не търси Бъзовата пръчка само за да те унищожи, господин Потър. Преизпълнен е с решимост да я притежава, защото е убеден, че тя ще го направи наистина неуязвим.

— А ще го направи ли?

— Който притежава Бъзовата пръчка, постоянно трябва да се страхува, че ще бъде нападнат — обясни старецът, — но това, че Черния лорд може да се сдобие със Смъртоносната пръчка, наистина е… трябва да призная… страховито.

Хари внезапно си спомни как първия път, когато видя Оливандър, не беше сигурен дали го харесва. Дори сега, след като Волдемор го беше изтезавал и държал затворен в подземието, мисълта, че той може да се сдобие с тази пръчка, явно очароваше стареца точно толкова, колкото и го отвращаваше.

— Наистина ли… наистина ли смятате, господин Оливандър, че такава пръчка съществува? — попита Хърмаяни.

— О, да — потвърди старецът. — Да, напълно възможно е да проследите движението на пръчката през историята. Има, разбира се, и бели петна, има и дълги промеждутъци, когато тя е изчезвала от поглед, временно се е губела или е била скрита, но задължително отново е излизала наяве. Притежава особени свойства, по които посветените в науката за пръчките веднага я разпознават. Има и писмени свидетелства, някои са доста мъгляви, но аз и други майстори на пръчки сме се заели да ги изучаваме. Те звучат достоверно.

— Значи… не смятате, че това е приказка или мит? — попита обнадеждена Хърмаяни.

— Да, не смятам — потвърди Оливандър. — Виж, не знам дали сменя собственика си само чрез убийство. Историята й е кървава, но това може да се дължи просто на факта, че мнозина се стремят да я притежават и тя разпалва у магьосниците такива страсти. Всесилна и опасна, ако попадне в неподходящи ръце, невероятно привлекателна и любопитна за всички нас, които изучаваме мощта на магическите пръчки.

— Господин Оливандър — намеси се пак Хари, — казахте на Вие-знаете-кого, че Бъзовата пръчка е у Грегорович, нали?

Старецът пребледня още повече, ако това изобщо беше възможно. Приличаше на призрак, когато преглътна с усилие.

— Но откъде… откъде…

— Няма значение откъде знам — отговори Хари и затвори за миг очи: сред парещата болка за секунди видя главната улица в Хогсмийд, където още беше тъмно, защото селото се намираше много по на север. — Значи казахте на Вие-знаете-кого, че пръчката е у Грегорович?

— Беше плъзнал такъв слух — пророни Оливандър. — Слух отпреди много, много години, тогава ти още не си бил роден! Мисля, че го е пуснал самият Грегорович. Ясно е, че това ще бъде само добре дошло за него — да се разчуе, че изучава и възпроизвежда и в други пръчки свойствата на Бъзовата пръчка!

— Да, това е ясно — потвърди Хари. — Господин Оливандър, и един последен въпрос, после ще ви оставя да си почивате. Какво знаете за Даровете на Смъртта?

— За… кое? — попита майсторът, напълно объркан.

— Даровете на Смъртта.

— Опасявам се, че нямам и представа за какво ми говориш. Пак ли е свързано с пръчките?

Хари се взря в изпитото лице и реши, че Оливандър не се преструва. Наистина не знаеше нищо за Даровете.

— Благодаря ви — каза момчето. — Много ви благодаря. Сега ще ви оставим да си починете малко.

Старецът беше поразен.

— Той ме изтезаваше! — простена отново. — Проклятието Круциатус… нямате представа…

— Имам — възрази Хари. — Наистина. Много ви моля, починете си. Благодаря ви, че ми разказахте всичко това.

Той поведе Рон и Хърмаяни надолу по стълбите. Бил, Фльор, Луна и Дийн седяха на масата в кухнята с по чаша чай пред себе си. Когато Хари се появи на вратата, всички вдигнаха очи, но той само им кимна и продължи към градината, следван от Рон и Хърмаяни. Пред тях лежеше червеникавата могилка, покрила Доби, и Хари се върна при нея точно когато болката в главата му започна да става все по-силна. Сега той трябваше да хвърли огромни усилия, за да отпъди виденията, които постоянно го връхлитаха; знаеше обаче, че ще му се наложи да се съпротивлява още съвсем кратко. Не след дълго щеше да се поддаде, защото трябваше да разбере дали предположението му се е оказало вярно. Но трябваше да издържи още малко, за да обясни на Рон и Хърмаяни.

— Преди много време Бъзовата пръчка е била у Грегорович — подхвана Хари. — Видях как Вие-знаете-кой се опитва да го издири. След като го намери, разбра, че пръчката вече не е у Грегорович: че е била открадната от Гриндълуолд. Виж, не знам откъде Гриндълуолд е научил, че пръчката е у Грегорович, но ако майсторът е бил толкова глупав сам да пусне слуха, явно не е било особено трудно.

Волдемор беше при портата на „Хогуортс“, Хари го видя как стои там, видя и фенера, който подскачаше в предизгревната светлина и се приближаваше все повече и повече.

— Гриндълуолд е използвал Бъзовата пръчка, за да постигне могъщество. И в апогея на властта му, когато Дъмбълдор е знаел, че единствен той е в състояние да го спре, обявил дуел на Гриндълуолд и го победил, а после взел Бъзовата пръчка.

— Бъзовата пръчка е била у Дъмбълдор? — ахна Рон. — Но къде е сега?

— В „Хогуортс“ — отговори Хари, като се мъчеше да остане със съзнанието си при тях в градината на върха на отвесната скала.

— Тогава какво чакаме, да вървим! — подкани припряно Рон. — Хари, да вървим и да я вземем, докато той не ни е изпреварил!

— Вече е късно — отвърна Хари. Не се сдържа и се хвана здраво за главата, за да й помогне да устои. — Той знае къде е пръчката. Вече е там.

— Хари! — вбеси се Рон. — Откога знаеш… защо губим време? Защо разговаря първо с Грипкук? Можехме да отидем… още можем да го направим…

— Не — отсече Хари и падна на колене върху тревата. — Хърмаяни е права. Дъмбълдор не е искал да притежавам пръчката. Не е искал да я взимам. Искал е да намеря хоркруксите.

— Непобедимата пръчка, Хари! — простена Рон.

— От мен не се очаква да… от мен се очаква да намеря хоркруксите…

Всичко вече тънеше в хлад и мрак: слънцето се виждаше едва-едва на хоризонта, докато той се плъзгаше заедно със Снейп през парка към езерото.

— След малко ще дойда при теб в замъка — каза с висок студен глас. — Сега ме остави.

Снейп кимна и тръгна обратно по пътеката с развяващо се черно наметало. Хари вървеше бавно — изчакваше силуетът на Снейп да се скрие. Нямаше намерение Снейп или който и да е друг да види къде отива. Прозорците на замъка не светеха и той можеше да се скрие… след миг си направи хамелеонизираща магия, благодарение на която стана невидим дори за самия себе си.

Продължи нататък покрай езерото, като се взираше в очертанията на любимия замък, първото му царство, което му принадлежеше по рождено право…

Накрая изникна и бялата мраморна гробница край езерото, отразила се в тъмната му вода. Гробницата му се стори ненужно петно в познатия пейзаж.

Той отново усети прилив на овладяна еуфория, шеметното усещане за целеустременост в погибелта. Вдигна старата пръчка от Оливандър: колко подобаващо беше, че това щеше да е последното й велико деяние.

Гробницата се разцепи от горе до долу и се разтвори. Покритото с плащаница тяло беше точно толкова дълго и слабо, както и приживе. Той вдигна отново пръчката.

Плащаницата се разгъна. Лицето беше прозирно, бледо, изпито и въпреки това почти непокътнато. Бяха оставили очилата върху гърбавия нос — обзе го весело присмехулно настроение. Ръцете на Дъмбълдор бяха кръстосани отпред върху гърдите му и под тях лежеше и пръчката, погребана заедно с него.

Нима старият глупак си беше въобразявал, че мраморът и смъртта ще защитят пръчката? Нима беше смятал, че Черния лорд ще се уплаши да оскверни гроба му? Паяковидната му ръка замахна и издърпа от хватката на Дъмбълдор пръчката: щом я взе, от върха й се разлетя дъжд от искри и пръчката озари трупа на последния си собственик, готова най-после да служи на нов господар.