Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ПЕТАПОКОСЕНИЯТ ВОИН

— Хагрид!

Хари с усилие се надигна сред купчината метал и кожа наоколо и докато се опитваше да се изправи, ръцете му затъваха в тинестата вода. Не проумяваше къде е изчезнал Волдемор и очакваше всеки момент отново да се спусне от мрака. По брадичката от челото му на тънка струя се стичаше нещо топло и влажно. Хари изпълзя от езерото и тръгна със залитане към тъмната грамада наблизо, която всъщност беше Хагрид.

— Хагрид! Хагрид, кажи нещо…

Но тъмната грамада не се и помръдна.

— Кой е там? Потър ли? Ти Хари Потър ли си?

Момчето не разпозна мъжкия глас. После някаква жена извика:

— Разбили са се, Тед. Разбили са се в градината!

На Хари му се виеше свят.

— Хагрид — повтори той глупаво и краката му се подкосиха.

Когато дойде на себе си, лежеше по гръб на нещо като възглавници, ребрата и дясната му ръка сякаш пареха. Избитият зъб му беше поникнал отново. Белегът върху челото му туптеше.

— Хагрид!

Хари отвори очи и видя, че се намира в непозната всекидневна с включено осветление. Раницата му, мокра и кална, беше на пода малко по-встрани. Някакъв светлокос мъж с голям корем го гледаше разтревожено.

— Хагрид е добре, синко — увери го мъжът, — жена ми се грижи за него. Ти как се чувстваш? Има ли още нещо счупено? Оправих ти ребрата, зъба и ръката. Между другото, аз съм Тед, Тед Тонкс… бащата на Дора.

Хари рязко изправи гръб: пред очите му заиграха светлини, пригади му се и главата му се замая.

— Волдемор…

— Спокойно — рече Тед Тонкс, после го хвана за рамото и го сложи отново да легне. — Току-що си претърпял тежка авария. Всъщност какво се случи? Нещо моторът ли се повреди? Да не би Артър Уизли отново да се е престарал с тия негови мъгълски измишльотини?

— А, не — отвърна Хари, а белегът му продължи да тупти като отворена рана. — Смъртожадни, направо гмеж… преследваха ни…

— Смъртожадни ли? — рязко подвикна Тед. — Как така смъртожадни?! Нали уж не знаеха, че ще те местим точно тази вечер, мислех, че…

— Знаеха — каза Хари.

Тед Тонкс погледна към тавана, сякаш щеше да види през него небето горе.

— Е, но поне сме сигурни, че защитните ни заклинания действат, нали? Те не би трябвало да проникнат на повече от сто метра от къщата във всички посоки.

Сега Хари разбра защо Волдемор е изчезнал — точно в онзи миг мотоциклетът беше прекосил бариерата, създадена от магиите и заклинанията на Ордена. Надяваше се все пак те да действат и занапред: помисли си как и сега, докато разговарят, Волдемор е на сто метра от тях и търси начин да проникне с нещо, което Хари си представи като огромен прозрачен въздушен мехур.

Смъкна крака от дивана: искаше с очите си да види Хагрид, за да повярва, че е жив. Но тъкмо се изправи, когато вратата се отвори и Хагрид се промуши през нея с лице, покрито с кал и кръв — накуцваше, но като по чудо беше жив.

— Хари!

След като събори две крехки масички и една аспидистра, той прекоси с две крачки разстоянието между тях и притегли Хари в прегръдка, с която едва не строши отново току-що изцелените му ребра.

— Леле, Хари, как се измъкна от ’сичко туй? Пък аз си мислех, че и двамата сме пътници.

— Аз също. Не мога да повярвам…

Хари замълча: забеляза жената, която беше влязла в стаята след Хагрид.

— Ти! — изкрещя той и пъхна ръка в джоба си, но той беше празен.

— Магическата ти пръчка е тук, синко — рече Тед и му я подаде. — Беше паднала точно до теб. Прибрах я. А жената, на която крещиш, е моята съпруга.

— О, извинявайте…

След като госпожа Тонкс влезе на светло, приликата й с нейната сестра Белатрикс вече не беше чак толкова очебийна: косата й беше светлокестенява, а очите й бяха по-големи и по-добри. И все пак след възклицанието на Хари тя го погледна някак високомерно.

— Какво е станало с дъщеря ни? — попита жената. — Хагрид каза, че са ви устроили засада, къде е Нимфадора?

— Не знам — призна Хари. — Не знаем какво се е случило с останалите.

Госпожа Тонкс и мъжът й се спогледаха. Като видя изражението на лицата им, Хари усети как го плисват страх и вина: ако някой от останалите беше загинал, виновен беше той, само той и никой друг. Беше се съгласил с плана, беше им дал от косата си…

— Летекодът! — възкликна Хари, спомнил си внезапно за него. — Трябва да стигнем в „Хралупата“ и да разберем… тогава ще ви съобщим… или Тонкс ще го направи, след като…

— С Дора всичко ще бъде наред, Дромеда — намеси се Тед. — Тя си знае работата, ходила е с аврорите на какви ли не опасни места. Летекодът е тук — добави той към Хари. — Ако смяташ да се придвижиш с него, имай предвид, че би трябвало да поеме след три минути.

— Да, ще се придвижим с него — потвърди Хари. Грабна раницата, метна я на рамо. — Аз…

Погледна към госпожа Тонкс: искаше му се да се извини за уплашеното състояние, в което я оставяше и за което се чувстваше ужасно виновен, но не му хрумнаха думи, които да не му се струват кухи и неискрени.

— Ще кажа на Тонкс… на Дора, да ви прати вест, когато… благодаря ви, че сте ни позакърпили, благодаря за всичко. Аз…

Радваше се, че излиза от стаята и тръгва с Тед Тонкс по късия коридор до една от спалните. Хагрид също дойде след тях и се наведе, за да не си удари главата в горната рамка на вратата.

— Ето го летекода, синко.

Господин Тонкс сочеше малка сребърна четка за коса, оставена върху тоалетката.

— Благодаря — каза Хари и готов за заминаване, понечи да я докосне с пръст.

— Я чакайте — намеси се Хагрид и се огледа. — Къде е Хедуиг, Хари?

— Тя… тя загина — отвърна момчето.

Изведнъж осъзна какво е станало, просълзи се и се засрами от себе си. Совата го беше съпътствала вярно и предано, беше единствената му сигурна връзка със света на магьосниците всеки път, когато той беше принуден да се върне у семейство Дърсли.

Хагрид се пресегна и го потупа болезнено с грамадна длан по рамото.

— Не се разстройвай — рече той пресипнало. — Не се разстройвай де. Тя изживя страхотен дълъг живот…

— Хагрид! — предупреди го Тед Тонкс, когато четката за коса припламна в яркосиньо, и Хагрид буквално в последния момент я докосна с показалец.

С тласък зад пъпа, сякаш изтеглен напред от невидима кукичка и въдица, Хари беше издърпан в небитието и се завъртя неудържимо с пръст, залепен за летекода, с който двамата с Хагрид се извисиха и се отдалечиха от господин Тонкс: след броени мигове ходилата на Хари удариха о твърда почва и той падна на четири крака в двора на „Хралупата“. Чу писъци. Метна встрани четката за коса, която вече не светеше, изправи се с леко залитане и видя как госпожа Уизли и Джини тичат надолу по задното стълбище, а Хагрид, който също се беше свлякъл при приземяването, с усилие става на крака.

— Хари? Ти истинският Хари ли си? Какво се е случило? Къде са останалите? — извика госпожа Уизли.

— В какъв смисъл? Те не са ли вече тук? — ахна Хари.

Отговорът се беше врязал ясно върху бледото лице на госпожа Уизли.

— Смъртожадните ни причакваха — обясни й Хари. — Обкръжиха ни веднага щом литнахме… те са знаели, че ще е днес вечерта… нямам представа какво е станало с другите. Четирима смъртожадни ни подгониха, не ни оставаше друго, освен да бягаме, а когато ни настигна Волдемор…

Хари долови по гласа си, че се оправдава, че я моли да разбере защо не знае какво е станало със синовете й, но…

— Слава на небесата, че си добре! — рече госпожа Уизли и го притегли за прегръдка, която според него той не заслужаваше.

— Не ти ли се намира малко бренди, Моли? — попита с леко треперлив глас Хагрид. — За лечебни цели.

Госпожа Уизли можеше да измагьоса бренди, но когато забърза към климналата къща, Хари разбра, че тя всъщност иска да скрие лицето си. Момчето се обърна към Джини и тя тутакси откликна на неизречената му молба за информация.

— Първи трябваше да дойдат Рон и Тонкс, но са изпуснали летекода си, той се появи без тях — обясни момичето и посочи ръждивата масленица върху земята наблизо. — А това там — и тя посочи една стара гуменка — трябваше да бъде летекодът на татко и Фред, те трябваше да се появят втори. Вие с Хагрид бяхте трети, а ако успеят, Джордж и Лупин би трябвало да се върнат след… — Тя си погледна часовника. — След около минута.

Госпожа Уизли се появи отново с бутилка бренди, която връчи на Хагрид. Той махна запушалката и изгълта съдържанието на един дъх.

— Мамо! — възкликна Джини и засочи едно петънце на доста метри от тях.

В мрака се беше появила синя светлина: тя се уголеми и стана по-ярка, после изникнаха Лупин и Джордж, които се въртяха и по едно време западаха. Хари веднага разбра, че е станало нещо: Лупин крепеше Джордж, който беше в безсъзнание, а по лицето му имаше кръв.

Хари се завтече към тях и хвана Джордж за краката. Двамата с Лупин го внесоха в къщата, после през кухнята във всекидневната, където го положиха върху дивана. Когато светлината от лампата падна върху главата му, Джини ахна, а Хари го присви стомахът: едното ухо на Джордж го нямаше. Отстрани главата и вратът му бяха наквасени с влажна, стряскащо алена кръв.

Веднага щом госпожа Уизли се надвеси над сина си, Лупин сграбчи Хари над лакътя и го задърпа не особено нежно обратно към кухнята, където Хагрид още се мъчеше да вкара едрото си туловище през задната врата.

— Ей! — възмути се той. — Пусни го! Пусни Хари!

Лупин не му обърна внимание.

— Какво създание имаше в ъгъла първия път, когато Хари Потър дойде в кабинета ми в „Хогуортс“? — попита той и леко разтърси момчето. — Отговори!

— Хм… гриндилоу в аквариум, нали?

Лупин пусна момчето и тежко се облегна на един от кухненските шкафове.

— К’во беше пък това? — ревна Хагрид.

— Извинявай, Хари, но бях длъжен да проверя — уточни напрегнато Лупин. — Някой ни е предал. Волдемор е знаел, че ще те местим точно днес, а са могли да му кажат само хора, които пряко участват в плана. Можеше да си и самозванец.

— А мене що не ме проверяваш? — каза задъхан Хагрид, който още се мъчеше да се промуши през вратата.

— Ти си полувеликан — погледна го Лупин. — Многоликовата отвара действа само на хора.

— Никой от Ордена не би издал на Волдемор, че се местя тази вечер — отсече Хари: от самата мисъл го побиваха тръпки, той не можеше да повярва, че сред тях има предател. — Волдемор ме настигна чак към края, в началото не знаеше кой от всички Потъровци е истинският. Ако е бил посветен в плана, щеше да е наясно, че пътувам с Хагрид.

— Волдемор те е настигнал? — подвикна рязко Лупин. — Какво се случи? Как избяга?

Хари обясни накратко как смъртожадните са познали, че е истинският Хари, как са се отказали да ги гонят — явно са се върнали да повикат Волдемор — и как той се появил точно преди те двамата с Хагрид да доближат обезопасената къща на родителите на Тонкс.

— Познали са те? Но как? Какво си направил?

— Аз… ами… — Хари се опита да си спомни: цялото пътуване наподобяваше размазано петно от паника и объркване. — Видях Стан Шънпайк… нали се сещаш, кондуктора на автобуса „Среднощния рицар“. И се опитах да го обезоръжа с магия, вместо да… така де, той не знае какво върши, нали? Сигурно е под въздействието на Империус!

Лупин изпадна в ужас.

— Хари, времето на обезоръжаващите магии отмина! Тези хора искат да те заловят и да те убият! Поне ги зашемети, ако не си готов да ги убиеш!

— Бяхме на стотици метри във въздуха. Стан не е на себе си и ако го бях зашеметил със заклинание, той щеше да падне и да умре точно както ако бях приложил Авада Кедавра! Експелиармус ме спаси от Волдемор преди две години — добави предизвикателно Хари.

Лупин му напомняше ухиления хафълпафец Закарайъс Смит, който му се беше присмивал, че иска да обучи Войнството на Дъмбълдор да прави заклинания за обезоръжаване.

— Да, Хари — съгласи се Лупин, като едва се сдържаше, — и мнозина смъртожадни са го видели с очите си! Извинявай, ала по онова време това беше твърде необичаен ход, когато над теб беше надвиснала смъртоносна заплаха. Но е почти равнозначно на самоубийство да го повториш тази вечер пред смъртожадни, които или са очевидци на първия случай, или са чували за него!

— Значи според теб е трябвало да убия Стан Шънпайк? — ядоса се Хари.

— Разбира се, че не — отвърна Лупин, — но смъртожадните… всъщност, честно казано, повечето хора… биха очаквали да отвърнеш на удара! Експелиармус е полезно заклинание, Хари, ала смъртожадните явно смятат, че то е нещо като твоя запазена марка, и аз те призовавам да не го превръщаш в такава!

От думите му Хари се почувства кръгъл глупак, но вътре в него пак остана зрънце предизвикателство.

— Няма да погубвам с магия хора само защото са се изпречили на пътя ми! Това е почеркът на Волдемор.

Отговорът на Лупин не се чу: Хагрид успя най-сетне да се провре през вратата, отиде със залитане при един стол и седна, а той се разпадна под него. Без да обръща внимание на ругатните му, примесени с извинения, Хари отново се обърна към Лупин.

— Джордж ще се оправи ли?

След този въпрос не остана и следа от гнева, който момчето беше отприщило у Лупин.

— Според мен да, макар че е невъзможно да възстановим ухото му, поразено е от проклятие…

Чуха как някой се движи бързо отвън. Лупин се завтече към задната врата, Хари прескочи краката на Хагрид и също хукна презглава към двора.

Там бяха изникнали две сенки и докато тичаше към тях, той видя, че това са Хърмаяни, която си възвръщаше обичайния вид, и Кингзли: и двамата се бяха вкопчили в разкривена закачалка за дрехи.

Хърмаяни се хвърли в обятията на Хари, но не пролича Кингзли да се радва, че ги вижда. Хари видя над рамото на Хърмаяни как той вдига магическата си пръчка и я насочва към гърдите на Лупин.

— Последните думи, които Албус Дъмбълдор каза на нас двамата?

— Хари е най-голямата ни надежда. Доверете му се — отвърна спокойно Лупин.

Кингзли обърна пръчката към Хари, но Лупин го спря:

— Той е, проверих!

— Добре, добре — рече Кингзли и прибра пръчката под наметалото си. — Но някой ни е предал! Знаели са, знаели са, че ще бъде тази вечер!

— Явно — съгласи се Лупин, — но май не са били в течение, че ще има цели седем Хари-Потъровци.

— Не е голяма утеха! — изръмжа Кингзли — Кой друг се е върнал?

— Само Хари, Хагрид и ние с Джордж.

Хърмаяни заглуши стона си с ръка на устата.

— С вас какво стана? — попита Лупин.

— Преследваха ни петима, раних двама, един май убих — припряно отговори Кингзли, — видяхме и Ти-знаеш-кого, някъде по средата се присъедини към преследвачите, но доста бързо изчезна. Ремус, той може…

— Да лети — продължи вместо него Хари. — Аз също го видях, преследваше ни.

— Затова, значи, се е махнал… за да тръгне след вас! — възкликна Кингзли. — А аз недоумявах защо изчезна. Но защо ли е сменил мишената?

— Хари се е отнесъл прекалено великодушно към Стан Шънпайк — обясни Лупин.

— Стан ли? — повтори Хърмаяни. — Но аз мислех, че е в Азкабан!

Кингзли се засмя безрадостно.

— Очевидно е имало масово бягство, Хърмаяни, което министерството е потулило. Когато запратих проклятие по Травърс, качулката му се смъкна, той също би трябвало да е зад решетките. Но какво се случи с вас, Ремус? Къде е Джордж?

— Той остана без едно ухо — каза Лупин.

— Без едно… — повтори Хърмаяни.

— Беше Снейп — допълни Лупин.

— Снейп ли? — изкрещя Хари. — Ти не спомена…

— По време на преследването му падна качулката. Сектумсемпра открай време е неговата запазена марка. Ще ми се да можех да кажа, че съм му го върнал тъпкано, но нямах избор — трябваше да задържа Джордж върху метлата, той губеше много кръв.

Четиримата замълчаха и погледнаха към небето. Нямаше и следа от движение, а звездите също ги погледнаха немигащо и безразлично, незатулени от летящи приятели. Къде ли беше Рон? Къде бяха Фред и господин Уизли? Къде бяха Бил, Фльор, Тонкс, Лудоокия и Мъндънгус?

— Помогни, Хари! — извика пресипнало Хагрид, който отново се беше заклещил на вратата.

Доволен, че може да се заеме с нещо, Хари го издърпа, после се отправи през празната кухня към всекидневната, където госпожа Уизли и Джини още се грижеха за Джордж. Госпожа Уизли вече беше спряла кръвта и на светлината на лампата Хари видя чиста зейнала дупка на мястото, където преди беше ухото на приятеля му.

— Как е той?

Госпожа Уизли се обърна и каза:

— Не мога да му измагьосам ново, махнато е с черна магия. Но можеше да е много по-страшно… все пак е жив.

— Да — съгласи се Хари. — Слава Богу!

— Стори ми се, че чувам в двора и други — намеси се Джини.

— Хърмаяни и Кингзли — потвърди Хари.

— Слава на небесата! — прошепна Джини.

Двамата се погледнаха: на Хари му се прииска да я прегърне и да я притисне до себе си и нямаше да го спре дори присъствието на госпожа Уизли, но преди да се поддаде на това желание откъм кухнята се чу силен трясък.

— Ще доказвам кой съм, Кингзли, след като видя сина си, а сега, ако не си търсиш белята, се махни от пътя ми!

Хари не беше чувал никога господин Уизли да крещи така. Той нахълта във всекидневната с лъснало от потта теме и с накривени очила, а след него дотича и Фред — и двамата бяха бледи, но здрави и невредими.

— Артър! — изхлипа госпожа Уизли. — О, слава на небесата!

— Как е той?

Господин Уизли се свлече на колене до Джордж. За пръв път, откакто Хари познаваше Фред, той като че ли не намираше думи. Загледа с отворена уста иззад облегалката на дивана раната на своя близнак, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Вероятно разбуден от шумната поява на Фред и на баща си, Джордж се размърда.

— Как се чувстваш, Джорджи? — прошепна майка му.

Той плъзна пръсти отстрани по главата си.

— Кухо — пророни момчето.

— Какво го прихваща? — изграчи с ужасен вид Фред. — И мозъкът му ли е пострадал?

— Кухо — повтори Джордж, после отвори очи и погледна брат си. — Виждаш ли, Фред… аз съм Кухов Безухов, вдяваш ли?

Госпожа Уизли се разхлипа още по-безутешно. По бледото лице на Фред се плисна руменина.

— Ужас! — рече той на Джордж. — Направо ужас! При толкова смешки по света за разни дългоухи и клепоухи да измислиш точно това!

— Е, нищо де — усмихна се Джордж на майка си, която продължаваше да плаче неудържимо. — Сега, мамо, поне ще можеш да ни различаваш. — Той се огледа. — Здрасти, Хари… ти си Хари, нали?

— Да — потвърди другото момче и се приближи към дивана.

— Е, поне теб те преместихме успешно — отсъди Джордж. — Защо Рон и Бил не бдят край леглото на болника?

— Още не са се върнали, Джордж — обясни госпожа Уизли.

Усмивката на момчето помръкна. Хари погледна Джини и й показа с ръка да излезе с него навън. Докато минаваха през кухнята, Джини пророни тихо:

— Рон и Тонкс вече трябваше да са се върнали. Нямат много път, къщата на леля Мюриъл не е далеч.

Хари не каза нищо. Откакто беше пристигнал в „Хралупата“, се опитваше да не дава воля на страха, но сега той го обгърна, сякаш пропълзя под кожата му, затуптя в гърдите и заседна на гърлото му. Докато слизаха по задното стълбище в тъмния двор, Джини го хвана за ръката.

Кингзли сновеше назад-напред и всеки път преди да се обърне поглеждаше към небето. Хари си помисли, че той прилича на вуйчо Върнън, който преди милион години кръжеше така из всекидневната. Хагрид, Хърмаяни и Лупин стояха рамо до рамо и мълчаливо гледаха нагоре. Никой не се обърна, когато Хари и Джини се присъединиха към безмълвното им бдение.

Минутите се нижеха бавно като години. И при най-лекия повей на вятъра всички подскачаха и се извръщаха към прошумолелия храст или дърво с надеждата, че някой от липсващите членове на Ордена ще изскочи невредим от листата…

После точно над тях изникна метла, която се устреми към земята…

— Те са! — изпищя Хърмаяни.

Тонкс приземи и вдигна пръст и камъчета, които се разхвърчаха навсякъде.

— Ремус! — възкликна тя, докато слизаше неустойчиво от метлата, за да потъне в обятията му.

Лицето му беше угрижено и бледо, той сякаш беше изгубил дар-слово. Зашеметен, Рон тръгна към Хари и Хърмаяни.

— Добре си — изпелтечи той още преди Хърмаяни да изтича при него и да го притисне до себе си.

— Мислех… мислех…

— Нищо ми няма — потупа я по гърба Рон. — Нищо.

— Рон беше неотразим — оповести сърдечно Тонкс, след като пусна Лупин. — Страхотен. Зашемети един от смъртожадните, улучи го право в главата, а когато се целиш от летяща метла в движеща се мишена…

— Така ли? — възкликна Хърмаяни и огледа Рон, без да сваля ръце от врата му.

— Пак ли се изненада?! — отвърна той леко обидено и се дръпна. — Ние ли сме последните, които се връщат?

— Не — отговори Джини, — още чакаме Бил с Фльор и Лудоокия с Мъндънгус. Ще ида да кажа на мама и татко, че си добре…

Тя изтича обратно в къщата.

— Защо се забавихте? Какво се случи? — попита едва ли не ядосан Лупин.

— Белатрикс — каза тя. — Иска да се добере до мен не по-малко, отколкото до Хари, направи всичко възможно да ме убие. Жалко че не ми падна, щях да я науча аз нея. Но със сигурност ранихме Родолфус… после отидохме у лелята на Рон Мюриъл и изпуснахме летекода, защото тя ни обсипа с грижи…

Върху челюстта на Лупин заигра мускулче. Той кимна, но явно нямаше сили да каже каквото и да било.

— А с вас какво стана? — полюбопитства Тонкс и се извърна към Хари, Хърмаяни и Кингзли.

Те отново разказаха за патилата си от пътуването, но през цялото време отсъствието на Бил, Фльор, Лудоокия и Мъндънгус сякаш тегнеше върху всички като мъгла с ледена захапка, на която им беше все по-трудно да не обръщат внимание.

— Налага се да се върна на Даунинг Стрийт5. Трябваше да съм там още преди час — каза накрая Кингзли, след като огледа небето за последно. — Съобщете ми, когато се приберат.

Лупин кимна. Кингзли махна с ръка на другите и тръгна в мрака към портичката. На Хари му се стори, че чу съвсем тихото пук!, когато той се магипортира точно зад очертанията на „Хралупата“.

Господин и госпожа Уизли се втурнаха надолу по задното стълбище, следвани от Джини. Майката и бащата прегърнаха Рон, сетне погледнаха Лупин и Тонкс.

— Благодаря ви за синовете ни — промълви госпожа Уизли.

— Я не се излагай, Моли! — рече веднага Тонкс.

— Как е Джордж? — попита Лупин.

— Какво му е? — намеси се Рон.

— Остана без…

Но краят на изречението, подхванато от госпожа Уизли, беше заглушено от всеобщ силен възглас: пред погледите им току-що бе изникнал тестрол, който се приземи на няколко крачки от тях. Бил и Фльор се плъзнаха от гърба му, раздърпани от вятъра, но невредими.

— Бил! Слава Богу, слава Богу…

Госпожа Уизли се завтече към тях, Бил обаче я прегърна някак разсеяно. Погледна право към баща си и каза:

— Лудоокия е мъртъв.

Никой не продума, никой не помръдна. Хари изпита чувството, че нещо вътре в него пада, пропада през земята, напуска го завинаги.

— Видяхме всичко — продължи Бил, а Фльор кимна и на светлината от прозореца на кухнята по страните й заблещукаха сълзи, които се застичаха на вадички. — Случи се точно когато се отскубнахме от обръча: Лудоокия и Дънг бяха съвсем наблизо и също се насочиха на север. Волдемор — той може да лети! — веднага ги последва. Дънг изпадна в паника, чух го как вика, Лудоокия се опита да го спре, но онзи взе че се магипортира. Проклятието на Волдемор порази Лудоокия право в лицето, той падна заднишком от метлата и… не можехме да направим нищо, нищо… гонеха ни поне шестима…

Гласът на Бил заглъхна.

— Разбира се, че не сте могли да направите нищо — съгласи се Лупин.

Всички продължаваха да стоят и да се гледат. Хари не го проумяваше. Лудоокия мъртъв, това беше невъзможно… Лудоокия — толкова корав, толкова храбър, сякаш създаден да оцелява…

Макар и да не го изрекоха на глас, накрая всички като че ли осъзнаха, че няма смисъл да стоят повече на двора, и мълком последваха господин и госпожа Уизли в „Хралупата“ — във всекидневната, където Фред и Джордж се смееха.

— Какво има? — възкликна Фред и огледа лицата им. — Какво се е случило? Кой…

— Лудоокия — пророни господин Уизли. — Мъртъв е.

Усмивките на близнаците се превърнаха в ужасени гримаси. Никой не знаеше какво да прави. Тонкс плачеше без глас, захлупила лице с носната си кърпа: Хари знаеше, че тя е била много близка с Лудоокия, че е била негова любимка и той я е закрилял в Министерството на магията. Седнал на пода в ъгъла, където имаше най-много място, Хагрид бършеше очите си с кърпа колкото покривка за маса.

Бил отиде при бюфета и извади бутилка огнено уиски и няколко чаши.

— Хайде да пийнем — подкани той и след като замахна с магическата пръчка, през стаята се понесоха дванайсет пълни чаши. Бил вдигна високо тринайсетата. — За Лудоокия!

— За Лудоокия! — повториха всички и отпиха.

— За Лудоокия! — рече като ехо Хагрид с известно закъснение и хлъцна.

Огненото уиски проряза Хари през гърлото: сякаш го опари и вля отново в него чувства, като разсея сковаността и усещането за нереалност и му вдъхна нещо като смелост.

— Значи Мъндънгус е изчезнал? — попита Лупин, който беше пресушил чашата на един дъх.

Настроението в миг се промени: всички застанаха нащрек и продължиха да наблюдават Лупин, защото им се искаше той да продължи, но както се стори на Хари, бяха и по-уплашени какво ще чуят.

— Знам какво си мислите — рече Бил, — докато се връщахме насам, и аз се запитах същото, защото останах с впечатлението, че смъртожадните ни причакаха, нали? Но Мъндънгус не може да ни е предал. Те не знаеха, че ще има седмина Хари-Потъровци, това ги хвърли в смут още щом се появихме, а ако случайно сте забравили, именно Мъндънгус предложи да ги заблудим с този ход. Би трябвало да им е казал най-важното… Според мен Дънг просто се е паникьосал, нищо повече. Той изобщо не искаше да идва, но Лудоокия го принуди, а Вие-знаете-кой се насочи право към тях: това беше достатъчно всички да изпаднат в ужас.

— Вие-знаете-кой постъпи точно както очакваше Лудоокия — подсмъркна Тонкс. — Според него той би предположил, че Хари ще е с някой от най-калените и опитни аврори. Хукна да гони първо Лудоокия, а когато Мъндънгус ги издаде, се прехвърли на Кингзли…

— Да, и това е прррекрасно — намеси се рязко Фльор, — но не обяснява откъде са ррразбрали, че ще пррреместим ’Арри точно днес. Някой явно е прроявил небррежност. Някой се е изпуснал прред външен човек за датата. Това е единственото обяснение откъде са научили датата, но не и целия план.

С красиво лице, по което още личаха следи от сълзи, тя огледа един по един хората в стаята, като без думи ги предизвикваше да я опровергаят. Единственото, което нарушаваше тишината, беше хълцането на Хагрид под носната кърпа. Хари го погледна: той току-що беше изложил живота си на опасност, за да го спаси, и момчето го обичаше и му се доверяваше, макар че навремето го бяха прилъгали в замяна на едно змейско яйце да даде важни за Волдемор сведения…

— Не — отсече Хари и всички го погледнаха изненадани: от огненото уиски гласът му като че ли беше станал по-силен. — Исках да кажа — продължи той, — че дори и някой да е сбъркал и да се е изпуснал за нещо, убеден съм, че не го е направил нарочно. И няма никаква вина — повтори Хари, този път малко по-силно от обикновено. — Трябва да си вярваме. Аз се доверявам на всички и не смятам, че някой тук е в състояние да ме продаде на Волдемор.

Думите му бяха последвани от поредното мълчание. Всички го погледнаха, а той се почувства отново леко разгорещен и пийна още от огненото уиски, колкото да направи нещо. Сети се за Лудоокия — той вечно обвиняваше Дъмбълдор в лековерие.

— Добре го каза, Хари — рече най-неочаквано Фред.

— Да, ’ушам, ’ушам — намеси се и Джордж и стрелна с очи Фред, чиято уста помръдна в ъгълчето.

Лупин погледна Хари със странно изражение — едва ли не съжаление.

— За глупак ли ме смяташ? — попита момчето.

— Не, мисля, че си като Джеймс — отвърна Лупин, — за него беше връх на безчестието да не се доверява на приятелите си.

Хари знаеше за какво намеква той: че баща му е бил предаден от приятеля си Питър Петигрю. Кой знае защо, това го ядоса. Идеше му да подхване спор, но Лупин вече му беше обърнал гръб и след като остави чашата на една масичка до стената, рече на Бил:

— Имам малко работа. Ще попитам Кингзли дали…

— Не — спря го Бил. — Аз ще дойда с теб.

— Къде отивате? — възкликнаха в един глас Тонкс и Фльор.

— Тялото на Лудоокия — отговори Лупин. — Трябва да го приберем.

— Не може ли… — подхвана госпожа Уизли и умолително погледна Бил.

— Какво? — попита той. — Не, освен ако не предпочиташ да го вземат смъртожадните.

Никой не каза нищо. Лупин и Бил се сбогуваха и излязоха.

Останалите насядаха тежко по столовете, само Хари продължи да стои прав. Внезапността и окончателността на смъртта бяха заедно с тях като привидения.

— И аз трябва да вървя — заяви Хари.

В него се впериха десет чифта стреснати очи.

— Глупости, Хари! — скастри го госпожа Уизли. — Какви ги говориш?!

— Не мога да остана тук.

Той си разтърка челото: белегът отново го пробождаше и не го беше болял така повече от година.

— Докато съм тук, всички сте изложени на опасност. Не искам…

— Глупости! — повтори госпожа Уизли. — Всичко, което беше направено днес, целеше да те прехвърлим тук, на сигурно място, и слава Богу, че успяхме. Освен това Фльор се съгласи сватбата да бъде тук, а не във Франция, нагласили сме нещата така, че всички да останем тук и да се грижим за теб…

Тя не проумяваше, че от думите й на него не му олеква, а му става още по-тежко.

— Ако Волдемор научи отнякъде, че съм тук…

— Но защо ще научава? — изненада се госпожа Уизли.

— Сега, Хари, можеш да бъдеш на дванайсет места — намеси се и господин Уизли. — Той няма как да разбере в коя точно обезопасена къща се намираш.

— Притеснявам се не за себе си — възрази момчето.

— Знаем — съгласи се тихо господин Уизли, — но ако си тръгнеш, усилията ни от тази вечер се обезсмислят.

— Няма да ходиш никъде — изръмжа Хагрид. — Майко мила, Хари, след ’сичко, което преживяхме, за да те доведем тука!

— Да, ами кървящото ми ухо! — намеси се и Джордж и се вдигна на възглавниците.

— Знам, че…

— Лудоокия не би искал да…

— ЗНАМ! — изкрещя Хари.

Почувства се притиснат до стената, изнудван: нима си въобразяваха, че не знае какво са направили за него, нима не разбираха, че точно по тази причина той иска да си тръгне, докато заради него не са пострадали и други? Настъпи дълго тягостно мълчание, по време на което белегът продължи да го пробожда и да тупти и което накрая беше нарушено от госпожа Уизли.

— Къде е Хедуиг, Хари? — попита тя, за да го предразположи. — Можем да я сложим при Пигуиджин и да й дадем да хапне нещо.

Някой сякаш го удари с пестник по стомаха. Той не можеше да й каже истината. За да не отговаря, допи остатъка от огненото уиски.

— Чакай само да се разчуе, че пак си го направил, Хари — намеси се Хагрид. — Избяга му, моля ви се, отблъсна го точно когато оня го беше връхлетял!

— Не съм го направил аз — отсече Хари. — Направи го магическата ми пръчка. Сама.

След няколко мига Хърмаяни пророни тихо:

— Но това е невъзможно, Хари! Сигурно имаш предвид, че си направил магия, без да искаш, и си реагирал инстинктивно.

— Не — възрази Хари. — Моторът падаше, не можех да определя къде точно е Волдемор, но магическата пръчка се завъртя в ръката ми, намери го и насочи към него заклинание, при това заклинание, което аз дори не знам. Никога дотогава не бях измагьосвал златни пламъци.

— В крайни ситуации — обясни господин Уизли, — понякога човек прави магии, за каквито не е и мечтал. Малките деца, още преди да са обучени, често установяват, че…

— Не беше така — възрази през стиснати зъби Хари.

Белегът му гореше, той беше ядосан и отчаян, беше му неприятно, задето всички си въобразяваха, че притежава сила, равна на силата на Волдемор.

Никой не каза нищо. Момчето знаеше, че те не му вярват. И като се замисли, си даде сметка, че никога не е чувал магическа пръчка сама да прави магии.

В белега го проряза болка — всичко, което Хари можеше да направи, бе да се удържи да не простене. Изпелтечи, че отива на чист въздух, остави чашата и излезе от стаята.

Докато прекосяваше тъмния двор, едрият скелетоподобен тестрол вдигна очи и прошумоли с огромните си криле като на прилеп, сетне продължи да си пасе. Хари спря при портичката за градината, взря се в избуялите растения, разтърка туптящото си чело и се замисли за Дъмбълдор.

Беше сигурен, че той би му повярвал. Дъмбълдор щеше да знае как и защо магическата му пръчка се е задействала сама, понеже той винаги имаше отговори, беше наясно с пръчките, беше обяснил на Хари странната връзка между неговата пръчка и пръчката на Волдемор… но Дъмбълдор, точно като Лудоокия, като Сириус, като майка му и баща му, като клетата му сова — всички се бяха преселили там, където Хари никога вече нямаше да може да разговаря с тях. Той усети как на гърлото му пари и това нямаше нищо общо с огненото уиски…

Изневиделица болката в белега му стана непоносима. Хари притисна с ръка челото си, зажумя и точно тогава вътре в главата му запищя глас:

— Каза ми, че пречката ще се отстрани, ако използвам друга магическа пръчка!

И в съзнанието му лумна картина: изпосталял старец в дрипи, който лежи на каменен под и надава писък, ужасен провлачен писък, писък на непоносима болка…

— Не! Не! Умолявам те, умолявам те…

— Ти излъга Лорд Волдемор, Оливандър!

— Не съм излъгал… Заклевам се…

— Опитал си се да помогнеш на Потър, да му помогнеш да избяга от мен!

— Заклевам се, че не съм му помагал… Смятах, че с друга пръчка ще стане…

— Тогава обясни какво се е случило. Пръчката на Луциус е унищожена!

— Недоумявам… връзка… има само… между вашите две пръчки…

— Лъжа!

— Моля те… умолявам те…

Хари видя как бледата ръка вдига магическата пръчка и усети изблика на яростен гняв на Волдемор, видя как немощният старец се гърчи от болка на пода…

— Хари!

Всичко приключи така мигновено, както беше започнало: стиснал портичката към градината, Хари стоеше разтреперан в мрака, а сърцето му препускаше диво и белегът още го пробождаше леко. Трябваше да мине доста време, докато забележи, че до него са Рон и Хърмаяни.

— Върни се в къщата, Хари — прошепна Хърмаяни. — Нали не смяташ сега да заминаваш?

— Да, приятелю, трябва да останеш — заяви Рон и силно го удари по гърба.

— Добре ли си? — попита Хърмаяни, след като се приближи достатъчно, за да види лицето му. — Изглеждаш ужасно!

— Ами… — проточи с разтреперан глас Хари. — Вероятно изглеждам по-добре от Оливандър…

След като им разказа какво е видял, Рон се възмути, а Хърмаяни направо се ужаси:

— Но нали това трябваше да спре! Нали белегът не трябваше да те боли повече! Не бива да допускаш тази връзка да се възобнови… Дъмбълдор настояваше да затвориш съзнанието си!

И тъй като Хари не й отговори, тя го сграбчи за ръката.

— Той превзема министерството, вестниците и половината магьоснически свят! Не го допускай и в главата си!