Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ТРИЙСЕТАПРОГОНВАНЕТО НА СИВИРЪС СНЕЙП

В мига, в който пръстът й докосна знака, Хари усети как в белега го пронизва свирепа пареща болка, стаята със звездите изчезна от поглед и той вече стоеше на издадена скала под надвиснала урва, а морето се плискаше около него и сърцето му тържествуваше: заловили са момчето.

Силно бум! върна Хари към мястото, където стоеше: объркан, той вдигна магическата си пръчка, но магьосницата пред него вече падаше — свлече се на земята толкова силно, че стъклата на библиотеките издрънчаха.

— Никога не съм зашеметявала със заклинание човек, освен на уроците на ВОДА — оповести леко заинтригувана Луна. — Получи се по-шумно, отколкото очаквах.

И наистина таванът се разтресе. Зад вратата за спалните се чуха тътрузене на крака и кънтящи стъпки, които ставаха все по-силни: заклинанието на Луна беше събудило учениците от дома, които спяха горе.

— Къде си, Луна? Трябва да се скрия под мантията!

Краката й се появиха сякаш отдън земя, Хари бързо отиде при нея и тя го заметна с мантията точно когато вратата се отвори и в общата стая на мощен поток нахлуха ученици по пижами и нощници. Те ахнаха и нададоха изумени възгласи, като видяха, че Алекто лежи в безсъзнание. Наобиколиха я бавно, сякаш беше кръвожаден звяр, който всеки момент можеше да се събуди и да ги нападне. После към нея се стрелна храбър малък първокурсник, който я боцна отзад с палеца на крака си.

— Май е мъртва! — викна той доволно.

— О, погледни! — изшушука щастлива Луна, когато рейвънклоувци се струпаха около Алекто. — Радват се!

— Да… супер…

Хари затвори очи и понеже белегът му все още туптеше от болка, той реши да проникне отново в съзнанието на Волдемор, който вървеше по прохода към първата пещера… беше предпочел да се увери, че медальонът с капачето си е на мястото, и чак тогава да тръгне към училището… но това нямаше да му отнеме много време…

На вратата на общата стая се почука и всички вътре застинаха. Хари чу от другата страна тихия напевен глас, идващ от чукалото с форма на орел:

— Къде отиват изчезналите предмети?

— Отде да знам, бе! Я млък! — изръмжа груб глас и Хари позна Амик, брата на Алекто. — Алекто! Алекто! Там ли си? Залови ли го? Отвори!

Ужасени, рейвънклоувци зашушукаха помежду си. После най-неочаквано екна поредица силни удари, сякаш някой стреляше по вратата.

— АЛЕКТО! Ако той дойде и ние не сме заловили Потър… какво искаш, да стане като с Малфой ли? ОТГОВОРИ! — изрева Амик, като разтресе с все сила вратата, тя обаче пак не се отвори.

Учениците заотстъпваха назад, а някои от най-уплашените тръгнаха да се качват на бегом по стълбището при леглата си. И точно когато Хари се чудеше дали да не разбие вратата и да зашемети с магия смъртожадния Амик, долетя втори, още по-познат глас.

— Мога ли да попитам какво правите, професор Кароу?

— Опитвам се… да мина… през тая проклета… врата! — изкрещя Амик. — Доведете Флитуик! Накарайте го да я отвори, незабавно!

— Но сестра ви не е ли вътре? — попита професор Макгонъгол. — Нали по ваше спешно искане тази вечер професор Флитуик я пусна да влезе? Тя сигурно може да ви отвори. И тогава няма да се налага да вдигате от сън половината замък.

— Тя не ми отговаря, дърта глупачко! Ти я отвори! Хайде! Незабавно!

— Ама разбира се, щом желаете — отвърна ужасяващо хладно професор Макгонъгол.

Чукалото изтрака леко и напевният глас попита отново:

— Къде отиват изчезналите предмети?

— В небитието, а то е… всичко — отговори професор Макгонъгол.

— Добре казано — одобри чукалото орел и вратата се отвори.

Няколко ученици, които бяха изостанали от другите, се втурнаха към стълбата, когато Амик нахълта в стаята и размаха магическата си пръчка. Сгърбен като сестра си, той беше с бледо лице като превтасало тесто и малки очички, които тутакси се взряха в Алекто, просната безжизнено на пода. Амик нададе яден и уплашен вик.

— Какво са направили тия малки тъпанарчета? — изписка той. — Ще ги измъчвам с Круциатус, докато не ми кажат какво са извършили… и какво ще каже сега Черния лорд? — крещеше той и както стоеше над сестра си, се удари с юмрук по челото. — Не сме го заловили, а тия тук са я убили.

— Нищо й няма, само е зашеметена — нетърпеливо възрази професор Макгонъгол, която се беше надвесила да огледа Алекто. — Ще се оправи.

— Друг път ще се оправи! — ревна Амик. — Особено след като Черния лорд я притисне! Тя му е пратила вест да дойде, усетих как моя знак пари, и сега той смята, че сме заловили Потър!

— Заловили сте Потър? — повтори рязко професор Макгонъгол. — Как така сте заловили Потър?

— Черния лорд ни каза, че Потър може да се опита да проникне в кулата на „Рейвънклоу“, и веднага да го повикаме, ако заловим момчето!

— За какво му е на Хари Потър да се опитва да прониква в кулата на „Рейвънклоу“? Той е от моя дом!

Освен неверие и гняв, Хари долови в гласа на Минерва Макгонъгол и мъничко гордост и сякаш го обля топлина.

— Казано ни беше, че той може да дойде тук! — настоя Кароу. — Отде да знам защо.

Професор Макгонъгол се изправи и мънистените й очи огледаха помещението. На два пъти минаха над мястото, където стояха Хари и Луна.

— Можем да обвиним децата — заяви Амик и лицето му като на свиня внезапно стана хитро. — Ами да, ще направим точно така. Ще кажем, че децата са устроили засада на Алекто, децата горе де — погледна той към обсипания със звезди таван и спалните, — ще кажем, че са я принудили да натисне знака и затова Черния лорд е получил фалшива тревога… тях да накаже. Две-три деца повече или по-малко, разлика никаква!

— Само разликата между истината и лъжата, между смелостта и страхливостта — каза професор Макгонъгол, която беше пребледняла, — накратко, разлика, която вие със сестра ви явно не сте в състояние да доловите. Но нека бъде ясно едно. Няма да прехвърляте върху учениците в „Хогуортс“ вината за своята некадърност. Няма да го позволя.

— Моля?

Амик тръгна напред и застана обидно близо до професор Макгонъгол, с лице на сантиметри от нейното. Тя обаче не се отдръпна и само го погледна така, сякаш на тоалетната чиния се е залепила гнусотия.

— Не си в положение да позволяваш или да не позволяваш, Минерва Макгонъгол. Твоето време изтече. Сега ние командваме тук и ако не ме подкрепиш, ще си платиш цената.

И той я заплю в лицето.

Хари отметна от себе си мантията невидимка, вдигна магическата пръчка и каза:

— Не биваше да го правите!

Амик се завъртя рязко, а Хари извика:

— Круцио!

Смъртожадният беше вдигнат във въздуха. Загърчи се като удавник, започна да се мята и да вие от болка, а после се блъсна с хрущене и натрошено стъкло в една от библиотеките и се строполи безчувствен на пода.

— Сега разбирам какво е имала предвид Белатрикс — каза Хари, а кръвта забумтя в мозъка му, — трябва истински да го искаш.

— Потър! — изумено прошепна професор Макгонъгол. — Потър… тук! Какво… как… — Тя се помъчи да се окопити. — Това е безумие, Потър!

— Той ви заплю — обясни Хари.

— Потър, аз… беше… беше много кавалерско от твоя страна, но не си ли даваш сметка, че…

— Да, давам си — отговори Хари, още по-уверен заради паниката й. — Волдемор идва насам, професор Макгонъгол.

— О, можем ли вече да изричаме името? — попита заинтригувано Луна, след като смъкна мантията невидимка.

Появата на втора бегълка явно дойде в повече на професор Макгонъгол, която залитна назад и се свлече на един стол наблизо, като загърна яката на износения си кариран халат.

— Според мен е все едно как го наричаме — обясни Хари на Луна, — той вече знае къде съм.

В някаква далечна част на съзнанието си — частта, свързана с парещия свиреп белег, Хари виждаше как Волдемор плава бързо с призрачната зелена лодка по езерото… почти беше стигнал островчето, където беше каменният съд…

— Трябва да бягаш — прошепна професор Макгонъгол. — Още сега, Потър, възможно най-бързо!

— Не мога — отвърна той. — Трябва да направя нещо. Знаете ли, професоре, къде е диадемата на Рейвънклоу?

— Д-диадемата на Рейвънклоу ли? Разбира се, че не знам… Тя не е ли изгубена преди много векове? — Професор Макгонъгол поизправи гръб на стола. — Потър, безумие е, истинско безумие, че си влязъл в замъка…

— Нямах друг избор — каза Хари. — Професоре, тук е скрито нещо, което непременно трябва да намеря, и не е изключено това да е диадемата… ако можех да поговоря с професор Флитуик…

Чуха раздвижване, дрънчене на стъкло — Амик идваше на себе си. Още преди Хари и Луна да са направили нещо, професор Макгонъгол стана от стола, насочи към замаяния смъртожаден магическата си пръчка и изрече:

— Империо!

Амик се изправи, отиде при сестра си, взе пръчката й, после затътрузи крака покорно към професор Макгонъгол и й я подаде заедно със своята. След това легна на пода до Алекто. Професор Макгонъгол отново замахна с пръчката и сякаш отдън земя изникна дълго потрепващо сребърно въже, което се омота като змия около брата и сестрата и ги завърза здраво.

— Потър — рече професор Макгонъгол, вече напълно безразлична към несретите на Кароу, и се извърна отново с лице към него, — ако Онзи-който-не-бива-да-се-назовава наистина знае, че си тук…

Още докато тя го изричаше, Хари беше пронизан от гняв, остър като физическа болка, белегът му сякаш пламна — за миг той погледна надолу към съда с отварата, която се беше избистрила, и видя, че скритият на сигурно място медальон с капаче го няма…

— Добре ли си, Потър? — каза някой и Хари се завърна: беше се вкопчил в рамото на Луна, за да не изгуби равновесие.

— Няма време, Волдемор приближава. Професоре, аз изпълнявам нарежданията на Дъмбълдор и трябва да открия нещо. Но докато го търся в замъка, трябва да изведем оттук учениците: Волдемор иска да залови мен, но без да му мигне окото, ще убие още двама-трима, особено сега…

„Когато знае, че нападам хоркруксите“ — довърши наум Хари.

— Изпълняваш нареждания на Дъмбълдор? — повтори Макгонъгол и по лицето й се изписа изумление. После тя се изправи в целия си внушителен ръст. — Докато издирваш този… този предмет, ще обезопасим училището срещу Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.

— Възможно ли е?

— Мисля, че да — потвърди хладно Макгонъгол, — ние, учителите, сме доста добри в магиите. Убедена съм, че ще успеем за известно време да го спрем, стига да впрегнем всичките си усилия. Е, нещо трябва да се направи, разбира се, с професор Снейп…

— Нека да…

— И ако на „Хогуортс“ му предстои обсада с Черния лорд пред портата, наистина е препоръчително да изведем оттук възможно най-много невинни хора. Ако отчетем, че пудролиниите са под наблюдение и на територията на замъка е невъзможно да се магипортираме…

— Има един проход — побърза да съобщи Хари и после обясни за тайния ход, водещ в „Свинската глава“.

— Потър, говорим за стотици ученици…

— Знам, професоре, но щом Волдемор и смъртожадните са насочили вниманието си към самото училище, те едва ли ще проявят интерес към някого, който се магипортира от „Свинската глава“.

— Може би си прав — съгласи се тя. Обърна магическата си пръчка към Алекто и Амик Кароу и върху завързаните им тела падна сребърна мрежа, която се омота около тях, вдигна ги във въздуха и те се заклатушкаха под синьозлатното небе като две големи грозни морски твари. — Елате. Трябва да предупредим и останалите ръководители на домове. Я пак се заметнете с мантията невидимка.

Тя тръгна с решителна крачка към вратата и отново вдигна магическата си пръчка. От върха й изскочиха три сребърни котки с красиви шарки като очила около очите. Покровителите се завтекоха грациозно напред и изпълниха витата стълба със сребристи светлинки, а професор Макгонъгол, Хари и Луна забързаха надолу.

Покровителите хукнаха по коридорите и един по един ги оставиха — карираният халат на професор Макгонъгол шумолеше по пода, а Хари и Луна подтичваха под мантията невидимка след нея.

Бяха слезли два етажа по-долу, когато към тях се присъединиха още едни тихи стъпки. Хари, който още усещаше лека болка в белега си, ги чу пръв: затърси опипом в кесийката около врата си Хитроумната карта, но още преди да я извади Макгонъгол явно също усети, че не са сами. Спря, вдигна магическата пръчка в готовност за битка и рязко попита:

— Кой е?

— Аз съм — промълви тих глас.

Иззад едни доспехи излезе Сивиръс Снейп.

Щом го видя, Хари кипна от гняв: престъпленията му бяха толкова чудовищни, че покрай тях Хари беше забравил подробностите от външния му вид, беше забравил как мазната му черна коса виси като завеса отстрани на слабото му лице и черните му очи гледат студено и някак мъртвешки.

Той не беше по пижама, а с обичайното си черно наметало и готов за бой — беше вдигнал магическата си пръчка.

— Къде са Алекто и Амик Кароу? — попита тихо.

— Вероятно там, където им е казано да стоят, Сивиръс — отговори професор Макгонъгол.

Снейп се приближи и очите му се стрелнаха над професор Макгонъгол във въздуха наоколо, сякаш знаеше, че и Хари е там. Хари също насочи магическата си пръчка, готов за нападение.

— Останах с впечатлението, че Алекто е заловила някого, който е проникнал в замъка — каза Снейп.

— Виж ти! — възкликна професор Макгонъгол. — И откъде се взе това впечатление?

Снейп направи леко движение с лявата ръка, където върху кожата беше прогорен Черния знак.

— О, да, как забравих! — продължи професор Макгонъгол. — Вие, смъртожадните, си имате, естествено, свои си начини за връзка.

Снейп се престори, че не я е чул. Още се взираше изпитателно във въздуха над нея и продължаваше малко по малко да се приближава така, сякаш не забелязва какво прави.

— Не знаех, че е ваш ред да дежурите през нощта по коридорите, Минерва.

— Имате ли някакви възражения?

— Чудя се какво ви е вдигнало в този късен час от леглото.

— Стори ми се, че чувам шум — обясни професор Макгонъгол.

— Виж ти! Но май всичко е спокойно. — Снейп се взря в очите й. — Хари Потър ли видяхте, Минерва? Защото ако е така, настоявам да…

Професор Макгонъгол замахна с бързина, каквато Хари не беше очаквал от нея: магическата й пръчка разцепи въздуха и за стотна от секундата на Хари му се стори, че Снейп ще се строполи в безсъзнание, ала защитното му заклинание бе толкова светкавично, че Макгонъгол изгуби равновесие. Тя разклати пръчката към една от факлите върху стената, която изхвърча от поставката.

Хари също се готвеше да направи проклятие на Снейп, но се видя принуден да издърпа Луна, за да не я опърлят посипалите се пламъци, които се превърнаха в огнен обръч, запълниха коридора и полетяха като ласо към Снейп…

Сетне обръчът вече не беше огън, а огромна черна змия, която Макгонъгол взриви на пушек — за броени секунди той се преобрази и се втвърди, за да се превърне в цял рояк кинжали, които се стрелнаха да гонят Снейп: той ги избегна, като изтика със сила пред себе си някакви доспехи и един по един кинжалите се забиха с кънтящ звънтеж в предниците им…

— Минерва! — викна писклив глас.

Хари, който още закриваше Луна от разлетелите се заклинания, се обърна и видя зад себе си професор Флитуик и професор Спраут, които тичаха по коридора по пижама и нощница, а зад тях пуфтеше огромният професор Слъгхорн.

— Не! — изписка Флитуик и вдигна пръчката си. — Няма да извършвате повече убийства в „Хогуортс“!

Заклинанието му порази доспехите, зад които се беше скрил Снейп, и те задрънчаха и оживяха. Снейп се отскубна с доста усилия от ръцете, които го притиснаха, и запрати доспехите по нападателите си: Хари и Луна трябваше да отскочат встрани, за да ги избегнат, и те се блъснаха в стената и се натрошиха.

Когато Хари отново вдигна поглед, Снейп вече беше побягнал, но Макгонъгол, Флитуик и Спраут го подгониха и той нахълта в една от класните стаи. След малко Хари чу как Макгонъгол крещи:

— Страхливец! СТРАХЛИВЕЦ!

— Какво стана, какво стана? — попита Луна.

Хари я издърпа да стане и двамата хукнаха по коридора, като влачеха след себе се мантията невидимка. Когато влязоха в безлюдната класна стая, професор Макгонъгол, Флитуик и Спраут стояха на счупения прозорец.

— Той скочи долу — обясни професор Макгонъгол, когато Хари и Луна се втурнаха в стаята.

— Ама мъртъв ли е? — попита Хари и се завтече към прозореца, без да обръща внимание на Флитуик и Спраут, които изпищяха, стъписани от внезапната му поява.

— Не, не е мъртъв — отвърна горчиво Макгонъгол. — За разлика от Дъмбълдор още имаше у себе си магическа пръчка… и както личи, е усвоил от учителя си някой и друг урок.

Ужасѐн, Хари видя в далечината огромен прилеповиден силует, който летеше в мрака далеч от замъка.

Зад тях се чуха тежки стъпки и тежко пухтене: най-после ги беше настигнал и Слъгхорн.

— Хари! — ахна той задъхан, докато разтриваше огромните си гърди под изумруденозелената копринена пижама. — Скъпо момче… каква изненада… Минерва, обяснете, ако обичате… Сивиръс… какво…

— Нашият директор си взе кратка почивка — отвърна професор Макгонъгол и показа снейповидната дупка в прозореца.

— Професоре! — извика Хари, долепил длани до челото си. Видя пълното с инферии езеро, което се плъзгаше под него, и усети как призрачната зелена лодка се удря о подземния бряг, после Волдемор скочи от нея с убийство в сърцето… — Професоре, трябва да барикадираме училището, той идва насам!

— Чудесно. Онзи-който-не-бива-да-се-назовава идва — съобщи тя на другите учители. Спраут и Флитуик ахнаха, Слъгхорн простена тихо. — По заповед на Дъмбълдор Потър трябва да свърши нещо в замъка. Докато той е тук, трябва да направим на училището всички защити, на които сме способни.

— Със сигурност си давате сметка, че каквото и да направим, няма да успеем да задържим безкрайно Вие-знаете-кого извън замъка, нали? — изписка Флитуик.

— Но можем да го забавим — напомни професор Спраут.

— Благодаря, Помона — рече професор Макгонъгол и двете магьосници си размениха мрачни разбиращи погледи. — Предлагам да направим на замъка основните защитни магии и заклинания, а после да съберем учениците и да се срещнем в Голямата зала. Повечето трябва да се евакуират, макар че според мен, ако сред пълнолетните има желаещи да останат и да воюват, трябва да им се даде тази възможност.

— Разбрахме се — каза професор Спраут, докато вече бързаше към вратата. — След двайсет минути ще бъда заедно с всички от моя дом в Голямата зала, ще се видим там. — После хукна и се скри от поглед, а останалите я чуха как мърмори: — Пипокула. Дяволска примка. И пашкули на драка вероломка… точно така, да ги видим смъртожадните как ще се бият с тях!

— Аз мога да действам и оттук — заяви Флитуик и въпреки че почти не виждаше през счупения прозорец, насочи магическата си пръчка към него и започна да изрича изключително сложни заклинания.

Хари чу странно шумолене, сякаш Флитуик беше отприщил в парка силата на вятъра.

— Професоре — каза той, след като се приближи до дребния преподавател по вълшебство. — Професоре, извинявайте, че ви прекъсвам, но е важно. Имате ли представа къде е диадемата на Рейвънклоу?

— Протего хорибилис31… Диадемата на Рейвънклоу ли? — изписка Флитуик. — Малко допълнителна мъдрост никога не е излишна, Потър, но се съмнявам, че в нашето положение тя ще ни свърши работа.

— Питах само… дали знаете къде е? Виждал ли сте я някога?

— Дали съм я виждал? Не я е виждал никой сред живите! Изгубена е отдавна, момче!

Хари усети отчаяно разочарование, примесено с паника. Какво тогава беше хоркруксът?

— Филиус, доведете вашите рейвънклоувци в Голямата зала — каза професор Макгонъгол и направи знак на Хари и на Луна да тръгнат с нея.

Тъкмо бяха отишли при вратата, когато Слъгхорн избоботи:

— Нека кажа и аз — изпуфтя той, блед и плувнал в пот, а моржовите му мустаци потрепериха. — Каква суматоха само! Изобщо не съм убеден, че е разумно, Минерва. Знаете, че той при всички положения ще намери начин на проникне и всички, опитали се да му попречат, ще изпаднат в голяма беда…

— След двайсет минути очаквам и вас заедно със слидеринци в Голямата зала — каза професор Макгонъгол. — Ако решите да напуснете заедно със своите ученици, няма да ви спираме. Но само някой от вас да се опита да осуети съпротивата ни или да вдигне оръжие срещу нас вътре в замъка, ние, Хорас, ще се бием до смърт.

— Минерва! — възкликна той ужасен.

— Дойде време домът „Слидерин“ да реши на кого е верен — прекъсна го професор Макгонъгол. — Вървете да вдигнете от сън учениците си, Хорас.

Хари не остана да види как Слъгхорн продължава да пелтечи: двамата с Луна се завтекоха след професор Макгонъгол, която беше застанала насред коридора и беше вдигнала магическата си пръчка.

— Пиертотум32… О, Филч, сега ли точно намерихте!

Възрастният пазач тъкмо беше докуцукал с крясъци:

— Ученици, напуснали леглата си! Ученици по коридорите!

— Те трябва да бъдат именно там, ненормалник такъв! — извика Макгонъгол. — А сега идете да свършите нещо полезно! Намерете Пийвс!

— П-пийвс ли? — изпелтечи Филч, сякаш чуваше името за пръв път.

— Да, Пийвс, глупако, Пийвс! Нали вече близо четвърт век непрекъснато се оплаквате от него? Идете и го доведете, още сега!

Филч явно отсъди, че професор Макгонъгол се е простила със здравия разум, но закуцука сгърбен нататък, като си мърмореше нещо.

— И така… пиертотум локомотор! — извика професор Макгонъгол.

Всички статуи и доспехи по коридора скочиха от постаментите и от трясъците, прокънтели по горните и долните етажи, Хари разбра, че събратята им в целия замък са направили същото.

— „Хогуортс“ е под заплаха! — изкрещя професор Макгонъгол. — Обкръжете замъка, защитете ни, изпълнете своя дълг към училището!

Пълчищата движещи се статуи минаха с трополене и викове покрай Хари: някои по-малки, други невероятно големи. Имаше и зверове, както и подрънкващи доспехи, които размахваха саби и гюллета, покрити с шипове и закачени на вериги.

— А сега, Потър — рече Макгонъгол, — вие с госпожица Лъвгуд се върнете при приятелите си и ги доведете в Голямата зала… а аз ще вдигна от сън останалите грифиндорци.

Разделиха се в горния край на следващото стълбище: Хари и Луна хукнаха обратно към скрития вход на Нужната стая. Докато тичаха, срещаха тълпи от ученици от всички домове, повечето с пътнически наметала над пижамите — учителите и префектите ги бяха подкарали надолу към Голямата зала.

— Това беше Потър!

— Хари Потър!

— Той беше, честна дума, току-що го видях!

Но Хари не се обърна нито веднъж и накрая двамата с Луна излязоха при входа на Нужната стая. Хари се облегна на омагьосаната стена, която се разтвори и ги пусна, и те с Луна забързаха надолу по стръмното стълбище.

— Ама…

Когато зърна пред себе си Стаята, Хари толкова се изуми, че се подхлъзна няколко стъпала. Тя беше претъпкана, вътре имаше още повече хора. Нагоре към него гледаха Кингзли и Лупин, както и Оливър Ууд, Кейти Бел, Анджелина Джонсън и Алиша Спинет, Бил и Фльор и господин и госпожа Уизли.

— Какво става, Хари? — попита Лупин, който дойде да го посрещне в долния край на стълбището.

— Волдемор идва насам, барикадират училището… Снейп избяга… Какво правите тук? Откъде разбрахте?

— Пратихме съобщение на всички от Войнството на Дъмбълдор — обясни Фред. — Нима си очаквал, Хари, някой да пропусне такъв купон, а Войнството на Дъмбълдор съобщи на Ордена на феникса и се получи нещо като снежна топка.

— Кое най-напред, Хари? — извика Джордж. — Какво става?

— Евакуират по-малките деца… всички се събират в Голямата зала, за да се организират — отговори Хари. — Ще се бием.

Всички — членовете на Ордена на феникса, на Войнството на Дъмбълдор и на някогашния куидичен отбор на Хари — се развикаха и се устремиха към долния край на стълбището, като го притиснаха до стената, и се отправиха с извадени магически пръчки нагоре към замъка.

— Хайде, Луна! — извика Дийн, докато минаваше покрай нея, и й протегна свободната си ръка, а тя се хвана за нея и тръгна отново да изкачва стълбището.

Множеството изтъняваше: долу в Нужната стая остана само малка групичка и Хари отиде при нея. Госпожа Уизли спореше с Джини. Двете бяха заобиколени от Лупин, Фред, Джордж, Бил и Фльор.

— Ти си непълнолетна — изкрещя госпожа Уизли на дъщеря си точно когато Хари се приближи. — Няма да го позволя! Момчетата — да, но ти ще се прибереш вкъщи!

— Няма пък! — Косата на Джини се разлетя, когато тя издърпа ръката си от хватката на майка си. — Аз съм във Войнството на Дъмбълдор…

— Сбирщина дечурлига!

— Сбирщина дечурлига, която ще го залови, нещо, което не смее да направи никой друг! — намеси се Фред.

— Джини е на шестнайсет години! — извика Моли Уизли. — Не е пораснала! И къде ви беше умът на вас двамата — да я водите тук…

Фред и Джордж явно се позасрамиха.

— Мама е права, Джини — намеси се внимателно и Бил. — Не бива да оставаш. Всички непълнолетни трябва да се махнат оттук, така е редно.

— Няма пък да си ходя вкъщи! — изкрещя Джини и в очите й проблеснаха гневни сълзи. — Цялото ми семейство е тук, няма да издържа да чакам там сама и да не знам нищо…

За пръв път очите й срещнаха очите на Хари. Джини го погледна умолително, Хари обаче поклати глава и тя се обърна огорчена.

— Добре тогава — каза, вторачена във входа на прохода за „Свинската глава“. — В такъв случай сега ще се сбогувам и…

Чуха се тътрузене на крака и силен трясък: още някой беше излязъл от прохода, беше изгубил равновесие и беше паднал. Изправи се с усилие, седна на най-близкия стол, огледа се през разкривените си очила с рогови рамки и каза:

— Закъснях ли? Почна ли се? Току-що научих, затова… — изпелтечи Пърси и замълча.

Явно не беше очаквал да се натъкне на почти цялото си семейство. Настъпи дълъг миг на изумление, нарушен от Фльор, която се обърна към Лупин и каза в крещящо очевиден опит да разсее напрежението:

— Е, как е малкият Теди?

Лупин се сепна и примига срещу нея. Мълчанието, обгърнало семейство Уизли, сякаш се втвърди като лед.

— Аз… о, да… добре е! — отговори високо Лупин. — Да, Тонкс е с него… при майка си.

Пърси и другите от семейство Уизли продължаваха да се гледат вцепенени.

— Ето, нося снимка — извика Лупин, извади от якето си фотография и я показа на Фльор и Хари, който видя малко бебче с кичур яркотюркоазена коса, размахващо юмручета срещу фотоапарата.

— Постъпих глупаво! — ревна Пърси толкова силно, че Лупин насмалко да изпусне снимката. — Държах се като малоумен, като надут задник, исках…

— Искаше да се докопаш до министерството, ламтеше за власт, обърна гръб на близките си, тъпанар такъв! — продължи вместо него Фред.

Пърси преглътна.

— Така е…

— Е, едва ли можеш да си по-искрен — протегна му ръка Фред.

Госпожа Уизли избухна в сълзи. Изтича, изтика встрани Фред и притегли Пърси в задушаващите си обятия, а той я потупа по гърба, без да сваля очи от баща си.

— Извинявай, татко! — каза Пърси.

Господин Уизли примига припряно, после и той забърза да прегърне сина си.

— Какво те вразуми, Пърс? — попита Джордж.

— От доста време съжалявам, че се получи така — сподели Пърси и избърса с края на пътническото наметало очите си под очилата. — Но трябваше да измисля как да се измъкна, а в министерството това не е толкова лесно, непрекъснато пращат зад решетките предатели. Успях да се свържа с Абърфорт и преди десет минути той ми съобщи, че „Хогуортс“ се вдига на бой — и ето ме тук.

— Е, наистина разчитаме на префектите да ни поведат в такова време — рече Джордж в сполучлива имитация на най-високопарния стил на Пърси. — А сега да се качваме горе и да се бием, иначе всички достойни смъртожадни ще бъдат разграбени.

— Значи вече си ми снаха — каза Пърси, докато се ръкуваше с Фльор, после те забързаха заедно с Бил, Фред и Джордж към стълбата.

— Джини! — ревна госпожа Уизли.

Под прикритието на сдобряването Джини се опитваше също да се промъкне горе.

— Какво ще кажеш, Моли — намеси се Лупин, — Джини да остане тук, така поне ще бъде на мястото на действието и ще знае какво става, но няма да бъде в епицентъра на битката.

— Аз…

— Разумно предложение — отсече твърдо господин Уизли. — Но ще стоиш в Стаята, чу ли, Джини?

На нея това явно не й харесваше особено, ала след необичайно строгия поглед на баща си тя само кимна. Господин и госпожа Уизли също се отправиха заедно с Лупин към стълбището.

— Къде е Рон? — попита Хари. — Къде е Хърмаяни?

— Сигурно вече са в Голямата зала — извика през рамо господин Уизли.

— Не съм ги видял да минават покрай мен — рече Хари.

— Споменаха нещо за някаква тоалетна — намеси се Джини, — малко след като ти излезе.

— Тоалетна ли?

Хари прекоси помещението, отиде при отворената врата, която извеждаше от Нужната стая, и надзърна в банята с тоалетна отзад. Беше празна.

— Сигурна ли си, че казаха това…

Ала точно тогава в белега го прониза остра болка и Нужната стая изчезна: той гледаше през високата порта от ковано желязо с крилати глигани върху колоните от двете страни, гледаше през тъмния парк към окъпания в светлини замък. Наджини се беше увила около раменете му. Той беше обсебен от студеното жестоко чувство за целеустременост — предвестник на убийството.