Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТАТАЙНАТА НА БАТИЛДА

— Хари, спри!

— Какво има?

Тъкмо бяха стигнали при гроба на незнайния Абът.

— Тук има някой. Някой ни наблюдава. Усещам. Ей там, при храстите.

Двамата застинаха на място и както се държаха, се взряха в плътната черна ограда в края на гробищата. Хари не забеляза нищо.

— Сигурна ли си?

— Видях как нещо мърда, кълна се…

Тя го пусна, за да освободи ръката, с която обикновено държеше магическата пръчка.

— Приличаме на мъгъли — напомни Хари.

— Мъгъли, които току-що са сложили цветя на гроба на родителите ти! Сигурна съм, Хари, че там има някой!

Той се сети за „История на магията“ — според учебника гробищата гъмжали от призраци и ако… Точно тогава обаче Хари чу шумолене и видя как от храста, посочен от Хърмаяни, на малък стълб се посипва сняг. Призраците не разместват снега.

— Котка — отсъди след миг-два той — или птица. Ако беше смъртожаден, досега да сме трупове. Но хайде да се махаме оттук, можем да си сложим пак и мантията невидимка.

Докато излизаха от гробищата, току се обръщаха назад. Хари не беше чак толкова весел, на какъвто се правеше, докато успокояваше Хърмаяни, и се зарадва, когато излязоха при портичката и хлъзгавата улица отвън. Отново се заметнаха с мантията невидимка. Пивницата беше по-пълна отпреди: многото гласове вътре пееха коледната песен, която Хари и Хърмаяни бяха чули, докато се приближаваха към църквата. За миг на Хари му мина през ума да предложи да отидат там на сигурно, но тъкмо да отвори уста, Хърмаяни пошушна:

— Хайде да тръгнем насам.

Тя го затегли по тъмната улица, извеждаща от селото в обратната посока на онази, от която бяха дошли. Хари различи мястото, където къщите свършваха и пътят продължаваше през голите ниви. Крачеха възможно най-бързо, доколкото се осмеляваха, покрай прозорци с примигващи многоцветни светещи гирлянди и очертанията на коледни елхи, тъмнеещи се през пердетата.

— Как ще намерим къщата на Батилда? — попита Хърмаяни, която трепереше леко и пак от време на време поглеждаше назад през рамо. — Хари! Как мислиш? Хари!

Тя го подръпна за ръката, но Хари пак не й обърна внимание. Гледаше към тъмната грамада, възправила се в самия край на тази редица къщи. След миг хукна, теглейки след себе си Хърмаяни, която се подхлъзваше върху леда.

— Хари…

— Виж… виж, Хърмаяни…

— Ама аз не… Ооо!

Хари беше видял, че заклинанието „Фиделиус“ е било развалено заедно с гибелта на Джеймс и Лили. Живият плет беше избуял през шестнайсетте години, откакто Хагрид беше взел Хари от развалините, пръснати из високата до кръста трева.

Почти цялата къща още си стоеше, макар и покрита от край до край с тъмен бръшлян и сняг, само горният етаж отдясно беше отнесен и Хари беше сигурен, че проклятието е поразило именно него. Двамата с Хърмаяни застанаха на портичката и загледаха останките от онова, което навремето очевидно е било къща като всички други наоколо.

— Защо ли никой не я е възстановил? — прошепна Хърмаяни.

— Сигурно е невъзможно — предположи Хари. — Може би е като раните, нанесени с черна магия — те не могат да бъдат излекувани.

Той се пресегна изпод мантията невидимка и се хвана за покритата със сняг и с плътен слой ръжда портичка, но не за да я отвори, а просто за да докосне нещо от къщата.

— Нали няма да влизаш вътре? Вижда ми се опасно, може би… о, Хари, погледни!

Явно допирът му до портичката беше подействал. От земята пред тях изникна табела, беше се появила направо от копривата и бурените като бързорастящо цвете и върху дървото със златни букви пишеше:

Навсякъде около тези старателно подбрани думи имаше надписи, драснати от други магьосници и вълшебници, дошли да видят мястото, където се е спасило Момчето-което-оживя. Някои просто бяха написали имената си с неизличимо мастило, други бяха изрязали инициалите си върху дървото, трети бяха оставили съобщения. Най-новите, които блестяха ярко сред тези трупали се в продължение на шестнайсет години магьоснически драсканици, гласяха все едно и също: „Успех, Хари, където и да си!“; „Ако прочетеш някога това, Хари, знай, че сме с теб!“; „Да живее Хари Потър!“

— Какво безобразие, да драскат по надписа! — възмути се Хърмаяни.

Но Хари я озари с усмивка.

— Страхотно е! На мен пък ми е приятно. Аз…

Той млъкна насред изречението. Към тях по тясната улица куцукаше омотан в дебели дрехи силует, който се открояваше на фона на ярките светлини на площада в далечината. Макар да беше трудно да се разбере, на Хари му се стори, че към тях върви жена. Движеше се бавно, може би от страх да не се подхлъзне по заледения път. Беше сгърбена и възпълна, тътрузеше нозе и това създаваше впечатлението за преклонна възраст. Хари и Хърмаяни мълчаливо загледаха как тя се приближава. Хари чакаше да види дали няма да свърне към някоя от къщите, които подминаваше, но дълбоко в себе си знаеше, че няма да го направи. Накрая жената спря на няколко метра и обърната с лице към тях, просто застана насред скования от лед път.

Не се налагаше Хърмаяни да щипе Хари по ръката. Почти беше изключено непознатата да е мъгълка: жената стоеше и гледаше къща, която би трябвало да е напълно невидима за нея, ако не беше магьосница. Но дори и ако беше магьосница, си беше странно, че е излязла в такава мразовита нощ само за да погледа старите развалини. Същевременно по всички правила на обичайната магия жената не би трябвало изобщо да вижда Хари и Хърмаяни. Въпреки това Хари изпита изключително странното чувство, че непознатата знае за присъствието им, а също и кои са. Точно когато той стигна до този твърде притеснителен извод, жената вдигна ръка в ръкавица и ги повика.

Хърмаяни се притисна до Хари под мантията невидимка и стисна ръката му.

— Как е разбрала?

Хари поклати глава. Жената ги повика отново, този път по-настойчиво. Хари можеше да измисли куп причини да не откликне, но колкото повече стояха с лице един към друг на безлюдната улица, толкова повече се засилваха подозренията му коя всъщност е непознатата.

Нима беше възможно тя да ги е чакала през всичките тези дълги месеци? Нима беше възможно Дъмбълдор да й е казал да чака, защото накрая Хари ще дойде? Нима беше възможно именно тя да се е движела в мрака на гробищата и да ги е последвала дотук? Дори това, че е успяла да ги усети, предполагаше някакви дъмбълдоровски способности и мощ, на каквито Хари не се беше натъквал никога преди.

Накрая той заговори, от което Хърмаяни ахна уплашена и подскочи.

— Вие Батилда ли сте?

Омотаният в дебели дрехи силует кимна и пак ги повика.

Двамата под мантията невидимка се спогледаха. Хари вдигна вежди, а Хърмаяни кимна припряно и едва забележимо.

Тръгнаха към жената, която веднага се обърна и закуцука обратно по пътя, по който бяха дошли. Преведе ги покрай няколко къщи и накрая свърна към една портичка. Те я последваха по пътеката през градина, занемарена почти както градината, от която току-що бяха излезли. Непознатата се позабави, докато отключваше входната врата, после отстъпи назад, за да ги пусне да влязат първи.

Жената миришеше или миризмата може би идваше от къщата: Хари сбърчи нос, докато се промъкваха покрай старицата, и смъкна мантията невидимка. Сега, когато стоеше до нея, забеляза, че е съвсем дребна: беше сгърбена от възрастта и му стигаше едва до гърдите. Затвори вратата, на фона на олющената боя кокалчетата на пръстите й изглеждаха сини и нашарени със старчески петна, после жената се обърна и се взря в лицето на Хари. Очите й бяха размътени от пердета и бяха хлътнали в гънките прозрачна кожа, цялото й лице беше осеяно с вени и кафяви петна. Хари се запита дали жената изобщо го вижда, а дори и да го виждаше, пред нея стоеше плешивеещият мъгъл, чиято самоличност той беше откраднал.

Тежката миризма на старост, на прах, непрани дрехи и застояла храна се засили, когато жената размота проядения от молци черен шал и го смъкна от главата си с рядка бяла коса, изпод която черепът се виждаше съвсем ясно.

— Батилда? — повтори Хари.

Старицата кимна отново. Хари усети медальона с капачето до кожата си: нещото вътре в него, което понякога тиктакаше или туптеше като сърце, се беше пробудило и той го усети как пулсира през студеното злато.

Дали то знаеше, дали чувстваше, че онова, което ще го унищожи, е наблизо?

Батилда ги подмина, като тътрузеше крака, и избута Хърмаяни, сякаш не я беше видяла, после се скри в една от стаите, вероятно всекидневната.

— Хари, притеснявам се — простена Хърмаяни.

— Погледни я колко е дребна, ако се стигне дотам, лесно ще я преборим — заяви той. — Слушай, трябваше да те предупредя, знаех, че не е с всичкия си. Мюриъл я нарече „изкукала“.

— Елате! — повика ги Батилда от съседната стая.

Хърмаяни подскочи и се вкопчи в ръката на Хари.

— Няма страшно — успокои я той и я поведе към всекидневната.

Батилда бавно обикаляше из помещението и палеше свещите, но още беше много тъмно, да не говорим пък че беше изключително мръсно. Под краката им скърцаше дебел слой прах и сред миризмата на влага и мухъл носът на Хари различи нещо още по-неприятно, може би воня на развалено месо. Той се запита кога за последен път някой е наминавал да види Батилда. Тя явно беше забравила, че може да прави магии, защото палеше свещите неумело, с ръка, и имаше опасност увисналите дантелени краища на ръкавите й всеки момент да се подпалят.

— Нека аз — предложи Хари и взе кибрита от нея.

Тя продължи да стои и да гледа как Хари приключва с паленето на остатъците от свещи върху чинийки, закрепени по купчини книги и масички до стените, по които бяха струпани напукани мръсни чаши.

Последната повърхност, върху която Хари забеляза свещ, беше издаден по средата шкаф, по който бяха наслагани множество снимки. Когато пламъкът заигра, отражението му затрепка по прашните стъкла и среброто на фотографиите. Хари забеляза тук-там по снимките леко движение. Докато Батилда се занимаваше с цепениците в огъня, момчето изрече тихо:

— Тергео!

Прахта по снимките изчезна и Хари веднага забеляза, че липсват пет-шест от тях в най-големите и най-богато украсени рамки. Запита се кой ли ги е махнал, дали Батилда или някой друг. След това погледът му беше привлечен от фотография, сложена почти най-отзад в сбирката.

Беше златокосият крадец с веселото лице, младежът, приседнал на перваза у Грегорович, който се усмихна лениво на Хари от сребърната рамка. И той начаса се сети къде е виждал момчето: в „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“, хванат ръка за ръка с младия Дъмбълдор. Всички липсващи фотографии явно се бяха озовали в книгата на Рита.

— Госпожо… госпожице… Багшот! — каза той с глас, който потреперваше леко. — Кой е този тук?

Батилда стоеше в средата на стаята и наблюдаваше как Хърмаяни пали огъня вместо нея.

— Госпожице Багшот! — повтори Хари и точно когато пламъците се разгоряха в камината, пристъпи напред със снимката в ръце.

Щом чу гласа му, Батилда вдигна поглед, а хоркруксът върху гърдите му затуптя по-бързо.

— Кой е този човек тук? — попита Хари и побутна снимката напред.

Жената се взря угрижено в нея, а после и в Хари.

— Знаете ли кой е този тук? — попита той отново много по-бавно и силно от обикновено. — Този мъж. Познавате ли го? Как се казва?

Батилда само погледна отнесено. Хари усети ужасно разочарование. Как ли Рита Скийтър беше отключила паметта на старицата?

— Кой е този мъж? — повтори той на висок глас.

— Какво правиш, Хари? — попита Хърмаяни.

— Снимката, Хърмаяни, това тук е крадецът… крадецът, който ограби Грегорович! Много ви моля! — извърна се Хари отново към старицата. — Кой е този човек?

Но тя отново само го погледна.

— Защо ни повикахте, госпожо… госпожице… Багшот? — попита Хърмаяни, като също повиши глас. — Искахте да ни кажете нещо ли?

Батилда не показа с нищо, че я е чула — затътрузи нозе и се приближи с няколко крачки до Хари. Кимна леко и погледна към антрето.

— Искате да си тръгнем ли? — попита той.

Тя повтори движението, като този път посочи първо него, после себе си и накрая тавана.

— А, така ли… Хърмаяни, мисля, че иска да се кача с нея на горния етаж.

— Добре — каза момичето, — да вървим.

Но когато Хърмаяни тръгна, Батилда изненадващо категорично поклати глава и пак посочи първо Хари, а после себе си.

— Иска с нея да отида само аз.

— Защо? — учуди се Хърмаяни и гласът й прокънтя рязко и ясно в осветената от свещите стая, а от силния шум старицата леко поклати глава.

— Дъмбълдор може би й е казал да даде меча на мен, само на мен и на никой друг.

— Наистина ли смяташ, че знае кой си?

— Да — потвърди той и се взря в мътните очи, вторачени в него, — смятам, че знае.

— Добре тогава, но не се бави, Хари.

— Да вървим — подкани Хари старата жена.

Тя явно го разбра, защото го заобиколи и закрета към вратата. Хари се извърна и се усмихна на Хърмаяни, за да я успокои, но не беше сигурен, че тя го е видяла, понеже стоеше насред осветената от свещите мръсотия и гледаше към библиотеката, обхванала раменете си с ръце. Докато излизаше от стаята, Хари пъхна фотографията на непознатия крадец в якето си така, че не го забелязаха нито Хърмаяни, нито Батилда.

Стълбището беше тясно и стръмно: Хари едва не посегна да подпре с ръце гърба на тантурестата Батилда, да не би да падне назад върху него, което си изглеждаше напълно възможно. Леко задъхана, тя се изкачи бавно до стълбищната площадка на горния етаж, веднага зави надясно и отведе момчето в стая с нисък таван.

Вътре беше тъмно като в рог и смърдеше ужасно. Хари тъкмо беше зърнал нощно гърне, което се подаваше изпод леглото, когато Батилда затвори вратата и дори то беше погълнато от мрака.

— Лумос! — каза Хари и магическата му пръчка светна.

Той трепна: през няколкото секунди непрогледна тъмнина Батилда се беше приближила до него, а той не я беше чул.

— Ти Потър ли си? — прошепна тя.

— Да.

Старицата кимна бавно и умислено. Хари усети, че хоркруксът бие бързо, по-бързо и от сърцето му: усещането беше неприятно и тревожно.

— Имате ли нещо за мен? — попита той, но Батилда беше насочила вниманието си към върха на пръчката му. — Имате ли нещо за мен?

Точно тогава тя затвори очи и едновременно се случиха няколко неща: в белега го прониза болка, хоркруксът потрепери така, че пуловерът му отпред чак се размърда, в миг тъмната смрадлива стая сякаш изчезна. Хари усети прилив на радост и каза със силен студен глас: дръж го!

Люшна се на място: тъмната миризлива стая отново го похлупи и той не знаеше какво точно се е случило току-що.

— Имате ли нещо за мен? — попита за трети път и много по-силно.

— Ей там — прошепна старицата и посочи ъгъла.

Хари вдигна магическата пръчка и видя под прозореца отрупана с какво ли не тоалетка.

Този път Батилда не тръгна да го води. Хари се промуши с вдигната пръчка между нея и неоправеното легло. Не искаше да изпуска от поглед старицата.

— Какво? — попита той, като стигна до тоалетката; върху нея имаше нещо, което приличаше на камара непрани дрехи.

— Там — посочи Батилда безформената купчина.

В мига когато Хари отклони поглед и затърси сред нахвърляните дрехи ръкохватка на меч, жената се раздвижи някак странно — той я забеляза с крайчеца на окото, панически се обърна и се вцепени от ужас, понеже видя как старото тяло се свлича и от мястото, където е била шията на Батилда, излиза огромната змия.

Вдигна магическата пръчка, но змията го ухапа толкова силно по китката, че пръчката отхвърча с въртеливо движение към тавана, светлината й замига зашеметяващо из стаята и угасна, после мощният удар на змийската опашка по диафрагмата на Хари го остави без въздух и той запада назад към тоалетката и купчината мръсни дрехи…

Завъртя се настрани и на косъм се размина с опашката на змията, която се стовари върху тоалетката, точно там, където Хари бе стоял само преди секунда. Той се строполи на пода и по него се посипа дъжд от натрошено стъкло. Чу как Хърмаяни вика отдолу:

— Хари!

Не успя да поеме в белите си дробове достатъчно въздух, за да й отговори: точно тогава към пода го притисна тежка гладка грамада, която се заплъзга отгоре му — мощна и мускулеста…

— Не! — простена Хари, залепен до пода.

— Да! — изшушука гласът. — Да… държа те… държа те…

— Акцио… Акцио пръчка…

Но не се случи нищо и Хари трябваше да освободи ръцете си, за да се помъчи да изтласка встрани змията, която се увиваше около тялото му, изкарваше въздуха от него, притискаше към гърдите му хоркрукса — кръгче лед, туптящо като живо на сантиметри от сърцето му, което направо щеше да се пръсне, а мозъкът му беше плиснат от студена бяла светлина, заличила всички мисли, удавила дишането му, заглушила стъпките в далечината, всичко…

До гърдите му блъскаше метално сърце и сега той летеше, летеше с тържествуващо сърце, без да има нужда от метли и тестроли…

Изведнъж се освести в зловонния мрак — Наджини го беше пуснала. Той се изправи с усилие и видя змията, откроена на фона на светлината от стълбищната площадка: тя нападна, а Хърмаяни отскочи с писък встрани, при което отклоненото й проклятие улучи прозореца до Хари и го направи на парчета. Стаята се напълни с леден въздух, Хари се наведе, за да избегне дъжда от натрошено стъкло, и се подхлъзна на нещо като молив… магическата му пръчка…

Грабна я, сега обаче стаята беше направо запълнена от змията, която блъскаше с опашка по пода — Хърмаяни не се виждаше никъде и за миг Хари си помисли най-лошото, после обаче екна трясък, блесна червена светлина и змията политна във въздуха, като удари с все сила Хари по лицето и се загъна все по-високо към тавана. Хари вдигна пръчката, ала точно тогава прорязващата болка в белега стана силна и пареща, каквато не я беше усещал от години.

— Той идва насам. Идва насам, Хърмаяни!

Докато Хари крещеше, змията падна със свиреп съсък. Настана пълна бъркотия: змията правеше на трески полиците по стената, във въздуха се разхвърча натрошен порцелан, а Хари сграбчи тъмния силует, за който беше сигурен, че е Хърмаяни, и скочи на леглото…

Тя изписка от болка, когато Хари я задърпа назад през леглото: змията нападна отново, ала Хари знаеше, че се задава нещо по-страшно от нея и сигурно вече е при портичката долу — от болката в белега главата му направо щеше да се пръсне…

Хари се засили и скочи, теглейки със себе си и Хърмаяни, и точно тогава змията се спусна и ги нападна, а Хърмаяни изпищя:

— Конфринго!

Проклятието полетя из стаята, счупи огледалото на дрешника и след като се блъсна в пода и после в тавана, рикошира към тях — Хари усети как го опърли по дланта с топлината си. Усети как стъкло разрязва бузата му, докато теглеше със себе си Хърмаяни, скочи от леглото на счупената тоалетка, а оттам — право през прозореца с натрошено стъкло в небитието; двамата се завъртяха във въздуха и писъкът на Хърмаяни огласи нощта.

После белегът се разтвори: Хари беше Волдемор, който се затича през зловонната стая, вкопчи се с дълги бледи ръце в прозореца и зърна плешивия мъж и дребната жена, които се завъртяха и изчезнаха, а после изкрещя от гняв и крясъкът му се сля с писъка на момичето, прелетя над тъмните градини и стигна чак до църковните камбани, възвестяващи Рождество…

И неговият вик беше викът на Хари, неговата болка беше болката на Хари… да се случи точно тук, където вече се беше случвало веднъж… тук, на хвърлей от къщата, където той бе на крачка от това да узнае какво е да умреш… да умреш… болката беше непоносима… изтръгната от тялото му… но щом той нямаше тяло, защо главата го болеше толкова силно, щом беше мъртъв, защо болката беше толкова нетърпима, нима тя не спира заедно със смъртта, нима не си отива…

Влажна ветровита нощ, две маскирани като тикви деца прекосяват площада, накичени с хартиени паяци витрини, все долнопробни мъгълски украшения от свят, в който те не вярваха… а той се плъзгаше с усещането за устрем, за мощ и правилност, което го обземаше винаги в такива случаи… няма и следа от гняв… гневът е за души, по-слаби от неговата… затова пък триумфът, да… беше го очаквал, беше се надявал на него…

— Хубав костюм, господине!

Той видя как усмивката на момченцето помръква, когато то притича по-наблизо, надзърна под качулката на наметалото и върху изрисуваното му лице падна сянката на страха, после детето се обърна и побягна… той стисна под наметалото края на магическата пръчка… едно-едничко движение и хлапето никога нямаше да се прибере при майка си… но това беше излишно, напълно излишно…

Тръгна по друга, по-тъмна улица и най-сетне видя мястото, накъдето се беше запътил: заклинанието „Фиделиус“ беше развалено, макар че те още не знаеха… и той се движеше по-тихо и от мъртвите листа, плъзгащи се по настилката, после се изравни с тъмния жив плет и надзърна над него…

Не бяха дръпнали пердетата, той ги видя съвсем ясно в малката всекидневна: високия чернокос мъж с очила, който пускаше с магическата си пръчка разноцветни клъбца дим, за да забавлява чернокосото момченце в синя пижамка. Детето се смееше и се опитваше да хване пушека, да го стисне в юмруче…

Една от вратите се отвори: влезе майката, която каза нещо, но той не чу какво, а дългата й тъмночервена коса падна върху лицето й. Бащата се наведе, прегърна сина си и го подаде на майката. Метна магическата пръчка на дивана, протегна се и се прозина…

Той бутна портичката и тя скръцна, но Джеймс Потър не чу. Бледата му ръка извади изпод наметалото магическата пръчка и я насочи към вратата, която се отвори с трясък.

Вече беше прекрачил прага, когато Джеймс дотича в коридора. Беше лесно, прекалено лесно, Джеймс Потър дори не беше взел пръчката…

— Лили, грабвай Хари и се махай. Той е! Махай се! Бягай! Аз ще го задържа…

Щял да го задържи дори без магическа пръчка в ръка!… Той се засмя и запрати проклятието…

— Авада Кедавра!

Зелената светлина изпълни задръстения с какво ли не коридор, подпали детската количка, оставена до стената, и перилата на стълбището, които лумнаха като факла, а Джеймс Потър се свлече като марионетка с прерязани конци…

Той чу писъците на жената, хваната като в капан на горния етаж, но докато тя се държеше разумно, не я застрашаваше нищо… тръгна нагоре по стълбището и леко развеселен, чу как жената се опитва да се барикадира… тя също нямаше у себе си магическа пръчка… колко глупави бяха и колко лековерни: да се доверят на приятелите си с надеждата, че те ще ги опазят, и да смятат, че могат да оставят оръжията си…

Той отвори със сила вратата, изтласка с лениво замахване на магическата пръчка стола и кашоните, наслагани зад нея… и видя жената — стоеше пред него с детето на ръце. Щом го зърна, тя остави сина си в детското легълце до нея и разпери широко ръце, сякаш това щеше да й помогне, сякаш се надяваше, че като скрие детето от поглед, ще бъде предпочетена…

— Не Хари, не Хари, моля ви, не Хари!

— Отдръпни се, глупачке… махни се веднага…

— Не Хари, моля ви, убийте мен вместо него…

— Предупреждавам те за последен път…

— Само не Хари! Моля ви… милост… милост… Само не Хари! Само не Хари! Моля ви… ще направя всичко…

— Дръпни се… дръпни се, момиче…

Можеше да я изтегли насила от люлката, но му се стори по-разумно да ги избие всичките…

Зелената светлина блесна из стаята и жената се строполи като мъжа си. През цялото време детето не беше проплакало: стоеше, вкопчено в пръчките на легълцето, и гледаше в лицето неканения гост будно и любопитно — явно беше решило, че под наметалото е баща му, който прави още красиви светлини, а майка му всеки момент ще скочи със смях на крака…

Той насочи пръчката към лицето на момчето много внимателно: искаше да вижда как се случва, как ще ликвидира тази необяснима опасност.

Детето се разплака — беше видяло, че това не е баща му. На него не му хареса този плач: още от сиропиталището не понасяше хленча на малките…

— Авада Кедавра!

И после рухна: превърна се в нищо, в нищо освен болка и ужас, и разбра, че трябва да се скрие, но не тук, сред отломъците на разрушената къща, където детето беше хванато като в капан и пищеше, а някъде много далеч… много далеч…

— Не — простена той.

Змията прошумоли по осеяния с какво ли не мръсен под, той трябваше да убие момчето, а всъщност той беше момчето…

— Не…

Сега той стоеше на счупения прозорец в къщата на Батилда, погълнат от спомените за най-големия си провал, а огромната змия се плъзгаше в краката му, по натрошения порцелан и стъкло… той погледна надолу и видя нещо… нещо невероятно…

— Не…

— Хари, всичко е наред, ти си в безопасност!

Той се наведе и вдигна натрошената фотография. Ето го: непознатия крадец, крадеца, когото издирваше…

— Не… Изпуснах я… изпуснах я…

— Хари, успокой се, събуди се, събуди се!

Той беше Хари… Хари, а не Волдемор… и онова, което шумолеше, не беше змия… Отвори очи.

— Хари — прошепна Хърмаяни, — как се чувстваш… добре ли си?

— Да — излъга той.

Беше в палатката, лежеше на едно от долните легла под цяла купчина одеяла. От тишината и особената студена безжизнена светлина зад брезентовия таван разбра, че се развиделява. Беше плувнал в пот — усещаше го по чаршафите и одеялата.

— Измъкнали сме се…

— Да — потвърди Хърмаяни. — Наложи се да направя хвърковата магия, за да те пренеса до леглото, не успях да те вдигна. Беше… хм, не беше съвсем…

Под кафявите й очи се тъмнееха морави сенки и той забеляза, че Хърмаяни държи в ръката си малка гъба: бършеше с нея лицето му.

— Болен си — каза накрая тя. — Много болен.

— Кога тръгнахме оттам?

— Преди часове. Вече се съмва.

— И какво… в безсъзнание ли съм бил?

— Не точно — отвърна притеснена Хърмаяни. — Крещеше и стенеше, и… и разни други неща — допълни тя с тон, от който Хари се притесни.

Какво ли беше правил? Дали беше крещял проклятия като Волдемор, или беше плакал като невръстното дете в креватчето?

— Не успях да сваля от теб хоркрукса — обясни Хърмаяни и Хари разбра, че тя иска да смени темата. — Беше залепнал, направо беше залепнал за гърдите ти. Остана ти белег, извинявай, но се наложи да направя откъсваща магия, за да го махна. Ухапа те змията, но аз промих раната и й сложих малко росен…

Той смъкна потната тениска от гърба си и се погледна. Над сърцето му, там където го беше прогорил хоркруксът, аленееше овално петно. Хари видя и почти зарасналите следи от ухапване върху китката си.

— Къде сложи хоркрукса?

— В чантата. Мисля, че не е зле известно време да не го носим.

Хари се отпусна на възглавниците и се взря в изпитото пребледняло лице на Хърмаяни.

— Не биваше да ходим в Годрикс Холоу. Аз съм виновен, само аз и никой друг. Хърмаяни, извинявай…

— Ти нямаш никаква вина. Аз също исках да отидем, наистина мислех, че Дъмбълдор може би ти е оставил там меча.

— Е, сбъркали сме.

— Какво се случи, Хари? Какво се случи, когато старицата те отведе горе? Змията се беше скрила някъде ли? И после излезе, уби нея и нападна теб?

— Не — отвърна Хари. — Тя беше змията… или змията беше тя… още от самото начало.

— К-какво, какво?

Хари затвори очи. Още усещаше по себе си миризмата в къщата на Батилда и заради нея всичко му се струваше ужасно ярко.

— Батилда явно е умряла преди известно време. Змията беше… беше вътре в нея. Ти-знаеш-кой я е сложил там, в Годрикс Холоу — да чака. Ти се оказа права. Знаел е, че ще се върна.

— Змията е била вътре в нея?

Хари отново отвори очи; Хърмаяни беше погнусена, отвратена.

— Лупин каза, че ще се натъкнем на магия, която не сме си и представяли — напомни Хари. — Тя не искаше да приказва пред теб, защото говореше на змийски, само на змийски, а аз не се усетих, макар че я разбирах, естествено. Веднага щом се качихме в стаята, змията съобщи на Ти-знаеш-кого, чух го в главата си и усетих, че той е развълнуван, каза й да ме задържи там, горе… а после…

Спомни си как змията излезе от шията на Батилда, но беше излишно Хърмаяни да научава всички подробности.

— После тя се преобрази, превърна се в змията и ме нападна. — Хари погледна следите от ухапване. — Не искаше да ме убива, искаше само да ме задържи, докато дойде Ти-знаеш-кой.

Де да беше успял да убие змията, тогава щеше да си е струвало, щеше да си е струвало всички усилия… Разстроен, той седна в леглото и отметна завивките.

— Хари, недей, сигурна съм, че трябва да лежиш!

— Не аз, а ти се нуждаеш от сън. Не се сърди, но изглеждаш ужасно. Аз съм си добре. Ще поема дежурството за известно време. Къде ми е пръчката?

Хърмаяни не отговори, само го погледна.

— Къде ми е пръчката, Хърмаяни?

Тя хапеше устна, очите й се напълниха със сълзи.

— Хари…

— Къде ми е пръчката?

Хърмаяни се пресегна долу при леглото и му я подаде.

Магическата пръчка от бодлива зеленика и сърцевина от феникс беше почти прекършена на две. Частите се крепяха само на тънко влакънце от перото на феникса. Дървото се беше сцепило. Хари я взе, сякаш бе живо същество, на което е нанесена ужасна рана. Не можеше да подреди мислите си: всичко в главата му се беше превърнало в размазано петно от паника и страх. После подаде пръчката на Хърмаяни.

— Поправи я. Моля те.

— Според мен, Хари, ако е счупена така…

— Много те моля, Хърмаяни, опитай!

— Р-репаро!

Увисналата част се залепи. Хари я вдигна.

— Лумос!

Магическата пръчка примига-примига и угасна. Хари я насочи към Хърмаяни.

— Експелиармус!

Пръчката на момичето потрепери, но не изхвърча. Плахият опит за магия беше непосилен за пръчката на Хари, която отново се счупи на две. Той я загледа ужасѐн — не проумяваше как се е случило, пръчката беше оцелявала в какви ли не перипетии…

— Хари — прошепна Хърмаяни толкова тихо, че той едва я чу. — Ужасно съжалявам. Май аз съм виновна. Когато си тръгвахме, змията се спусна към нас, затова пратих разрушително проклятие, а то рикошира, започна да поразява всичко наред и явно… явно е уцелило и…

— Станало е случайно — каза по инерция Хари. Чувстваше се изцеден, вцепенен. — Е… все ще намерим начин да я поправим.

— Мисля, че няма да успеем — възрази Хърмаяни с лице, обляно в сълзи. — Помниш ли… помниш ли… когато Рон блъсна колата и си счупи пръчката? Тя вече не беше същата и се наложи да си купува нова.

Хари се сети за Оливандър, когото Волдемор беше отвлякъл и държеше някъде като заложник, за Грегорович, който беше мъртъв. Откъде сега щеше да намери нова магическа пръчка?

— Добре де — рече той уж спокойно, — добре, засега ще взема за малко твоята. Докато съм на пост.

С обляно в сълзи лице Хърмаяни му подаде пръчката си, той стана и я остави да седи край леглото, защото най-силното му желание беше да се махне от нея.