Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВАПРИКАЗКА ЗА ТРИМАТА БРАТЯ

Хари се обърна и погледна Рон и Хърмаяни. Те също не бяха разбрали какво е казал Ксенофилиус.

— Даровете на Смъртта ли?

— Именно — потвърди мъжът. — Не сте ли чували за тях? Не се изненадвам. Твърде, твърде малко магьосници вярват в Даровете. Да вземем например онзи глупав момък на сватбата на брат ти — кимна той към Рон, — който ме нападна, защото, представи си, съм носел символа на прочут черен магьосник! Бива ли такова невежество! В Даровете няма никаква черна магия — поне в грубия смисъл на думата. Човек използва символа, за да се разкрие пред други, които вярват, с надеждата, че те биха могли да му помогнат в търсенето на Даровете.

Той разбърка бучките захар, които беше пуснал в настойката от стражеви корен, и отпи малко.

— Извинявайте, но пак не разбирам нищо — призна си Хари.

От любезност също пийна от чашата и за малко не се задави: течността вътре беше отвратителна, сякаш някой беше втечнил всякаквовкусови бобчета с вкус на сополи.

— Който вярва в Даровете на Смъртта, ги издирва — обясни Ксенофилиус и примлясна, явно настойката от стражеви корен му се беше усладила.

— Но какво представляват тези Дарове на Смъртта? — попита Хърмаяни.

Ксенофилиус остави празната чаша.

— Сигурно всички знаете „Приказката за тримата братя“…

Хари каза „не“ но и Рон, и Хърмаяни в един глас извикаха „да“.

Ксенофилиус кимна вглъбено.

— Е, господин Потър, всичко започва от „Приказката за тримата братя“… Имам тук някъде екземпляр…

Той огледа напосоки стаята, купчините пергамент и книги, но Хърмаяни го изпревари:

— Аз нося екземпляр, господин Лъвгуд, подръка ми е.

И тя извади от мънистената чантичка „Приказките на барда Бийдъл“.

— Оригиналът? — попита рязко Ксенофилиус и когато Хърмаяни кимна, каза: — Защо тогава не ни я прочетеш на глас? Много по-сигурно е, че всички ще я разберем.

— Ъъъ… ами добре — съгласи се притеснена тя. Отвори книгата и Хари видя, че символът, който проучват, е в горния край на страницата, после Хърмаяни се прокашля тихо и зачете: — „Имало едно време трима братя, които вървели на свечеряване по самотен лъкатушен път…“

— По късна доба, така ни е казвала мама — прекъсна я Рон, който се беше изтегнал с ръце, сплетени зад главата, готов да слуша.

Хърмаяни го стрелна с раздразнен поглед.

— Извинявай, просто исках да кажа, че „по късна доба“ звучи малко по-страшно — уточни Рон.

— Да, защото имаме нужда от още малко страхове в живота си — не успя да се сдържи Хари. Ксенофилиус изглежда не им обръщаше внимание и си гледаше през прозореца небето. — Чети нататък, Хърмаяни.

— „След малко братята излезли при река — много дълбока, за да прегазят през нея, и много опасна, за да я преплуват. Братята обаче били магьосници, затова просто замахнали с магическите пръчки и направили така, че над коварната вода да изникне мост. Вече били стигнали до средата му, когато на пътя им изникнала качулата сянка. И Смъртта им заговорила…“

— Извинявай — прекъсна я Хари, — но как така Смъртта им е заговорила?

— Хари, това е приказка!

— Да, извинявай. Чети нататък.

— „И Смъртта им заговорила. Била разгневена, задето я лишили от три нови жертви, понеже пътниците обикновено се давели в реката. Но Смъртта била хитра. Престорила се, че поздравява тримата братя за направената магия, и казала, че всеки от тримата е спечелил награда, защото е бил достатъчно изобретателен да й се изплъзне. И така, най-големият брат, който бил с войнствен дух, поискал магическа пръчка, по-могъща от всички останали по земята; пръчка, която винаги да печели в дуел, пръчка, достойна за магьосник, който е надвил Смъртта! Смъртта отишла при един бъзов храст на брега на реката, направила пръчка от клон, който висял ниско, и я дала на най-големия брат. После средният брат, който бил много нагъл, решил да унизи още повече Смъртта и поискал тя да му вдъхне силата да връща други от Смъртта. Тогава Смъртта вдигнала от брега един камък и го дала на средния брат, като му рекла, че той има силата да връща мъртвите към живот. Накрая Смъртта попитала най-малкия брат какво иска. Той бил най-смирен и скромен, а и най-мъдър от тримата, затова не се доверил на Смъртта, Поискал нещо, с което да си тръгне от това място така, че Смъртта да не може да го проследи. И колкото и да не й се искало, Смъртта му дала собствената си Мантия за невидимост.“

— Смъртта е имала мантия невидимка?! — прекъсна я отново Хари.

— За да се промъква неусетно при хората — отбеляза Рон. — Понякога й доскучава да им се нахвърля, да пляска с ръце и да пищи… извинявай, Хърмаяни.

— „И така Смъртта се отдръпнала и пуснала тримата братя да си вървят по живо, по здраво, а те поели отново на път и започнали да обсъждат с изумление приключението, което току-що били изживели, и да се възхищават на Даровете на Смъртта. След известно време се разделили и всеки тръгнал по своя си път. Вървял първият брат още около седмица и стигнал в далечно село, където потърсил един магьосник — имал отдавнашна вражда с него. С Бъзовата пръчка той, разбира се, не се затруднил да победи в последвалия дуел. След като оставил врага си мъртъв на пода, най-големият брат отишъл в странноприемница, където се похвалил пред всички каква всесилна магическа пръчка е измъкнал от самата Смърт и как тя го е направила непобедим. Същата нощ, докато той спял пиян на леглото, при него се промъкнал друг магьосник. Крадецът взел магическата пръчка и не спрял дотук, ами прерязал гърлото на най-големия брат. Така Смъртта прибрала при себе си първия от братята. През това време средният брат се прибрал у дома, където живеел сам-самичък. Там той извадил камъка, който можел да връща живота на мъртъвците, и го завъртял три пъти в ръката си. За негово изумление пред него в миг изникнала фигурата на момичето, за което навремето се надявал да се ожени, но то ненадейно умряло. Ала девойката била тъжна и студена, от него я деляла мъглена завеса. Тя се била завърнала в света на смъртните, но знаела, че не й е тук мястото, и страдала. Накрая средният брат обезумял от безнадежден копнеж и посегнал на живота си, за да бъде наистина със своята любима. Така Смъртта прибрала при себе си и средния брат. И макар че години наред търсела под дърво и камък третия брат, така и не успяла да го намери. Едва когато станал на преклонна възраст, най-малкият брат най-сетне смъкнал Мантията за невидимост и я дал на сина си. След това посрещнал Смъртта като стара приятелка и тръгнал на драго сърце с нея — така те напуснали като равни този живот.“

Хърмаяни затвори книгата. Минаха миг-два, докато Ксенофилиус усети, че е спряла да чете, откъсна поглед от прозореца и рече:

— Е, това е.

— Моля? — възкликна объркана Хърмаяни.

— Това са Даровете на Смъртта — каза Ксенофилиус.

Той взе от една отрупана с какво ли не масичка до себе си паче перо и издърпа измежду книгите парче скъсан пергамент.

— Бъзовата пръчка — започна да изброява Ксенофилиус и прокара върху пергамента права отвесна черта. — Животворният камък — продължи той и загради чертата в кръгче. — Мантията за невидимост — завърши и вмести и чертата, и кръгчето в триъгълник, за да довърши символа, събудил у Хърмаяни такова любопитство. — Взети заедно, това са Даровете на Смъртта.

— Но в приказката никъде не се говори за такива Дарове! — възрази Хърмаяни.

— Е, то се знае, че не се говори — заяви влудяващо самодоволно Ксенофилиус. — Това е детска приказка, разказвана да забавлява, а не да поучава. Ала онези от нас, които разбират от такива неща, долавят, че в древната приказка се говори за три реликви, или Дарове, които, ако се съберат на едно място, ще направят своя притежател господар на Смъртта. — Настъпи кратко мълчание, през което Ксенофилиус погледна през прозореца. Слънцето вече се беше снишило на небето. — Скоро Луна ще е хванала достатъчно дългокраки гълтачи — пророни той тихо.

— Когато казвате „господар на Смъртта“… — обади се Рон.

— Господар — повтори Ксенофилиус и разлюля ръка. — Повелител. Победител. Която дума предпочиташ.

— Но в такъв случай… нима искате да кажете… — бавно подхвана Хърмаяни и Хари усети, че тя се опитва да прикрие и последните следи от неверие в гласа си, — … вярвате ли, че тези предмети… тези Дарове наистина съществуват?

Ксенофилиус отново вдигна вежди.

— Ама разбира се, че съществуват!

— Но как е възможно, господин Лъвгуд — продължи Хърмаяни и явно едва се сдържаше, — изобщо да вярвате в такова нещо?

— Луна ми е разказала всичко за теб, млада госпожице — рече Ксенофилиус, — доколкото разбирам, ти не си неумна, затова пък си болезнено ограничена. Назадничава. Тесногръда.

— Защо не вземеш да премериш оная шапка, Хърмаяни? — предложи Рон и кимна към смехотворното украшение за глава.

Гласът му трепереше — той едва се сдържаше да не прихне.

— Господин Лъвгуд — подхвана пак Хърмаяни, — всички знаем, че мантии невидимки наистина съществуват. Срещат се рядко, но ги има. Докато…

— Но третият Дар е истинска мантия за невидимост, госпожице Грейнджър! Искам да кажа, че това не е някакво пътническо наметало, просмукано с хамелеонизиращо заклинание или с магия за заслепление, или пък изтъкано от вълна на полупотайник, което първоначално те крие, но после с годините избелява и става полупрозрачно. Говорим за мантия, с която наистина ставаш напълно невидим и която е вечна, крие те постоянно, и то така, че си абсолютно неоткриваем, каквито и заклинания да й се направят. Колко такива мантии си виждала, госпожице Грейнджър?

Хърмаяни отвори уста да отговори, после пак я затвори — изглеждаше по-объркана от всякога. Тримата с Хари и Рон се спогледаха и Хари разбра, че мислят за едно и също — че в този миг в стаята при тях има мантия точно като току-що описаната от Ксенофилиус.

— Ами да — каза той, сякаш ги е разгромил с разумни доводи. — Никой от вас не е виждал такова нещо. Който го притежава, ще бъде неизмеримо богат, нали?

Ксенофилиус отново погледна през прозореца. Небето се беше обагрило в най-бледия оттенък на розовото.

— Добре де — каза объркана Хърмаяни. — Да приемем, че тази Мантия наистина съществува… ами камъкът, господин Лъвгуд? Онова, което нарекохте Животворен камък?

— Какво за него?

— Как е възможно той да е истински?

— Докажи обратното — подкани Ксенофилиус.

Хърмаяни се възмути.

— Но това… извинявайте, но това е направо смехотворно! Как да докажа, че той не съществува? Нима очаквате да взема всички… всички камъчета по света и едно по едно да ги подложа на проверка? Така можете да твърдите, че всичко каквото ви хрумне е истинско, ако единственото основание за убедеността ви е, че никой не може да докаже обратното.

— Да, мога — рече Ксенофилиус. — Радвам се да видя, че вече не разсъждаваш толкова тесногръдо.

— Ами Бъзовата пръчка — побърза да се намеси Хари още преди Хърмаяни да е отговорила, — и за нея ли смятате, че съществува?

— О, в случая с пръчката има безброй доказателства — потвърди Ксенофилиус. — Бъзовата пръчка е Дарът, който може да се проследи най-лесно заради начина, по който се предава от ръка на ръка.

— И как точно се предава? — полюбопитства Хари.

— Притежателят на пръчката трябва да я отнеме със сила от предишния й собственик, ако иска да бъде неин истински господар — обясни Ксенофилиус. — Със сигурност сте чували, че пръчката се е озовала у Егбърт Зловещия, след като е съсякъл Емерик Злия. И че Годелот е издъхнал в собственото си подземие, след като синът му Хереуорд му отнел пръчката. И как страховитият Локсиас е взел пръчката от Барнабас Девърил, когото убил. Кървавата следа на Бъзовата пръчка е обагрила страниците на магьосническата история.

Хари погледна към Хърмаяни. Тя се беше свъсила срещу Ксенофилиус, но не му възразяваше.

— И къде е според вас Бъзовата пръчка сега? — попита Рон.

— Кой знае… — отговори Ксенофилиус, загледан през прозореца. — Кой знае къде лежи скрита Бъзовата пръчка? Подир Аркус и Ливиус следите й се губят. Никой не знае със сигурност кой точно от двамата е сразил Локсиас и кой е взел пръчката. Никой не знае и кой е сразил тях. Уви, тук историята мълчи.

Спусна се тишина. Накрая Хърмаяни попита сковано:

— Господин Лъвгуд, родът Певърил свързан ли е по някакъв начин с Даровете на Смъртта?

Ксенофилиус се стъписа, а в паметта на Хари изникна нещо, но не можеше да се сети с какво точно е свързано то. Певърил… беше чувал и преди това име…

— Но ти, млада госпожице, ме заблуждаваш! — възкликна Ксенофилиус, който беше изправил гръб на стола и смаяно зяпаше Хърмаяни. — Мислех, че си новачка в търсенето на Даровете! Мнозина от онези, които ги издирват, смятат, че именно родът Певърил е свързан по всякакъв начин — всякак! — с Даровете!

— Кой е този Певърил? — попита Рон.

— Това име е написано върху гроба със знака в Годрикс Холоу — обясни Хърмаяни, без да сваля очи от Ксенофилиус. — Игнотус Певърил.

— Точно така! — заяви Ксенофилиус и многозначително вдигна показалец. — Знакът на Даровете на Смъртта върху гроба на Игнотус е неопровержимо доказателство!

— За какво? — попита Рон.

— Как за какво — че тримата братя от приказката всъщност са тримата братя Певърил: Антиох, Кадмус и Игнотус! Че те са първите притежатели на Даровете!

След поредния поглед към прозореца той стана, взе подноса и се отправи към витата стълба.

— Ще останете ли за вечеря? — провикна се чак след като се беше скрил отново долу. — Всички гости не пропускат да ни поискат рецептата за супата от дългокраки гълтачи.

— Сигурно за да я покажат в отделението „Натравяне“ в „Свети Мънго“ — промърмори Рон.

Хари изчака да чуят как Ксенофилиус снове долу в кухнята и чак тогава попита Хърмаяни:

— Какво мислиш?

— О, Хари — отвърна тягостно тя, — пълни глупости! Знакът не може да означава това. Само Ксенофилиус си го тълкува по този нелеп начин. Каква загуба на време!

— Сигурно именно той ни е донесъл нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци — вметна Рон.

— И ти ли не вярваш? — Хари се обърна към него.

— Не, това е приказка, каквато хората разказват на децата си и те да си извлекат поука. Не си търси белята, не се бий, не си играй с неща, които е по-добре да не докосваш! Дръж си главата наведена, гледай си работата и всичко ще бъде наред… Сега като се замисля — допълни Рон, — може би се смята, че бъзовите пръчки носят нещастие именно заради тази приказка.

— Какво, какво?

— Ами онези суеверия… През май родена вещица, жена на мъгъл става. Магията по мрак разваля се сред нощ. Бъзова пръчка добро не носи… Сигурно сте ги чували. Мама знае колкото щеш.

— Ние с Хари сме възпитавани от мъгъли — напомни му Хърмаяни, — нас са ни учили на други суеверия. — Тя въздъхна тежко, защото откъм кухнята се разнесе смрад. Единственото хубаво на раздразнението й от Ксенофилиус беше, че явно беше забравила да се сърди на Рон. — Май си прав. Това е поучителна приказка, очевидно е кой дар е най-добър и кой ще избереш…

Тримата отговориха едновременно. Хърмаяни:

— Мантията.

Рон:

— Пръчката.

Хари:

— Камъка.

Спогледаха се изненадани и развеселени.

— Очаква се да кажеш Мантията — обясни Рон на Хърмаяни, — но за какво ти е да си невидим, ако у теб е пръчката! Ами да, непобедимата пръчка, Хърмаяни!

— Ние вече имаме мантия невидимка! — напомни Хари.

— И тя ни е помогнала много, ако случайно не си забелязал — добави Хърмаяни. — Докато пръчката неминуемо навлича неприятности…

— Само ако разтръбяваш, че е у теб — възрази Рон. — Само ако си някой тъпанар и тръгнеш да се хвалиш наляво и надясно, размахваш я над главата си, подскачаш и пееш: „Вижте каква непобедима пръчка си имам, ако ви стиска, елате да си премерим силите.“ Но ако си държиш устата затворена…

— Да, ама ти можеш ли изобщо да си държиш устата затворена? — подметна скептично Хърмаяни. — Знаете ли, единственото вярно нещо, което ни каза Ксенофилиус, е, че от векове се разказва за всесилни магически пръчки.

— Така ли? — възкликна Хари.

Хърмаяни беше направо отчаяна: изражението й беше толкова трогателно познато, че Хари и Рон се ухилиха.

— Смъртоносната пръчка, Пръчката на Ориста — появяват се през столетията с различни имена и обикновено принадлежат на черен магьосник, който се хвали с тях. Професор Бинс ни е споменавал за някои, но… О, това са пълни глупости! Магическите пръчки са точно толкова могъщи, колкото магьосника, в чиито ръце са се озовали… Някои магьосници просто обичат да се хвалят, че тяхната пръчка е по-голяма и по-добра, отколкото на другите.

— Но ти откъде си сигурна — попита Хари, — че тези пръчки… Смъртоносната пръчка и Пръчката на Ориста не са една и съща, която се появява през вековете под различно име?

— Какво? И всички те са Бъзовата пръчка, направена от Смъртта? — ахна Рон.

Хари се засмя: странната мисъл, която му беше хрумнала, наистина си беше смешна. Той си напомни, че неговата пръчка е била от бодлива зеленика, а не от бъз, и е изработена от Оливандър, каквото и да бе направила в нощта, когато Волдемор ги преследваше по небето. И ако беше непобедима, защо се счупи?

— А ти защо искаш да вземеш камъка? — попита го Рон.

— Ако можехме да връщаме обратно хората, щяхме да повикаме Сириус… Лудоокия… Дъмбълдор… майка ми и баща ми…

И Рон, и Хърмаяни не се усмихнаха.

— Но според барда Бийдъл те не искат да се връщат — напомни Хари, замислен за приказката, която току-що бяха чули. — Едва ли има много други приказки за камък, с който можеш да връщаш мъртвите, нали? — попита той Хърмаяни.

— Не, няма — тъжно потвърди Хърмаяни. — Според мен никой, освен господин Лъвгуд, не се заблуждава, че това изобщо е възможно. Бийдъл сигурно е заимствал идеята от Философския камък: вместо да дава безсмъртие, той връща след смъртта.

Миризмата откъм кухнята се засилваше: смърдеше на нещо като подпалени долни гащи. Хари се запита дали ще бъде възможно да хапнат достатъчно от гозбата на Ксенофилиус, за да не нараняват чувствата му.

— Ами Мантията? — провлачи Рон. — Толкова ли не разбирате, че Ксенофилиус е прав? Свикнал съм с мантията на Хари и колко добра работа върши и… изобщо не съм се замислял… Не съм чувал някой друг, освен Хари, да има такава мантия. Безпогрешна е. Никога не са ни откривали под…

— Ама разбира се, Рон… нали под нея сме невидими!

— Но онова, което Ксенофилиус каза за другите мантии — а дузина от тях не струват пукнат кнут, — ами самата истина си е! Досега не ми беше хрумвало, но съм чувал разкази как заклинанията престават да действат, щом мантиите остареят, или заклинания ги разкъсват и по тях се появяват дупки. Преди мантията на Хари е била на баща му, значи не е от най-новите, нали така, но е просто… идеална е!

— Да, така е, Рон, но камъкът…

Докато те спореха шепнешком, Хари тръгна да се разхожда из стаята почти без да слуша. Отиде при витата стълба, разсеяно вдигна очи към горния етаж и вниманието му веднага беше приковано. От тавана на стаята горе го гледаше собственото му лице.

Хари се изуми, но след миг видя, че това не е огледало, а рисунка. Стана му интересно и той тръгна нагоре по стълбите.

— Какво правиш, Хари? Мисля, че не е редно да разглеждаш, докато Ксенофилиус го няма!

Но той вече се беше качил на горния етаж.

Луна беше украсила тавана в стаята си с пет красиво нарисувани лица: Хари, Рон, Хърмаяни, Джини и Невил. За разлика от портретите в „Хогуортс“ те не се движеха, но въпреки това в тях имаше някаква магия: на Хари му се стори, че дишат. Около лицата имаше преплетено подобие на тънки златни верижки, които ги свързваха, но след като ги разгледа минута-две, Хари разбра, че верижките всъщност са една дума, повторена поне хиляда пъти със златно мастило: приятели… приятели… приятели…

Усети прилив на обич към Луна. Огледа стаята. До леглото имаше голяма фотография на малката Луна и на жена, която много приличаше на нея. Двете се бяха прегърнали. На снимката Луна изглеждаше доста по-спретната, отколкото Хари я беше виждал на живо. Фотографията беше покрита с прах. Това му се стори доста странно. Той продължи да се оглежда.

Тук имаше нещо гнило. По светлосиния килим също имаше дебел слой прах. В гардероба със зеещи врати нямаше дрехи. Леглото изглеждаше студено и недружелюбно, сякаш никой не беше спал в него от седмици. През най-близкия прозорец на фона на кървавочервеното небе висеше самотна паяжина.

— Какво има? — попита Хърмаяни, щом Хари слезе долу при тях, но още преди той да отговори Ксенофилиус се показа в горния край на стълбата — носеше от кухнята табла с купички.

— Господин Лъвгуд, къде е Луна? — попита Хари.

— Моля?

— Къде е Луна?

Ксенофилиус спря като закован на горното стъпало.

— Вече… вече ви казах. Слезе при Ботъм Бридж да лови гълтачи.

— Защо тогава носите храна само за четирима?

Ксенофилиус се опита да каже нещо, но от устата му не излезе и звук. Чуваха се само несекващото тракане на печатарската машина и леко потропване откъм подноса: ръцете на Ксенофилиус трепереха.

— Според мен Луна не е била тук поне няколко седмици — заяви Хари. — Дрехите й ги няма, в леглото й не е спал никой. Къде е тя? И защо постоянно надзъртате през прозореца?

Ксенофилиус изпусна подноса: купичките подскочиха и се счупиха. Хари, Рон и Хърмаяни извадиха магическите пръчки, а Ксенофилиус застина, готов да бръкне в джоба си. Точно тогава печатарската машина изтрещя страховито и изпод покривката за маса на пода блъвнаха цяла купчина броеве на „Дрънкало“, след това машината най-после млъкна.

Все така насочила пръчката към господин Лъвгуд, Хърмаяни се наведе и взе едно от списанията.

— Виж, Хари.

Той закрачи към нея бързо, доколкото това беше възможно в задръстеното помещение. Върху корицата на „Дрънкало“ се мъдреше снимката му, върху която с огромни букви пишеше „Неблагонадежден номер едно“, както и наградата, обявена за главата му.

— „Дрънкало“ вече пее друга песен, а? — хладно попита Хари, докато трескаво премисляше. — Това ли направихте, когато отидохте в градината, господин Лъвгуд? Изпратихте сова в министерството?

Ксенофилиус прокара език по устните си.

— Те отведоха моята Луна — пророни той. — Заради онова, което пиша в списанието. Отведоха моята Луна и сега не знам къде е, какво й причиняват… Но сигурно ще ми я върнат, ако… ако…

— Ако им предадете Хари ли? — довърши вместо него Хърмаяни.

— Няма да стане! — отсече Рон. — Дръпнете се, тръгваме си.

Ксенофилиус изглеждаше ужасен и стар, на цял век, а устните му се бяха разширили в зловеща усмивка.

— Те ще бъдат тук всеки момент. Трябва да спася Луна! Не мога да загубя Луна! Няма да си ходите!

Той разпери ръце пред стълбата и Хари внезапно си представи майка си, направила същото пред неговото креватче.

— Не ни карайте да ви причиняваме болка — предупреди той. — Махнете се, господин Лъвгуд.

— ХАРИ! — изписка Хърмаяни.

Покрай прозореца прелитаха силуети върху метли. Когато тримата отклониха погледи от Ксенофилиус, той също извади магическата си пръчка. Хари навреме забеляза грешката: метна се встрани, като избута Рон и Хърмаяни да не пострадат, а зашеметяващото заклинание на Ксенофилиус се извиси, прекоси стаята и уцели рога на бълвачозавъра.

Последва невероятен взрив. Трясъкът сякаш срути стаята: във всички посоки се разхвърчаха трески, късчета хартия и мазилка, както и плътен облак гъст бял прах, през който не се виждаше нищо. Хари политна във въздуха, после се свлече с трясък на пода заслепен и се хвана за главата, защото върху него се посипа дъжд от отломъци. Той чу писъка на Хърмаяни, крясъка на Рон и поредица кошмарни удари по метал, от които разбра, че Ксенофилиус е отхвърлен във въздуха и пада надолу по витата стълба.

Полузаровен сред парчетиите, Хари се опита да стане: от прахта почти не можеше да диша и да вижда. Половината таван беше паднал, а леглото на Луна се беше подало откъм единия край през дупката. Бюстът на Роуина Рейвънклоу се търкаляше до него, половината от лицето липсваше, из въздуха се носеха парчета разкъсан пергамент, а печатарската машина беше климнала на една страна и беше запушила до половината горния край на стълбите за кухнята. След това се доближи бял силует — Хърмаяни, която беше покрита от глава до пети с прах и приличаше на втора статуя, долепи пръст до устните си.

Вратата долу се отвори с трясък.

— Казах ли ти, Травърс, че е излишно да бързаме? — попита груб глас. — Казах ли ти, че тоя ненормалник пак ни занимава с небивалици?

Чу се удар и Ксенофилиус изпищя от болка.

— Не… не… горе… Потър!

— Миналата седмица те предупредих, Лъвгуд, ще се върнем само за неопровержима информация! Не помниш ли какво стана миналата седмица? Когато искаше да замениш дъщеря си срещу това тъпо украшение за глава? И по-миналата… — Пореден удар, пореден врясък. — … когато пък се надяваше да ти върнем дъщерята, ако ни предоставиш доказателства, че наистина съществуват нагънатороги… — Удар. — … шнорхелоподобни… — Удар. — … квакльовци?

— Не… не… моля ви! — изхлипа Ксенофилиус. — Наистина е Потър! Честна дума!

— И какво се оказва сега, викаш ни, за да се опиташ да ни вдигнеш във въздуха! — ревна смъртожадният и започна да удря отново и отново Ксенофилиус, който се разпищя от болка.

— Къщата може да се срути всеки момент, Селуин — предупреди втори глас, прокънтял нагоре по разбитата стълба. — Стълбището е непроходимо. Дали да не се опитаме да го разчистим? Може да съборим цялата постройка.

— Ах, ти, лъжлива отрепка! — изкрещя магьосникът на име Селуин. — Никога през живота си не си виждал Потър, нали? Обаче реши, че можеш да ни примамиш тук и да ни убиеш, а? И си въобразяваш, че така ще си върнеш момичето?

— Кълна се… кълна се… Потър е горе!

— Хоменум ревелио! — изрече гласът в долния край на стълбата.

Хари чу как Хърмаяни ахва и изпита странното чувство, че ниско над него прелита нещо и потапя в сянката си тялото му.

— Горе наистина има някой, Селуин! — рязко каза вторият глас.

— Там е Потър, казвам ви, Потър е! — простена Ксенофилиус. — Много ви моля… умолявам ви… върнете ми Луна, доведете ми я…

— Ще си получиш момиченцето, Лъвгуд — каза Селуин, — ако се качиш горе и ми доведеш Хари Потър. Но ако това е заговор, ако е някакъв номер, ако имаш съучастник, който ни причаква там, за да ни устрои засада, ще видим дали можем да ти запазим малко от дъщерята — да има какво да погребеш.

Ксенофилиус зави от страх и отчаяние. Чуха се дращене и суетене — той се опитваше да се промуши през отломките по стъпалата.

— Елате — прошепна Хари, — да се махаме оттук!

Той започна да се измъква от развалините под прикритието на шума, който Ксенофилиус вдигаше на стълбата. Рон беше затиснат: Хари и Хърмаяни се покатериха възможно най-тихо по отломките и отидоха до мястото, където той лежеше и се опитваше да вдигне тежкия шкаф, паднал върху краката му. Трясъците и стърженето на Ксенофилиус се приближаваха все повече, но Хърмаяни успя да освободи Рон с хвърковата магия.

— Дотук добре — каза задъхана тя точно когато счупената печатарска машина, препречила горния край на стълбата, се разтресе — Ксенофилиус беше само на няколко крачки от тях. Хърмаяни още беше цялата в бял прах. — Доверяваш ли ми се, Хари?

Той кимна.

— Добре — прошепна тя, — дай ми мантията невидимка. Рон, сложи си я.

— Аз ли? Ами Хари…

— Много те моля, Рон! Хари, ти се хвани здраво за ръката ми, а ти, Рон, се дръж за рамото ми.

Хари протегна лявата си ръка. Рон изчезна под мантията. Печатарската машина, препречила стълбата, се тресеше: Ксенофилиус се мъчеше да я премести с хвърковата магия. Хари не знаеше какво чака Хърмаяни.

— Дръж се здраво — прошепна тя. — Дръж се здраво… сега!

Бялото като платно лице на Ксенофилиус се показа над шкафа.

— Обливиате! — извика Хърмаяни с насочена към лицето му магическа пръчка, а после към пода долу: — Депримо!28

Беше пробила дупка в пода на всекидневната. Тримата западаха като молози, Хари стискаше със сетни сили ръката й, отдолу се чу писък и той зърна двама мъже, които се опитаха да се отдръпнат, когато върху тях от разбития таван се посипаха огромни количества мазилка и натрошена покъщнина. Хърмаяни се завъртя във въздуха и отново изтегли в мрака Хари, в чиито уши отекна тътенът на срутилата се къща.