Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРАБЪЗОВАТА ПРЪЧКА

Беше настъпил краят на света, защо тогава битката не спираше, защо замъкът не беше притихнал в ужас и сражаващите се не бяха положили оръжията? Съзнанието на Хари сякаш летеше в свободно падане: въртеше се неудържимо, безсилно да осмисли невъзможното, понеже Фред Уизли не можеше да е мъртъв, свидетелствата на всичките му сетива със сигурност лъжеха…

Точно в този миг през дупката, пробита отстрани на училището, падна тяло и от мрака към тях полетяха проклятия, които удариха стената зад главите им.

— Залегнете! — извика Хари, когато в нощния мрак навън се разлетяха още проклятия: двамата с Рон сграбчиха Хърмаяни и я издърпаха на пода, ала Пърси остана проснат върху тялото на Фред, за да го защити и да не пострада още, дори когато Хари изкрещя:

— Ела, Пърси, трябва да се изтеглим.

Той само поклати глава.

— Пърси!

Хари видя как по саждите и пепелта, полепнали по лицето на Рон, остават вадички от сълзи, когато той се вкопчи в раменете на по-големия си брат и го затегли. Пърси обаче дори не помръдна.

— Не можеш да му помогнеш, Пърс! Сега ще…

Хърмаяни изпищя и на Хари, който мигом се обърна, не му се наложи да пита защо. През огромната дупка в стената се опитваше да се прекатери чудовищен паяк с размерите на малка кола: в битката се беше включил един от потомците на Арагог.

Рон и Хари изкрещяха едновременно, заклинанията им се пресякоха и чудовището беше отхвърлено назад с кошмарно мърдащи крака, после изчезна в мрака.

— Довел е и приятели! — извика Хари на другите, след като надзърна през ръба на дупката в стената на замъка, пробита от проклятията: по сградата се катереха още грамадни паяци, пуснати от Забранената гора, в която смъртожадните явно бяха проникнали.

Хари започна да ги обстрелва със зашеметяващи заклинания и събори чудовището най-отгоре върху събратята му: те се затъркаляха надолу по зданието и се скриха от поглед. Точно тогава над главата на Хари се извисиха още проклятия, които изсвистяха толкова близо, че развяха със силата си косата му.

— Изтегляме се, незабавно!

Хари изтика пред себе си Хърмаяни заедно с Рон, после се наведе и сграбчи тялото на Фред под мишниците. Пърси разбра какво се опитва да направи той, пусна тялото и помогна на Хари: приведени ниско, за да избегнат проклятията, които летяха към тях от парка, двамата изнесоха Фред встрани, по-далеч от престрелката.

— Тук — каза Хари и те положиха тялото в ниша, където преди бяха стояли доспехи.

Не намери сили да гледа дълго лицето на Фред и след като се увери, че тялото е скрито добре, забърза да настигне Рон и Хърмаяни. Малфой и Гойл бяха изчезнали, ала в дъното на коридора, който сега беше пълен с прах, сипеща се мазилка и отдавна паднали от прозорците стъкла, Хари видя много хора, които тичаха напред-назад, така и не разбра какви са — приятели или врагове. Той зави зад ъгъла, но Пърси ревна като бик:

— РОКУУД!

После се завтече към висок мъж, тръгнал да преследва двама ученици.

— Насам, Хари! — изпищя Хърмаяни.

Беше дръпнала Рон зад един гоблен. Двамата сякаш се бореха и за един налудничав миг Хари си помисли, че пак се прегръщат, после видя, че Хърмаяни се опитва да задържи Рон, да го спре да не хукне след Пърси.

— Чуй ме… ЧУЙ МЕ, РОН!

— Искам да помогна… искам да убивам смъртожадни…

Лицето му беше сгърчено, нацапано с прах и дим, той трепереше от гняв и скръб.

— Единствени ние, Рон, можем да сложим край на това! Моля те… Рон… трябва да открием змията, трябва да я убием! — каза Хърмаяни.

Но Хари знаеше какво му е на Рон: и да тръгнеше да търси поредния хоркрукс, това нямаше да му донесе удовлетворението на възмездието, той също искаше да се сражава, да накаже хората, убили Фред, искаше и да намери останалите от семейство Уизли, и най-вече да види, да се увери, че Джини не е… Хари обаче не искаше да допусне тази мисъл в главата си…

— И ние ще се сражаваме — каза Хърмаяни. — Нямаме друг избор, ако искаме да стигнем при змията! Но нека не забравяме какво сме длъжни да н-направим! Единствени ние можем да сложим край на това!

Тя също плачеше и докато говореше, избърса лицето си със скъсания си прогорен ръкав — за да се успокои, поемаше големи глътки въздух, от които гърдите й се надигаха, после, без да пуска Рон, се извърна към Хари.

— Трябва да разбереш къде е Волдемор, защото той държи змията при себе си, нали? Хайде, Хари… надзърни в съзнанието му!

Защо ли трябваше да е толкова лесно? Защото вече няколко часа белегът му пареше от болка и настояваше да му покаже мислите на Волдемор ли? По волята на Хърмаяни Хари затвори очи и писъците, трясъците, всички дразнещи слуха шумове на битката в миг бяха заглушени и зазвучаха някъде далеч, сякаш той стоеше на много километри от тях…

Намираше се в средата на запусната, но странно позната стая с отлепени тапети по стените, всички прозорци без един бяха заковани. Звуците от щурма на замъка бяха приглушени и далечни. През единствения незакован прозорец се виждаха светлини, лумнали в далечината, там, където беше замъкът, в стаята обаче беше тъмно и единствената светлина идваше от самотно газениче.

Той въртеше магическата пръчка между пръстите си и я разглеждаше, а мислите му бяха насочени към Нужната стая в замъка, тайната стая, която единствен той беше открил, Нужната стая, както и Стаята на тайните, можеше да бъде намерена само от някой достатъчно умен, хитър и безкрайно любопитен… беше сигурен, че момчето няма да намери диадемата… въпреки че марионетката на Дъмбълдор беше стигнала много по-далеч, отколкото беше очаквал някога… прекалено далеч…

— Господарю… — чу се отчаян и дрезгав глас.

Той се извърна: в най-тъмния ъгъл седеше Луциус Малфой, опърпан и все още със следите от наказанието, което беше понесъл след последното бягство на момчето. Едното му око и досега беше затворено и отекло.

— Господарю… умолявам ви… синът ми…

— Дори синът ти да е мъртъв, Луциус, аз нямам никаква вина. Той не се присъедини към мен като останалите слидеринци. Може би е решил да стане приятел на Хари Потър.

— Не… за нищо на света — пророни Малфой.

— Надявай се да не го е направил.

— Не… не ви ли е страх, господарю, че Потър може да умре, покосен от друга ръка, а не от вашата? — попита с разтреперан глас Малфой. — Прощавайте, но… но няма ли да е по-разумно да сложите край на битката, да отидете в замъка и сам да го… да го потърсите?

— Не се преструвай, Малфой. Искаш битката да спре, за да разбереш какво е станало със сина ти. Освен това не ми се налага да ходя да търся Потър. Преди да е свършила нощта той сам ще дойде при мен.

Волдемор отново сведе поглед към магическата пръчка между пръстите си. Тя го притесняваше… а всичко, което притесняваше Черния лорд, изискваше нещо да се промени…

— Иди да доведеш Снейп.

— Снейп ли… г-господарю?

— Да, Снейп. Още сега. Трябва ми. Искам да го помоля за… за една услуга. Върви.

Уплашен, Луциус излезе с леко залитане от сумрачната стая. Волдемор продължи да върти пръчката между пръстите си и да я гледа вторачено.

— Това е единственият начин, Наджини — прошепна той и се извърна към огромната дебела змия, увиснала във въздуха: тя се гънеше плавно вътре в омагьосаната защитна сфера, която Волдемор й беше направил — обсипана със звезди и прозрачна, нещо средно между проблясващ кафез и аквариум.

Хари ахна, дръпна се и отвори очи и в същия миг върху ушите му се стовариха писъците и виковете, тътенът и трясъците на битката.

— Той е в Къщата на крясъците. Змията е с него, около нея има някаква магическа защита. Той току-що прати Луциус Малфой да намери Снейп.

— Волдемор е в Къщата на крясъците? — възмути се Хърмаяни. — Дори… дори не се бие?

— Не смята, че трябва да се бие — отвърна Хари. — Сигурен е, че аз сам ще отида при него.

— Но защо?

— Знае, че издирвам хоркруксите, държи Наджини близо до себе си… очевидно трябва да отида при него, ако искам да се доближа до онази твар…

— Ами да — изправи рамене Рон. — Значи няма да ходиш там, той иска точно това, очаква го. Ти ще стоиш тук и ще пазиш Хърмаяни, а аз ще отида и ще…

Хари го прекъсна.

— Вие двамата оставате тук, а аз ще отида с мантията невидимка и ще се върна веднага щом…

— Не — отсече Хърмаяни. — Много по-разумно е аз да взема мантията и да…

— И през ум да не ти минава! — изръмжа Рон.

— Рон, аз мога не по-зле от… — подхвана Хърмаяни, но още преди да довърши изречението гобленът в горния край на стълбището, където стояха, се разпра и се разтвори.

— ПОТЪР!

Там стояха двама смъртожадни с маски, ала още преди да са вдигнали магическите си пръчки Хърмаяни изкрещя:

— Глисео!33

Стъпалата под краката им се изравниха и се превърнаха в улей, по който тримата с Хари и Рон се плъзнаха надолу, без да могат да направляват скоростта, но толкова бързо, че зашеметяващите заклинания на смъртожадните изсвистяха високо над главите им. Тримата се изстреляха през гоблена в долния край на стълбището, завъртяха се като пумпали на пода и се удариха в стената отсреща.

— Дуро!34 — викна Хърмаяни, насочила пръчката към гоблена, и той се превърна в камък, след което се чуха два удара, толкова силни, че чак да ти се пригади — смъртожадните, които ги преследваха, се бяха блъснали в него.

— Назад! — изкрещя Рон и тримата се долепиха до една врата точно когато покрай тях с тътен препуснаха цели пълчища чинове, подкарани от професор Макгонъгол, която подтичваше отзад.

Тя явно не забеляза тримата: косата й беше разпусната и на бузата й се виждаше рана. Зави зад ъгъла и те я чуха да пищи:

— ЩУРМУВАЙ!

— Хари, скрий се под мантията невидимка — подкани Хърмаяни. — Нас не ни мисли…

Той обаче заметна с мантията и тримата: колкото и да бяха пораснали, Хари се съмняваше, че някой ще забележи краката им без тела сред прахта, извила се във въздуха, падащите камъни и стрелкащите се във всички посоки заклинания.

Притичаха надолу по следващото стълбище и се озоваха в коридор, пълен със сражаващи се. Портретите от двете страни бяха претъпкани с фигури, които подвикваха съвети и насърчаваха, а смъртожадните — и с маски, и без маски — се дуелираха с учители и ученици. Дийн явно си беше спечелил пръчка, защото сега стоеше лице в лице с Долохов, а Парвати се биеше с Травърс. Хари, Рон и Хърмаяни веднага вдигнаха пръчките, готови за удар, но биещите се криволичеха и се стрелкаха наоколо толкова често, че имаше голяма вероятност, ако тримата запратят проклятия, да уцелят някого от своите. Още докато стояха нащрек и търсеха случай да се включат, чуха силно бъзззззззз! — Хари погледна нагоре и видя Пийвс, който шеметно кръжеше над тях и обстрелваше с пашкули на драки вероломки смъртожадните, чиито глави внезапно бяха покрити с гърчещи се зелени грудки, наподобяващи тлъсти червеи.

— Аааааа!

Шепа грудки бяха уцелили мантията невидимка над главата на Рон: слузестите зелени корени бяха увиснали неправдоподобно във въздуха, докато Рон се мъчеше да се откопчи от тях.

— Тук има някой невидим! — изкрещя един смъртожаден с маска и засочи.

Дийн се възползва в пълна мяра от това, че той е отклонил за миг вниманието си, и го повали със зашеметяващо заклинание, Долохов се опита да отвърне на удара, ала Парвати го уцели с тяловкочанясващо проклятие.

— ХАЙДЕ! — извика Хари и тримата с Рон и Хърмаяни придърпаха мантията невидимка плътно до себе си, после, навели глави, се стрелнаха между сражаващите се, като от време на време се хлъзгаха в локвите сок от драка вероломка, и се устремиха към горния край на мраморното стълбище за входната зала.

— Аз съм Драко Малфой, аз съм Драко, от вашите съм!

Драко стоеше на горната стълбищна площадка и убеждаваше друг смъртожаден с маска. Пътем Хари зашемети със заклинание смъртожадния, а Драко се огледа грейнал, за да види кой е неговият спасител, и Рон го фрасна изпод мантията невидимка. Малфой се строполи с разкървавена уста върху смъртожадния.

— За втори път тази вечер ти спасяваме живота, двулично копеле такова! — ревна Рон.

По стълбището и в Голямата зала също се водеха битки — накъдето и да се обърнеше, Хари виждаше смъртожадни: Йаксли се биеше при входната врата с Флитуик, точно до тях друг смъртожаден с маска се дуелираше с Кингзли. Във всички посоки тичаха ученици, някои носеха или влачеха ранените си приятели. Хари насочи зашеметяващо заклинание към смъртожадния с маската, то не го уцели, но пък за малко да улучи Невил, който изникна сякаш отдън земя и стискаше в ръце отровни пипокули, които щастливо се усукаха около най-близкия смъртожаден сякаш беше макара.

Хари, Рон и Хърмаяни хукнаха презглава надолу по мраморното стълбище: вляво от тях се пръсна стъкло, от пясъчния часовник на „Слидерин“, който отчиташе точките на домовете, навсякъде се посипаха изумруди и докато тичаха, хората започнаха да се хлъзгат и да се препъват в тях. Когато тримата слязоха на площадката, от балкона горе паднаха две тела и през залата на четири крака притича сиво петно, което Хари помисли за звяр и което се втурна да забие зъби в един от повалените.

— НЕ! — изписка Хърмаяни и с оглушителен трясък откъм магическата й пръчка Фенрир Грейбек беше отхвърлен назад от тялото на Лавендър Браун, която едва потреперваше.

Той се удари в мраморните перила и се замъчи да се изправи на крака. Точно тогава с ярка бяла светкавица и трясък върху главата му падна кристално кълбо — Фенрир Грейбек отново се свлече на земята и не помръдна повече.

— Имам още! — изписка професор Трелони иззад перилата. — Кой иска? Ето…

Тя замахна така, сякаш биеше сервис в среща по тенис, после извади от чантата си друга огромна кристална сфера, завъртя във въздуха магическата си пръчка и запрати кълбото през залата, където то счупи един от прозорците и изхвърча навън. В същия миг тежката дървена външна врата се отвори с трясък и във входната зала проникнаха още грамадни паяци.

Въздухът беше разцепен от писъци на ужас: сражаващите се — и смъртожадни, и ученици и учители от „Хогуортс“ — се пръснаха и сред задаващите се чудовища се разлетяха струи червена и зелена светлина, а паяците потрепериха и се впуснаха напред, по-страховити от всякога.

— Как ще се измъкнем навън? — ревна Рон, за да надвика писъците, но още преди Хари и Хърмаяни да са му отговорили, те бяха изтикани встрани: по стълбището с тежка стъпка беше слязъл Хагрид, който размахваше розовия си чадър на цветя.

— Не ги наранявайте, не ги наранявайте! — изкрещя той.

— ХАГРИД, НЕДЕЙ!

Хари забрави всичко друго: втурна се изпод мантията невидимка, превит одве, за да избегне проклятията, които бяха озарили цялата зала.

— ХАГРИД, ВЪРНИ СЕ!

Но още не беше и преполовил пътя до Хагрид, когато видя как той изчезва сред паяците: тътрузейки крака, те го заровиха под телата си и започнаха да се отдръпват на гнусно гъмжило от обръча на заклинанията.

— ХАГРИД!

Хари чу как някой вика него, но му беше все едно дали е приятел или враг: той се устреми по входното стълбище към тъмния парк, паяците продължиха да отстъпват заедно с плячката си, а Хагрид изобщо не се виждаше.

— ХАГРИД!

На Хари му се стори, че вижда как сред гъмжилото чудовища му маха огромна ръка, но точно когато понечи да хукне да ги гони, на пътя му се изпречи грамаден крак, който рязко изникна от мрака и стъпи така, че земята се разтрепери. Хари вдигна очи: пред него стоеше великан, който беше висок към шест метра и главата му беше скрита в здрача — вратата на замъка не осветяваше нищо друго, освен косматите му пищяли, наподобяващи дънери. С жестоко плавно движение великанът стовари огромен пестник върху един от прозорците горе и към Хари полетя дъжд от стъкла, който го принуди да се скрие под вратата.

— Майко мила… — изпищя Хърмаяни, когато двамата с Рон настигнаха Хари и се извърнаха към великана, който се опитваше да измъкне хората през прозореца горе.

— НЕДЕЙ! — ревна Рон и сграбчи за ръката Хърмаяни, докато тя насочваше магическата пръчка. — Зашеметиш ли го с магия, ще срути половината замък…

— ХАГЪР!

Иззад ъгъла на замъка изникна Гроп и чак сега Хари си даде сметка, че той всъщност си е великан дребосък. Грамадното чудовище, което се опитваше да смачка хората по горните етажи, се извърна и нададе рев. Каменните стъпала потрепериха, когато той тръгна тромаво към по-малкия си събрат, а кривата уста на Гроп се отвори, оголвайки жълти зъби колкото половин тухла, после двамата се нахвърлиха един на друг свирепо като лъвове.

— БЯГАЙТЕ! — ревна Хари.

Нощта се огласи от вцепеняващи викове и удари, докато великаните се бореха. Хари стисна ръката на Хърмаяни и я затегли по външните стълби към парка, а Рон се втурна подире им.

Хари не беше изгубил надежда, че ще намери Хагрид и ще го спаси, затова се затича бързо. Вече бяха преполовили пътя до гората, когато отново бяха принудени да спрат на място като заковани.

Въздухът наоколо беше станал леден: дъхът на Хари застина в гърдите му и се втвърди. В мрака се движеха силуети, въртящи се фигури сгъстена тъмнина, които с хриптене напредваха на огромен талаз към замъка…

Рон и Хърмаяни се приближиха до Хари, а звуците на битката отзад внезапно заглъхнаха и изчезнаха, защото в нощта се беше възцарила плътна тишина, каквато могат да донесат само дименторите…

— Хайде, Хари! — Гласът на Хърмаяни сякаш дойде от много далеч. — Покровители, Хари, хайде!

Той вдигна магическата си пръчка, но го плисна мрачна безнадеждност: Фред си беше отишъл, Хагрид със сигурност умираше, ако вече не беше мъртъв, колцина ли още лежаха мъртви, за които дори не подозираше… Сякаш душата му вече напускаше тялото…

— ХАЙДЕ, ХАРИ! — изпищя Хърмаяни.

Към тях напредваха с плъзгане сто диментора, притеглени от отчаянието на Хари, което беше като обещание за празник…

Той видя как във въздуха се изстрелва сребърният териер на Рон, който примига-примига и угасна, видя как видрата на Хърмаяни се завърта и изчезва и пръчката затрепери в ръката му — Хари едва ли не бленуваше за забвението, което щеше да го обгърне всеки момент, за обещанието за небитие, където няма чувства…

Точно тогава покрай главите на Хари, Рон и Хърмаяни се извисиха сребърен заек, глиган и лисица, а дименторите се дръпнаха от приближаващите се създания. От мрака бяха излезли още трима души — Луна, Ърни и Шиймъс застанаха до Хари, Рон и Хърмаяни с вдигнати магически пръчки, които бяха повикали техните покровители.

— Няма страшно — рече насърчително Луна, сякаш отново бяха в Нужната стая и просто се упражняваха за Войнството на Дъмбълдор. — Няма страшно, Хари… хайде, мисли си за нещо, което те прави щастлив…

— Което ме прави щастлив? — повтори той с дрезгав глас.

— Всички още сме тук — прошепна му тя, — още се бием. Хайде де…

Блесна сребърна искра, после и трепкаща светлина, след това с най-голямото усилие, което Хари някога беше правил, от върха на магическата му пръчка се изстреля младият елен. Той препусна напред и сега вече дименторите наистина се пръснаха, а вечерта веднага стана мека, ала в ушите му отново екнаха звуците на сражението наоколо.

— Не знам как да ви благодаря — рече с разтреперан глас Рон, като се извърна към Луна, Ърни и Шиймъс, — току-що спасихте…

От мрака при гората с рев и земетръсен тътен изникна друг великан, който размахваше сопа, по-висока от човешки ръст.

— БЯГАЙТЕ! — за пореден път извика Хари, но другите вече се бяха пръснали и добре направиха, защото след миг грамадански крак се стовари точно където бяха стояли. Хари се огледа: Рон и Хърмаяни тичаха след него, ала другите трима бяха изчезнали и се бяха върнали в битката.

— Бързо да се махаме — изкрещя Рон, когато великанът пак замахна със сопата, ревът му огласи нощта и прокънтя чак до парка, където струите червена и зелена светлина продължаваха да озаряват мрака.

— Към Плашещата върба! — каза Хари. — Бързо!

Успя някак да загради съзнанието си, да вмести случилото се в тясно пространство, където сега не можеше да надзърне: мислите за Фред и Хагрид, ужасът му за всички, които обичаше и които бяха пръснати вътре и извън замъка, отстъпиха, защото тримата с Рон и Хърмаяни трябваше да бягат, трябваше да стигнат при змията и Волдемор, понеже това наистина беше единственият начин да сложат край…

Хари се завтече, почти повярвал, че може да изпревари самата смърт, без да обръща внимание на струите светлина, които летяха в мрака наоколо, на звука на езерото, което бушуваше като море, и на скърцането на Забранената гора, макар че нощта беше безветрена. Хукна бързо, както никога досега в живота си, през парка, който сякаш също се беше вдигнал на бунт, и скоро видя огромното дърво — върбата, която пазеше тайната в корените си с шибащи като камшици клони.

Запъхтян, Хари едва си поемаше въздух, когато намали темпото и заобиколи свистящите клони, за да намери чепа върху кората на старото дърво и да го накара да застине. Другите го настигнаха и Хърмаяни беше толкова задъхана, че не можеше да говори.

— Как… как ще проникнем в тунела? — попита запъхтян Рон. — Ако Крукшанкс… и сега… беше с нас… щях да видя къде…

— Крукшанкс ли? — възкликна Хърмаяни, после се хвана за гърдите и се преви одве. — Ти магьосник ли си или какво?

— Да де… добре…

Рон се огледа, сетне насочи магическата пръчка към една клонка на земята и каза:

— Уингардиум левиоза!

Клонката политна от земята, завъртя се във въздуха, сякаш понесена от поривист вятър, после се устреми шеметно право към ствола през зловещо поклащащите се клони на върбата. Удари се в място близо до корените и гънещото се дърво тутакси се укроти.

— Супер! — каза задъхана Хърмаяни.

— Я чакайте!

За стотна от секундата Хари се поколеба сред тътена и бумтежите на битката. Волдемор искаше от него да направи точно това, искаше той да отиде при него… Дали Хари не водеше Рон и Хърмаяни в капан?

После обаче действителността сякаш го похлупи, жестока и ясна: единственият начин да постигне нещо беше да убие змията, змията беше при Волдемор, а той пък беше в края на този тунел…

— Хари, идваме с теб, влизай де! — подкани Рон и го побутна напред.

Хари се промуши в тунела, скрит в корените на дървото. Беше много по-тесен от последния път, когато бяха влизали в него. Таванът беше нисък — и преди близо четири години се беше наложило да се наведат, за да минат, но сега можеха да се придвижват само с пълзене. Хари тръгна пръв със светеща магическа пръчка — очакваше всеки момент да се натъкне на прегради, но те не се появиха. Движеха се, без да продумват, и Хари не сваляше поглед от люшкащия се лъч светлина на пръчката, която силно стискаше в юмрук.

Най-сетне тунелът започна да се изкачва и Хари видя отпред ивица светлина. Хърмаяни го подръпна за глезена.

— Мантията невидимка! — прошепна тя. — Сложи я!

Той се пресегна назад и Хърмаяни пъхна в свободната му ръка намотания на вързоп хлъзгав плат. Хари го притегли с усилие върху себе си и промърмори:

— Нокс!

Така угаси светлината от магическата си пръчка и продължи да пълзи възможно най-тихо на четири крака, с изопнати нерви — очакваше всеки момент да бъде разкрит, да чуе студен ясен глас, да види блеснала зелена светлина.

Точно тогава долови гласове, които идваха от стаята отпред и бяха съвсем леко заглушени от нещо като стар кош, запречил отвора в края на тунела. Като не смееше дори да си поеме дъх, Хари припълзя точно при отвора и надзърна през тесния процеп между коша и стената.

Светлината в стаята беше съвсем мъждива, но Хари успя да различи Наджини, която се гънеше и се навиваше като подводен въртоп на сигурно място в обсипаната със звезди измагьосана сфера, рееща се сама из въздуха. Зърна края на масата и дългопръстеста бледа ръка, която си играеше с магическа пръчка. После заговори Снейп и сърцето на Хари трепна: Снейп беше само на сантиметри от мястото, където той се беше спотаил и подслушваше.

— Господарю, съпротивата им рухва…

— Да, рухва, но без твоя помощ — отбеляза с високия си ясен глас Волдемор. — Колкото и опитен да си като магьосник, Сивиръс, мисля, че сега вече е все едно дали участваш. Вече сме почти там… почти.

— Нека да намеря момчето. Нека да ви доведа Потър. Знам, че мога да го намеря, господарю. Умолявам ви!

Снейп мина край процепа и Хари се поотдръпна, без да сваля поглед от Наджини, после се запита дали има заклинание, с което да пробие защитата около змията, но не се сети. Един провален опит, и щеше да издаде къде са…

Волдемор се изправи. Сега вече Хари го виждаше, виждаше червените очи, сплесканото като на змия лице, толкова бледо, че сякаш сияеше в полуздрача.

— Имам проблем, Сивиръс — каза тихо Волдемор.

— Какъв, господарю? — попита Снейп.

Волдемор вдигна Бъзовата пръчка — държеше я внимателно и точно, сякаш е диригентска палка.

— Защо не изпълнява волята ми, Сивиръс?

На Хари му се стори, че чува в тишината как змията съска тихо, докато се намотава и се размотава, или може би това беше съскавата въздишка на Волдемор, понесла се във въздуха.

— Господарю! — рече объркан Снейп. — Не разбирам. Вие направихте изключителни магии с тази пръчка.

— Не — възрази Волдемор. — Правех обичайни магии. Аз съм изключителен, но тази пръчка… Тя не разкри чудесата, които са й заложени. Не усещам никаква разлика между нея и пръчката, която преди толкова години си набавих от Оливандър.

Волдемор говореше замислено, спокойно, но белегът на Хари беше започнал да тупти и да пулсира: болката в челото му ставаше все по-силна и той усещаше как Волдемор е обзет от овладян гняв.

— Никаква разлика — повтори той.

Снейп не каза нищо. Хари не виждаше лицето му: запита се дали Снейп е доловил опасността, дали се мъчи да намери точните думи, за да успокои господаря си.

Волдемор започна да кръстосва из стаята: Хари го загуби за миг от поглед, докато той обикаляше и говореше със същия премерен глас, а болката и яростта на момчето ставаха все по-големи.

— Дълго и задълбочено обмислях, Сивиръс… Защо според теб те повиках от битката?

За миг Хари зърна профила на Снейп: той се беше вторачил в гънещата се змия в омагьосания кафез.

— Не знам, господарю, но ви умолявам да ме пуснете да се върна… и да намеря Потър.

— Говориш като Луциус. Никой от вас двамата не разбира Потър така, както го разбирам аз. Не е нужно да го търсите. Потър сам ще дойде при мен. Знам слабостите му, неговия голям недостатък. Ще му бъде неприятно да гледа как покосяват други наоколо и да знае, че всичко това става единствено заради него. Ще пожелае да го спре на всяка цена. Ще дойде тук.

— Но, господарю, някой може да го убие случайно…

— Указанията, които дадох на своите смъртожадни, са пределно ясни. Да заловят Потър. Да убият приятелите му — колкото повече, толкова по-добре, но него да не пипат. Исках да говорим за теб, Сивиръс, а не за Хари Потър. Ти си много ценен за мен. Много.

— Господарят знае, че не се стремя към друго, освен да му служа. Но нека, господарю, да отида и да намеря момчето. Нека го доведа тук. Знам, че мога…

— Казах ти вече, не! — отвърна Волдемор и когато отново се обърна, Хари видя червения блясък в очите му; наметалото му изплющя като пълзяща змия; после усети в пламтящия си белег, че той става все по-нетърпелив. — Сега ме вълнува само едно нещо, Сивиръс — какво ще стане, когато най-после се срещна с момчето!

— Не може да има и съмнение, господарю, че…

— И все пак има съмнения, Сивиръс. Има.

Волдемор спря и Хари отново видя ясно как плъзга между бледите си пръсти Бъзовата пръчка и вторачено гледа Снейп.

— Защо и двете пръчки, които използвах, дадоха засечка, когато ги насочих срещу Хари Потър?

— Не мога… не мога да отговоря, господарю.

— Не можеш значи…

Ярост прониза като шип главата на Хари: той захапа юмрук, за да не извика от болка. Стисна очи и най-неочаквано вече беше Волдемор, взрян в бледото лице на Снейп.

— Пръчката ми от Оливандър изпълняваше всичко, каквото й кажех, Сивиръс, само не искаше да убие Хари Потър. Два пъти отказа. След като изтезавах Оливандър, той ми каза за еднаквите сърцевини, посъветва ме да взема друга пръчка. Направих го, но щом се натъкна на Потър, пръчката на Луциус се разпадна.

— Н-нямам обяснение, господарю.

Снейп и сега не гледаше Волдемор — черните му очи още бяха вторачени в гънещата се змия в защитната сфера.

— Набавих си трета пръчка, Сивиръс, Бъзовата пръчка, известна още като Пръчка на Ориста и Смъртоносна пръчка. Взех я от предишния й собственик… от гроба на Албус Дъмбълдор…

Сега вече Снейп погледна Волдемор и лицето му заприлича на посмъртна маска. Беше бяло като мрамор и толкова застинало, че когато той заговори, беше стъписващо да осъзнаеш, че безжизнените очи са на жив човек.

— Господарю… нека да отида при момчето…

— През цялата тази дълга нощ, когато съм на ръба на победата, седя тук и се чудя… — каза Волдемор едва ли не шепнешком — чудя се защо Бъзовата пръчка отказва да прави каквото се очаква от нея, отказва да изпълнява волята на притежателя си, както е според преданието… и ми се струва, че знам отговора.

Снейп не каза нищо.

— Може би и ти вече го знаеш? Все пак, Сивиръс, ти си умен човек. Добър и верен слуга си и съжалявам, че това трябва да се случи.

— Господарю…

— Бъзовата пръчка, Сивиръс, не ми служи както трябва, защото не съм нейният истински господар. Тя принадлежи на магьосника, който е убил предишния й собственик. Ти уби Албус Дъмбълдор. Докато ти си жив, Сивиръс, Бъзовата пръчка не може да ми се подчинява.

— Господарю! — възнегодува Снейп и насочи пръчката си.

— Нямам друг избор — продължи Волдемор. — Трябва да стана истински господар на пръчката, Сивиръс. Ако тя стане изцяло моя, най-после и Потър ще бъде мой.

Волдемор шибна въздуха с Бъзовата пръчка. Тя не причини нищо на Снейп, който за стотна от секундата явно помисли, че е бил пощаден; обаче намерението на Волдемор веднага се изясни. Клетката със змията се завъртя във въздуха и още преди Снейп да е успял да направи друго, освен да извика, тя похлупи главата и раменете му и Волдемор каза на змийски:

— Убий!

Чу се ужасен писък. Хари видя как и малкото руменина по лицето на Снейп изчезва, как пребледнява като платно, черните му очи се разшириха, когато зъбите на змията се впиха във врата му, а краката му се подкосиха и той се свлече на пода.

— Съжалявам — хладно каза Волдемор.

Обърна се с гръб: у него нямаше тъга, нямаше угризения. Беше време да се махне от порутената къща и да поеме нещата в свои ръце с магическа пръчка, която сега вече беше напълно покорна на волята му. Волдемор я насочи към обсипания със звезди кафез със змията и той се издигна над Снейп, който се строполи странично на пода, а от раната на врата му рукна кръв. Волдемор излетя като хала от стаята, без да се обръща, и огромната змия се понесе след него в грамадната защитна сфера.

Отново в тунела и в собственото си съзнание, Хари отвори очи: беше разкървавил кокалчетата на пръстите си, докато ги беше хапал, за да не изкрещи. Сега гледаше през мъничкия процеп между коша и стената и наблюдаваше крак в черен ботуш, който потреперваше на пода.

— Хари! — повика го тихо Хърмаяни някъде отзад, но той вече беше насочил магическата си пръчка към коша, който му пречеше да вижда по-добре.

Той се извиси на два-три сантиметра във въздуха и безшумно се отмести встрани. Също толкова безшумно Хари се изтегли в стаята.

Не знаеше защо го прави, защо се приближава до издъхващия мъж, не знаеше какво чувства, когато вижда пребледнялото лице на Снейп и пръстите, опитващи се да спрат кръвта от раната на врата му. Хари смъкна мантията невидимка и погледна надолу към мъжа, когото мразеше и чиито черни очи го намериха… и тогава Снейп се опита да каже нещо. Хари се надвеси над него, а той се вкопчи за предницата на мантията му и го придърпа по-близо.

От гърлото му се изтръгна ужасен гъргорещ звук.

— Вземи… Вземи…

От Снейп течеше не само кръв. Сребристосиньо, ни газ, ни течност, то излизаше от устата, ушите и очите му и Хари знаеше какво е това, само не знаеше какво да направи.

Стъкленица, измагьосана от въздуха, беше пъхната в треперещите му ръце от Хърмаяни. Хари вдигна с магическата си пръчка сребристото вещество и го пусна в стъкленицата. Когато тя се напълни догоре и Снейп вече изглеждаше така, сякаш в жилите му не е останала и капка кръв, хватката, с която той стискаше мантията на Хари, се разхлаби.

— Виж… ме — пророни Снейп.

Зелените очи намериха черните, ала след миг нещо в дълбините на тъмните очи сякаш изчезна и ги остави втренчени, безизразни и празни. Ръката, която държеше Хари, падна с тъп звук на пода и Снейп не се помръдна повече.