Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТАСРЕБЪРНАТА КОШУТА

В полунощ, когато Хърмаяни пое дежурството, вече валеше сняг. Сънищата на Хари бяха объркани и тревожни: в тях ту пропълзяваше, ту пак изчезваше Наджини, която се промушваше първо през грамаден пукнат пръстен, а после през венец, сплетен от кукуряк. Хари се будеше постоянно, обзет от паника, беше убеден, че някой го вика в далечината, и все му се струваше, че вятърът, брулещ палатката, са стъпки или гласове.

Накрая стана и отиде в мрака при Хърмаяни, която седеше сгушена при входа и четеше „История на магията“ на светлината на магическата пръчка. Още се сипеше гъст сняг и тя посрещна с облекчение предложението на Хари да си стегнат багажа рано и да се пренесат другаде.

— Ще отидем на по-закътано — съгласи се Хърмаяни и потрепери, докато навличаше пуловер върху пижамата. — Все ми се струваше, че чувам как се движат хора. Един-два пъти дори май видях някого.

Хари застина, както си обличаше фланелата, и погледна притихналия неподвижен опасноскоп върху масата.

— Сигурна съм, че само ми се е сторило — допълни притеснена Хърмаяни, — в тъмното снегът понякога си прави номера със зрението… но дали да не се магипортираме под мантията невидимка, за всеки случай?

След половин час палатката вече беше сгъната, Хари си беше сложил хоркрукса, а Хърмаяни стискаше обшитата с мъниста чанта и двамата се магипортираха. Обгърна ги обичайното тясно пространство, краката на Хари се разделиха с преспите и после се удариха силно в нещо, което явно беше покрита с листа замръзнала земя.

— Къде сме? — попита той и се взря в непознатата гъста гора наоколо, а Хърмаяни отвори чантичката и се зае да вади колчетата за палатката.

— Форест ъф Дийн27 — отвърна тя. — Идвали сме с нашите на къмпинг.

И тук беше страшен студ и дърветата наоколо бяха отрупани със сняг, но Хари и Хърмаяни поне бяха защитени от вятъра. Почти през целия ден стояха сгушени на топло в палатката, край хубавите яркосини пламъци, които Хърмаяни измагьосваше толкова добре и които можеха да бъдат прибрани и пренесени в стъкленица. Хари имаше чувството, че се възстановява сред кратка, но много тежка болест, засилвано от загрижеността на Хърмаяни. Над тях се сипеха нови следобедни снежинки и дори по прикътаната им поляна имаше прясна покривка ситен сняг.

След двете нощи, когато Хари почти не беше мигнал, сетивата му бяха изострени повече от всякога. В Годрикс Холоу се бяха измъкнали на косъм и сега Волдемор сякаш беше още по-близо и ги застрашаваше все повече. Когато отново се мръкна, Хари не прие предложението Хърмаяни да стои на пост и я прати да си ляга.

Занесе при входа на палатката една стара възглавница и седна на нея — макар че беше навлякъл всичките си пуловери, пак трепереше. Часовете отминаваха и мракът се сгъстяваше все повече, докато накрая стана непрогледен. Хари тъкмо се канеше да извади Хитроумната карта и да погледа малко точицата на Джини, когато си спомни, че вече е коледната ваканция и тя сигурно се е прибрала в „Хралупата“.

В необходната гора всеки звук се засилваше. Хари знаеше, че тук би трябвало да гъмжи от какви ли не твари, но му се прииска всички те да застинат неподвижно, та той да разграничи безобидното им сноване и притичване от звуците, които биха могли да възвестят други, по-зловещи движения. Спомни си звука на наметалото, което преди много години се влачеше по сухите листа, и в миг му се стори, че отново го чува, но после се отърси от това усещане. Вече седмици наред защитните заклинания ги пазеха добре, откъде накъде точно сега ще се обезсилят? И все пак на Хари му се струваше, че тази нощ е по-различна.

На няколко пъти трепкаше и изправяше гръб: вратът му се беше схванал, защото беше задрямал, облегнат на палатката под неудобен ъгъл. Нощта навлезе в такива дълбини на кадифения мрак, че Хари сякаш беше увиснал в небитието, след като се е магипортирал. Точно вдигна пред лицето си ръка, за да види дали ще различи пръстите, когато блесна яркосребърна светлина.

Тя изникна точно пред него: движеше се между дърветата. Какъвто и да беше източникът й, не се чуваше никакъв звук. Светлината сякаш просто се носеше към Хари.

Той скочи, гласът бе застинал в гърлото му, и вдигна магическата пръчка на Хърмаяни. Отклони очи, защото светлината стана ослепителна и дърветата пред нея се откроиха като черни силуети, и въпреки това нещото продължи да се приближава…

После източникът на светлината се показа иззад един дъб. Беше сребристобяла кошута, лунноярка и бляскава, която стъпваше безшумно по земята, без да оставя по ситния сняг следи от копита. Тя се приближи към Хари, вдигнала високо красивата си глава с големи очи с дълги мигли.

Той се захласна по създанието, изумен не от това колко е странно, а от усещането, че неясно защо му се струва познато. Изпита чувството, че е чакал кошутата да дойде, но до този миг е бил забравил, че са се уговорили да се срещнат. Не остана и следа от желанието да повика Хърмаяни, което допреди миг беше толкова силно. Знаеше, беше готов да заложи живота си, че кошутата е дошла при него, само при него.

Гледаха се дълго, после тя се обърна и тръгна.

— Не! — примоли се Хари с глас, пресипнал от дългото мълчание. — Върни се!

Кошутата продължи спокойно между дърветата и не след дълго дебелите черни дънери започнаха да закриват от време на време яркото й сияние. За миг Хари изтръпна и се поколеба. Предпазливостта му нашепваше: може да е някакъв подъл номер, примамка, капан. Ала инстинктът, инстинктът, който надделя, му подсказваше, че това не е черна магия. И тръгна да гони кошутата.

Снегът под краката му скърцаше, кошутата обаче не издаваше и звук, докато минаваше между дърветата, защото не беше нищо друго, освен светлина. Отвеждаше Хари все по-навътре и по-навътре в гората и той крачеше бързо; беше сигурен, че щом кошутата спре, ще му разреши да се доближи до нея. И ще му заговори с глас, който ще му каже каквото трябва да научи.

Накрая кошутата се закова на място. Отново извърна към Хари красивата си глава и той хукна с въпрос, който го пърлеше отвътре, ала щом отвори уста, кошутата изчезна.

Въпреки че мракът я погълна изцяло, прогореният й образ се беше врязал в ретините на Хари и замъгляваше зрението му — ставаше по-ярък, когато затвореше клепачи, и го объркваше. Обзе го страх: присъствието на кошутата бе равнозначно на сигурност.

— Лумос! — прошепна Хари и върхът на магическата пръчка припламна.

Отпечатъкът на кошутата избледняваше все повече с всяко ново примигване, но той продължи да стои и да слуша звуците в гората, далечния пукот на съчки, тихото свистене на вятъра. Дали щяха да го нападнат? Дали кошутата не го беше примамила тук, за да се озове в засада? Дали само му се беше сторило, че някой стои извън обсега на светлината, хвърляна от магическата пръчка, и го дебне?

Вдигна пръчката по-високо. Никой не го връхлетя, иззад никое от дърветата не лумна зелена светлина. Защо тогава кошутата го беше довела на това място?

Нещо проблесна в светлината на пръчката и Хари рязко се обърна, но зад него имаше само замръзнало езерце с напукана черна повърхност, която заблещука, когато той вдигна пръчката, за да го разгледа по-добре.

Приближи се доста предпазливо и погледна надолу. Ледът отрази изкривената му сянка и лъча светлина от магическата пръчка, но някъде дълбоко под дебелата мътносивкава повърхност измъждука още нещо. Голям сребърен кръст…

Сърцето на Хари сякаш тръгна да изскача през устата: той се свлече на колене край езерото и наклони пръчката така, че да освети възможно най-много от дъното. Блещукащо наситеночервено… беше меч с проблясващи рубини по ръкохватката… на дъното на горското езеро лежеше мечът на Грифиндор!

Затаил дъх, Хари се взря в него. Нима беше възможно? Как мечът се беше озовал в горското езеро, само на хвърлей от мястото, където бяха опънали палатката? Какво беше привлякло Хърмаяни насам — дали някаква непозната магия, или кошутата, която според Хари беше покровителка, нещо като пазителка на езерото? Или мечът беше пуснат във водата вече след като те бяха пристигнали — именно защото са тук? Тогава къде беше човекът, който бе чакал да го предаде на Хари? Той отново насочи магическата пръчка към дърветата и храстите наоколо и затърси очертанията на човек, проблеснало око, но не видя там никого. Въпреки това страхът притъпи още малко въодушевлението му, когато Хари насочи вниманието си към меча, който лежеше на дъното на замръзналото езеро.

Той насочи магическата пръчка към сребристото оръжие и прошепна:

— Акцио меч!

То не се помръдна. Хари не се изненада. Ако беше толкова лесно, мечът щеше да лежи не в дълбините на замръзналото езеро, а на земята пред него и той само щеше да го вдигне. Хари тръгна да обикаля около кръга лед — мъчеше се да си спомни какво е било последния път, когато мечът бе дошъл в ръцете му. Тогава той беше изложен на ужасна опасност и беше помолил за помощ.

— Помощ! — пророни Хари и сега, ала мечът продължи да си лежи неподвижен, безучастен, на дъното на езерото.

Хари тръгна отново да обикаля и се запита какво точно му бе казал Дъмбълдор последния път, когато беше държал меча? Само един истински грифиндорец може да извади това от шапката… И с какви качества се открояваха грифиндорци? Отговори някакъв тих гласец в главата на Хари: „храброст, почит, доблест от всички други ги отделят“.

Хари спря и въздъхна тежко, а парата, излязла от устата му, се разнесе бързо в мразовития въздух. Той знаеше какво да направи. Ако трябваше да бъде честен пред самия себе си, щеше да признае как още щом зърна меча през леда, му мина през ума, че ще се стигне до това.

Отново погледна към дърветата наоколо, но сега вече беше убеден, че никой няма да го нападне. Бяха имали тази възможност, докато Хари вървеше сам през гората, и особено докато разглеждаше езерото. В този миг единствената причина да протака бе, че онова, което му предстоеше, не беше никак приятно.

Хари се зае с изтръпнали пръсти да маха множеството пластове дрехи по себе си. Помисли си унило, че не е съвсем сигурен какво общо има с всичко това доблестта, освен ако не се смяташе за доблест, че не е повикал Хърмаяни да го направи вместо него.

Докато се събличаше, някъде избуха сова и Хари си спомни със свито сърце за Хедуиг. Сега вече трепереше, зъбите му тракаха неудържимо, но въпреки това продължи да смъква дрехите, докато накрая не застана бос и само по бельо в снега. Сложи най-отгоре върху дрехите кесийката с пръчката, писмото на майка му, парчето огледало от Сириус и стария снич, после насочи магическата пръчка на Хърмаяни към леда.

— Диффиндо!

В тишината изпука звук като от куршум: повърхността на езерото се натроши и по нагънатата от вълнички вода се заклатиха парчета тъмен лед. Доколкото Хари можеше да прецени, езерото не беше дълбоко, но за да извади меча, трябваше да се потопи целият.

Той стоеше и умуваше върху онова, което му предстоеше, но така то нямаше да стане по-лесно, нито водата — по-топла. Хари нагази в плиткото и остави на земята пръчката на Хърмаяни, която още светеше. После се опита да не мисли колко студено ще му стане и колко силно ще трепери след малко и скочи във водата.

Всяка пора в тялото му възнегодува, дори въздухът в белите му дробове като че ли замръзна, когато Хари се потопи до раменете в ледената вода. Почти не можеше да диша, трепереше така, че водата се разплиска по брега на езерото, но затърси с изтръпнали ходила острието. Искаше да се гмурне само веднъж.

От секунда на секунда отлагаше мига, когато ще се потопи целият, но накрая си каза — зъзнещ и задъхан, — че просто трябва да го направи, събра цялата си смелост и се гмурна.

Студът беше мъчителен: връхлетя го като огън. Хари имаше чувството, че дори мозъкът му се е превърнал в лед, докато изтласкваше тъмната вода, за да се озове на дъното, където се пресегна и пипнешком затърси меча. Пръстите му се обвиха около ръкохватката и Хари я затегли нагоре.

Точно тогава около врата му се намота нещо. Хари помисли, че са водорасли, макар че при спускането не беше усетил нищо, и вдигна свободната си ръка, за да ги махне. Не бяха водорасли: верижката на хоркрукса се беше затегнала и притискаше все повече гръкляна му.

Хари зарита диво в опит да се измъкне на повърхността, но само се оттласна към скалистия бряг на езерото. Замята се, започна да се задъхва и се замъчи да смъкне верижката, която го душеше, ала вледенените му пръсти не успяха да я разхлабят и вътре в главата му заиграха светлинки: край, щеше да се удави, не можеше да направи нищо и ръцете, обхванали гърдите му, със сигурност бяха на Смъртта…

Той се задави и започна да плюе вода — беше мокър до кости и не помнеше някога през живота си да е зъзнал така. Когато се окопити, видя, че лежи по лице върху снега. Някъде наблизо някой дишаше задъхано, кашляше и обикаляше с несигурна стъпка. Хърмаяни пак беше дошла, както онзи път, когато змията нападна… но тази силна кашлица и тежките стъпки не бяха нейни…

Хари нямаше сили да надигне глава и да види кой е неговият спасител. Единственото, което успя да направи, беше да се хване с разтреперана ръка за гърлото и да докосне мястото, където медальонът с капачето се беше врязал в плътта му. Медальона го нямаше, някой го беше махнал. После някъде над главата му някой каза задавено:

— Ти… да не си… откачил?

Едва ли нещо друго — освен стъписването, че чува този глас, — би могло да му вдъхне сили. Разтреперан, той с усилие се изправи на крака. Пред него стоеше Рон с всичките си дрехи, които бяха подгизнали, с лепнала се за лицето му коса, с меча на Грифиндор в едната ръка, а в другата се поклащаше хоркруксът на разкъсаната верижка.

— Защо, да те вземат мътните, не си свалил това, преди да се гмурнеш?! — попита запъхтян Рон, както стискаше хоркрукса, който се люшкаше напред-назад на скъсената верижка в някаква пародия на хипноза.

Хари не можеше да отговори. Сребърната кошута беше нищо, наистина нищо в сравнение с появата на Рон — Хари направо не можеше да повярва на очите си. Както се тресеше от студ, той се наведе над купчината дрехи, които още лежаха край водата, и започна да се облича. Докато намъкваше пуловер след пуловер, вторачено гледаше Рон и едва ли не очакваше следващия път, когато си покаже главата през пуловера, него да го няма, но той явно си беше истински — току-що се беше гмурнал в езерото и беше спасил живота му.

— Ти… ти ли беше? — изрече накрая Хари с тракащи зъби и глас, по-тих от обикновено — все пак за малко не се беше задушил.

— Ами аз, кой друг! — отвърна леко объркан Рон.

— Ти… ти ли измагьоса кошутата?

— Какво? А, не, разбира се, че не. Мислех, че ти си го направил!

— Моят покровител е млад елен.

— А, да. Наистина ми се видя различен. Нямаше рога.

Хари отново си сложи около врата кесийката на Хагрид, облече последния пуловер, наведе се да вземе магическата пръчка на Хърмаяни и пак се изправи с лице към Рон.

— Как се появи тук?

Рон явно се беше надявал този миг да настъпи по-късно, ако изобщо някога настъпи.

— Ами… аз такова… върнах се. Ако… — Той се прокашля. — Ако още ме искаш де.

Настъпи мълчание, в което въпросът защо Рон си бе тръгнал сякаш застана като стена между двамата. И въпреки това Рон беше тук. Беше се върнал. Току-що беше спасил живота на Хари.

Рон погледна надолу към ръцете си. За миг като че ли се изненада от нещата, които държеше.

— А, да, извадих го — каза той, макар да не се налагаше, и вдигна меча така, че Хари да го разгледа. — Заради него скочи във водата, нали?

— Да — потвърди Хари. — Но не разбирам. Как се добра дотук? Как ни намери?

— Дълго е за обясняване — отвърна Рон. — Търся ви от няколко часа, гората е голяма. Тъкмо мислех да подремна под някое дърво и да почакам да се зазори, когато видях, че се задава кошутата и ти вървиш след нея.

— Друг не си ли видял?

— Не, не съм — каза Рон. — Аз… — Той се поколеба и се извърна към две дървета, които растяха едно от друго на няколко метра от тях. — Стори ми се, че ей там се движи нещо, но точно тогава тичах към езерото, защото ти се беше гмурнал и не излизаше… и реших да не се отклонявам… Ей!

Хари вече бързаше към мястото, което Рон беше посочил. Двата дъба растяха буквално един до друг, на равнището на очите имаше процеп между стволовете само няколко сантиметра — чудесно място да наблюдаваш, без да те забелязват. Но по земята около корените нямаше сняг и Хари не видя следи от стъпки. Върна се при мястото, където го чакаше Рон, който още държеше меча и хоркрукса.

— Има ли нещо там? — попита той.

— Не — отговори Хари.

— А как мечът се е озовал в езерото?

— Сигурно го е сложил онзи, който е измагьосал покровителя.

Двамата погледнаха богато украсения сребърен меч с обсипана с рубини ръкохватка, която блещукаше леко в светлината от магическата пръчка на Хърмаяни.

— Как мислиш, дали е истинският? — попита Рон.

— Има само един начин да разберем, нали? — рече Хари.

Хоркруксът още се люшкаше в ръката на Рон. Медальонът с капачето помръдваше леко. Хари знаеше, че нещото вътре отново е обезпокоено. Беше усетило, че мечът е някъде наблизо, и беше предпочело да убие Хари, но да не допусне той да го вземе. Сега не беше време за дълги разисквания, беше дошъл моментът веднъж завинаги да унищожат медальона. Хари вдигна високо пръчката на Хърмаяни и намери подходящо място: възплосък камък в здрача под голям чинар.

— Ела — подкани той и тръгна напред, после махна с ръка снега по камъка и протегна длан да вземе хоркрукса. Рон обаче му подаде меча и Хари поклати глава. — Не, трябва да го направиш ти.

— Аз ли? — стъписа се Рон. — Ама защо?

— Защото именно ти извади меча от езерото. Според мен би трябвало ти да го направиш.

Той не проявяваше доброта или великодушие. Точно както беше разбрал със сигурност, че кошутата не му мисли злото, така и сега знаеше, че мечът трябва да бъде в ръката именно на Рон. Ако не друго, Дъмбълдор поне беше научил Хари някои неща за магията, за неизчислимата мощ на някои действия.

— Аз ще отворя медальона — продължи Хари, — а ти ще го пронижеш, чу ли? Защото онова вътре ще окаже съпротива. Частицата от Риддъл в дневника се опита да ме убие.

— Как ще го отвориш? — попита Рон.

Изглеждаше ужасѐн.

— Ще го помоля да се отвори сам, но на змийски — обясни Хари.

Отговорът му бе хрумнал точно преди този миг и той си помисли, че дълбоко в себе си винаги го е знаел: може би го беше осъзнал покрай неотдавнашния си сблъсък с Наджини. Той погледна огънатата на серпантина буква „С“ с блещукащи по нея зелени камъчета: не беше трудно да си представи мъничко змийче, намотало се върху студения камък.

— Недей! — извика Рон. — Не го отваряй! Сериозно ти говоря!

— Защо да не го отварям? — попита Хари. — Дай да се отървем от тази проклетия, вече колко месеца…

— Не мога, Хари, сериозно ти говоря… направи го ти…

— Но защо?

— Защото това нещо ми влияе зле — отговори Рон и се отдръпна от медальона върху камъка. — Няма да се справя! Не си търся оправдания, Хари, за начина, по който се държах, но на мен медальонът ми влияе по-зле, отколкото на вас с Хърмаяни, кара ме да мисля разни неща… които и без това си мислех, но стана още по-страшно, не мога да го обясня… ала щом го свалях, главата ми се избистряше… после, когато идваше ред отново да я сложа тая… гадост… Не мога да го направя, Хари!

Както клатеше глава, той отстъпи назад, мечът още висеше отстрани на хълбока му.

— Можеш — отсече Хари, — можеш, и още как! Току-що извади меча, знам, че трябва да го направиш ти. Много те моля, Рон, унищожи го тоя медальон!

Това, че чу името си, сякаш вдъхна сили на Рон. Преглътна, пое дълбоко въздух през си дългия нос и отново се върна при камъка.

— Само ми кажи кога — изграчи той.

— Броя до три — отвърна Хари, после отново се вторачи в медальона с капачето, присви очи, съсредоточи се върху буквата „С“, представи си змията, а онова, което беше под капачето, затрака като хваната в капан хлебарка.

Хари сигурно щеше да се смили над него, ако не беше раната от верижката, която още пареше около врата му.

— Едно… две… три… отвори се.

Последната дума прозвуча като съсък и ръмжене и златното двойно капаче на медальона изпука и се разтвори широко.

Вътре, под две стъкълца, примигнаха две живи очи — тъмни и красиви като очите на Том Риддъл, преди той да ги превърне в червени, със зеници като цепки.

— Пронижи го — подкани Хари и натисна здраво медальона върху камъка.

Рон вдигна с треперещи ръце меча: върхът увисна над трескаво въртящите се очи, а Хари стисна още по-силно медальона и се стегна, защото вече си представяше как изпод стъкълцата руква кръв.

После някой изсъска от хоркрукса:

— Аз видях сърцето ти и то е мое.

— Не го слушай! — грубо подвикна Хари. — Пронижи го!

— Аз видях мечтите ти, Роналд Уизли, видях и страховете ти. Всичките ти желания са осъществими, но и страхът ти е осъществим.

— Пронижи го! — кресна Хари и гласът му прокънтя сред дърветата наоколо, върхът на меча трепна, а Рон се втренчи в очите на Риддъл.

— Най-малко обичан от майката, която копнеела за дъщеря… и сега най-малко обичан от момичето, което предпочете твоя приятел… вечно втори, вечно в нечия сянка…

— Рон, пронижи го веднага! — ревна Хари; усещаше как медальонът потрепва в хватката му и се уплаши от онова, което щеше да се случи всеки момент.

Рон вдигна меча още по-високо и точно тогава очите на Риддъл блеснаха в червено.

Изпод двете стъкълца на медальона от очите изскочиха главите на Хари и Хърмаяни, зловещо изкривени, наподобяващи два гротескни сапунени мехура.

Рон изпищя ужасен и отстъпи назад, а от медальона като цвете изникнаха и фигурите — първо гърдите, после кръстът и накрая краката, — накрая се извисиха една до друга като дървета на общ корен и се люшнаха над Рон и над истинския Хари, а той отдръпна рязко пръсти от медальона, който внезапно го парна, сякаш бе нажежен до бяло.

— Рон! — извика Хари, ала Риддъл-Хари заговори с Волдеморовия глас и Рон го зяпна като омагьосан в лицето.

— Защо изобщо се връщаш? Без теб си бяхме по-добре, без теб бяхме по-щастливи, радвахме се, че те няма… присмивахме ти се, задето си толкова глупав, страхлив, самонадеян…

— Самонадеян! — повтори като ехо Риддъл-Хърмаяни, която беше по-красива, но и по-ужасна от истинската; тя се люшна и се изкиска на Рон, който беше вцепенен от уплаха, а мечът висеше безполезно отстрани до хълбока му. — Кой ще те погледне, кой изобщо ще те погледне, когато си до Хари Потър? Какво изобщо си направил в сравнение с Избрания? Какво си ти в сравнение с Момчето-което-оживя?

— Рон, пронижи го, ПРОНИЖИ ГО! — изкрещя Хари, но Рон не се и помръдна: стоеше с широко отворени очи, в които се отразяваха Риддъл-Хари и Риддъл-Хърмаяни с коси, усукани като пламъци, с блеснали в червено очи и с гласове, извисили се в злобен дует.

— Майка ти сподели — изсмя се подигравателно Риддъл-Хари, а Риддъл-Хърмаяни се изкикоти, — че предпочита да е имала син като мен и няма нищо против да се разменим…

— Кой няма да предпочете него, коя жена ще вземе теб? Ти си кръгла нула, нула, нула в сравнение с него! — изтананика Риддъл-Хърмаяни и се протегна като змия, а после се уви около Риддъл-Хари, притисна се в обятията му и устните им се долепиха.

Долу на земята пред тях Рон ги загледа с помръкнало от болка лице: той вдигна високо меча с треперещи ръце.

— Хайде, Рон! — извика Хари.

Рон го погледна и на Хари му се стори, че вижда в очите му следа от червено.

— Рон!…

Мечът блесна, стовари се: Хари се отдръпна, за да не пречи, чуха се дрънчене на метал и пронизителен протяжен писък. Хари се завъртя рязко и се подхлъзна на снега: беше насочил магическата пръчка, за да се защити, но нямаше срещу кого да се бие.

Чудовищните двойници — неговият и на Хърмаяни — бяха изчезнали, там беше само Рон, който държеше отпуснато в ръката си меча и гледаше надолу към разпилените остатъци от медальона с капачето върху плоския камък.

Хари бавно отиде при него — не знаеше какво да каже и да направи. Рон едва си поемаше дъх. Сега вече очите му изобщо не бяха червени, бяха възвърнали обичайния си син цвят, но бяха плувнали в сълзи.

Хари се престори, че не е забелязал, наведе се и вдигна натрошения хоркрукс. Рон беше пронизал и двете стъкълца: очите на Риддъл бяха изчезнали, а от нацапаната коприна отдолу се виеше струйка дим. Нещото, живяло в медальона, вече го нямаше — последното, което беше направило то, беше да изтезава Рон.

Мечът изтрака, когато Рон го пусна. Той се свлече на колене и се хвана за главата. Трепереше, но както Хари разбра, не от студ. Той пъхна счупения медальон с капачето в джоба си, приклекна до Рон и внимателно отпусна ръка върху рамото му. Рон не я махна и той го изтълкува като добър знак.

— След като ти си тръгна, Хърмаяни плака цяла седмица — заговори тихо, признателен, че Рон е скрил лицето си. — Може би и по-дълго, но не искаше да я виждам. Само да знаеш колко вечери не сме си казали и дума! След като ти си отиде…

Той не намери сили да довърши: едва сега, когато Рон отново беше тук, си даде докрай сметка колко много им е струвало отсъствието му.

— Тя ми е като сестра — продължи той. — Обичам я като сестра и според мен и тя изпитва същото към мен. Винаги е било така. Мислех, че знаеш.

Рон не отговори, само извърна лице и шумно избърса носа си в ръкава.

Хари пак се изправи и отиде няколко крачки по-нататък, при огромната раница на Рон, която той беше запокитил, за да изтича на езерото и да спаси Хари от удавяне. Вдигна я на рамото си и тръгна обратно към Рон, който се изправи тежко — очите му бяха зачервени, но иначе си беше възвърнал самообладанието.

— Извинявай — рече пресипнало той. — Извинявай, че си тръгнах. Знам, че постъпих като…

Огледа се в мрака, сякаш се надяваше да връхлети някоя жестока дума и да го отнесе.

— В известен смисъл тази нощ изкупи вината си — отвърна Хари. — Извади меча. Унищожи хоркрукса. Спаси ми живота.

— Звучи, сякаш съм голям герой — изломоти Рон.

— Тези неща винаги звучат по-геройски, отколкото са всъщност — отбеляза Хари. — Опитвам се да ти го обясня от години.

Двамата тръгнаха едновременно един към друг и се прегърнаха — Хари потупа Рон по гърба на якето, от което още се стичаше вода.

— А сега единственото, което ни остава да направим, е да намерим палатката — заяви Хари, след като се пуснаха.

Но не се оказа чак толкова трудно. Беше му се сторило, че е вървял дълго след кошутата през тъмната гора, а сега, когато Рон вървеше до него, сякаш стигнаха изненадващо бързо. Хари изгаряше от нетърпение да събуди Хърмаяни и с радостен трепет влезе в палатката, а Рон поизостана малко зад него.

След езерото и гората вътре беше възхитително топло и единствената светлина идваше от сините като камбанка пламъци, които още мъждукаха в една купа на пода. Хърмаяни спеше непробудно, свита под одеялата, и дори не се помръдна, докато Хари не я повика няколко пъти:

— Хърмаяни!

Тя трепна, после седна бързо и махна косата от лицето си.

— Какво има? Хари! Добре ли си?

— Добре съм. Всичко е наред, не се притеснявай. Чувствам се страхотно. Тук има още някой.

— Как така има още някой? Кой?…

Тя видя Рон, който стоеше с меча в ръка — от дрехите му върху протрития килим капеше вода. Хари се отдръпна в един тъмен ъгъл, смъкна раницата на Рон и му се прииска да се слее с брезента.

Хърмаяни се плъзна от леглото и тръгна като сомнамбул към Рон, без да откъсва очи от бледото му лице. Спря точно пред него с полуотворена уста и го загледа втренчено. Рон се подсмихна обнадеждено и понечи да вдигне ръце.

Хърмаяни се спусна към него и започна да го удря навсякъде, докъдето стигнеше.

— Ау… ох… стига! Ама какво… Хърмаяни… АУ!

— Ах, ти… тъпанар такъв… Роналд… Уизли!

Съпровождаше всяка дума с по един удар и докато тя напредваше, Рон отстъпваше назад, прикрил главата си с ръце.

— Идваш… ми… тук… след… толкова… седмици… о, къде ми е пръчката?!

Хърмаяни явно беше готова да я изтръгне от ръцете на Хари, затова той реагира инстинктивно.

— Протего!

Между Рон и Хърмаяни в миг се спусна невидим щит, който я събори със силата си и тя падна назад върху пода. Като плюеше косата, влязла в устата й, Хърмаяни отново скочи на крака.

— Успокой се — рече Хари.

— Няма пък да се успокоя! — изпищя тя.

Никога дотогава не я беше виждал дотолкова да губи самообладание — държеше се като обезумяла.

— Дай ми пръчката! Дай си ми я!

— Много те моля, Хърмаяни…

— Не ми казвай какво да правя, Хари Потър! — изписка тя. — Как смееш! Връщай си ми я веднага! Ами ТИ! — Хърмаяни обвиняващо засочи Рон: приличаше на проклятие и Хари не можеше да вини приятеля си, задето е отстъпил няколко крачки назад. — Хукнах да те гоня! Виках те! Умолявах те да се върнеш!

— Знам — каза Рон. — Съжалявам, Хърмаяни, наистина…

— Съжалявал, моля ви се! — Тя се засмя — писклив неовладян звук — и Рон се извърна за помощ към Хари, но той само се свъси безпомощно. — Връщаш ми се тук след седмици… след толкова седмици… и си въобразяваш, че всичко ще бъде както преди само като кажеш, че съжаляваш!

— А какво друго да кажа? — изкрещя Рон и Хари се зарадва, че той й дава отпор.

— О, откъде да знам! — изписка със смазващо ехидство Хърмаяни. — Понапъни си мозъка, Рон, ще ти отнеме само секунда-две…

— Хърмаяни — намеси се и Хари, който смяташе, че тя нанася на Рон удар под кръста, — той току-що ми спаси живота…

— Чудо голямо! Пет пари не давам какво е направил! Толкова седмици… ами ако бяхме умрели…

— Знаех, че не сте умрели — ревна Рон и за пръв път я надвика, като се доближи възможно най-много, доколкото му позволяваше защитното заклинание. — „Пророчески вести“ и радиото не говорят за друго, освен за Хари, издирват ви под дърво и камък, плъзнали са какви ли не слухове и измишльотини, знаех, че ще науча веднага, ако сте мъртви, нямаш представа какво ми мина през главата…

— На теб пък какво толкова ти е минало през главата?

Гласът й вече беше толкова писклив, че още малко, и щяха да го чуват само прилепите, точно тогава обаче Хърмаяни достигна равнище на възмущение, което я лиши от дар слово, и Рон тутакси се възползва.

— Исках да се върна веднага щом се магипортирах, но се натъкнах на цяла банда похитители и не можех да мръдна.

— Банда какви? — попита Хари, а Хърмаяни се хвърли на един стол и кръстоса ръце и крака толкова здраво, сякаш нямаше да ги разплете доста години напред.

— Похитители — отговори Рон. — Такива банди са плъзнали навсякъде, опитват се да припечелят малко злато, като издирват и предават мъгълокръвни и родоотстъпници, защото министерството е обявило награда за всеки заловен. Аз бях сам, личи ми, че още не съм завършил училище, а онези много се зарадваха, решиха, че съм мъгълокръвен, който се укрива. Трябваше бързо да измисля нещо, за да не ме завлекат в министерството.

— Какво им каза?

— Казах им, че съм Стан Шънпайк. Първият, за когото се сетих.

— И те хванаха ли се?

— Не бяха от най-умните. Единият определено беше полутрол, леле, само как вонеше…

Рон погледна към Хърмаяни — явно се надяваше тя да поомекне от този опит да я разсмее, но лицето й над преплетените крайници си остана каменно.

— Та онези се изпокараха дали наистина съм Стан. Да ви призная, бяха тъжна гледка, но пък петима срещу един… освен това ми взеха и магическата пръчка. После двама се сбиха и докато вниманието на останалите беше отклонено, аз ударих в стомаха онзи, който ме държеше, изтръгнах му пръчката, направих на онзи, който стискаше моята, заклинание за обезоръжаване и се магипортирах. Пак не успях да го направя както си трябва… — Рон вдигна дясната си ръка и показа, че два от ноктите му ги няма, но Хърмаяни само хладно вдигна вежди. — Озовах се на километри от вас. Докато се върна край реката, където бяхме… вие вече се бяхте изнесли.

— Господи, каква сърцераздирателна история! — заяви Хърмаяни с надменен глас, с какъвто обикновено говореше, когато искаше да нарани някого. — Сигурно си изпаднал в ужас. През това време ние отидохме в Годрикс Холоу и чакай да помисля… какво се случи там, Хари? А, да, появи се змията на Ти-знаеш-кого, насмалко да ни убие и двамата, после дойде и самият Ти-знаеш-кой и му се измъкнахме на косъм.

— Какво?! — възкликна Рон и премести изумен поглед от Хърмаяни към Хари, но тя не му обърна внимание.

— Представяш ли си, Хари, останал е без нокти! На фона на това нашите страдания приличат на детска залъгалка, нали?

— Хърмаяни — рече тихо Хари, — Рон току-що ми спаси живота.

Тя се направи, че не го е чула.

— Все пак искам да знам едно — заяви и впери очи една-две педи над главата на Рон. — Как точно ни намери тази нощ? Важно е. Щом разберем, ще се постараем да не ни посещава никой, когото не искаме да виждаме.

Рон извърна очи към нея, после извади от джоба на джинсите си малък сребърен предмет.

— С това.

Наложи се Хърмаяни все пак да погледне Рон, за да види какво им показва.

— Със загасителя ли? — изненада се тя толкова много, че заряза хладния разярен вид.

— Той не само включва и изключва осветлението — обясни Рон. — Не знам как действа и защо се случи тогава или друг път… защото искам да се върна още от мига, в който си тръгнах. Но рано на Коледа, много рано слушах радиото и чух… чух те теб.

Той гледаше към Хърмаяни.

— Чул си ме по радиото?! — повтори тя невярващо.

— Не, чух те от джоба си. Гласът ти прозвуча от това тук — той отново вдигна загасителя.

— И какво точно казах? — попита Хърмаяни с глас, в който се долавяха и неверие, и любопитство.

— Името ми… Каза „Рон“. И каза нещо… за някаква магическа пръчка… — Лицето на Хърмаяни се оцвети в свиреп оттенък на аленото. Хари си спомни: тогава за първи път един от тях двамата беше изрекъл името на Рон след деня, когато той си беше тръгнал — Хърмаяни го беше споменала, когато обсъждаха как да поправят пръчката на Хари.

— И така, извадих загасителя — продължи Рон, като погледна сребърния предмет, — и той не ми се стори по-различен, но аз бях сигурен, че съм чул гласа ти. Затова го щракнах. Светлината в стаята ми угасна, но точно пред прозореца изникна друга. — Рон вдигна свободната си ръка и посочи пред себе си, вторачен в нещо, което Хари и Хърмаяни не виждаха. — Беше кълбо светлина, сякаш туптеше и беше синкаво такова, като от летекод, нали се сещате?

— Да — казаха по инерция в един глас Хари и Хърмаяни.

— От тук нататък знаех какво да правя — продължи Рон. — Грабнах си нещата, приготвих багажа, метнах на гръб раницата и излязох в градината. Клъбцето се рееше там и ме чакаше: щом се появих, то заподскача и аз отидох заедно с него зад бараката, а там то… то влезе вътре в мен.

— Моля?! — попита Хари, убеден, че не е чул добре.

— Кълбото сякаш се понесе към мен — уточни Рон и онагледи движението със свободния си показалец, — право към гърдите ми, а после си влезе в мен. Беше тук — той посочи място близо до сърцето си, — усещах го, беше горещо. И щом влезе вътре в мен, вече знаех какво да направя, знаех, че то ще ме отведе където трябва да отида. И така, магипортирах се и се озовах на склона на един хълм. Навсякъде имаше сняг…

— Бяхме там — потвърди Хари. — Прекарахме две нощи на хълма и през втората все ми се струваше, че някой се движи в мрака и вика!

— Е, сигурно съм бил аз — отвърна Рон. — При всички положения защитните ви заклинания действат, защото нито ви виждах, нито ви чувах. Но бях сигурен, че сте някъде наблизо, затова накрая се пъхнах в спалния чувал и зачаках някой от вас да се появи. Реших, че няма начин да не се покажете, когато започнете да сгъвате палатката.

— А ние не се показахме — възрази Хърмаяни. — Като допълнителна предпазна мярка започнахме да се магипортираме под мантията невидимка. И тръгнахме много рано, защото, както Хари ти обясни, чухме как някой се навърта наоколо.

— И така, останах цял ден на онзи хълм — продължи Рон. — Все се надявах, че ще се появите. Но после, щом започна да се мръква, разбрах, че явно съм ви изпуснал, затова пак щракнах със загасителя, синята светлина се появи и влезе в мен, аз се магипортирах и дойдох тук, в тази гора. И този път не ви видях, затова трябваше да се осланям на надеждата, че накрая все ще се покаже някой от вас… и тогава Хари се появи. Е, първо видях, разбира се, кошутата.

— Видя какво? — подвикна Хърмаяни.

Те й обясниха какво се е случило и докато й разказваха за сребърната кошута и меча в езерото, Хърмаяни местеше свъсена поглед от единия към другия — беше се съсредоточила толкова много, че беше забравила да държи кръстосани крайниците си.

— Но това явно е бил покровител! — възкликна тя. — Не видяхте ли кой го е измагьосал? Никого ли не видяхте? И кошутата ви е отвела при меча?! Направо не мога да повярвам! И после какво стана?

Рон разказа как видял Хари да скача в езерото и зачакал той да се появи отново на повърхността, но разбрал, че има нещо гнило, гмурнал се и го спасил, а после се върнал за меча. Стигна до момента как са отворили медальона с капачето и се поколеба, тогава се намеси Хари.

— И Рон го съсече с меча.

— И то… то се е махнало? Ей така, без нищо? — пошушна Хърмаяни.

— Не, изпищя — обясни Хари и стрелна с поглед Рон. — Виж.

Метна медальона върху скута й, а Хърмаяни го вдигна предпазливо и огледа натрошените стъкълца.

След като реши, че вече е безопасно да го направи, Хари махна с пръчката на Хърмаяни и развали защитното заклинание, после се извърна към Рон.

— Май току-що спомена, че си се отскубнал от похитителите с една магическа пръчка в повече.

— Какво? — попита Рон, който наблюдаваше как Хърмаяни разглежда медальона с капачето. — А, да…

Разкопча една катарама върху раницата си и извади от джоба къса тъмна магическа пръчка.

— Вземи. Казах си, че не е зле човек да има резервна.

— Бил си прав — рече Хари и му показа пръчката си. — Моята е счупена.

— Сериозно ли?! — възкликна Рон, но точно тогава Хърмаяни се изправи и той отново трепна уплашено.

Тя прибра победения хоркрукс в обшитата си с мъниста чанта, после се качи отново на леглото горе и без да казва и дума повече, си легна.

Рон подаде на Хари новата пръчка.

— Това май е най-доброто, на което можеше да се надяваш — пошушна Хари.

— Така си е — съгласи се Рон. — Можеше да бъде и по-страшно. Помниш ли птиците, които тя веднъж ми пусна?

— Още обмислям дали да не го направя пак — чу се приглушеният глас на Хърмаяни, долетял изпод одеялата, но Хари видя как Рон се подсмихва, докато вади от раницата кафеникавата си пижама.