Хари Потър и даровете на смъртта

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТАКОМИСИЯ ЗА РЕГИСТРАЦИЯ НА МЪГЪЛОКРЪВНИТЕ

— Я, Мафалда! — каза Ъмбридж, като видя Хърмаяни. — Травърс те праща, нали?

— Ами… да — изписка Хърмаяни.

— Добре, ще се справиш чудесно. — Ъмбридж се извърна към магьосника в черно и златисто. — Въпросът, министре, е решен, щом Мафалда е готова да води протокола, започваме незабавно. — Тя се взря в бележника. — Днес десет души и сред тях жена на министерски служител! Тц-тц… дори тук, в самото сърце на министерството! — Ъмбридж влезе в асансьора при Хърмаяни, последваха я и двамата магьосници, които бяха чули разговора с министъра. — Отиваме направо долу, Мафалда, в съдебната зала ще намериш всичко необходимо. Добро утро, Албърт, ти няма ли да слизаш?

— Ама разбира се — избоботи Хари с гърления глас на Рънкорн.

И излезе от асансьора. Златната решетка се затръшна зад него. Хари погледна през рамо и видя как притесненото лице на Хърмаяни изчезва от поглед между двамата високи магьосници, а кадифената панделка на Ъмбридж й стигаше до рамото.

— Какво те води насам, Рънкорн? — попита новият министър на магията.

Тук-там дългата му черна коса и брада бяха прошарени, а огромното чело сякаш беше надвиснало над блесналите очи, с които той заприлича на Хари на рак, надзъртащ изпод камък.

— Наложи се да поговоря набързо с… — Хари се поколеба за стотна от секундата. — С Артър Уизли. Някой ми каза, че бил на първия етаж.

— А! — възкликна Пиус Тикнес. — Да не е уличен във връзки с неблагонадежден?

— Не — отговори с пресъхнало гърло Хари. — Не, няма такова нещо.

— А, добре. Това е само въпрос на време — заяви Тикнес. — Мен ако питаш, родоотстъпниците са не по-малко опасни от мътнородите. Приятен ден, Рънкорн!

— И на вас, министре.

Хари загледа как Тикнес се отдалечава по коридора, застлан с дебел килим. Още щом министърът се скри от поглед, Хари извади изпод плътното черно наметало мантията невидимка, заметна се с нея и се отправи в обратната посока. Рънкорн беше много едър и се наложи момчето да се понаведе, за да е сигурно, че краката му са скрити.

Паниката го удари в стомаха. Докато вървеше покрай безкрайните лъскави дървени врати, всяка с табелка с името на обитателя и длъжността му, могъществото на министерството, неговата сложна устроеност и недостъпност сякаш го затиснаха и планът, който тримата с Рон и Хърмаяни бяха разработвали толкова внимателно през последния месец, му се стори смехотворно детински. Бяха насочили всичките си усилия към незабелязаното проникване вътре, а не се бяха замислили и за миг какво ще правят, ако бъдат принудени да се разделят. Сега Хърмаяни беше хваната да присъства на съдебното заседание, което със сигурност щеше да продължи с часове, Рон се мъчеше да направи магия, за която Хари беше сигурен, че надвишава възможностите му, при това от изхода вероятно зависеше дали една жена ще остане на свобода, а той самият се луташе по последния етаж, като знаеше отлично, че онова, което издирва, е слязло надолу заедно с асансьора.

Спря, облегна се на стената и се опита да реши какво да прави. Тишината го потискаше: тук нямаше суетня, разговори и бързи стъпки, коридорите с морави килими бяха притихнали, сякаш на всичко наоколо беше направено заклинанието „Муфлиато“.

„Кабинетът й сигурно е някъде тук“ — помисли Хари.

Струваше му се почти невероятно Ъмбридж да си държи накитите в кабинета, от друга страна обаче би било глупаво да не го претърси за по-сигурно. Затова пак тръгна по коридора и не срещна никого, освен един смръщен магьосник — той мърмореше напътствия на пачето перо, което се рееше пред него и бързо пишеше по дълъг влачещ се пергамент.

Сега вече Хари четеше имената по вратите. Зави зад ъгъла и по средата на следващия коридор излезе в широко фоайе, където десетина мъже и жени бяха насядали на редици малки бюра, наподобяващи чинове, но много по-лъснати и без драсканици по тях. Хари спря да ги погледа, защото въздействието беше направо хипнотизиращо. Те едновременно размахваха и въртяха магическите си пръчки и във всички посоки като малки розови хвърчила се разлетяваха квадратчета цветна хартия. След няколко секунди Хари разбра, че в онова, което правят, има ритъм и листовете образуват един и същ рисунък, след още няколко си даде сметка, че всъщност наблюдава как се създават брошури, а хартиените квадрати са страници, които са събирани, сгъвани и с магия струпвани на спретнати купчинки до всеки магьосник или магьосница.

Хари се прокрадна по-близо, макар че работещите бяха погълнати от онова, което вършеха, и той се съмняваше, че ще чуят приглушените от килима стъпки, затова грабна от купчината до някаква млада магьосница една от готовите брошури. Разгледа я под мантията невидимка. Върху розовата корица имаше вдлъбнато златисто заглавие:

Под заглавието имаше снимка на червена роза с трепкащо лице сред венчелистчетата, обвита от зелен бурен с остри зъби и свиреп поглед, който я душеше. Името на автора не беше посочено, но докато Хари разглеждаше брошурата, белезите върху дясната му ръка отново започнаха да го наболяват. После младата магьосница до него потвърди подозренията му, като каза, без да спира да размахва и да върти магическата пръчка:

— Някой да знае дали дъртата вещица цял ден ще разпитва мътнороди?

— Внимавай — предупреди я магьосникът до нея и се огледа притеснено, а една от страниците се плъзна и падна на пода.

— Защо, да не би освен вълшебно око сега да има и вълшебни уши?

Магьосницата погледна към проблясващата махагонова врата срещу фоайето, пълно с брошурописци, Хари също се извърна натам и у него като змия се надигна гняв. Върху дървото, там, където по мъгълските входни врати обикновено има шпионка, беше сложено голямо кръгло око с яркосин ирис, стъписващо познато на всеки, който някога е срещал Аластор Муди.

За стотна от секундата Хари забрави къде е и за какво е там, дори забрави, че е невидим. Отиде право при вратата, за да разгледа окото. То не се помръдваше: беше се вторачило невиждащо напред, сякаш беше вкаменено. На табелката под него пишеше:

Отдолу имаше и втора, малко по-лъскава нова табелка:

Хари се обърна към десетината брошурописци: бяха погълнати от работата, но със сигурност щяха да забележат, ако вратата на празния кабинет точно насреща се отвори. Затова той извади от един вътрешен джоб на мантията странен предмет с мърдащи крачета и тяло като гумената круша на клаксон. Приклекна под мантията невидимка и сложи пиратката примамка на земята.

Тя тутакси заситни между краката на магьосниците и вълшебниците отпред. След няколко мига, през които Хари чакаше с ръка на дръжката на вратата, от ъгъла екна силен трясък и се вдигна облак лютив черен дим. Младата магьосница на предната редица се разпищя и навсякъде се разлетяха розови страници, когато тя и колегите й наскачаха и започнаха да се оглеждат, за да намерят източника на суматохата. Хари натисна дръжката, влезе в кабинета на Ъмбридж и затвори вратата след себе си.

Изпита чувството, че се е върнал назад във времето. Стаята беше съвсем същата като кабинета на Ъмбридж в „Хогуортс“: по всички възможни повърхности имаше дантелки, покривки и сухи цветя. По стените бяха накачени същите декоративни чинии с картинки на шарени котета, накичени с панделки и отвратително пъргави в игрите и закачките си. Върху писалището имаше покривка на крещящи цветя. Към окото на Лудоокия беше прикрепено нещо като телескоп, с който Ъмбридж шпионираше работещите от другата страна на вратата. Хари надзърна през него и видя, че те са се струпали около пиратката примамка. Изтръгна телескопа от вратата, оставяйки отдолу дупка, извади вълшебното око от него и го прибра в джоба си. После отново се обърна с лице към кабинета, вдигна магическата пръчка и прошепна:

— Акцио медальон!

Не се случи нищо, но Хари го беше очаквал: Ъмбридж безспорно знаеше всичко за защитните магии и заклинания. Затова той побърза да отиде зад писалището и се зае да отваря чекмеджетата. Видя пачи пера, бележници и магискоч, омагьосани кламери, които се гънеха като змийчета и се опитваха да излязат от чекмеджето, та се наложи Хари да ги удря, за да ги върне на мястото им, облепена с дантела натруфена кутийка с резервни панделки и шноли, но от медальона нямаше и следа.

Зад писалището имаше дървен шкаф и Хари се запретна да го претърсва. Точно като шкафовете на Филч в „Хогуортс“, и този беше пълен с папки с написано върху тях име. Чак в най-долното чекмедже Хари забеляза нещо, което отклони вниманието му от търсенето: папка за господин Уизли.

Той я извади и я отвори:

— Неблагонадежден номер едно — промърмори тихо Хари, докато прибираше папката с досието на господин Уизли и затваряше чекмеджето.

Знаеше за кого става дума и ето на: като се изправи и затърси с очи из кабинета други скривалища, видя върху стената плакат със собственото си лице и с думите НЕБЛАГОНАДЕЖДЕН №1, написани с дебели букви върху гърдите му. Върху него беше залепено розово листче с коте в единия ъгъл. Хари се приближи и видя, че Ъмбридж е написала: „Да бъде наказан.“

По-ядосан от всякога, той продължи да търси пипнешком по дъната на вазите и кошничките със сухи цветя, но изобщо не се изненада, че медальона с капачето го няма. Огледа за последно от край до край кабинета и сърцето му трепна. Дъмбълдор го наблюдаваше от малко правоъгълно огледало, подпряно на библиотеката до писалището.

Хари прекоси тичешком помещението и грабна огледалото, но още щом го докосна, разбра, че това не е никакво огледало. Дъмбълдор му се усмихваше тъжно от корицата на лъскава книга. Трябваше да мине известно време, докато Хари забележи усуканото зелено заглавие през шапката му — „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“, — както и по-дребните букви през гърдите му: „Рита Скийтър, автор на бестселъра «Армандо Дипит: учител или урод?»“

Хари отвори напосоки книгата и видя снимка върху цяла страница на двама юноши, които се бяха прегърнали през раменете и се смееха неудържимо. Дъмбълдор, който тук беше с коса чак до лактите, си беше пуснал тънка брадичка като на Крум, от която Рон се беше подразнил толкова. Момчето, което се заливаше от безмълвна веселба до Дъмбълдор, имаше щастлив див вид. Златистата му коса падаше на къдри до раменете. Хари се запита дали това не е младият Дож, но тъкмо да погледне текста към снимката, вратата на кабинета се отвори.

Ако Тикнес не беше гледал през рамо, докато влизаше, Хари нямаше да има време да се загърне с мантията невидимка. Все пак му се стори, че Тикнес май долови леко движение, защото миг-два продължи да стои и да гледа заинтригувано мястото, откъдето Хари току-що беше изчезнал. Може би реши, че просто е видял как Дъмбълдор си чеше носа върху корицата на книгата, която Хари припряно беше върнал върху лавицата. Тикнес остави вратата отворена, отиде до писалището и насочи магическата си пръчка към пачето перо, топнато в мастилницата. То изскочи и започна да пише бележка до Ъмбридж. Много бавно, почти без да диша, за да не се издаде, Хари излезе заднишком от кабинета във фоайето.

Брошурописците все още стояха скупчени около останките от пиратката примамка, която продължаваше да дими и да пука. Хари забърза по коридора точно когато младата магьосница отбеляза:

— Обзалагам се, че се е промъкнала от „Експериментални магии“, много са немарливи там, помните ли оная отровна патица?

Докато бързаше обратно към асансьорите, Хари прехвърляше наум възможностите. Беше малко вероятно медальонът с капачето да е тук, в министерството, а докато Ъмбридж седеше в препълнената съдебна зала, беше изключено да изтръгнат от нея с магия къде точно се намира. Сега най-важното за тримата беше да се измъкнат от министерството преди да бъдат изобличени и да опитат отново друг ден. Първото, което Хари трябваше да направи, беше да открие Рон, а после двамата заедно щяха да измислят как да измъкнат Хърмаяни от съдебната зала.

Асансьорът пристигна празен. Хари скочи в него и когато той потегли надолу, свали от себе си мантията невидимка. За негово огромно облекчение, когато асансьорът спря с тракане на втория етаж, вътре влезе Рон — беше мокър до кости и гледаше диво.

— Д-д-добро ут-тро! — изпелтечи той на Хари, а асансьорът тръгна отново.

— Рон, аз съм, Хари!

— Хари! Майко мила, съвсем забравих как изглеждаш… Защо Хърмаяни не е с теб?

— Наложи се да слезе в съдебната зала заедно с Ъмбридж, нямаше как да откаже и…

Но още преди Хари да е обяснил докрай асансьорът спря отново: вратите се отвориха и вътре влезе господин Уизли — разговаряше с възрастна вещица с руса коса, тупирана толкова силно, че приличаше на мравуняк.

— Напълно те разбирам, Ваканда15, но се опасявам, че не мога да участвам в…

Артър Уизли замълча — беше забелязал Хари. За него беше твърде необичайно господин Уизли да го гледа с толкова неприязън. Вратата на асансьора се затвори и четиримата отново се заспускаха с трясък надолу.

— О, здрасти, Рег! — поздрави господин Уизли и се огледа, дочул капките, които се стичаха от мантията на Рон. — Днес май жена ти е призована на разпит, а? Хм… какво се е случило? Защо си мокър?

— В кабинета на Йаксли вали дъжд — оплака се Рон. Каза го на рамото на господин Уизли и Хари усети притесненията му, че ако погледне баща си право в очите, той може и да го познае. — Не успях да го спра, затова ме пратиха да повикам Бърни… Пилсуърт… май така се казваше…

— Да, напоследък вали в много кабинети — потвърди господин Уизли. — Опита ли „Метеоломагия реканто“16? При Блечли подейства.

— „Метеоломагия реканто“ ли? — прошепна Рон. — Не, не съм опитал. Благодаря ти, т-тат… благодаря, Артър.

Вратата на асансьора се отвори, старата вещица с коса като мравуняк слезе, а Рон се шмугна покрай нея и изчезна от поглед. Хари понечи да тръгне след него, но видя, че пътят му е препречен от Пърси Уизли — той се беше качил на асансьора със забучен в някакви книжа нос.

Чак след като вратата се затвори с трясък, Пърси забеляза, че пътува в един асансьор с баща си. Вдигна поглед към него, стана червен като домат и слезе веднага щом вратата се отвори отново. Хари за втори път се опита да слезе, ала пътят му отново беше препречен, сега от ръката на господин Уизли.

— Чакай малко, Рънкорн.

Вратата на асансьора се затвори и докато те слизаха с дрънчене към долния етаж, господин Уизли каза:

— Подочух, че си натопил Дърк Кресуел.

Хари остана с впечатлението, че гневът на господин Уизли е предизвикан от сблъсъка с Пърси. Реши, че е най-добре да се прави на ударен, и рече:

— Моля?

— Не ми се прави на невинен, Рънкорн — тросна се ядно Артър Уизли. — Издирил си магьосника, който е фалшифицирал родословието му, нали? — каза тихо господин Уизли, докато асансьорът хлътваше все по-надолу.

— И какво от това?

— Такова, че Дърк Кресуел е десет пъти повече магьосник от теб. И ако оживее в Азкабан, ще трябва да отговаряш пред него, да не говорим пък за жена му, синовете и приятелите му…

— Артър — прекъсна го Хари, — знаеш, че си под наблюдение, нали?

— Заплашваш ли ме, Рънкорн? — попита на висок глас господин Уизли.

— Не, това си е голата истина — отвърна Хари. — Следят всяка твоя крачка…

Вратата на асансьора се отвори. Бяха стигнали в атриума. Господин Уизли изгледа Хари с изпепеляващ поглед и изхвърча като фурия от асансьора. Хари остана там, беше потресен. Прииска му се да е приел облика на друг, а не на Рънкорн… вратата на асансьора издрънча и се затвори.

Той извади мантията невидимка и се покри с нея. Реши да опита да измъкне Хърмаяни сам, докато Рон се занимава с дъждовния кабинет. Когато вратата се отвори, той слезе в осветен с факли каменен проход, съвсем различен от коридорите с ламперия и килими горе. Докато асансьорът се отдалечаваше с трясък, Хари потрепери, загледан в черната врата в далечината, откъдето се влизаше в отдел „Мистерии“.

Той тръгна, но не към черната врата, а към арката отляво, която помнеше и която водеше към стълбите за съдебните зали долу. Докато слизаше предпазливо по тях, прехвърляше наум възможностите, с които разполага: все още имаше две-три пиратки примамки, но може би беше за предпочитане просто да почука на вратата, да влезе в съдебната зала като Рънкорн и да повика за малко Мафалда. Не знаеше, разбира се, дали Рънкорн е достатъчно влиятелен, та такова поведение да му се размине, а дори и да успееше да изведе Хърмаяни и тя не се върне вътре, може би щяха да претърсят министерството още преди тримата с Рон да се измъкнат…

Погълнат от мислите си, Хари не забеляза веднага необичайния мраз, който го обгърна, сякаш навлизаше в мъгла. С всяка крачка надолу ставаше все по-студено: студ, който проникваше чак в гърлото му и се впиваше в белите му дробове. После у него взе да се прокрадва усещане за отчаяние, за безнадеждност, което сякаш започна да набъбва…

„Диментори“ — помисли си Хари.

Когато слезе в долния край на стълбището, се обърна надясно и видя вледеняваща гледка. Тъмният коридор пред съдебните зали беше пълен с високи силуети с черни качулки и с напълно скрити лица, чуваше се само накъсаното им дишане. Вцепенените мъгълокръвни, доведени за разпит, се бяха сгушили един до друг и трепереха на твърдите дървени скамейки. Повечето бяха захлупили лица върху дланите си — вероятно в инстинктивен опит да се скрият от ненаситните пасти на дименторите. Някои бяха придружавани от семействата си, други седяха сами. Дименторите се плъзгаха напред-назад пред тях, а студът, безнадеждността и отчаянието притиснаха Хари като проклятие…

„Съпротивявай се“ — каза си той, ала знаеше, че ако не махне веднага мантията невидимка, няма да може да направи магия за покровител. Затова продължи възможно най-тихо нататък и с всяка крачка вцепенението в мозъка му сякаш се засилваше, той обаче си наложи да мисли за Хърмаяни и Рон, които имаха нужда от него.

Беше ужасно да се движи сред извисилите се черни фигури: докато минаваше покрай безоките лица, скрити под качулките, те се извръщаха към него и Хари беше сигурен, че са го усетили, може би усещаха присъствието на човек, който все още съхранява някаква надежда, някаква издръжливост…

Точно тогава сред застиналата тишина внезапно и стъписващо се отвори една от вратите на тъмницата от лявата страна на коридора и от нея екнаха писъци.

— Не, не, аз съм полумагьосник, полумагьосник съм, казвам ви! Баща ми беше магьосник, наистина, проверете… Арки Алдъртън, известен дизайнер на метли… проверете, казвам ви… пуснете ме, пуснете ме…

— Това е последното предупреждение към теб — чу се тихият глас на Ъмбридж, усилен с магия, за да звучи ясно над отчаяните писъци на човека. — Ако се съпротивяваш, ще бъдеш подложен на целувка на диментор.

Писъците на мъжа утихнаха, но в коридора продължиха да ехтят безмълвни хлипове.

— Отведете го — нареди Ъмбридж.

На вратата на съдебната зала изникнаха два диментора, които вкопчиха разложените си, покрити със струпеи ръчища в ръцете на мъжа над лактите, а той всеки момент щеше да припадне. Плъзнаха се заедно с него по коридора и мракът, който оставяха след себе си, ги погълна и ги скри от поглед.

— Следващият… Мери Катърмоул — провикна се високо Ъмбридж.

Изправи се дребна жена, която трепереше от глава до пети. Тъмната й коса беше пригладена и прихваната на нисък кок, носеше обикновена дълга мантия. Беше пребледняла като платно. Хари забеляза, че докато минаваше покрай дименторите, жената трепна.

Той го направи инстинктивно, без всякакъв план, защото му стана неприятно, че жената влиза сама в тъмницата — когато вратата се люшна и започна да се затваря, Хари се вмъкна тихо след нея в съдебната зала.

Помещението, в което влезе, не беше същото като онова, където го бяха разпитвали за злоупотреба с магия. Това беше по-малко, макар че таванът пак беше ужасно висок и създаваше потискащото впечатление, че си затворен на дъното на дълбок кладенец.

Вътре също имаше диментори, които хвърляха над залата вледеняващата си аура — те стояха като безлика стража по ъглите най-далеч от високия подиум. На него зад преграда седеше Ъмбридж, от едната й страна беше Йаксли, а от другата — Хърмаяни, пребледняла не по-малко от госпожа Катърмоул. Пред подиума напред-назад, напред-назад сновеше яркосребърна дългокосместа котка и Хари разбра, че тя е тук, за да защитава обвинителите от отчаянието, вдъхвано от дименторите: него трябваше да го усещат само обвиняемите.

— Седнете — каза с тих мазен глас Ъмбридж.

Госпожа Катърмоул се препъна и се свлече на единствения стол в средата на залата, под издигнатия подиум. Веднага щом седна, от облегалките на стола с тракане изскочиха вериги, които я оковаха.

— Вие сте Мери Елизабет Катърмоул, нали? — попита Ъмбридж.

Жената кимна треперливо.

— Омъжена сте за Реджиналд Катърмоул от отдел „Магическа поддръжка“, нали?

Госпожа Катърмоул се разплака.

— Не знам къде е той, трябваше да дойде да ме посрещне тук.

Ъмбридж не й обърна внимание.

— Майка сте на Мейзи, Ели и Алфред Катърмоул, нали?

Жената се разрида още по-силно.

— Те са уплашени, притесняват се, че няма да се върна у дома…

— Спестете ни тези глупости — избълва Йаксли. — Децата на мътнородите не могат да породят у нас състрадание.

Риданията на госпожа Катърмоул заглушиха стъпките на Хари, докато той вървеше предпазливо към стъпалата на подиума. Веднага щом подмина линията, по която патрулираше котката покровителка, усети промяна в температурата: тук беше топло и уютно. Хари беше сигурен, че покровителката е на Ъмбридж и сияе, защото тя се чувства тук щастлива, в стихията си, докато отстоява несправедливите закони, за чието написване е помогнала. Хари се запромъква бавно и много предпазливо по подиума зад Ъмбридж и Йаксли и седна зад Хърмаяни. Притесняваше се да не я стресне и тя да подскочи. Помисли дали да не направи заклинание „Муфлиато“ на Ъмбридж и Йаксли, но Хърмаяни щеше да се уплаши дори той само да прошепнеше думата. Точно тогава Ъмбридж заговори по-високо и се обърна към Катърмоул, а Хари моментално се възползва от случая.

— Зад теб съм — пошушна той в ухото на Хърмаяни.

Както и беше очаквал, тя подскочи толкова силно, че едва не преобърна мастилницата, с която би трябвало да води протокола на разпита, но това остана незабелязано, защото и Ъмбридж, и Йаксли бяха насочили вниманието си към госпожа Катърмоул.

— Днес, когато сте дошла в министерството, госпожо Катърмоул, ви е била конфискувана магическа пръчка — каза Ъмбридж. — Дълга двайсет и два сантиметра и половина, от черешово дърво и сърцевина от косъм на еднорог. Това описание познато ли ви е?

Госпожа Катърмоул кимна и избърса с ръкав очите си.

— Бъдете така любезна, кажете ни от коя магьосница или магьосник взехте пръчката.

— Да с-съм я в-в-взела ли? — изхлипа госпожа Катърмоул. — Не съм я взимала от никого. К-к-купих я, когато бях на единайсет години. Тя… тя сама ме избра.

Жената плачеше все по-силно.

Ъмбридж нададе тих момичешки смях, от който на Хари му се прииска да я нападне. Тя се надвеси над преградата, за да огледа по-добре своята жертва, и напред се люшна и нещо златно, което се заклатушка във въздуха: медальонът с капачето!

Хърмаяни също го видя и изписка, но Ъмбридж и Йаксли още се бяха вторачили хищно в плячката си и бяха глухи за всичко останало.

— А, не! — отсече Ъмбридж. — Аз, госпожо Катърмоул, не съм на това мнение. Пръчките избират само магьосници. А вие не сте такава. Разполагам с отговорите ви на въпросника, който ви изпратих… подай ми ги, Мафалда.

Ъмбридж протегна малка длан: в този миг ужасно приличаше на жаба и Хари се изненада, че не вижда между месестите й пръсти ципи. От стъписването ръцете на Хърмаяни се разтрепериха. Тя започна да рови из купчина книжа на стола отстрани и накрая издърпа няколко пергаментови листа с името на госпожа Катърмоул отгоре.

— Много е… много е красив, Долорес — каза Хърмаяни, като посочи медальона, проблясващ върху богато надиплената й блуза.

— Какво? — тросна се Ъмбридж и погледна надолу. — А, да, стара семейна реликва — отвърна тя и потупа по капачето върху едрата си гръд. — Буквата „С“ е от „Селуин“… Свързана съм по кръвна линия с рода Селуин… всъщност не съм свързана само с малко родове на чистокръвни… Жалко че същото не може да се каже за вас — допълни Ъмбридж по-силно и започна да прелиства въпросника на госпожа Катърмоул. — Професия на родителите: зарзаватчии.

Йаксли се изсмя подигравателно. Пухкавата сребриста котка долу продължи да патрулира и да снове напред-назад, а дименторите все така чакаха по ъглите.

Заради лъжата на Ъмбридж кръвта нахлу в главата на Хари и заличи всяка предпазливост: тя използваше медальона с капачето, който беше взела като подкуп от един дребен престъпник, за да се хвали, че е чистокръвна. Хари вдигна магическата пръчка и без дори да си дава труда да се крие под мантията невидимка, каза:

— Вцепени се!

Блесна червена светлина, Ъмбридж се свлече и си удари челото о ръба на преградата, книжата на госпожа Катърмоул се плъзнаха от коленете й и се разпиляха по пода, а сребристата котка, която сновеше долу, изчезна. Блъсна ги леденостуден въздух, сякаш внезапно се беше извил вятър, Йаксли се огледа объркан, за да види откъде са се появили тези беди, и зърна ръката на Хари без тяло и магическата пръчка, насочена към него. Понечи да извади своята пръчка, но беше късно.

— Вцепени се!

Йаксли се просна на земята и остана да лежи, свит на кълбо, върху пода.

— Хари!

— Ако ти си смятала, че ще седя и ще я слушам как ми се прави на…

— Хари, госпожа Катърмоул!

Той се обърна рязко, като отметна мантията невидимка: долу дименторите бяха излезли от ъглите и се плъзгаха към жената, прихваната с окови за стола — те явно се бяха отказали да се сдържат или защото покровителят беше изчезнал, или защото бяха усетили, че господарите им вече не владеят положението. От страх госпожа Катърмоул нададе ужасен писък, когато за брадичката я хвана покрита със струпеи слузеста ръка и дръпна главата й назад.

— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!

От върха на магическата пръчка в ръката на Хари се извиси младият сребърен елен, който скочи към дименторите, а те се люшнаха назад и отново се сляха с тъмните сенки. Светлината на елена беше по-силна и топлеща от защитата на котката и изпълни цялото подземие, докато той препускаше волно из помещението.

— Вземи хоркрукса — викна Хари на Хърмаяни.

Слезе тичешком в залата, като набутваше в чантата мантията невидимка, и се приближи до госпожа Катърмоул.

— Вие? — прошепна тя, взирайки се в лицето му. — Но… но Рег каза, че именно вие сте ме посочил за разпит!

— Така ли? — промърмори Хари и задърпа веригите върху ръцете й. — Е, промених си мнението. — Диффиндо! — Не се случи нищо. — Хърмаяни, как да ги махна тия вериги?

— Чакай малко, опитвам нещо тук…

— Хърмаяни, обкръжени сме от диментори!

— Знам, Хари, но ако тя дойде на себе си и медальона го няма… трябва да направя копие… Джеминио!17 Готово… това би трябвало да я заблуди…

Хърмаяни дотича по стълбите.

— Чакай да видя… Релашио!

Веригите издрънчаха и се прибраха в страничните облегалки на стола. Госпожа Катърмоул изглеждаше не по-малко уплашена отпреди.

— Нищо не разбирам — прошепна тя.

— Сега ще тръгнете с нас — обясни Хари и я дръпна да стане. — Отивате си вкъщи, грабвате децата и се махате, махате се от страната, ако трябва. Дегизирайте се и бягайте. Видяхте какво е, тук няма да получите справедлива присъда.

— Хари — намеси се Хърмаяни, — как ще се измъкнем оттук с всички тези диментори пред вратата?

— С покровители — отвърна той и насочи магическата си пръчка към своя покровител: младият елен забави ход и все така бляскав, се отправи към вратата. — Колкото успеем да измагьосаме — и ти призови своя, Хърмаяни.

— Експек… експекто патронум! — каза Хърмаяни.

Не се случи нищо.

— Това е единственото заклинание, което някога я е затруднявало — обясни Хари на смаяната госпожа Катърмоул. — Наистина може да се съжалява… хайде, Хърмаяни…

— Експекто патронум!

От върха на пръчката й изскочи сребриста видра, която изящно се зарея във въздуха в посока към младия елен.

— Тръгвайте — подкани Хари и поведе Хърмаяни и госпожа Катърмоул към вратата.

Когато покровителите плавно излязоха от тъмницата, хората отвън нададоха стъписани викове. Хари се огледа: дименторите от двете им страни падаха назад, пръсваха се пред сребристите създания и хлътваха в мрака.

— Беше решено всички да се приберете по домовете си и да се скриете заедно със семействата си — каза Хари на чакащите мъгълокръвни, които бяха заслепени от сиянието на покровителите и леко се бяха снишили. — Ако можете, заминете в чужбина. Просто идете възможно най-далеч от министерството. Това е… ъъъ… новата официална позиция. А сега, ако тръгнете след покровителите, ще се измъкнете и от атриума.

Успяха да се качат по каменните стъпала, без да ги заловят, но щом наближиха асансьорите, Хари беше обзет от лоши предчувствия. Беше почти сигурен, че ще привлекат нежелано внимание, ако се появят в атриума заедно със сребрист млад елен, с видра, рееща се до него, и с двайсетина души, половината от които бяха обвиняеми мъгълокръвни.

Тъкмо стигна до този твърде неприятен извод, когато асансьорът издрънча и спря пред тях.

— Рег! — изпищя госпожа Катърмоул и се хвърли в ръцете на Рон. — Рънкорн ме освободи, нападна Ъмбридж и Йаксли и каза на всички да напуснем страната, според мен наистина е най-добре да го направим, Рег. Хайде, бързо… да се приберем и да вземем децата… Защо си толкова мокър?

— Вода — изпелтечи Рон и се отскубна от жената. — Хари, те знаят, че някой е проникнал в министерството, споменаха нещо за някаква дупка върху вратата в кабинета на Ъмбридж, според мен разполагаме с пет минути и ако…

Покровителят на Хърмаяни изчезна с пук! веднага щом тя се обърна ужасена към Хари.

— Ако ни хванат тук…

— Няма да ни хванат, ако побързаме — успокои я Хари. После се обърна към притихналите хора зад тях, които го гледаха изумени. — Кой има магическа пръчка?

Около половината вдигнаха ръце.

— И така, който няма, да се хване за някого с пръчка. Трябва да побързаме, иначе ще ни спрат. Хайде, идвайте.

Те се сместиха някак в два асансьора. Покровителят на Хари стоеше като на пост пред златната решетка, докато тя се затваряше и асансьорите започнаха да се изкачват.

— Осми етаж — оповести хладният глас на магьосницата, — атриумът.

Хари веднага разбра, че са в беда. Атриумът гъмжеше от хора, които сновяха от камина на камина и ги запечатваха.

— Хари! — изписка Хърмаяни. — Ами сега?

— СТОЙ! — ревна Хари и мощният глас на Рънкорн гръмна из атриума: магьосниците, които запечатваха камините, застинаха на място. — Вървете след мен — пошушна той на ужасените мъгълокръвни, които тръгнаха на група — най-отзад бяха Рон и Хърмаяни.

— Какво има, Албърт? — попита същият плешивеещ магьосник, който беше пристигнал след Хари през същата камина.

Изглеждаше притеснен.

— Тези тук трябва да излязат преди да запечатате изходите — обясни Хари с цялата властност, която успя да вложи в гласа си.

Групата магьосници пред него се спогледаха.

— Получихме нареждане да запечатаме всички изходи и да не пускаме никого…

— Противоречите ли ми? — избухна Хари. — Или искате да разследвам и вашето родословие, както направих с Дърк Кресуел?

— Извинявай! — простена плешивеещият магьосник и отстъпи назад. — Не исках да го изтълкуваш превратно, Албърт, но смятах… смятах, че са доведени тук за разпит и…

— Чистокръвни са — заяви Хари и гърленият му глас избоботи внушително из помещението. — Ако искате много да знаете, по-чистокръвни са от мнозина сред вас. Хайде, тръгвайте — ревна той на мъгълокръвните, които забързаха към камините и започнаха да изчезват двама по двама.

Магьосниците от министерството се отдръпнаха назад, някои изглеждаха объркани, други уплашени и изпълнени с омраза. И точно тогава…

— Мери!

Госпожа Катърмоул погледна през рамо. От един асансьор тъкмо беше слязъл истинският Рег Катърмоул, който вече не повръщаше, но беше блед, с изпито лице. Той се завтече към нея.

— Р-р-рег?

Жената премести поглед от съпруга си към Рон, който изруга високо.

Плешивеещият магьосник зяпна изумен и започна глупаво да върти глава ту към Рег Катърмоул, ту към Рон.

— Ей… какво става тук? Какво е това?

— Запечатайте изхода! НЕЗАБАВНО!

От друг асансьор беше изскочил Йаксли, който се втурна към множеството при камините, но всички мъгълокръвни вече бяха изчезнали без госпожа Катърмоул.

Плешивеещият магьосник насочи пръчката си, но Хари вдигна огромен пестник и с мощно кроше го запрати във въздуха.

— Йаксли, той помага на мъгълокръвните да избягат! — изкрещя Хари.

Колегите на набедения нададоха вой и Рон се възползва от това: сграбчи госпожа Катърмоул, изтегли я във все още отворената камина и се магипортира. Объркан, Йаксли премести поглед от Хари към плешивия магьосник, а истинският Рег Катърмоул се разврещя:

— Жена ми! Кой беше онзи с жена ми? Какво става тук?

Хари видя как Йаксли обръща глава и по жестокото му лице се мярва нещо, от което личеше, че донякъде се е досетил за истината.

— Хайде! — изкрещя Хари на Хърмаяни, стисна ръката й и двамата скочиха заедно в камината точно когато проклятието на Йаксли прелетя над главата му.

Няколко секунди се въртяха шеметно и после изскочиха от тоалетната чиния в една от кабинките в обществената тоалетна. Хари рязко отвори вратата: Рон стоеше при мивките и още се разправяше с госпожа Катърмоул.

— Не разбирам, Рег…

— Пуснете ме, аз не съм вашият мъж, трябва час по-скоро да се приберете у дома!

В кабинката отзад се чу шум и Хари се обърна: Йаксли се беше появил току-що.

— ДА ИЗЧЕЗВАМЕ! — ревна момчето.

Сграбчи Хърмаяни за ръката, а Рон — за лакътя, и се завъртя на място.

Погълнаха ги мрак и усещането за стегнати железни обръчи, но имаше нещо гнило… На Хари му се струваше, че Хърмаяни се изплъзва от ръката му…

Задушаваше се, не можеше да диша, не виждаше нищо и единствените твърди предмети в света бяха ръката на Рон и пръстите на Хърмаяни, които му се изплъзваха бавно…

Точно тогава видя вратата на площад „Гримолд“ номер дванайсет с чукалото с форма на змия, но още преди да си поеме дъх чу писък и блесна морава светлина: ръката на Хърмаяни внезапно го стисна като менгеме и всичко отново потъна в мрак.