Хилядният етаж

ЕЙВЪРИ

Няколко часа след началото на партито Ейвъри се оказа в килера за напитки отстрани на кухнята у Корд. Не беше сигурна защо е влязла тук: може би за кехлибарения бърбън на последната полица или за запасите от незаконни ретро напитки. Спря, завихри ледените кубчета в празната си чаша. И в двете празни чаши, обърна внимание тя. Държеше две.

Атлас се беше върнал. Не спираше да си представя, отново и отново, изражението му, когато я видя, и да чува думата „после“. От толкова време копнееше отчаяно той да се върне, а сега, след като най-сетне бе тук, не беше сигурна какво означава завръщането му. Затова прецени, че най-доброто, което може да направи, е да се напие до безпаметност. И очевидно й се удаваше.

Прорез светлина нахлу в мрака, когато някой открехна вратата.

— Ейвъри?

Корд. Тя въздъхна, тъй като в момента единственото й желание беше да остане сама с мислите си.

— Здрасти. Страхотно парти.

— За твоя човек — подхвърли той, пресегна се над нея и взе бутилка бърбън. Отпи дълга, бавна глътка и очите му заблестяха на мътната светлина.

— Кой? — попита тя остро. Да не би Корд да знаеше нещо? Ако някой можеше да се досети, помисли си мрачно, то това беше той. Познаваше я от цяла вечност. Освен това самият той беше достатъчно прецакан и лесно можеше да отгатне откачената, изчанчена истина.

— Който те сгорещи така и ти подпали фитила и ти тикна две чаши в ръцете. Защото това изобщо не е Зей Уогнър. Дори на мен ми е ясно.

— Знаеш ли, понякога си голяма гадина — рече Ейвъри, без да се замисля.

Той избухна в гръмък смях.

— Знам. Само че правя такива страхотни купони, че хората ми прощават. Както на теб ти прощават, че се държиш превзето и се затваряш в себе си, защото си най-голямата красавица на света.

На Ейвъри й се прииска да му се разсърди, но поради някаква причина не можа. Може би защото знаеше какво представлява истинският Корд под пластовете сарказъм.

— Помниш ли, когато бяхме деца? — попита тя неочаквано. — Когато ме накара да се кача в шахтата за боклук и аз се заклещих вътре. Чака с мен през всичкото време, докато роботите по безопасността не дойдоха. Не ме остави сама.

Лампите в килера за алкохол трепнаха и угаснаха. Изглежда, бяха стояли съвсем неподвижно и сензорите за движение ги бяха изключили. Корд се превърна в сянка.

— Помня — отвърна тихо той. — И?

— Сега вече сме много различни, нали? — Ейвъри поклати глава, блъсна вратата и излезе в коридора.

Помота се безцелно, поздравяваше всички, които не беше виждала от края на миналата пролет, и не спираше да се налива и от двете чаши. Непрекъснато мислеше за Атлас и за… Лида. Къде беше била приятелката й цяло лято? Защо отказваше да й каже? Ейвъри се чувстваше кофти заради начина, по който бе настояла и бе накарала Лида да се чувства гадно. Изобщо не беше в неин стил да си тръгне рано от парти. Ейвъри знаеше, че трябва да отскочи до семейство Коул, за да види как е Лида, но не намираше сили да си тръгне при положение, че Атлас беше тук. След като бяха разделени толкова месеци, тя копнееше да е близо до него.

„Извинявай за одеве. До утре?“, пусна тя есемес на Лида и пропъди чувството за вина.

Най-сетне откри Атлас в библиотеката на долния етаж. Играеше на Завърти и целуни и тя спря на вратата, за да го погледа. Беше се опрял на масата, докато завърташе, миглите му хвърляха бледи сенки на скулите. Ейвъри не беше играла на Завърти и целуни от години, от четиринайсетгодишна — на друго парти у Корд, в същата тази стая. Ако затвореше очи, щеше да е почти като вчера, не преди три години.

Беше нервна заради играта. Беше пила за пръв път и макар да не беше казала на никого, за пръв път играеше на Завърти и целуни. Освен това никога досега не се беше целувала. Ами ако всички разберат?

— Побързай, Фулър! — беше изпъшкал по-големият Марк Рохас, когато забеляза колебанието й. — Върти.

— Върти! Върти! — започнаха да скандират останалите в стаята. Ейвъри прехапа устни и посегна да завърти холографския циферблат по средата на масата.

Стрелката се стрелна и очертанията й се размиха. Всички се приведоха напред, за да видят какво ще стане. Най-сетне стрелката забави ход и спря пред Брекан Дойл. Ейвъри се напрегна, приседнала на самия крайчец на стола.

С последни сили стрелката се прехвърли на Атлас.

Игровата конзола веднага ги обгърна със защитен конус, който да ги скрие от останалите в стаята и да заглуши всички звуци. Зад трепкащата фотонна стена — която се гънеше и извиваше също като водна повърхност в езеро — Ейвъри виждаше останалите, макар те да не можеха да я видят. До един крещяха и махаха към игровата конзола, вероятно се опитваха да рестартират играта и да я накарат да завърти отново. Нямаше нищо забавно, когато брат и сестра са вътре в конуса, нали?

— Добре ли си? — попита тихо Атлас. Стискаше недопита бутилка атомен и се опита да й я подаде, но тя поклати глава. Вече се чувстваше объркана и алкохолът размиваше чувствата й към него по опасен начин.

— Никога не съм се целувала. Ще се представя ужасно — избъбри тя и се сви. Какво я накара да го каже?

Атлас отпи дълга глътка, след това остави внимателно бутилката. Не й се изсмя.

— Няма страшно — успокои я. — Сигурен съм, че ще станеш страхотна целувачка.

— Дори не знам какво да правя! — Ейвъри видя Трейси Елисън да жестикулира ожесточено извън конуса. Тя много си падаше по Атлас.

— Просто ти трябва практика. — Той й се усмихна. — Извинявай, че аз попаднах вътре вместо Брекан.

— Ти шегуваш ли се? Предпочитам… — Замълча. Така и не довърши изречението.

Атлас я погледна любопитно. Смръщи чело в изражение, което тя така и не успя да разгадае.

— Ейвс — прошепна той, но прозвуча повече като въпрос. Наведе се по-близо. Ейвъри притаи дъх…

Конусът се стопи и реалността нахлу.

Ейвъри не беше сигурна дали тази почти целувка беше истинска, или си я беше представила. Споменът нахлу в нея, докато наблюдаваше Атлас, който вдигна очи, изглежда, почувствал погледа й. Ако и той мислеше за същата нощ, не го показа с нищо. Остана загледан в нея за момент, след това, изглежда, взе решение.

— Излизам за този рунд — заяви, стана и отиде при нея.

— Здрасти. — Внимателно взе чашите от ръцете й и ги остави на масата. Тя бе забравила, че ги държи. Олюля се леко.

— Искаш ли да те заведа вкъщи? — Атлас протегна ръка, за да я задържи. Винаги беше така. Той знаеше какво иска тя още преди да го е казала. С изключение на единственото нещо, което никога не биваше да узнава.

— Да — отвърна тя твърде бързо.

Той кимна.

— Да вървим.

Излязоха от дома на Корд и се качиха на един ховер. Ейвъри се облегна на седалката и затвори очи, остави познатото жужене на магнетичната система да я обгърне. Заслуша се в дишането на Атлас. Наистина беше до нея, не спираше да си повтаря тя. Не беше просто поредният сън.

Когато стигнаха пентхауса на хилядния етаж, Ейвъри се отпусна на леглото. Всичко пред очите й се въртеше.

— Добре ли си? — попита Атлас и се настани на края на огромната завивка в цвят слонова кост.

— М-хм — измърка тя. Чувстваше се по-добре, отколкото от месеци, докато беше тук, само с Атлас в полумрака. Той се приближи малко. Тя затвори очи. В момента, както беше седнал на леглото й, Ейвъри почти можеше да си представи, че е просто момче, с което се е запознала и което е довела у дома, а не някой, когото родителите й са осиновили, когато е била малка, защото се чувстваше сама, а те нямаха време за нея.

— Помниш ли когато дойде тук? — попита тя. — Тогава седеше на пода в стаята за игра и решеше куклата. Вратата се отвори и майка й застана на прага, стиснала ръката на момченце, на чието личице се бе изписала надежда.

— Това е Атлас — представи го майка й и момченцето се усмихна неуверено. От този момент насетне Ейвъри го обожаваше.

— Разбира се, че помня — засмя се той. — Ти настоя веднага да отидем в парка и да те тегля на ховерборда ти, за да се преструваш, че е пиратски кораб.

— Не е вярно! — Ейвъри се надигна на лакът, за да го погледне престорено гневно.

— Успокой се де. Нямах нищо против — отвърна тихо той.

Ейвъри се отпусна на възглавниците. Не можеше да повярва, че е имала живот преди Атлас. Сега вече й се струваше напълно невъзможно.

— Ейвс — каза Атлас. — Ако има нещо, което трябва да знам, нали ще ми кажеш?

Тя отвори очи и погледна лицето му, толкова ясно и искрено. Не казваше истината, нали? Невъзможно. Той нямаше представа какво е да искаш някого, когото никога не можеш да имаш, да желаеш нещо, което никога не можеш да получиш; колко невъзможно е да прогониш чувството, след като вече се е настанило в сърцето ти.

— Радвам се, че се върна. Липсваше ми — заяви тя.

— И ти ми липсваше.

Мълчанието между тях се проточи. Ейвъри се бореше да остане будна, да се наслади на присъствието на Атлас, но сънят я теглеше към себе си. След малко той се изправи и тръгна към коридора.

— Обичам те — призна, излезе и затвори тихо вратата.

„И аз те обичам“, прошепна сърцето й и обгърна думите като молитва.