Хилядният етаж

УОТ

Уот и Дерик бяха в хола у Уот, седяха на изкуственото жълто канапе и допиваха евтиното уиски, което Дерик беше донесъл.

— Отдавна не си искал да пийнеш сам в петък вечер — каза Дерик, макар да не беше очарован от възможността.

— Не съм сам. Ти си тук — изтъкна Уот.

Ако не беше Дерик, Уот щеше да е сам — беше изключил Надя. Напоследък я изключваше все по-често, след новината, която му бе съобщила по-рано през седмицата. Не беше сигурен защо го прави, освен че искаше тишина в главата си. Освен това тя го дразнеше, дори се държеше лицемерно всеки път, когато започнеше да пие яко както сега; не спираше да му напомня за съдържанието на алкохол в кръвта му и му изпращаше заглавия за последствията от алкохолно отравяне.

— Така си е. — Дерик огледа стаята, картините по стените, купчината играчки на близнаците, кубчетата и цветната пръчица, тиарата на Зара. — Заради Ейвъри ли е?

Уот отпи нова глътка уиски.

— Какво стана?

— Да говорим за нещо друго. — Уот нямаше желание да говори по този въпрос, как единственото момиче, което наистина е харесвал, спи с брат си. Знаеше, разбира се, че двамата не са роднини, че Атлас е осиновен. Но въпреки това…

— Искаш ли да отидем в „Пулс“? — предложи Дерик, но Уот поклати глава. Знаеше, че Дерик е прав, че трябва да погребе всички мисли за Ейвъри в прегръдките на някое анонимно момиче, чието лице няма да помни на следващия ден. В момента обаче предпочиташе уискито. То поне нямаше да се опитва да му говори.

Дерик отвори уста, за да направи ново предложение, но бе прекъснат от ожесточено думкане по входната врата.

— Уот? — „Какво по…“ — помисли си той. Не очакваше да чуе този глас, независимо по какъв повод, в апартамента си или някъде долу в Кулата. — Уот, веднага отвори!

— Не ми каза, че чакаш момиче — разсмя се Дерик и в гласа му прозвуча възхищение.

— Не чакам — заяви Уот. Пияните му рефлекси се задействаха — дано родителите му не бяха чули — и той хукна, за да отвори вратата.

Застанала на прага в смачкана училищна униформа, Лида Коул потропваше нервно с пантофки.

— Трябва да поговорим — изсъска тя.

Уот стоеше и я наблюдаваше с недоумение. Не можеше да си обясни присъствието й. Дерик обаче беше по-спокоен — или просто беше пил по-малко.

— Здрасти, аз съм Дерик, приятел на Уот — представи се той и пристъпи напред, протегнал ръка. — Приятно ми е…

Замълча в очакване Лида да се представи, но тя не го направи.

— Трябва да поговорим — повтори и погледна Уот. — Насаме. Става въпрос за Надя.

В момента, в който чу името на Надя, сякаш го заля студена вода.

— Дерик — обърна се той към приятеля си, — извинявай, би ли…

Дерик мина покрай Лида и излезе в коридора, където лампите светеха едва-едва, както бе подходящо за нощта. Обърна се и изрече само с устни: „Коя е Надя?“, но Уот не му обърна внимание, а отвори вратата по-широко, за да може Лида да влезе.

— Заповядай — каза и я побутна към хола, след като огледа нервно апартамента. Родителите му щяха да изперкат, ако знаеха, че е поканил момиче.

— Май прекъснах нещо — отбеляза тя и сбърчи нос към бутилката уиски и чашите за еднократна употреба на евтината масичка за кафе. Имаше обаче нещо, което не се връзваше с обичайното й високомерие — гласът й потреперваше, в движенията й се долавяше нервност, каквато Уот не беше виждал досега. Тя беше толкова напрегната, че сякаш дори най-незначителното докосване щеше да я пръсне на милион парчета.

— Да ти предложа напитка? — попита Уот. Беше смешно. Лида Коул пие уиски с него на 240-ия етаж.

За негова изненада тя кимна и седна. Той й наля, напълни и своята чаша, после седна на канапето, възможно най-далече от нея. Тя го погледна очаквателно, но той кимна пиянски, сякаш я подканваше: „Първо дамите“. Беше твърде замаян, за да си позволи да заговори пръв. Трябваше тя да направи първата крачка, за да може той да определи колко знае.

— Знам, че ти си Надя.

Уот отвори уста да протестира, макар да нямаше никаква представа какво да каже, но Лида продължи:

— Вече се досетих, така че не си прави труд да отричаш.

Надя. Имаше нужда от помощта на Надя. „Квант, включи се“, помисли си той и се усети по-сигурен от тихото просвирване на събуждащата се Надя.

— Защо реши така? — попита предпазливо той и нито потвърди, нито отрече.

— Моля те. Знам, че в теб имаше нещо нередно, усетих го още първия път, когато те видях на партито на Ерис.

— Дори не съм говорил с теб онази вечер! — опита се да протестира Уот, но Лида сви рамене.

— Държеше се странно, зяпаше всичко прекалено дълго, промъкваше се, сякаш не ти беше мястото там. Което е самата истина. — Тя присви очи. — Освен това си с контактни лещи, но никога не съм те виждала да даваш команди. Тази работа е доста откачена. Сякаш изобщо не ги използваш.

Уот не можеше да повярва, че Лида е забелязала това. Разбира се, че не говореше на лещите си — предаваше командите си през Надя.

— Аз така и не разбирам как си разбрала, че съм Надя — настоя той.

Червената уста на Лида се разкриви в усмивка и Уот разбра, че без да иска, неволно си е признал.

— За така наречен „експерт по информационни услуги“ не си много внимателен. Ти казваш „Както желаеш“ — тя вдигна ръце, за да покаже кавички, — непрекъснато, във всичките си съобщения, а също и в обикновен разговор, на галата. Просто ми отне известно време, за да навържа нещата.

Той не можеше да повярва, че е бил толкова тъп. „Ако не ме изключваше, когато си с Ейвъри, щях да те предупредя за тази работа“, напомни му Надя.

— Откъде разбра къде живея? — попита Уот и не обърна внимание на Надя, която натякна „нали ти казах“.

— Не беше трудно. Ти ми каза, че учиш в гимназия „Джеферсън“. Просто пингнах училището ти и се направих на майка, която е изгубила линка на онлайн справочника. — Тръсна нетърпеливо глава. — Не всеки проблем трябва да бъде хакван. Понякога е достатъчно да поговориш с хората.

Инстинктите й не бяха лоши.

— Изглежда, не е трябвало да ме наемаш — каза той в опит да спечели малко време. „Измъкни се от това положение. Едва ли краят ще е добър“, не спираше да повтаря Надя, но Уот не слушаше.

— Ще ми се да не бях, още повече че ти си гола вода…

— Аз съм най-добрият на пазара! — заяви той наперено. — Хакнах ти всичките фликъри, открих Атлас в Амазония…

— Да не говорим, че си пълен отвратяга — продължи Лида, без да трепне. — Не мога да повярвам, че се преструваше, че ми помагаш, че ми смучкаше парите, за да можеш да преспиш с приятелката ми. — Извъртя очи. — На това му се вика изтъркано клише. Ти имаш ли представа колко момчета са се опитвали да преспят с Ейвъри? Нито един от тях не стигна доникъде. Тя е пълна моралистка.

— Мен наричаш отвратяга, а говориш по този начин за най-добрата си приятелка.

— Имам си причини — сопна се Лида и изпи уискито си на екс. Протегна чашата си за още и Уот я напълни, без да каже и дума.

— Да сме наясно, аз дори не знаех, че Ейвъри съществува, преди ти да ме наемеш. — Не беше сигурен защо се чувства длъжен да се защитава, но продължи да говори, подтикван от уискито и някакъв непримирим инстинкт. Не бе разговарял за Ейвъри с никого, още повече с човек, който я познаваше. — И да, мисля, че е красива, и се опитах да я опозная. Какво от това? Не съм направил нищо лошо.

— Опитал се бил да я опознае — изсумтя Лида. — Опитал си се да се натъпчеш в гащите й, нали?

— Поне не съм вманиачен по тип, който е влюбен в друга!

Лида присви очи и на бузите й избиха червени петна.

— Ти си жалък — сопна се тя. — И некомпетентен. Това е, което исках от теб, а ти дори не успя да се справиш. Никакъв хакер не си.

Той вече беше наясно. Трепна при мисълта за Ейвъри и Атлас заедно. Допи останалото уиски, за да прикрие обзелото го чувство на неловкост. Стаята започна да се върти.

Лида го наблюдаваше със странно пресметлив поглед.

— Скъсала е с теб, нали? — попита тихо и се присламчи по-близо до него. Уот беше объркан — но не и недоволен — от неочакваната й близост. Усети парфюма й на роза, тежък, наситен.

— Да.

— Съжалявам. Ако това може да ти послужи за утешение. И Атлас скъса с мен. Сигурна съм, че ти вече го знаеш, покрай хакерската си работа.

— Да не би да си въобразяваш, че следя какви ги вършиш, след като не ми плащаш? — озъби се саркастично Уот.

Лида се изсмя, сякаш това беше най-смешното нещо, което бе чувала. Бръкна в чантата си.

— Искаш ли едно? — попита и показа най-различни хапчета в различни форми и цветове.

Надя се раззвъня предупредително в главата на Уот.

— Не, благодаря — отвърна той. — Аз си падам по пиячката.

Нешо премина по лицето на Лида, след това изчезна.

— Разбира се. — Тя пъхна хапчетата в чантата и се наведе над атамасата, доля и на двамата. Пъхна чашата с уиски в ръката му и Уот забеляза, че няколко от перлените копченца на униформената й блуза са разкопчани. Виждаше чак до нежния бял сутиен отдолу.

— За нас — каза Лида. — И двамата отхвърлени от брата и сестрата Фулър. Ние обаче ще оцелеем, нали? Наздраве.

Държеше чашата и чакаше. Уот се чукна с нея, след това изпи уискито наведнъж. Бутилката беше почти празна.

— Благодаря. — Лида протегна ръце над главата си и се облегна на канапето, протегна се така, сякаш си беше у дома. — Приятно е, че точно сега не съм сама — прошепна тя.

Уот усети, че Надя се опитва да стигне до него. Тя може и да не беше засегната от алкохола, за разлика от него — невроните в ума му се задействаха много по-бавно от нормално и не успяваха да осмислят съобщението, което му изпращаше.

— Знам к'во имаш предвид — отвърна той на Лида и усети, че произнася думите завалено.

— Уот… — Ръката на Лида пълзеше по бедрото му и тя го наблюдаваше, а в очите й се четеше въпрос. Беше страхотно красива: блестящи очи и пълни устни, гладка кожа.

Идеята беше скапана. Тя се премести и седна върху него, плисетата на полата й се разстлаха по краката му като пера от опашка на паун и тя сведе устни над неговите. За момент той си помисли дали да не протестира, но след това ръцете на Лида бяха под ризата му и се спускаха надолу, а той нямаше нищо против…