Хилядният етаж

ЕРИС

Докато Ерис пристигне, партито на Ейвъри беше станало по-многолюдно, отколкото бе очаквала. Нямаше ученик от „Бъркли“, който да не е дошъл, дори имаше някои, които изобщо не учеха в същото училище.

Ерис се движеше сред гостите, спираше от време на време, за да поздрави, да разкаже нещо или да приеме комплимент. Тази вечер щеше да празнува. Най-сетне, след седмици на тормоз, щеше да си върне стария живот.

Поради някаква тъпа причина обаче тази вечер й се струваше измислена — дизайнерските дрехи на приятелите й й се струваха претруфени, думите им бяха безсмислени. Не можеше да спре да мисли за думите на Мариел. В сравнение с времето, прекарано с новата й приятелка, това тук й се струваше странен водовъртеж, който се движеше прекалено бързо. Защо изобщо й пукаше?

Запита се какво ли прави в момента Мариел. Прииска й се да е тук, за да може да й се извини. Защо не, реши тя, не можеше да стане по-зле, отколкото беше в момента. Преглътна гордостта си и състави съобщение до Мариел. „Извинявай. Не говорех сериозно. Беше тъпо и знам, че те заболя, и съжалявам. Мога ли да ти се реванширам?“ Кимна и съобщението беше изпратено.

Вдигна поглед и видя, че Лида я наблюдава от другия край на стаята.

По навик се насили да се усмихне, въпреки че се получи по-скоро гримаса — и й помаха. Лида обаче не отговори. Продължи да наблюдава Ерис, без да мига, с такава неприкрита омраза в погледа, че Ерис неволно отстъпи назад. Чувстваше се безпомощна да се помести, докато очите на Лида я опипваха и най-сетне спряха на шала на раменете й. Чертите й бяха изострени, като острие на нож.

Лида знае, помисли си уплашено Ерис, неочаквано обзета от паника. Иначе защо ще ме гледа по този начин?

Трепна и прекъсна контакта с очите, запита се какво трябва да каже. Не беше честно Лида да я мрази — вината изобщо не беше нейна. Ерис не беше искала да са роднини. Вдигна отново очи, готова да отвърне на лошия поглед на Лида или дори да отиде при нея и да се изяснят. Само че Лида се беше скрила в тълпата.

— Здрасти. — Усети докосване по ръката и се обърна към Ейвъри. — Добре ли си?

— Май да. — Ерис трепереше леко, притеснена от случилото се. Главата й започна да пулсира. Запита се дали Лида не й беше предала по някакъв начин това главоболие с неподправената си злоба.

— Какво става?

Ерис нямаше желание да говори за това.

— Нищо. Изглеждаш зашеметяващо, между другото. — Ейвъри й се струваше толкова щастлива напоследък. Радостта буквално струеше от нея, също като искрящи вълни топлина.

— Ти също — заяви радостно Ейвъри. — Къде е дамата ти? — И понечи да се огледа наоколо, но Ерис поклати глава.

— Не дойде. Скарахме се. При това лошо.

— О, Ерис. — Ейвъри стисна ръката й. — Много ми е мъчно, че е станало така. Ще се сдобрите, нали?

— Надявам се. — Ерис не беше сигурна.

Потръпна, когато усети нечии очи върху себе си. Изпита момент на сляп ужас, че отново е Лида, и си каза, че може би не трябвало да идва, но се оказа, че не е Лида.

Наблюдаваше я Корд. Беше застанал до прозореца, пиеше сам и Ерис инстинктивно разбра, че нещо не е наред.

— Отивам… — чу тя гласа си.

Ейвъри проследи погледа й и въздъхна.

— Просто внимавай — предупреди я тя. Ерис вече пресичаше стаята и отиваше при единственото момче, което беше скъсало с нея.

— Какво не е наред? — попита тя вместо поздрав.

— И аз се радвам да те видя, както винаги. — Корд отново прибягна до стария си сарказъм, но Ерис долови дълбока болка, скрита под него. Очите му изглеждаха зачервени. Запита се дали не е надрусан.

— И моят ден е кофтейшън, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — съобщи му тя. Двамата се дръпнаха в един ъгъл, зад една от гигантските скулптури, които събираше майката на Ейвъри. Беше толкова шумно, че нито един разговор не можеше да се отдели от останалите. За повече усамотение не можеха и да мечтаят, освен ако не влязат в някоя от спалните. Или пък в гардероб.

— Нима? — изсмя се пресилено Корд. — Гарантирам ти, че моят е по-скапан. Освен ако гаджето ти не се е преструвало, че те обича, заради парите ти. Извинявай — добави той, когато, изглежда, си спомни, че тя вече няма пари.

— Този път е момиче — уточни Ерис, — и не, не е направила подобно нещо. Само че аз прецаках нещата с нея, направо сговних всичко. — Корд понечи да й подаде напитката си, но тя поклати глава. — Няма нужда… Не съм в настроение.

Той сви рамене и я допи сам.

— Значи някоя се е преструвала, че е влюбена в теб — настоя Ерис, неспособна да повярва.

— Да, беше ми прислужница, представи си. Знам, че съм пълен идиот. — Изгледа я. — Въпреки че сега, след като знам колко притеснена си била за пари в началото на годината, сигурно си правила същото.

— Ще ти простя забележката, защото виждам, че си безобразно пиян.

Корд сви рамене.

— Дръж — каза и й подаде шот от преминаващ поднос.

Ерис поклати глава.

— Честно казано — продължи тя, — никога не съм се преструвала, че съм влюбена в теб. Двамата просто движехме заедно за кеф.

— И много те биваше в тази работа — отбеляза Корд и плъзна ръка по дупето й.

Ерис го перна небрежно.

— Тъжното е — обясни тя, — че наистина харесвах това момиче.

— Обичаш ли я? — попита Корд.

— Не знам.

— Ако не знаеш, тогава със сигурност не си влюбена — заяви Корд.

Тя се разсмя.

— Ти пък нали си експерт. — Освен ако… — Чакай, ти обичаш ли това момиче?

— Не вярвам в любовта — заяви той.

— Та това е ужасно — отвърна автоматично Ерис, макар че и тя не беше сигурна. — Всички вярват в любовта.

— Аз вярвам в щастието — продължи Корд и в очите му се появи поглед, който й подсказа, че в момента е далече, много далече от нея, от партито и от цялата Кула. — Не съм сигурен дали любовта ще те отведе там.

Ерис не знаеше какво да каже, но почувства, че Корд не чака отговор. Странното бе, че с него бе съвсем различно, отколкото с Мариел. Беше по-лесно. Сякаш Корд беше черното огледало на Ерис. Той не очакваше от нея нищо повече, отколкото очакваше от себе си, което означаваше, че не очаква нищо особено.

Ерис се приведе напред и остави гърдите си да се повдигнат в оформящия сутиен в опит да подеме обичайния флирт. Сякаш не бе минало никакво време, сякаш отново бе лято и двамата с Корд играеха игричката си — но същевременно всичко беше различно. Беше като ехо на онова отминало време, нито толкова разпалено, нито толкова вълнуващо. И двамата се бяха променили прекалено много.

— Липсваше ми, Ерис — разсмя се отново Корд, все така глухо. — Двамата с теб май се заслужаваме един друг.

Едно време Ерис щеше да е във възторг да чуе подобни думи, но сега те й навяха единствено самота. Вдигна очи към него и въздъхна.

— Да, може и да си прав.