Хилядният етаж

УОТ

В „Бъбъл Лаундж“ беше тъмно.

Уот влезе бавно, опита се да се огледа, без да стане ясно, че никога досега не е бил тук. Заведението беше огромно, с черни стени и черен лакиран бар, на който работеха бледи слаби бармани. Ултравиолетовата светлина над тях падаше на петна върху салфетки, броката по ръцете и лицата на повечето момичета, дори по ноктите на ръцете в неонови цветове. Най-впечатляващи от всичко бяха блестящите неонови балончета, всяко с размерите на чиния за обяд, които се носеха в заведението на нивото на очите. От тях идваше името „Бъбъл Лаундж“, каза си Уот. Беше решил, че става въпрос за бар за шампанско, но това единствено показа колко малко знае за горните етажи.

— Сламка? — прошепна една сервитьорка и подаде плато бели сламки, всяка дълга по половин метър. Уот се огледа и забеляза, че всички гости имат. Използваха ги, за да отпиват от балончетата, които очевидно функционираха като общи купи за пунш.

— Ами, благодаря — измърмори той и си взе сламка. „Май не си проучила мястото, Надя?“

„Не знаех, че имаш нужда от помощ, за да разбереш как се пие алкохол, след като знам колко пъти си го правил досега“.

— Значи — заговори той, след като Атлас отпи нова глътка. — Чух, че си заминал за година. Пътува, нали?

Усети как Атлас се напрегна и лекотата в общуването се стопи.

— Имах нужда да се разкарам от всичко — бе единственият му коментар. — Бях приключил с есенния семестър, така че можех да завърша.

— Къде обиколи? Да препоръчаш някое място? — пробва отново Уот.

— Куп места. Европа, Азия… къде ли не. — Атлас не каза нищо повече. „Извинявай, Лида. Поне пробвах“, помисли си Уот и навлезе още по-навътре сред гостите. Атлас беше точно толкова затворен и самовглъбен, колкото показваше хакването на Уот.

Първо забеляза Ерис, приятелката на Ейвъри и Лида, застанала в средата на групичка, облечена в черна кожена рокля, която подчертаваше извивките й. Позна я от снимките, които беше виждал на двете с Ейвъри. Дългата й коса се стелеше пищно по голите рамене, а очите, щедро гримирани, блестяха в златисто на светлината, също като на котка. Да, наистина беше великолепна, по доста натрапчив начин. Всяка друга вечер би я заговорил. В този момент обаче Ейвъри се обърна и го видя и останалата част от момичетата изгубиха чара си.

— Уот. — По лицето й се разля ослепително съвършена усмивка. — Много се радвам, че дойде.

— Организирала си страхотно парти.

— Това е любимото заведение на Ерис — обясни тя.

— Ти не би ли искала и твоят рожден ден да е тук?

— Аз винаги се старая да организирам нещо не чак толкова… — Тя замълча и погледна настрани.

— С не чак толкова блясък в мрака и светещи напитки ли? С по-малко живи животни ли? — Уот кимна към обувките на Моника Сали, с неонови медузи на токовете. При тези думи Ейвъри изсумтя и поклати глава.

— Просто… по-малко от всичко — уточни тя. — Обичам рождени дни само с няколко приятели, вкусна храна, може би да поизляза от града. Да не проверявам лещите си цял ден.

— Сериозно? — Уот не би трябвало да се изненадва, след като помнеше какво бе казала в Редуд Парк. — Къде би отишла?

— На някое местенце със зеленина.

— Нямате ли градина в апартамента? — Трепна в мига, в който го каза. Не би трябвало да знае това. — Поне така предполагам — опита се да се измъкне, но Ейвъри не забеляза гафа.

— Да, но някои растения трудно виреят горе. Много имат нужда да пуснат по-дълбоки корени. — Въздъхна малко замислено. — Това лято бях във Флоренция за рождения си ден — продължи тя, въпреки че Уот вече знаеше къде е била за седми юли. — С едни приятели взехме под наем лодки и отидохме на езерото и не правехме абсолютно нищо по цял ден. Много обичам да не правя нищо. Тук все ми се струва, че се опитваме да правим прекалено много неща.

— Май си прекарала страхотен рожден ден — отбеляза Уот и я погледна любопитно. Колкото повече разговаряше с Ейвъри, толкова по-сложна личност му се струваше тя. И двамата бяха на седемнайсет, но понякога той имаше чувството, че тя е много по-голяма, сякаш вече бе ходила навсякъде и бе видяла всичко и бе изтощена от цялата тази работа. След това тя повика розово балонче, засмя се очарована и неочаквано му се стори малка, започна да се държи съвсем като момиченце.

— Ти някога… — започна тя и Уот разбра още преди Надя да му каже, че ще го попита дали е ходил във Флоренция.

— Разкажи ми повече за програмата — помоли той, като умело избегна въпроса.

Ейвъри пийна шампанско и му разказа за часовете си, за смешното общежитие, в което беше отседнала, за дългия път до часовете всеки ден, който минавал покрай евтин магазин за гевреци в нюйоркски стил и който я карал да се смее всеки ден. На Уот му беше приятно да я слуша как говори. Господи, сигурно щеше да му е приятно дори ако четеше правописния речник на глас.

Разговорът между двамата течеше приятно. Уот внимаваше какво казва, така че не разправяше лъжи за себе си, но подхвърляше достатъчно имена и случки от живота си, така че Ейвъри да не започне да задава въпроси за присъствието му в нейния свят. Много се стараеше разговорът да се върти около нея. Благодарение на Надя задаваше правилните въпроси, достатъчно конкретни, за да изглеждат задълбочени, и без същевременно да са твърде лични. Всеки път, когато Ейвъри се усмихнеше, той усещаше, че е постигнал малка победа.

И тогава, най-неочаквано, тя пребледня, когато видя нещо в тълпата. Уот се обърна и се запита какво я е разстроило, но пред погледа му беше пълното заведение.

— Между другото, познаваш ли Минг? — попита тя и едно момиче с тъмна коса до раменете и яркочервена усмивка пристъпи напред. — Минг също харесва това шоу — продължи тя и Уот си припомни, че бяха говорили за нещо на холограмите, които той никога не беше виждал, а беше споменал за тях, защото Ейвъри повдигна въпроса.

— Минг, това е Уот. — Ейвъри заобиколи и двамата с мила усмивка. — Извинявайте, трябва да проверя нещо. Веднага се връщам — обеща тя, въпреки че и тримата бяха наясно, че няма да стане.

— Здравей, Уот… — започна Минг.

— Извинявай — прекъсна я той и тръгна към изхода. Трябваше му минутка, за да помисли, да си избистри главата и да разбере какво се беше случило, за да обърка плановете му с Ейвъри.

Не че тя не се интересуваше. Това му беше съвършено ясно. Ако не го харесваше, щеше да прекъсне разговора много по-рано. Беше разговаряла с него поне двайсет минути, цяла вечност за подобно парти. Беше се смяла на шегите му, беше искрено заинтригувана, докато нещо — или някой — не я разстрои. Може би приятел, реши той, или нещо свързано с планирането на партито. Или пък друго момче, обади се по-цинична част от него.

Уот се облегна на стената и се загледа в блестящите балончета, които се движеха бавно в заведението като алкохолни дирижабли. Във всеки друг случай досега щеше да се е отказал, да каже, че тук не става, и да се махне. Проблемът беше, че не искаше да се маха. Не искаше да говори и с други момичета. Нито с никого.

„Ти наистина я харесва“, отбеляза Надя, тъй като известно време той не каза нищо.

„Да, може би“. Погледът му беше все още прикован в Ейвъри, докато тя се движеше през препълненото помещение като златен маяк.