Хилядният етаж

ЕЙВЪРИ

Ейвъри наблюдаваше как най-добрата й приятелка излиза. Знаеше, че трябва да каже нещо, че не бива нещата да продължават по този начин, но бе твърде съсредоточена върху Атлас и не можеше да мисли разумно. Беше го чакала да се събуди цяла сутрин, цялото й тяло тръпнеше в замайващо, опияняващо очакване. Едва се сдържа да не изтича в стаята му и да скочи на леглото му, както правеше всяка Коледа.

Не спираше да си припомня снощната им целувка на покрива. Освен това въпросите напираха. Как щяха да се държат след случилото се снощи? Какво щяха да кажат на Лида? Какво щяха да правят с родителите си?

— Атлас? — започна тя, макар да нямаше представа как точно да се изрази. В същия момент забеляза, че той не я гледа. Очите му бяха впити във входната врата, откъдето бе излязла Лида.

— Да? — попита бавно той и се обърна.

Решителността й се стопи. Той защо не й се усмихваше, след като вече бяха сами?

— Просто се питах… ами…

Откъм кухнята се чу звън, който показваше, че поръчаната храна е пристигнала. Атлас отиде да я вземе, без дори да я погледне. Тя го последва, малко разочарована. Той посегна към кутията, която идваше от любимата им пекарна.

— Чакай. От „Бейкхаус“ ли си поръчал?

— Да. Искаш ли? — попита той, но тя поклати глава.

Не можеше да повярва. Тя цяла сутрин бе крачила нервно из стаята си и сърцето й щеше да се пръсне, а Атлас си беше лежал в леглото и бе поръчвал гофрети.

— Извинявай. Искаше да ме попиташ нещо.

— Ами, аз… — Заля я тревога. Не можеше да го направи. — Няма значение — отвърна тя в опит да омаловажи нещата.

Искаше й се да изпищи. Разбърка таблетка за хидратация в чаша портокалов сок просто за да направи нещо.

— Може ли и за мен една? — попита Атлас и Ейвъри му подхвърли шишенцето, без да каже и дума. — Благодаря — продължи той и извади две таблетки. — Господи, какъв махмурлук!

— Лудешка нощ, нали? — Надяваше се да го провокира. Не можеше да повярва, че се държи така и се преструва, че целувката изобщо не я е имало.

— Ама наистина правиш страхотни партита, Ейвс. — Микрокотлонът изпиука и Атлас извади гофретата и я заля със сироп. Все още не я поглеждаше в очите. — Не помня кога за последен път ми е било толкова скапано. Тези балончета с уиски и сода… — Поклати глава и лапна огромно парче. — Леле, какъв махмурлук! — повтори.

— Да — съгласи се обърканата Ейвъри. Какво ставаше? Атлас седеше пред плота и закусваше, сякаш бе най-обикновено утро — сякаш не се бяха целунали снощи. Сякаш целият свят се беше завъртял на оста си, сякаш самото съществуване на Ейвъри бе напълно променено.

Възможно ли бе Атлас да е бил толкова пиян, че да не помни какво се беше случило? Или по-лошо — да не би да се преструваше, че не се е случило, защото за него не означаваше нищо, защото съжаляваше?

— Ейвъри? Това току-що пристигна за теб. — Прислужницата им, Сара, беше застанала на вратата, прегърнала букет в ръчно изработена кутия. Ейвъри веднага погледна Атлас и се запита дали той не е изпратил цветята. Може пък да се държеше предпазливо и цветята да са неговият начин да покаже какво изпитва, докато се старае да опази тайната.

Ейвъри взе кремавата картичка, поставена отстрани. „За Ейвъри“, пишеше на нея, почеркът бе едновремешен, заоблен. Естествено, помисли си тя и потръпна от радост. Атлас си беше спомнил любимия й калиграфски стил. Отвори бележката и прикри усмивката си.

Цветята не бяха от Атлас. „Дълги корени за оранжерията ти — пишеше вътре. — Уот“.

Уот ли? Ейвъри се слиса. Спомни си снощния им разговор. Кой беше този и защо не знаеше повече за него? Зарови лице в букета, за да прикрие объркването си, и вдъхна дълбоко. Ароматът беше опияняващ, лек, въздушен. Ейвъри разбра, че цветята са подбрани много внимателно, гипсофил и божури и една-единствена бяла роза в средата. Всичките бяха с дълги корени. В кутията имаше и пръст, рохкава. Растенията не бяха отрязани: все още бяха живи, така че, ако искаше, можеше да се опита да ги прехвърли в по-дълбока пръст.

Очевидно Уот беше обмислил добре подаръка си. Тя бе трогната.

— Да ги занеса ли в стаята ти? — попита Сара.

— Защо не ги оставиш тук, на масата в кухнята? — Ейвъри не откъсваше очи от Атлас, докато говореше. Надяваше се цветята да го накарат да реагира по някакъв начин — да покаже ревност или поне любопитство. Той обаче продължаваше да си дъвче гофретата и дори не ги поглеждаше.

— Атлас, какво мислиш за цветята? — попита тя, без да крие раздразнението си.

— Супер са.

Дори не попита кой ги е изпратил. Сърцето й се сви. Тя пак погледна цветята. Бяха толкова красиви… но бяха обречени, помисли си мрачно тя: тънките им коренчета щяха да отстъпят пред неподатливите стени на кутията.

Отчупи клонка гипсофил и я пъхна в джоба на халата си, върна се в стаята си и затвори тихо вратата.