Хилядният етаж

РАЙЛИН

Райлин тичаше през партито и вече не се интересуваше дали някой й се смее. Единственото й желание беше да се махне, но се изгуби в противно грамадния апартамент и незнайно как се озова в кухнята. Тук имаше други гости, точно зад ъгъла, чу гласовете им. Обърна се, описа кръг и се запита накъде е изходът — и видя блясъка на червеникавозлатистата коса в коридора отвън. Мили боже, помисли си отчаяно, да не би това момиче да я следеше?

Стисна дръжката на врата, която вероятно водеше към килер, и се шмугна вътре.

Ококори се смаяно и дори забрави да затвори вратата. По средата на килера имаше стълба, която водеше към квадрат наситено синьо, което можеше да е единствено кадифеното небе, обсипано със звезди.

Стълбата водеше към покрива.

Чу момичешки гласове, но те бяха твърде далече, вятърът виеше твърде шумно и тя не различи думите. Райлин се поколеба, любопитството й надделя над всички други чувства. Защо да не се качи по стълбата и да види накъде води? Долу беше партито, Корд, червенокосото момиче и болката от разочарованието. Още по-надолу бяха Криса, Хиръл, Лъкс и всички, които беше успяла да нарани. Цялата проклета Кула беше пълна с грешките й. Докато тук, на покрива, никой не знаеше.

Стисна стълбата — ноктите й бяха лакирани в черно — и се заизкачва.

След малко се показа от тайната врата. Не можеше да повярва на очите си. Беше на покрива на цялата Кула. Всички в стоманената джунгла бяха на четири километра под нея. При тази мисъл усети, че й се вие свят.

Беше застанала на централна платформа, вероятно достатъчно голяма за трийсетина души, ако застанат близо едни до други, с парапет от едната страна. От другата страна се спускаше стръмно и изчезваше някъде в сенките. Нагоре Райлин видя иглата на Кулата — извисяваше се към небето. Потръпна и разтри голите си ръце. Не бе и предполагала, че тук има толкова силен вятър.

Хората на платформата се караха. Райлин бе сигурна от гласовете им: чернокожо момиче, вдигнало тънките си китки, жестикулираше гневно, и блондинка, може би най-красивото момиче, което Райлин беше виждала. Все още не я бяха забелязали.

— Не знам! — сопна се дребната и отстъпи крачка настрани от блондинката. Имаше нещо толкова болезнено и опасно в гласа й, че Райлин малко се уплаши. Не би искала това момиче да й е враг.

Трябваше да слезе долу. Нямаше нужда да става част от това.

Преди да успее да слезе, чу зад себе си стъпки.