Хилядният етаж

ЕРИС

Ерис чакаше пред „Каскейд“, закътания френски ресторант на 930-и етаж. Опита се да пингне на майка си за последно, просто за всеки случай, но Каролайн не вдигна; одеве пък я нямаше вкъщи. Ерис поклати раздразнено глава и влезе. Щеше да вечеря сама с господин Коул.

След обяда им миналата седмица Ерис непрекъснато задаваше въпроси на майка си. Какво означаваше, че господин Коул й е баща? Кога щяха да го видят отново?

— Не знам, Ерис. Минаха едва няколко дни — бе казала Каролайн, а след това въздъхна. — Ще му пратя съобщение, да видим какво ще каже.

И така, господин Коул уреди тази вечеря. Ерис я очакваше с нетърпение цяла седмица, обсъди предстоящата среща надълго и нашироко с Мариел, която кимаше и слушаше, макар да не беше сигурна какъв съвет да даде.

Най-откаченото беше, че виждаше Лида в училище и не можеше да й каже абсолютно нищо. Господин Коул помоли Ерис да го остави сам да й каже, когато той прецени кога. Правилно, тайната си беше негова, той трябваше да я разкрие. Ерис обаче не се сдържа и цяла седмица стрелкаше Лида с погледи, не можеше да се начуди на факта, че са сестри, търсеше прилики в съвършено различните им лица. Може и да имаше нещо около устата, мислеше си тя един ден по време на обяда, докато наблюдаваше седналата срещу нея Лида. И двете имаха изваяни горни устни и пълна, чувствена долна устна. Ерис открай време си мислеше, доста злобничко, че подобна устна е пълна загуба при Лида, която беше твърде напрегната, за да я използва както трябва. Никога обаче не беше забелязала колко прилича на нейната.

— Какво? Да не би да имам нещо между зъбите? — сопна се Лида, когато я забеляза, че се е зазяпала. Ерис извъртя очи и се обърна настрани, сякаш въпросът беше тъп и досаден.

Сега отметна коса със старата позната самоувереност и кимна на хостесата.

— Господин Коул — каза само и последва момичето към масата на баща си, малка, кръгла, до прозореца.

— Ерис — започна топло господин Коул, когато тя се настани. — Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря. — Беше облякла една от роклите на Ейвъри — взе я назаем: тъмносиня, вталена, която подчертаваше фигурата й и се разкрояваше при коленете. Беше си сложила перленото колие на майка си и се чувстваше почти нормално.

— Съжалявам, че мама не успя да дойде — започна тя. Канеше се да обясни, че е търсила Каролайн навсякъде, но господин Коул поклати глава.

— Вече говорих с нея. — За момент стисна зъби, но след това се овладя и се усмихна. — И така, Ерис — заговори той. — Разбрах, че съм изпуснал партито по случай рождения ти ден миналия месец.

Нима беше минал само месец от партито й в „Бъбъл Лаундж“, откакто всичко прекрасно от предишния й живот си бе отишло завинаги? Струваше й се, че е повече.

— Няма проблем — отвърна тя, но господин Коул извади нещо от чантата си — характерната оранжева кутия за шалове на „Калвадур“. Ерис притаи дъх и развърза пищната хартиена панделка. Задействана от малки биоразградими микросензори, тя се сгъна сама във формата на пеперуда и отлетя да търси най-близкия кош за рециклиране.

Ерис ахна. В кутията имаше красив ръчно бродиран кашмирен шал, обсипан с ездачи, а по края бе обточен с флорален ръб. Беше го виждала на витрината на „Калвадур“; беше уникат и безобразно скъп. Точно такъв би си купила, когато парите не бяха проблем.

— Това е прекалено скъпо. Не мога да го приема — прошепна тя, макар да нямаше никакво намерение да го връща. Зарови лице в кашмира и вдиша дълбоко аромата му.

— Приеми го като подарък, който да компенсира седемнайсетте години без подаръци от баща ти — каза господин Коул с дрезгав глас.

Баща. За пръв път ли използваше тази дума, когато ставаше въпрос за нея? Ерис стана импулсивно, наведе се над малката масичка и го целуна леко по бузата, както правеше винаги с човека, който мислеше, че й е баща.

Той, изглежда, остана малко изненадан от тази проява на обич, но въпреки това я прие. Ерис се запита дали Лида прави подобни неща. Така или иначе, той трябваше да свикне с импулсивността й.

— Благодаря — каза тя и върза шала на голям възел на врата си, а невероятната бродерия остави да се вижда на гърба. Беше съвършеният аксесоар за тъмносинята рокля.

Пристигна сервитьорът и поръчаха вечеря. Светлините бяха приглушени, свещниците по стените се запалиха. Ерис погледна през старомодните прозорци с колони, които гледаха към Хаксли, малък закътан парк с фонтани. Каза си, че някой може да ги види заедно, както са седнали тук до прозорците. Баща й, изглежда, си помисли същото и поизмести стола си.

— И така, Ерис, разкажи ми за апартамента ви.

— Нашия апартамент ли?

— Където живеете сега с майка ти. Не е достатъчно просторен за двете ви.

— Не е голям — призна Ерис.

— На кой етаж е?

— На сто и трети.

Той пребледня.

— Господи. Не предполагах, че е толкова зле. — На Ерис не и допадна отвращението в гласа му, но предпочете да не се задълбочава. — Горката Каролайн — каза той почти на себе си.

Сервираха им ордьоврите. Баща й продължи да я разпитва: за майка й, за живота им долу, за училище, дали се е чувана с Евърет Радсън. Ерис отговори на всичките му въпроси, като се чудеше накъде бие. Може би откачената мисъл, която й беше хрумнала, не беше чак толкова откачена. Може би той наистина щеше да предложи да започнат да прекарват известно време заедно, всички, като семейство. Замисли се над тази възможност и си каза, че не е съвсем против — макар че отначало й се стори странно да признае пред всички, че е роднина на Лида. Дори обаче той да намекваше за нещо подобно, не го каза.

Най-сетне приключиха с вечерята и сервитьорът дойде, за да вдигне чиниите.

— Благодаря — обади се тя, когато баща й наведе глава, за да плати. Смъкна шала на раменете си, за да се стопли. — Ще се постарая да доведа мама следващия път. — Каза го, макар да беше изненадващо приятно да е сама с баща си цялата вечер.

— Ерис — тихо каза той. — Не съм сигурен, че ще има следващ път.

— Какво?

Той сведе поглед към покривката и тя веднага забеляза как лицето му помръкна.

— Много ми беше приятно да прекараме известно време заедно, Ерис, честна дума. Горд съм, че си станала прекрасна млада дама. Много приличаш на майка си на същата възраст. — Той стана по-строг. — Ще те излъжа обаче, ако кажа, че новината не ми подейства като шок. Не е много разумно да се виждаме, особено на обществени места.

Ерис неочаквано усети, че въздухът не й достига.

— Защо? — успя да промълви.

— Тези взаимоотношения са деликатни — заяви господин Коул. — Усложняват нещата и за мен, и за майка ти, и за теб.

— И за семейството ти — вметна Ерис, когато най-сетне разбра. — Съпругата ти, Джейми. И Лида.

Той примигна, после призна:

— Да, така е. Не искам те да разбират, по очевидни причини. Сигурен съм, че разбираш.

Ерис наистина разбираше. Двете с майка й бяха мръсната тайна, който той искаше да замете под килима.

— Сега, за финансовия въпрос — продължи той, гласът му бе като на типичен бизнесмен. — Вече обсъдих този въпрос с майка ти, въпреки че тя не ми каза колко зле са нещата при вас. — Не са чак толкова зле, искаше да каже Ерис, когато гордостта й надигна глава. На фона на всичко се справяме доста добре. — Прехвърлям огромна сума на твоя сметка, както и по сметката на майка ти, ще ви плащам и ежемесечни суми. Парите вече са депозирани, ако искаш да провериш.

Малко шокирана, Ерис прошепна команда, за да отвори банковата си сметка — и ахна, щом видя нулите, които се бяха подредили там.

— Достатъчно ли е? — попита господин Коул, но въпросът, разбира се, беше нелеп. Беше повече от достатъчно, за да се махнат от долните етажи, да си купят нов апартамент, да смени всичките си дрехи — и щяха да останат още пари. Сумата беше достатъчна, за да й върне стария живот. Ерис знаеше какво пита той: дали разбира неназованата цена. Че няма да каже на никого, че той е биологичният й баща. Дори на Лида, помисли си тя, или по-точно казано, най-вече на Лида.

Той си купуваше мълчанието й.

Ерис не отговори веднага. Наблюдаваше лицето на баща си, което разучаваше цяла седмица, за да открие собствените си черти, само че този път се опитваше да разгадае емоциите му. В тях имаше примирение, малко страх и още нещо, което можеше да мине за обич. Тя видя отражението си в очите му, докато той я наблюдаваше мълчаливо.

Биологичният й баща прекъсваше всички връзки с нея. Това я разстрои много повече, отколкото беше предполагала. Почувства се самотна, отхвърлена и гневна. Най-силно обаче беше чувството на облекчение, че повече няма да е бедна.

Ерис не беше от хората, които се мотаят, след като решението е взето, така че стана бързо.

— Повече от достатъчно е. Благодаря ти за шала… и за всичко останало.

Господин Коул кимна, разбрал значението на казаното, и каза тихо само:

— Довиждане, Ерис.

Ерис се обърна и излезе от ресторанта, без да каже и дума повече, без да се сбогува с единствения баща, който й беше останал.

Изоставена от двама бащи, помисли си кисело. Превръщаше се в първокласен кандидат за терапия.