ЕЙВЪРИ

Ейвъри се олюля в коридора и изруга, понеже се спъна в робот прахосмукачка. Дишаше дълбоко, накъсано. Знаеше, че не е редно да си тръгва рано от партито, което беше организирала, но нямаше земна сила, която да я накара да остане.

Бе повече от ужасно, когато видя Лида и Атлас да се целуват. Избяга от Уот по средата на разговора им, скри се в страничната зала, изпрати барман да донесе поднос с атомни шотове — имаше нужда от нещо по-силно от напитките в балончетата — и изпи няколко съвсем сама. Накрая, макар и малко неуверено, събра другите за изненадата на Ерис. Което пък се оказа поредната катастрофа.

Все още владееше положението, докато Лида не сложи капак на всичко, като й разказа как била спала с Атлас. При тази новина последните й нишки самоконтрол се скъсаха.

Сега си беше у дома. Изтича до килера, отвори със замах вратата и смъкна стълбата. Изтласка тайния капак и се почувства на ръба в мига, в който се показа на покрива.

Щеше да има буря. Ейвъри я усещаше. Поривите на вятъра става безмилостни, извадиха последните й фиби, прилепиха роклята към тялото й. Тя се опря на парапета. Мислите й кръжаха хаотично, притискаха я толкова силно, че беше готова да се пръсне.

Сокол, кацнал малко по-настрани, обърна любопитно към нея копчестото си око. Ейвъри го видя как разперва криле и отлита. Неочаквано почувства близост с птицата, с начина, по който отлетя с див писък в небето. Прииска й се да го последва право към набиращата скорост буря.

— Ейвъри? — прозвуча зад нея гласът на Атлас.

Обзета от паника, тя се сети, че е оставила тайния капак отворен. Страхът й бе последван от извратено чувство на облекчение, че Атлас не е тръгнал с Лида.

— Какво е това? — попита той и пристъпи неуверено до нея.

— Покривът.

Той кимна. Щом не бе обърнал внимание на сарказма й, значи бе много пиян.

— Трябва да слезем долу.

— Ти слез. На мен тук ми харесва.

Атлас я стрелна с поглед.

— Чакай — каза бавно той. — Качвала ли си се тук и преди?

Тя не му отговори, просто се загледа в тъмната линия на хоризонта в далечината.

— Как откри това място, Ейвъри?

Тя сви рамене.

— Просто го открих. — Все още му беше сърдита, че е спал с Лида, а това — сама съзнаваше — не беше честно.

— Трябва да повикаме поддръжка, за да го зазидат.

Ейвъри се врътна към него и в гърдите й нахлу паника.

— Не! Тогава няма да има къде да идвам!

— Как така няма да има къде да идваш? — Той застана до нея и по лицето му премина напрежение, когато видя колко са високо. — Имаш хиляда места, на които да ходиш.

— Да, но това място ми помага да проясня мислите си. — Тя гледаше упорито в сенките долу и се стараеше да не се разплаче. Покривът беше всичко, което й беше останало. Губеше Лида, вече бе изгубила Атлас, а сега щеше да изгуби и единственото място, на което можеше да излезе.

— Добре ли си, Ейвс?

— Добре съм — опита се да го убеди тя.

— Ейвъри. — Той докосна ръката й. — Какво става?

— Лида ми каза — заяви тя безизразно. Продължаваше да не го поглежда. Знаеше, че не бива да повдига въпроса, но някаква глупава част от нея я тласкаше да го направи. — За януари и Андите.

Атлас помълча, после каза тихо:

— Извинявай, че не ти казах.

Почти същите думи, които бе казала и Лида. Прииска й се да се изсмее на нелепата ситуация.

— Знам, че е най-добрата ти приятелка — продължи той, без да откъсва очи от нея. Говореше много бавно, сякаш подбираше думите си колкото е възможно по-внимателно. Беше дори по-пиян, отколкото бе предположила.

— Тази вечер не отиде с нея.

— Не отидох.

— Обичаш ли я? — попита тя. Изпитваше ужас от отговора, но имаше отчаяна нужда да го чуе.

Последва ново мълчание. Тя не виждаше лицето му в мрака.

— Аз не… — Той отново замълча. Ейвъри се запита дали иска да каже, че не обича Лида, или не знае.

— Как можа? — прошепна тя.

Той се обърна и я погледна. Лицето му бе неразгадаема сянка на фона на тъмното небе.

След това се наведе и я целуна.

Ейвъри застина, не смееше да помръдне. Докосването на устните на Атлас беше леко като перце, предпазливо, неуверено. Тя затвори очи, когато целувката я накара да потръпне; имаше чувството, че настръхва цялата, а тялото й е като жица, изпъната до скъсване от напрежение. Искаше й се да прегърне Атлас, да го привлече до себе си и никога да не го пусне. Само че не смееше да помръдне, бе ужасена да не прекъсне магията.

Най-сетне Атлас се отдръпна.

— Лека нощ, Ейвс — пожела й преди да изтрополи по стълбата и да се скрие от погледа й.

Ейвъри стоеше като замаяна. Това наистина ли се бе случило? Стисна парапета, за да запази равновесие. Усети, че е замаяна.

Небесата над нея се отвориха. Плисна проливен дъжд, капчиците толкова студени и бързи, че жилнаха лицето й. Тя обаче не можеше да помръдне. Стоеше като гръмоотвод, докато бурята се вихреше около нея, стъпила здраво, вдигнала ръка, за да притисне пръсти към устните си.

Загрузка...