Хилядният етаж

ЕЙВЪРИ

— Аз ще отворя! — провикна се Ейвъри, когато късно вечерта на вратата се звънна. Не че родителите й бяха от хората, които отваряха собствената си врата. Тя обаче искаше да даде на Уот време да се стегне преди да се срещне с тях, тъй като щяха да пътуват заедно с ховер до университетския клуб. Атлас вече беше тръгнал, за да вземе Лида, и Ейвъри се стараеше да не мисли по този въпрос.

— Уот! — възкликна тя, отвори широко вратата и се закова на място, когато го видя в новия смокинг. Елегантният сатен обгръщаше фигурата му и той изглеждаше по-висок, подчертаваше силните, изчистени линии на носа и челюстта и мургавата му кожа. — Стои ти великолепно — подхвърли тя и сърцето й започна да бие неочаквано бързо.

— Беше забавно, когато отидохме да го поръчаме заедно. — „Забавно и още как“, помисли си Ейвъри. — Между другото, взел съм ти нещо. — Уот прочисти гърлото си и й подаде малка кадифена кутийка.

— Не трябваше… — Ейвъри замълча, когато отвори кутийката. Вътре бе поставено миниатюрно искрящо цвете, едно от генетично променените така, че да привличат светлината по същия начин, по който магнитите привличат метал. То вече привличаше част от светлината в стаята, придобиваше призрачен блясък, макар да не излъчваше погълнатата светлина. Искрящите цветя бяха странни; бяха станали много по-евтини от времето, когато бяха създадени преди десетилетия, защото живееха по няколко часа и умираха. Но пък бяха наистина красиви, ако попаднеш на тях в нощта, когато цъфтят.

— Знам, че не обичаш отрязани цветя — обясняваше Уот, — но не можах да се сдържа. Исках да ти подаря едно още от онази вечер в „Бъбъл Лаундж“.

— Много е красиво. Благодаря ти — каза Ейвъри. — Самата цветна пъпка беше мъничка, по-малка от нокътя й, и сега вече искреше в златно. Тя я намести зад ухото, открито от вдигнатата й коса. Отиваше великолепно на роклята й — дълга, тясна, обсипана с малки огледални късчета. Беше й допаднала изтънчената ирония, че когато хората се опитат да я погледнат, ще виждат отраженията си.

— Това ли е известният Уот? — провикна се майката на Ейвъри от входа. — Влез! Чували сме толкова много за теб!

„Споменах го един-единствен път“. Ейвъри се изчерви от смущение, докато въвеждаше момчето.

— Уот, много ми е приятно, че най-сетне се запознаваме. — Елизабет подаде ръка. На всеки пръст блестеше по един огромен диамантен пръстен.

Уот я стисна, без да се смущава.

— Благодаря. Изглеждате чудесно тази вечер, госпожо Фулър. — И за изненада на Ейвъри, й намигна — бързо, но достатъчно флиртаджийски, за да накара майката на Ейвъри да се разтопи. Откъде знаеше да използва този малък трик?

— Кажи ми — започна майката на Ейвъри с нова топлота в гласа, — защото Ейвъри отказва. Вие двамата как се запознахте?

— Срещнахме се в една от игрите с промяна на реалността. След като видях Ейвъри, разбира се, повече не можах да се съсредоточа върху играта — обясни Уот. — Затова започнах да я преследвам, да й изпращам цветя, докато не се съгласи да излезе с мен.

— Да, Ейвъри е инат открай време. — Пиърсън Фулър влезе в стаята с бърза крачка. — Ти сигурно си Уот. — Той протегна ръка и стисна здраво ръката на госта. — Заповядай, седни. Да ти налея нещо? Вино? Скоч?

— Татко, и без това сме закъснели. — Ейвъри погледна Уот, но по всичко личеше, че той се забавлява, защото подметна с усмивка: — Според мен има време за по едно питие.

— Именно. — Баща й застана зад бара и започна да прехвърля кристалните декантери с монограми. — Освен това в клуба сигурно имат скенери за възраст, не знам. Това може да ти е единственото питие тази вечер.

— Не и в университетския клуб. — Елизабет пристъпи напред и полата на роклята й прошумоля. — Вино за мен, Пиърсън.

— Напоследък кракват всичко. — Пиърсън наля в предварително охладени чаши и ги поднесе на всички, а след това се настани на канапето. — И така, Уот, разкажи ми за себе си. Къде учиш?

— В гимназия „Джеферсън“, на 240-и — отвърна самоуверено момчето, без да се срамува. Ейвъри усети, че се гордее много с него. За нейно облекчение, родителите й просто кимнаха, сякаш бе напълно нормално момче да дойде от три километра по-долу, за да излезе с Ейвъри.

— Говорим за държавно училище, нали? — уточни Пиърсън.

— Точно така — потвърди Уот и Ейвъри стрелна баща си с любопитен поглед. Той пък откъде знаеше?

Баща й кимна.

— Имам няколко имота в съседство. Единият е на ъгъла на Седемнайсета и Фрийдмор, сградата с банката в нея…

Ейвъри стисна зъби, за да не изпъшка, и срещна погледа на Уот, но той й се усмихна широко и отпи от скоча си. Искрящото цвете в косата й блестеше като жива електрическа крушка.

На входа на балната зала в университетския клуб Ейвъри стисна ръката на Уот. Просторното помещение беше декорирано в синьо и сребърно; дори колоните изглеждаха скрити под пищни цветя в синьо и бяло. Извити барове бяха монтирани в ъглите, а покрай отсрещната стена бе издигнат дансинг. Светлината бе приглушена, но Ейвъри забеляза пъстрите цветове на роклите, които изглеждаха още по-богати на фона на строгите смокинги.

— Ти си ужасен — изсъска тя на Уот и го поведе през тълпата.

— Аз ли съм виновен, че родителите ти ме харесват? — отвърна той невинно и Ейвъри не се сдържа и се усмихна. Той протегна ръка. — Искаш ли да потанцуваме?

— Да — отвърна с желание тя и се запита как е възможно Уот да знае какво мисли. Все още беше рано да отидат на дансинга. Ейвъри обаче предпочиташе да танцува, вместо да общува на тези събития. Хората винаги се тълпяха около нея, засипваха я с досадни приказки, стрелкаха я с погледи от всички краища на залата. Дори сега забеляза, че оглеждат роклята й, че шушукат и обсъждат новото момче, което е довела. Дансингът беше единственото място, на което имаше някакво спокойствие.

Докато се движеха през тълпата, Ейвъри забеляза, че почти всички са тук. Ето я Риша, застанала до Минг на бара; Джес беше с гаджето си, Патрик; видя семейство Маклидън, приятелите на родителите си, които й помахаха. Знаеше защо Ерис не е дошла, но къде беше Корд? Двамата с Брайс бяха членове, макар да бяха твърде млади — заради тях клубът бе нарушил правилата си, тъй като всички обичаха родителите им, — но Ейвъри не видя нито единия, нито другия Андъртън. Много се надяваше Корд да дойде, за да разбере заради кое момиче е скъсал с Ерис.

Качиха се на дансинга и Уот протегна ръце към нейните, за да я завърти. Движеше се с лекота.

— Страхотен танцьор си — похвали го Ейвъри и веднага се почувства виновна заради изненадата си.

— Имах едни обувки като малък. Нали ги знаеш, които танцуват сами и те насочват?

Тя изсумтя, когато си ги представи.

— Звучи опасно. Аз сигурно ще падна.

— И аз падах, стотици пъти. Накрая обаче се научих да танцувам. — Завъртя я отново, след това я отпусна на едната си ръка.

Вдигна я отново и оркестърът засвири по-бавна музика, певицата запя една от любимите стари любовни балади на Ейвъри. Тя поведе Уот по-навътре на дансинга, когато той направи крачка назад.

— Моля те. Обичам тази песен. Особено когато я пеят на живо — обясни тя, като се опита да не се смее на ужаса му. Вече рядко имаше изпълнения на живо и много малко възможности да се чуят подобни песни.

Уот послушно пристъпи към нея и сякаш се поколеба преди да плъзне ръка около кръста й. Пое другата й ръка в своята и я залюля нежно.

— Наистина харесваш старите неща — отбеляза той, без да откъсва поглед от нея.

— Какво имаш предвид?

— Става въпрос за начина, по който говореше за песента. Или за онова, което каза в Редуд Парк, или как говореше за Флоренция. Изпълнена си с… носталгия. Защо харесваш старинните неща толкова много?

Ейвъри остана изненадана от прозрението му.

— Мислиш, че е безполезно, нали?

— Нищо подобно. Просто съм свикнал да мисля единствено за бъдещето.

— Как изглежда бъдещето ти? — полюбопитства тя.

— По-бързо! С повече удобство и връзки. И по-безопасно, надявам се.

Ейвъри примигна.

— Извинявай — продължи Уот и я погледна почти засрамено. — В свободното си време се занимавам с много технически неща. Опитвам се да вляза в Масачузетския технологичен университет, в инженерната им програма за микросистеми.

Ейвъри нямаше представа какво представлява въпросната инженерна програма за микросистеми.

— Това означава ли, че можеш да поправиш таблета ми, когато зацикли?

Уот едва сдържа смеха си, а Ейвъри откри, че няма нищо против, че има желание да прихне с него.

— Да. Това със сигурност го мога — отвърна той. В очите му танцуваха весели искрици.

Ейвъри ги поведе по-близо до оркестъра. Хората оставяха място около тях, обгръщаха я в нещо като незабележимо балонче, както ставаше винаги.

— Прав си — заговори тя. — Обожавам романтиката на старите неща, още от времето, когато на света е имало много повече препятствия. Като например да слушам тази песен. — Тя въздъхна. — Посветена е на любовта дори когато не можеш да виждаш любимия, защото ви разделят много километри. Вече никой не пише такива песни, защото животът ни е автоматизиран и лесен. А това е осигурено от хора като теб — добави тя шеговито.

— Стига де! — възмути се наужким той. — Не ти ли е приятно винаги да получаваш онова, което искаш?

Ейвъри сведе поглед, неочаквано обзета от тъга, и прошепна:

— Не получавам всичко.

Песента свърши, тълпата се поразреди и погледът й попадна на Лида и Атлас.

Двамата седяха един до друг близо до дансинга, свели глави. Ейвъри остана да ги наблюдава, без да може да отмести очи, и видя как Лида прошепна нещо на Атлас. Той изглеждаше невероятно в новия си смокинг, помисли си тя и си припомни първия път, когато отиде на проба и настоя тя да го придружи, за да му помогне. Лида също изглеждаше красива — беше с кобалтова рокля без презрамки. Изглеждаха щастливи заедно, призна тя с неудоволствие. Изглеждаха родени един за друг.

Уот не откъсваше поглед от нея; тя знаеше, че чувствата й сигурно са изписани по лицето й и са очевидни за всички. Прегърна го през врата и го привлече по-близо, наведе глава и я отпусна на рамото му. Усети го как притаи дъх, долови ударите на сърцето му през смокинга, който го бе накарала да купи.

Никога нямаше да бъде с Атлас като Лида: да си държат ръцете пред хората. Това бе просто мечта, безнадеждна мечта.

Знаеше, че трябва да се откаже от нея — от него. Въпреки това болката не си отиваше.

— Май тази вечер пропуснах да ти кажа колко си красива — прошепна Уот. Дъхът му стопли ухото й. Тя потръпна, вдигна глава и го погледна.

— И ти не изглеждаш зле.

— С подходящата помощ придобих приличен вид — отвърна той. — Много се радвам, че дойдох с теб тази вечер, Ейвъри.

Искреността му я накара да се замисли.

— И аз — отвърна честно тя. Радваше се, че беше поканила Уот. Той беше много по-добър избор от предишните фалшиви кавалери, които избираше за подобни събития. А тази среща съвсем не беше фалшива.

Пусна ръката на Уот и вдигна пръсти, за да обгърне врата му. Той беше толкова близо, че тя можеше да преброи миглите, които обрамчваха тъмнокафявите му очи. Погледна устните му и неочаквано се запита какво ли ще е чувството, ако го целуне.

Не бе и помисляла, че е възможно, но може би, в някакъв момент, щеше да се влюби в човек, който не беше Атлас.

Затвори очи и се олюля в такт с музиката, непосредствено до Уот, и си каза, че засега поне това трябва да бъде достатъчно.