Хилядният етаж

ЕЙВЪРИ

Докато с Атлас спираха пред апартамента на семейство Коул, стомахът на Ейвъри се преобърна нервно. Бе успяла да превърне срещата на брат си и най-добрата си приятелка в среща на огромна компания. Каза си, че всичко е наред, че не е направила нищо лошо, макар дълбоко в себе си да знаеше, че се държи като завършена егоистка.

Погледна към вратата на Лида и неочаквано си спомни първия път, когато двете се напиха. Е, поне се опитаха да се напият; бяха просто поразвеселени, държаха се смешно, глезеха се след коктейлите, които им даде Корд. Въпреки това решиха да не влизат вътре, докато не изтрезнеят напълно, да не би родителите на Лида да ги чуят. Затова прекараха половината нощ на стъпалата пред къщата на семейство Коул, разказваха си истории и се кискаха глупаво.

— Ще кажеш ли на Лида, че сме тук? — попита Атлас.

— Разбира се. — „Отпред сме“, пусна фликър Ейвъри и веднага усети колко кратко и безлично е съобщението й. Обикновено двете с Лида бяха непрекъснато във връзка, пускаха си селфита, оплакваха се от училище, препращаха си съобщения от момчета, за да ги анализират. През последните два дена обаче почти не се чуваха.

— Благодаря, че минахте да ме вземете — подхвърли Лида, когато вратата на ховера се отвори. Беше с тъмносин топ и бели дънки, с еспадрили с червени подметки. Ейвъри се премести, за да й направи място, погледна своя тоалет, чисто черен, с удобни тюркоазени гуменки.

— Няма защо — усмихна се Атлас.

— Сериозно ли ще бъдеш с тях на АР? — попита Ейвъри, докато оглеждаше обувките на Лида.

— Виждала си ме как тичам на токчета — засмя се тя.

— Да, виждала съм те. — Неочаквано й се прииска да разсее напрежението, да се престори, че това излизане е било обща идея. — Много се радвам, че решихме да го направим — разбъбри се тя. — Не съм ходила в АР от цяла вечност!

— Приготви се, защото ще ти сритаме задните части, Ейвс. — Светлината танцуваше в топлите кафяви очи на Атлас.

— Ейвъри — прекъсна го Лида, — как мина шопингът с Ерис? Купи ли си нещо?

Ейвъри усети как я бодва чувство на вина. Когато Лида й бе пуснала фликър вчера сутринта, тя бе казала, че пазарува с Ерис, тъй като знаеше, че така ще отблъсне Лида. Само че Ерис не отговори нито веднъж, когато й звъня, затова Ейвъри се отби до апартамента й, но там нямаше никого.

— Да, едни дънки — излъга тя и спомена първото, за което се сети. — В „Дена“.

— Не си ли изкупила вече всички цветове оттам? — попита приятелката й.

Ейвъри мълчеше и не знаеше какво да каже.

— Това да не би някога да ви е спирало? — пошегува се Атлас, без да забелязва напрежението.

Спряха пред „АРина“, центъра, който се простираше на цял ъгъл на 623-ти етаж: стените му се променяха от армейски зелен камуфлаж в тъмен камък като от тъмничен затвор. Риша, Джес и Минг чакаха отвън, облечени също като Лида в готини дънки и непрактични обувки. Ейвъри се въздържа да извърти очи. Прииска й се Ерис да беше тук; доза от вечния й точно насочен сарказъм щеше да й дойде добре. Нищо че последния път, когато идваха тук, Ерис беше облякла костюм като на котка, за да се позабавлява с реакциите на другите.

— Момчетата са вътре — подхвърли Риша, докато се събираха пред входа, на който бяха изобразени дракони, надвесени над замръзнал планински връх.

— Сигурно се карат дали да играят на каубои или извънземни — обади се Атлас и отвори вратите. Ейвъри потисна желанието да остане назад, да тръгне с него и да го хване за ръка.

— Чух те — провикна се Тай Родрик откъм гишето за билети. Група момчета от прогимназията, стиснали в ръце специално издание на светлинни мечове, се бяха наредили на опашка зад него. — Каубойската арена е стара работа, Фулър. Ще играем на извънземно нашествие. Кой е в моя отбор? — Тай започна да записва нещо в 3D принтера, който изплю електронни билети за всеки, четири черни и четири бели. Всеки беше оформен като миниатюрна глава на извънземно, само за играта, невъзможен за фалшифициране. Очевидно имаше вманиачени по АР хора, които събираха билетите, макар да бяха безполезни след края на играта.

— Няма ли да сме момичета срещу момчета? — попита бързо Ейвъри. Неведнъж се бяха групирали момичета срещу момчета. Нямаше никакво желание Лида и Атлас да се съберат в един отбор и да се гушат заедно в тръпнещия от адреналин мрак.

— Не става — изтъкна Макстън Фелд. — Пет на три сме.

Ейвъри наруга наум Корд, че не е дошъл.

— Може да изберем на случаен принцип — предложи тя и извади иконката с форма на зар от таблета си.

Лида се намеси на мига.

— Ние с Атлас вече се разбрахме, че ще сме в един отбор.

Ейвъри мълча, докато отборите се разделяха: тя, Тай, Минг и Джес срещу Макстън, Риша, Атлас и Лида. Продължи да мълви, докато отиваха към съблекалните на отборите си, за да се подготвят. Тай дрънкаше нещо за стратегия, обясняваше плана и как да „нападат и обграждат“. Ейвъри не го слушаше. Просто кимаше, обзета от странна и неочаквана апатия.

Най-сетне четиримата се събраха близо до мястото на действието, облекли жилетки, подпомагащи осезанието; пластмасовите им радарни пистолети бяха в кобурите. Ейвъри извади тънките мрежести ръкавици, които щяха да следят движенията й за компютъра. Каската за виртуална реалност изпиука, за да привлече вниманието й: искаше тя да си избере аватар, образа, който всички състезатели и съотборници щяха да виждат щом излязат на арената. Останалите ръкомахаха и сочеха, добавяха коса и оръжия, черти на лицето. Ейвъри обаче избра базов аватар, без да променя характеристиките му. Хората обръщаха прекалено много внимание на вида й в истинския живот, така че тя нямаше намерение да създава и виртуален образ.

3… 2… Таблото за обратно броене светна. Застаналата до нея Минг се отпусна на пети в готовност. Тай се обърна и се ухили на Ейвъри.

— Готова ли си, Фулър? — попита и й намигна. Ейвъри не му обърна никакво внимание. Веднъж се беше натискала с Тай на парти, организирано от родителите на Джес, и той продължаваше да се държи така, сякаш ще се случи отново.

… 1. Вратите се отвориха и разкриха космически кораб в бойна готовност, аварийните му светлини мигаха по изоставените коридори. Ако си махнеше каската, Ейвъри щеше да види най-обикновено хале, пълно с отдушници и непрекъснато изместващи се стени от въглеродна пяна. Другият отбор излизаше от друго място, за да попадне в различна част на космическата арена.

Ейвъри натисна копчето на китката си, за да се свърже с датите.

— Двете с Минг поемаме лявата страна — прошепна тя и отвори сребърна врата, която водеше към страничен коридор. Минг. облечена като розова принцеса на феите — тук нямаше никакви ограничения за аватарите, въпреки че изглеждаше нелепо по средата на космическа игра, — кимна и ги последва.

Нещо експлодира от лявата им страна. Ейвъри клекна до една дебела тръба, след това скочи и хукна, без да се притеснява за Минг. Започна да стреля с радарния пистолет към мътната мъгла в ъглите на помещението. Пред нея се спусна въжена стълба и й напомни за стълбата, която водеше към тайното й място на покрива. Защо пък не, помисли си тя, отскочи и започна да се катери. Усещането беше приятно, да се движи по този начин през анонимния мрак на арената, кръвта й пулсираше неудържимо, гореща и забързана. Ако се движеше достатъчно бързо, щеше да забрави за Атлас и Лида, за всичко, освен за играта.

В края на стълбата се залюля и излезе на по-високо ниво, започна да стреля по двете фигури отпред, осветени от светещи стрели, които ги маркираха като членове на вражеския отбор. Двамата се шмугнаха зад купчина кутии, на които бяха нарисувани радиационни знаци, и единият се спъна и се метна напред. Сигурно беше Лида, реши тя, с тъпите си еспадрили.

Ейвъри се движеше бавно, пълзеше към обратната страна, за да не я видят. Застина на място.

До Лида се беше свил Атлас. Позна го по татусите от вътрешната страна на китката; издайническите ин и ян го разкриха, нещо, което никога не постигаше в истинския живот, но винаги слагаше на аватара си в игрите на „АРина“. Ейвъри наблюдаваше как Лида отпуска леко ръка на рамото му. Атлас не се отдръпна.

Ейвъри притаи дъх, опита се да си наложи да не гледа, но така и не намери сили да отвърне поглед. Жестът на Лида изглеждаше зареден със скрито значение — и същевременно някак свойски. Така докосваш човек, когото вече си докосвала по друг начин или пък искаш да го направиш. Ейвъри никога не можеше да докосне Атлас по същия начин.

— Изключване — прошепна тя и натисна червеното копче на лентата. Оръжията на Ейвъри веднага бяха деактивирани и никой в играта не можеше да я види, а тя можеше да се върне в съблекалнята, докато не реши да се реактивира. Сякаш изведнъж беше изтрила образа си. Така и се чувстваше.